Джоана Линдзи
Нежен бунт (25)

Глава двадесет и пета

Рослин стоеше до прозореца на приемната, прилепила бузи до хладното стъкло. Ръцете й стискаха сините пискюли на завесите. Вече половин час стоеше така. Вечерята беше минала вяло в компанията на Джереми и някакъв братовчед Дерек, дошъл да го изведе навън.

Присъствието на Дерек Малъри я беше разведрило за известно време. Наследникът на маркиза беше красив млад мъж на нейната възраст, с непокорна руса коса и зелено-кафеникави очи. Вечерното облекло го правеше особено привлекателен. Само половин минута й беше необходима, за да разбере, че той успешно следва примера на чичовците си. Още един развратник в прочутия с това род. Но у него все още се усещаше нещо момчешко и това го правеше безобиден и доста чаровен.

Той реагира на новината за сватбата също като Джереми. Отначало му беше трудно да повярва, след това беше възхитен. Именно той за пръв път я нарече „леля Рослин“, и то без да се шегува. Това обръщение я стресна. Тя действително беше леля на цял рояк племенници и племеннички. Благодарение на брака си с Антъни изведнъж се беше сдобила с огромно семейство. Всички изглеждаха топли и обичливи хора. Поне според думите на Джереми.

Но сега момчетата ги нямаше и Рослин се върна към предишните тягостни мисли. Дори не беше забелязала, че вече половин час стои пред този прозорец и наблюдава движението по Пикадили.

От една страна отсъствието на съпруга й до болка я тревожеше. Дали не му се е случило нещо ужасно? Може би е наранен и няма възможност да й се обади? Вероятно заради нещо подобно не се е обадил цял ден. Постепенно тревогата й премина в раздразнение, а раздразнението прерасна в силен гняв. Часовете минаваха, а когато Дерек пристигна, тя не можа да обясни отсъствието на мъжа си. Беше излязъл по работа, без да обръща внимание на това, че има съпруга, която ще се притеснява за него.

Не можеше да се пребори с противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите й. Нямаше никакъв апетит по време на специалната вечеря, която започна един час по-късно, понеже всички очакваха завръщането на Антъни. Разбира се, той не си дойде, безпокойството й растеше и взе връх над гнева. Стомахът й се беше свил на топка.

Къде по дяволите е той? Та това е все още вторият ден от брака им. Дали е забравил напълно този факт? Биха могли заедно да прекарат деня, да се опознаят взаимно…

Най-накрая пред къщата спря карета. Рослин отпрати Добсън и се втурна към вратата. Отвори я преди Антъни да е посегнал към дръжката и напрегнато го заразглежда, за да се увери, че не е наранен. Нямаше никакви притеснителни белези. Изглеждаше съвсем добре. Искаше да се притисне към него и едновременно с това да го набие. Стискаше здраво ръцете си една в друга, за да не издаде чувствата си.

Антъни я измери с поглед. Тя изглеждаше особено привлекателна в бледозелената си обшита с дантели рокля. Зашеметяваща усмивка грейна на лицето му.

— Господи, ти си прекрасна гледка за изморените ми очи, любима. Трудно ми е да ти обясня какъв отвратителен ден имах.

Рослин дори не помръдна от мястото си.

— Защо не ме предупреди все пак?

Шотландският акцент издаде гнева й. Той отстъпи, за да я огледа по-добре и забеляза упорито свитите й устни.

— Случило ли се е нещо, скъпа моя?

— Знаеш ли кое време е!

— А, това ли е проблемът — усмихна се той. — Липсвах ли ти, любима?

— Да ми липсваш? Ти, самодоволно прасе такова! Изобщо не ме е грижа за теб, дори да отсъстваш с дни, щом като е такава природата ти. Не знаеш ли, че доброто възпитание изисква да се обаждаш, за да не те чакат за вечеря.

— Съгласен съм с теб — отвърна той. — Ще си го припомня следващия път, когато тръгна да търся неуловимия ти братовчед.

— Джорди? Но… защо?

— А ти как мислиш? За да му съобщя добрата новина. Не си ли разбрала, че като научи за брака ти, ще престане да бъде опасен за теб.

Рослин усети как започва да се изчервява. Той е закъснял заради нея. А тя го посреща като някаква си свадлива опърничава съпруга.

— Съжалявам, Антъни.

Не можа да устои на разкаяния й, сведен към земята поглед. Той я привлече към себе си и тя се сгуши в рамото му.

— Глупаво момиче — нежно я подразни той, — няма за какво да се тревожиш. Макар че ми харесва факта някой да се безпокои за мен. А ти си се тревожила, нали? Нали за това е цялата врява?

Тя кимна с глава. Но сякаш не чу добре думите му. Беше сбърчила нос. Натрапчива сладникава миризма се просмукваше от палтото му. Почти като от… парфюм. И то евтин парфюм. Отдръпна се намръщено. Загледа се в една тънка жълта нишка на рамото му. Не, не нишка, а рус косъм. Взе го. Това беше много дълъг, почти двадесет сантиметров женски косъм. Би помислила, че е неин, ако не беше толкова твърд.

— Знаех си! — хвърли му яростен поглед тя.

— Какво си знаела? Сега пък какво ти хрумна?

— Това! — тя навря косъма в лицето му. — Не, скъпи, не е мой. Със сигурност не е и твой.

Антъни се намръщи. Издърпа косъма от пръстите й.

— Не е каквото предполагаш, Рослин.

Тя отстъпи и сложи ръце на хълбоците си.

— О, сто на сто е от някоя никаквица, която се е хвърлила на скута ти без покана. И случайно е просмукала дрехите ти с евтиния си парфюм, преди да успееш да я спреш.

Боже мой, простена той, това ли трябваше да надуши!

— Всъщност…

— По дяволите, дори не можеш да измислиш нещо за свое оправдание — изпищя яростно тя.

Беше толкова нелепо, толкова смешно. Но Антъни не се осмели да се засмее, защото изражението й не предвещаваше нищо добро. Много спокойно каза:

— Всъщност беше кръчмарката. Не би попаднала в скута ми, ако не бях влязъл в кръчмата й, докато търсих братовчед ти.

— Значи аз съм виновна за подлостта ти! Това е типично за мъж като теб. Но ако съм виновна в нещо, то е за това, че снощи ти повярвах. Няма да повторя повече тази грешка.

— Рослин…

Тя отскочи назад, оставяйки го с протегнати ръце и затръшна вратата под носа му. Той изруга неприлично. Най-сетне даде воля на насъбрания гняв.

Обърна се, погледна празната улица и стисна зъби. Добре че Джеймс продължи с каретата към Уайтс и не присъства на скандала. Искаше да убие няколко часа преди срещата си със същата тази кръчмарка. Антъни не би понесъл брат му да стане свидетел на такава абсурдна сцена. Не би издържал смеха му, отметната назад глава, нито думите за блаженството на брака.

Какъв ад! Да го изритат от собствената му къща! Добър завършек на този отвратителен ден. Ако хората подочуят…

Антъни повдигна глава. Това е неговата проклета къща. Какво, по дяволите, си мисли тя, да го изрита от собствения му дом?

Той се обърна и заблъска по вратата. Беше много ядосан. После се сети, че не е зле да пробва резето. Оказа се, че не е заключено. Отвори със замах. Изпита задоволство от силния трясък, но това не бе достатъчно да се успокои. Нито пък изненадата, която видя върху лицето на изкачващата се по стълбите Рослин.

— Върни се обратно! Не сме приключили разговора.

Учуди се, че тя веднага се подчини и заслиза по стълбите.

Приближи към него. Погледът й беше пълен с презрение.

— Ако ти не излезеш, аз ще го направя — каза тя и се запъти към все още отворената врата.

Антъни я хвана за китката и я върна обратно.

— Няма да го направиш! Нито ти ще напуснеш тази къща, нито аз. Трябва ли да ти припомням, че сме женени? Доколкото знам, женените хора живеят заедно.

— Не можеш да ме заставиш да остана тук.

— Мислиш ли, че не мога?

Той наистина можеше и това я разгневяваше още повече. Тя му беше дала това право.

Отскубна ръката си. Разтри китката си.

— Чудесно. Тогава ще се настаня в друга стая. Ако имаш да ми казваш нещо, спести си го за друг път.

Тя се запъти към стълбите. Той отново сграбчи рамото й.

— Предпочитам сега да ти кажа всичко, скъпа моя. Обвинението ти е неоснователно.

— Косъмът е неопровержимо доказателство.

За миг той затвори очи.

— Дори да беше така, а то не е, ти не ми даваш възможност да се защитя. Това не е никак справедливо.

— Несправедливо? — погледът й беше изпепеляващ. — Просто ти спестявам неприятностите. Отказвам да ти повярвам, без значение какво ще ми кажеш.

Тя отново се обърна и той отново я спря.

— Постарай се да разбереш, жено! Цял ден търся Камерън.

— Добре де, така да бъде.

— А защо по дяволите вдигаш такъв ужасен шум?

— Ти ме излъга. Не мога да ти простя това.

Тя се обърна, но гласът му я спря навреме.

— Ако не престанеш, ще те набия.

— Няма да го направиш.

Очите му се присвиха така ядно, че заприличаха на цепки.

— Ще го направя с удоволствие. А сега за последен път ти казвам. Не ме е грижа дали ще повярваш. Малката никаквица, която се хвърли на скута ми просто си вършеше работата. Тя си направи предложението, аз го отклоних. Нищо не се е случило.

Тя попита надменно с леден глас:

— Свърши ли вече?

Антъни просто се обърна и излезе навън.