Джоана Линдзи
Нежен бунт (3)

Глава трета

— Но, Рос, аз не разбирам — каза лейди Франсиз и се наведе напред. — Защо трябва непременно да се обвържеш с мъж? Разбира се, съвсем различно е, ако вече си влюбена. Но ти говориш за брак с някого, когото още не си срещнала.

— Франсиз, мислиш ли, че бих го направила, ако не бях обещала?

— Убедена съм, че не. Но кой би узнал, ако не спазиш обещанието? Дядо ти е мъртъв…

Франсиз внезапно спря, изумена от изражението на лицето й.

— Добре, ще забравя.

— О, аз просто си помислих, че не е възможно — въздъхна Франсиз.

Госпожа Франсиз Гренфел беше истинска дама във всяко едно отношение. Не беше точно красива, но изключително хубава. Имаше руса коса и тъмнокафяви очи. Някога беше най-веселото момиче, което Франсиз познаваше. Но това бе преди разочарованието от брака с Хенри Гренфел. Оттогава бяха минали седем години. Сега се бе превърнала в скромна и въздържана дама, подобна на матрона. Въпреки това имаше моменти, в които напомняше на Рослин за някогашното щастливо момиче.

— Сега си абсолютно независима. Всеки би ти завидял — решително продължи Франсиз. — Имаш повече пари, отколкото някога ще ти потрябват и никой на света не може да ти казва какво да правиш. Бяха ми нужни седем години, пет от които живях с мъж, когото не обичах, за да постигна това, което имаш ти. И все още имам майка, която непрекъснато ми мърмори за най-малкото нещо, което не одобрява. И макар че съм вдовица и имам син, продължавам да давам обяснения за постъпките си. А ти, Рослин, нямаш никой, от когото да се притесняваш. И мечтаеш да се отдадеш на някой мъж, който с удоволствие ще ти надене брачния хомот и ще ти отнеме свободата точно така, както лорд Хенри направи с мен. Знам, че ти не искаш това. Много добре знам.

— Няма значение какво искам аз, Франсиз. Въпросът е в това, какво трябва да направя.

— Но защо? — извика възбудено Франсиз. — Искам да узная това. Само не ми разправяй, че е заради обещанието, което си дала на дядо си. Защо те е накарал да му обещаеш точно това? Ако е било толкова важно за него, той е имал предостатъчно време да те омъжи приживе.

— Колкото до това — отвърна Рослин, — нямаше нито един, за когото да изпитам желание да се омъжа. А Грамп не би ме принудил да се венчая с някого, когото не желая.

— Изобщо никой ли? През всичките тези години?

— Ох — въздъхна тя, — мразя начина, по който произнасяш „всичките тези години“, Франсиз. Наистина го мразя. Не ми напомняй колко трудно ще ми бъде.

Кафявите очи на Франсиз се разшириха.

— Трудно! — Тя се разсмя. — Глупости. Най-лесното нещо на света е да се омъжиш. Ще имаш толкова много обожатели, че просто ще се чудиш какво да ги правиш. На твоята възраст, мила моя, нищо не би имало значение. Нима не осъзнаваш колко си хубава? И ако това не е достатъчно, притежаваш съкровище, което би накарало дори и банкер да си загуби ума.

— Франсиз, аз съм на двадесет и пет години — каза Рослин с такъв глас, сякаш беше на сто.

Франсиз се разсмя.

— И аз съм на двадесет и пет, но не се считам за престаряла.

— Различно е. Ти вече си вдовица. Била си женена. Никой не би си помислил отново да те омъжва.

— Не. И никой не би могъл да ме накара. Никога няма да го направя отново.

Тази забележка накара Рослин да се намръщи.

— Смешно е дори да си ме представиш пред олтара на тази възраст. И то при такава конкуренция от млади девойки.

Франсиз се усмихна:

— Честна дума, Рос…

— Наистина, аз самата ще си падна от смях при вида на някоя двадесет и пет годишна стара мома, която се прави на глупачка — изсумтя Рослин.

— Престани! Ще ти кажа, кълна се, възрастта ти няма да има значение.

Рослин не можа да повярва на това, макар че много й се искаше. Успя добре да се прикрие. Беше почти на път да се разплаче. Това беше единствената причина, която я ужасяваше и я възпираше да се огледа за съпруг. Да изглежда глупачка беше едно от нещата, които не можеше да понесе.

— Фран, те ще си мислят, че нещо не е наред и затова не съм се омъжила досега. Знаеш, че такава е природата на хората.

— Това, че си прекарала последните шест години в грижи за дядо ти е не просто разбираемо, а похвално. А сега нито дума повече за възрастта ти. Това най-малко да те тревожи. Ти доста добре успя да отклониш въпроса ми.

Рослин се разсмя от строгото изражение на приятелката си с характерния само за нея топъл нежен смях.

Предната вечер бяха пристигнали с Нети в къщата на улица Саут Одли. Беше толкова късно, че двете стари приятелки нямаха време да поприказват. Свързваше ги стара дванадесетгодишна дружба. През последните десет години обаче се бяха виждали само веднъж, преди четири години, когато Франсиз бе довела сина си Тими на почивка в Шотландия.

У дома Рослин имаше много приятелки, но нито една не беше толкова близка, колкото Франсиз, с нито една от тях не можеше да сподели тайните си. Бяха се срещнали на тринадесетгодишна възраст. Тогава Грамп я беше изпратил в Англия да се учи на „добри обноски“, защото тя бе споделила с него, че се превръща в мъжкарана, без чувство за високото си положение в обществото. Всъщност това не беше дотолкова вярно.

Рослин прекара две години в училище, преди да бъде изгонена и върната в Камерън за лошо поведение. Грамп не й се кара. Тя му беше липсвала твърде много и той се радваше, че се е върнала у дома. Привлече една прекрасна учителка, която се зае да продължи образованието й. Нито една от ужасните бели на Рослин не принуди госпожица Бийчъм да напусне. Грамп й плащаше твърде много.

През двете години в Англия Франсиз и Рослин бяха неразделни. И ако Рослин по правило не беше въведена в обществото на осемнадесет години, тя бе изживяла това чрез писмата на приятелката си. От нея тя знаеше какво означава да се влюбиш. От нея знаеше какво е да имаш съпруг, когото не обичаш. Въпреки че никога не беше имала свои собствени деца, тя знаеше всичко за едно дете, или поне за синовете, защото Франсиз беше споделяла всяка стъпка от отглеждането на Тим.

В продължение на всички тези години Рослин също беше споделяла всичко в писмата си, макар че животът й в Шотландия не бе изпълнен с вълнения. Едва през последните месеци реши да не тревожи приятелката си със страховете на Грамп и да не й разказва за Джорди. А как можеше да й разкаже сега? Как да я убеди, че това не е просто проява на старческо слабоумие, над което можеш да се подиграваш? Как да я убеди в опасността на тази ситуация?

Рослин реши да започне от самото начало.

— Франсиз, спомняш ли си, когато ти разказах, че майка ми се удави в езерото Итив? Тогава бях на седем годинки.

— Да, една година след смъртта на баща ти, нали? — меко каза Фран, като я потупа по ръката.

Рослин кимна. Опитваше се да не си спомня колко беше самотна след загубата на двамата си родители.

— Грамп винаги обвиняваше племенника си Джорди за смъртта на мама. Той беше подло дете. Винаги нараняваше животните. Развеселяваше се, когато причиняваше болка на някого. По онова време беше на единадесет години. Заради него един от слугите си счупи крака, а готвачката ни се изгори сериозно. Уби един кон. Да не казвам това, което беше извършил в собствения си дом и за което не бяхме чули. Баща му беше братовчед на мама. Когато идваше у нас, винаги водеше Джорди. Мама се удави, след като бяха прекарали една седмица у нас.

— Как би могъл да причини това Джорди?

— Франсиз, никога нищо не можа да се докаже. Приеха, че лодката, с която тя излезе в езерото, просто се е преобърнала. А тежките й зимни дрехи са й попречили да плува до брега.

— Какво е правила в езерото през зимата?

— Тя е израснала край езерото. Да бъде във водата беше нейна втора природа. Обичаше я. През лятото плуваше всеки ден. Разхождаше се по всички местенца нагоре и надолу по двата бряга. Можеше да гребе и го правеше винаги, без да се съобразява с времето. Имаше си малка лодка, която управляваше без усилие. И двете имахме, но на мен никога не ми позволяваха сама да изляза с моята. Колкото и добър плувец да беше, в онзи ден това не й помогна.

— Нямаше ли някой, който да й помогне?

— Никой не знае какво точно се е случило. В онзи ден тя беше решила да прекоси езерото. Някъде по средата се случило нещо и лодката потънала внезапно и твърде бързо. Няколко дни по-късно един от арендаторите спомена пред Грамп, че е видял Джорди да се навърта около лодките преди злополуката. Ако той не беше такъв малък дявол и не причиняваше непрекъснато злини, дядо никога не би си помислил нищо лошо. Но истината е, че Джорди изживя смъртта на мама толкова мъчително, колкото и аз самата. А той не обичаше нито нея, нито мен. Скръбта му беше толкова дълбока, че Грамп се усъмни.

— И твоят дядо си е помислил, че Джорди е повредил лодката й?

Рослин кимна с глава.

— Изглежда наистина е повредил нещо и лодката е започнала бавно да се пълни с вода. Точно над такова нещо Джорди би се посмял — да види някой мокър от глава до пети посред зима, загубващ хубавата си лодка. Ако той го е направил, мисля, че това е много по-страшно от една отвратителна шега. Това е направо престъпление. Не мисля, че е имал намерение да убива някого. Искал е просто да ни ядоса. Може би не е предполагал, че майка ми ще гребе навътре в езерото. Тя рядко го пресичаше.

— Но все пак…

— Да, все пак — въздъхна Рослин. — Но Грамп никога не го доказа, така че какво би могъл да направи? Лодката така и не беше извадена и не можахме да разберем каква е била повредата. След този случай Грамп никога не се довери на Джорди. Винаги, когато той идваше в имението, някой от прислугата го следеше. Мразеше го, Франсиз. Дълбоко го мразеше. Никога не каза на баща му в какво го подозира. Не можеше да забрани посещенията му у дома. Но се закле, че Джорди никога няма да получи нищо от него. Когато баща му почина, остави съвсем малко наследство. Грамп знаеше, че племенникът му го ненавижда за голямото богатство. Като най-голям син, Грамп беше наследил богатството на Камерън. Дядо беше убеден, че Джорди иска да се ожени за мен само заради парите.

— Ти си правиш лоша услуга, Рос. Имаш и друго, освен пари.

Рослин махна с ръка.

— Истината е, че той никога не ме е харесвал, нито когато бяхме малки, нито като пораснахме. Чувствата ни бяха взаимни. Той ме мрази. Аз съм единствена наследница на Грамп. След смъртта на баща си той разбра колко малко притежава и смени тактиката. Превърна се в Господин Чаровник.

— Но ти го отблъсна? — Франсиз отбеляза очевидното.

— Естествено. Не съм толкова глупава, че да не различа фалшивото ласкателство. Особено когато е придружен с очевиден цинизъм. Но той не се предаде. Продължи да се преструва, че ме обича. Но не можеше да прикрие непреодолимата омраза в леденосините си очи.

— Много добре. Сега знам всичко. И все още не мога да разбера, защо трябва да осъществиш един обречен брак.

— Грамп вече го няма и аз съм беззащитна. Имам нужда от закрила, единствено заради Джорди. Той толкова силно желае богатството на Камерън, че няма да се спре пред нищо, за да го получи.

— Но какво може да направи?

Рос изсумтя с отвращение:

— Мислех, че нищо, но Грамп излезе по-мъдър.

Франсиз въздъхна:

— Ако нещо се случи с теб, парите няма да принадлежат на Джорди, нали?

— Не. Грамп се погрижи за това. Но той ще ме принуди да се оженим, ако ме намери. Има начини: да ме влачи, да ме бие, да подкупи някой безскрупулен свещеник. Тогава няма да се стигне до брачния договор, който Грамп е приготвил за мен. Джорди ще упражнява контрол над всичко, ако успее да ме намери. Веднъж да стана негова съпруга, повече няма да му трябвам, нали? А и не би пожелал да ме задържи при себе си от страх, да не разкрия някому истинската му същност.

Въпреки топлината на лятната нощ Франсиз потрепери.

— Нали не се шегуваш?

— Де да се шегувах, Франсиз! Това е самата истина. Грамп все очакваше, че Джорди ще се ожени за мен. Но това така и не стана. Тогава дядо разбра, че той изчаква благоприятния момент — да остана сама, без никаква закрила, без възможност някой да протестира срещу един насилствен брак. Аз съм твърде крехка, за да се боря с него. Но съм доста сръчна. Умело боравя с камата и винаги нося една в обувката си.

— Това е невъзможно!

— Не вярваш ли? Приживе дядо искаше да се убеди, че мога да си служа с острието. Но какво би ми помогнала една малка кама, ако Джорди подкупи някой да ме отвлече? Сега знаеш защо напуснах Шотландия толкова бързо и какво търся тук.

— Но защо искаш да се омъжиш?

— Това също. Ако се омъжа, Джорди няма да посмее да ми направи нищо. Грамп ме накара да обещая, че бързо ще си намеря съпруг. Той планира всичко, дори бягството ми. Преди да се сети да ме търси тук, Джорди ще претърси Шотландия. Имам малко време, през което трябва да си избера жених.

— По дяволите, това е ужасно — каза Франсиз прочувствено. — Как можеш да се влюбиш ей така, набързо!

Рослин с усмивка си спомни онзи ден, когато старецът я поучаваше строго:

„Погрижи се за себе си, момичето ми. Първо постави брачната халка на пръста си. Любовта ще дойде по-късно.“

Тези думи я бяха накарали да се изчерви, защото беше разбрала точния им смисъл. След това той беше добавил предвидливо: „Естествено, ако срещнеш любовта, не я отблъсквай. Дръж здраво и всичко ще се уреди от само себе си“.

Грамп й беше дал и друг съвет:

„Казват, че ако красиво момиче завладее сърцето на някой женкар, то може да го превърне в най-любящия съпруг. Но трябва да завладееш не очите, не ума, а сърцето. Този, който си е поживял на младини, е изхабил много сили в удоволствия, но когато най-после се установи в свой дом със свое семейство, се чувства готов за това.“

При тези думи Рослин се беше почувствала длъжна да изтъкне:

— Говори се също, че който си е развратен по природа, остава такъв завинаги.

Тя не беше очарована точно от този съвет на дядо си.

„Кой казва така? Такова нещо може да се случи, ако не е завладяно сърцето му. Спечели сърцето и ще бъдеш щастлива. Аз не говоря за младите момчета. На тебе ти трябва мъж с доста години зад гърба си. Той ще е оставил назад много безпътни, разхайтени години и развратът няма да го привлича повече. Но ти трябва да внимаваш и да не го тормозиш.“

— А аз как да направя разликата?

„Ако той все още има чувства и ако ти успееш да го развълнуваш… Е, не се изчервявай, момичето ми. Ти ще вълнуваш много млади мъже, ще знаеш какво да правиш с тях, както и с много врели и кипели развратници. Ще има много мъже, сред които да избираш.“

— Но аз не искам развратник! — беше настояла тя.

„О, ще поискаш — предсказа Дънкан. — Те са единствените, на които не могат да устоят момичетата. Но ти се постарай първо да му наденеш халката, и едва тогава да му позволиш…“

— Грамп!

При този протест той изсумтя:

„Кой ще ти каже това, ако не аз! От кого ще научиш как да се справяш с такъв мъж?“

— С опакото на ръката си, ето как!

„Е, скъпа, явно нямаш широки виждания по този въпрос. — Той беше продължил да я придумва. — Нима ще пренебрегнеш мъжа, който кара сърцето ти да подскача, само защото харесва жените?“

— Разбира се!

„Аз пък ти казвам, че от тях излизат най-добрите съпрузи! — Нейната упоритост го беше накарала да избухне. — Този ще бъде най-добрият мъж за теб, въпреки че няма да имаш кой знае колко време да го търсиш.“

— И откъде, по дяволите, знаеш всичко това, Грамп? Отговори ми, ако можеш.

Спомни си колко много я бяха объркали тези думи. Старият не знаеше, че тя поназнайва нещо по този въпрос. Франсиз й беше разказала някои подробности и Рос се беше зарекла да бяга от такива мъже като от чума.

„Самият аз бях такъв. Не гледай така изненадано. Шестнадесет години тичах подир фусти, докато накрая срещнах баба ти и се ожених за нея. Бях й верен до гроб.“

Това е случайност. Чиста случайност. Не е достатъчна, за да накара Рослин да промени мнението си за тази особена порода мъже. Тя не сподели тези си мисли с Грамп. Остави го да мисли, че я е убедил. Но това си оставаше една от препоръките, които тя не обеща да следва.

 

 

Рослин само сви рамене при реакцията на Франсиз относно влюбването.

— Ако не се влюбя веднага, това няма да ми се случи никога. Ти вече си била влюбена.

Франсиз се намръщи:

— Това не беше любов.

— Съжалявам. Не трябваше да ти напомням. Колкото до мен, покажи ми някой приятен мъж, който не тича много след фусти. Това е достатъчно при моето положение. — Тя се усмихна. — Освен това дядо ми е дал позволението си, ако не намеря любовта в началото, да я потърся другаде по-късно.

— Той ти позволи това?

Рослин се разсмя от смаяното изражение на приятелката си:

— Нека да намеря съпруг, а за любовника ще мислим по-късно. Стискай ми палци. Току-виж се оказало, че са един и същ.