Хенри Катнър, Кетрин Мур
Двуръката машина

Още от времето на Орест е имало хора, преследвани от фуриите^[1]. Едва в двадесет и втори век обаче човечеството си произведе истински стоманени „фурии“. Тогава то бе достигнало критичната точка в развитието си и имаше всички основания да създаде такива човекоподобни роботи — те като кучета вървяха по следите на извършилите убийство. Това престъпление се смяташе за най-тежкото.

Всичко беше много просто. Убиецът предполагаше, че е в пълна безопасност, но изведнъж чуваше зад гърба си нечии равномерни крачки. Обръщаше се и що да види — двурък робот го следваше по петите, човекоподобно същество от стомана, което за разлика от живия човек беше абсолютно неподкупно. От тази минута на убиеца му ставаше ясно, че всемогъщият електронен мозък със способността си да прониква в чуждите мисли, каквато не притежаваше нито едно човешко същество, е произнесъл присъдата си.

Престъпникът непрекъснато чуваше стъпките зад гърба си. Сякаш някакъв подвижен затвор го ограждаше с невидима решетка от останалия свят. От този миг осъзнаваше, че вече никога няма да е сам. И ще настъпи денят — макар и той да не можеше да предположи кога именно, — когато роботът от негов тъмничар ще се превърне в палач.

В ресторанта Данър се отпусна удобно в креслото, сякаш отлято по формата на човешкото тяло, и затворил очи, за да се наслади по-добре на букета, примляскваше при всяка глътка вино. Тук се чувстваше в пълна безопасност. Да, в абсолютна безопасност. Ето вече почти един час седи в разкошния ресторант, поръчва си най-скъпите ястия, вслушва се в тихата музика и в приглушения разговор на посетителите. Тук е хубаво. А най-хубаво е да имаш толкова много пари накуп.

Наистина, за да се сдобие с тях, се наложи да стигне до убийство. Но той изобщо не чувстваше вина — щом не те хванат, не си крадец! А на него му е гарантирана пълна безнаказаност, такава нито един човек досега не е имал. Прекрасно знаеше какво наказание очаква убиеца. И ако Харц не го беше убедил, че е в пълна безопасност, Данър никога не щеше да се реши да натисне спусъка…

Някаква стара, отдавна забравена дума изплува в паметта му — грях… Ала нищо не събуди в душата му. Някога тази дума по странен начин беше свързана с чувството за вина. Отдавна, не сега. Оттогава човечеството е стигнало далеч в развитието си. Понятието грях се превърна в безсмислица.

Данър се помъчи да не мисли за това и се зае със салатата от палмова сърцевина. Не му хареса. Е, случва се и така. Няма нищо съвършено. Отпи от виното. Приятно му бе да усеща как чашата като жива потрепва в ръката му. Виното беше превъзходно. Помисли дали да не си поръча още, но сетне реши, че няма нужда. За днес май му стига толкова. Нали за в бъдеще го очакват многобройни разнообразни развлечения! Заради това си струваше да се постави много нещо на карта. Преди никога не му се беше представял подобен случай.

Данър беше от хората, които не са за този век. Помнеше последните дни на утопията, но тогава беше още много млад и не усещаше пресата на новата политика, която компютрите въведоха за творците си. В далечните години на младостта му разкошът бе достъпен за всекиго. Помнеше времето на детството си: последните ескапистки^[2] машини показваха блестящи с всички цветове на дъгата, утопични, омагьосващи картини, които никога не са съществували в реалността и едва ли могат да съществуват. А сетне жестоката политика на икономии сложи край на удоволствията. Всеки разполагаше само с най-необходимото. И всички бяха задължени да работят. А Данър мразеше работата с всички фибри на душата си.

Когато стана този прелом, той беше още твърде млад и неопитен, за да излезе победител в конкурентната борба. За богати можеха да се смятат единствено онези, които успяха да заграбят предметите на лукс, произвеждани все още от машините. На Данър му останаха само ярките спомени и мрачната злоба на излъгания човек. Единственото, което искаше, бе да върне предишните щастливи дни и му беше все едно как ще го направи.

И най-сетне постигна своето. Плъзна пръст по края на чашата и почти усети как тя отвърна на лекото докосване с едва чут звън. „Нима е кристал?“ — помисли Данър. Твърде слабо познаваше луксозните предмети и не се оправяше много добре във всичко това. Но ще се научи. През целия останал живот му предстои да се учи и да вкуси най-после щастието.

Погледна нагоре и през прозрачния покрив видя неясните очертания на небостъргачите. Заобикаляха го от всички страни подобно на каменна гора. И това беше само един град. Когато се измори от него, ще има други градове. Цялата страна, цялата планета беше оплетена с мрежа, съединяваща градовете един с друг като огромна паяжина, която приличаше на загадъчно полуживо чудовище. И това се нарича общество.

Като че ли креслото се олюля под него.

Грабна чашата с вино и я пресуши на един дъх. Непонятното чувство за някакво неудобство, сякаш самата земя, върху която беше издигнат градът, потрепери, беше нещо ново за него. Причината беше — ами да, разбира се! — причината беше този незнаен страх.

Страхът, че досега не са го открили.

Смисълът изчезваше. Градът е сложен комплекс и естествено живее спокойно, защото разчита на неподкупността на машините. Единствено те удържат хората от израждане и от стремителното им превръщане в измиращи животни. И сред множеството машини аналоговите компютри станаха жироскопи на всичко живо. Те разработват законите и следят да бъдат изпълнявани — закони, които са необходими на човечеството, за да живее. Данър не разбираше много-много промените, разтърсили обществото, но все пак си изясни нещичко.

Чувстваше, че във всичко това има определен смисъл: че е презрял законите на обществото, че сега седи в разкошен ресторант, потънал в мекото удобно кресло, отпива бавно вино от чашата си, слуша музика и зад гърба му няма никаква „фурия“ като доказателство, че компютрите са ангели-пазители на човечеството.

Ако дори и „фурията“ може да се подкупи, в какво ще вярват хората?

И тогава тя се появи.

Данър забеляза, че всички звуци наоколо замлъкнаха. Той се вцепени с вилица в ръка и се втренчи в другия край на залата, където се намираше вратата.

„Фурията“ беше по-висока от човешки ръст. За момент застина на вратата и лъч от следобедното слънце се отрази от рамото й. Роботът нямаше очи, но сякаш погледът му опипваше целия ресторант, без да бърза, маса след маса. Сетне прекрачи прага и слънчевото зайче се плъзна встрани. Подобен на висок мъж, облечен в стоманени доспехи, роботът бавно вървеше между масите.

Данър побутна недокосната си чиния и помисли: „Той не идва за мен. Всички, които седят тук, се губят в догадки, но аз твърдо зная, че не е дошъл за мен.“

И в паметта му ясно и отчетливо, в най-малките подробности, сякаш спомени, които се появяват в съзнанието на удавник, изплува разговорът му с Харц. Като в капка вода, способна да отрази широка панорама и да я концентрира в мъничък фокус, сега в паметта му се фокусираха тридесетте минути, прекарани в лабораторията на Харц, където при натискане на едно копче стените стават прозрачни.

Отново видя Харц, пълен блондин с тъжно спуснати надолу вежди. Той изглеждаше необикновено отпуснат, докато не заговореше, и тогава пламенният му темперамент караше дори въздухът да завибрира. Данър си спомни как стоеше пред масата на Харц и по лекото треперене на пода усещаше едва чутото боботене на компютрите. Виждаха се добре през стъклото: гладки, блестящи, с просветващи огънчета като свещи в кандила. Отдолу се носеше глухото им жужене — сякаш машините асимилираха фактите, осмисляха ги и като оракули изричаха изводите си на загадъчния език на числата. Само хора като Харц са способни да разберат това, което те предсказват.

— Имам за теб работа — започна той. — Искам да премахнеш един човек.

— Да имаш да вземаш! — отговори му Данър. — Да не ме смяташ за глупак?!

— Чакай, не бързай. Нима не ти трябват пари?

— За какво? — горчиво попита Данър. — За разкошно погребение ли?

— За разкошен живот! Знам, че не си глупак. До болка ми е известно, че няма да се съгласиш да изпълниш молбата ми, ако не получиш парите и гаранция за безнаказаност. Точно това смятам да ти предложа. Гаранция за безнаказаност.

Данър погледна през прозрачната стена към компютрите.

— Да, бе, разбира се.

— Чуй ме, давам си сметка какво говоря. Аз… — Харц се запъна и неспокойно се огледа, сякаш се съмняваше в предпазните мерки, които беше взел. — Аз ти говоря за нещо съвсем ново. Мога да пусна по лъжлива следа която и да е „фурия“.

— Да, разбира се… — недоверчиво подхвърли Данър.

— Истина е. Ще ти покажа как става това. Мога да отклоня от жертвата й всяка „фурия“.

— И как?

— Това естествено е тайна. Същността е там, че намерих начин да вкарвам в компютъра изкривени данни и така машините произнасят погрешно определение за вината или пък правят погрешни изводи след признаването на вината.

— Но това е опасно!

— Опасно? — Харц го погледна под тъжните си вежди. — Разбира се, че е опасно. Знам го. И затова не използвам много често този начин. Изобщо съм го правил само веднъж. Разработих метода теоретично и един път го проверих на практика. Даде резултат. За да ти докажа, че говоря истината, ще повторя опита. Сетне ще го направя и още веднъж, за да те обезопася. Това е всичко. Не искам да внасям бъркотия в работата на изчислителните машини без особена необходимост. Когато извършиш работата, повече няма да ми трябва.

— Кого трябва да убия?

Харц неволно погледна към тавана — там, няколко етажа по-нагоре, бяха разположени кабинетите на най-големите началници.

— О’Райли — отговори той.

Данър също погледна към тавана, сякаш можеше да види през стотиците подметки високоуважаемия О’Райли — управителя, Главния контрольор на електронноизчислителните машини, който крачеше по пухкавия си килим някъде там, над главата му.

— Всичко е много просто — продължи Харц. — Искам да седна на мястото му.

— Защо тогава сам не го убиеш, щом си сигурен, че човек може да се отърве от „фуриите“?

— Защото по този начин ще се издам — раздразнено обясни Харц. — Помисли самичък. Имам съвършено очевиден мотив за престъплението. Калкулаторът ще покаже за кого е от най-голяма полза смъртта на О’Райли. И дори да се отърва от „фурията“, всички ще си блъскат главите как съм успял. А ти нямаш никакви подбудителни причини за убийството на О’Райли. Освен компютрите никой няма да знае, а аз ще се погрижа за тях.

— Как да съм сигурен, че ти действително можеш да направиш това?

— Много просто. Гледай.

Харц стана и бързо закрачи по мекия пружиниращ килим, който придаваше на походката му привидна младежка пъргавост. В другия край на стаята на нивото на гърдите беше разположен контролен пулт с наклонен стъклен екран. Харц нервно натисна копчето и на екрана се появи планът на един от градските райони.

— Необходимо е да открия сектора, където се намира „фурията“ — обясни той.

Изображението затрептя и Харц отново натисна копчето. Неясната мрежа на градските улици припламна, сетне угасна, докато той бързо сканираше един след друг районите. После планът на района отново стана отчетлив. Три вълнисти линии с различен цвят се пресичаха в една точка недалеч от центъра. Точката бавно се движеше по екрана — съответно на скоростта на вървящ човек с намален мащаб, отговарящ на изображението на улицата. Около него плуваха цветни линии, фокусирани в една точка.

— Гледай тук — Харц се наведе напред да прочете името на улицата. От челото му падна капка пот върху стъклото и той непохватно я изтри с пръст. — Ето върви човек, а „фурията“ го следва неотстъпно. Сега ще се види по-добре. Гледай!

Над масата се намираше по-голям екран. Харц го включи и нетърпеливо чакаше уличната сцена да се фокусира. Тълпи хора, оживено движение, шум — някои бързат занякъде, други се мотаят. И центърът на тълпата — сякаш оазис на отчуждението, остров в човешкото море. А по този разположен в най-гъстото движение остров вървят двама неразлъчни, подобни на Робинзон и Петкан. Първият — уморен, измъчен мъж — крачи с поглед, забит в земята. Вторият — облечен в блестящи доспехи дългуч — го следва по петите.

Сякаш невидими стени ги отделят от тълпата, през която вървят, ограждайки пространство — то се разтваря пред тях, освобождавайки им проход, и веднага се затваря. Някои минувачи ги гледат с любопитство, други смутено отвеждат очи. А има и такива, които нетърпеливо очакват момента, когато Петкан ще вдигне стоманената си ръка и ще нанесе на Робинзон съдбовния удар.

— Гледай внимателно — развълнувано го побутна Харц. — Почакай малко… Искам да отклоня „фурията“, да престане да преследва този човек.

Той пресече стаята, отвори едно чекмедже на бюрото си и се наведе ниско над него, като че ли криеше нещо от чуждите очи. Данър чу няколко прещраквания, сетне късо потракване на клавиши.

— Ето сега — Харц затвори чекмеджето и с опакото на ръката си изтри чело. — Много е горещо тук, нали? Хайде да погледнем по-отблизо. Ще видиш, сега ще стане нещо.

Върнаха се до големия екран. Харц премести някакво лостче и уличната сцена запълни целия екран. Видяха в едър план човека и неговия преследвач. На лицето на мъжа имаше същия безстрастен израз като на робота. Сякаш двамата бяха живели заедно дълго време и се бяха заразили един друг. Когато секундите се проточват, времето ти се струва безкрайно.

— Да почакаме, докато излязат от тълпата — предложи Харц. — Няма нужда да привличаме вниманието. Ето сега ще завие.

Мъжът, който изглеждаше, че върви напосоки, зави от алеята по тясна, тъмна уличка, встрани от оживения булевард. Обективът го следваше упорито, както и роботът.

— Значи наистина съществуват камери, които следят всичко ставащо по улиците — заключи Данър, явно заинтересуван от случката. — Винаги съм го подозирал. Как става това? На всеки ъгъл ли са поставени или има някакъв лъч, който…

— Няма значение — прекъсна го Харц. — Тайна на фирмата. Гледай — и това е. Трябва да почакаме, докато… Не, не! Виж, сега ще се опита да се отърве от него!

Човекът се обърна и хвърли крадешком поглед назад. Тъкмо в този момент роботът завиваше. Харц стремително се впусна към бюрото си и измъкна чекмеджето. Ръката му застина над него, очите му все още бяха приковани в екрана. Беше интересно да се наблюдава как човекът, без изобщо да подозира, че го гледат, вдигна очи към небето и за миг се втренчи право в обектива на скритата камера, сякаш погледна Харц и Данър в очите. И внезапно те видяха, че той дълбоко пое въздух и хукна.

В чекмеджето прозвуча металическо прещракване. Щом човекът побягна, роботът също ускори крачка. Но сетне сякаш се спъна в нещо и се олюля на стоманените си крака. Забави ход, после изобщо спря, подобно на автомобил пред светофар. Стоеше, без да мърда.

В самия край на екрана се виждаше лицето на мъжа — той беше спрял, отворил уста от изумление. Изглежда беше разбрал, че се е случило невероятното. Роботът стоеше, правейки нерешителни движения. Вероятно новите заповеди, които Харц изпращаше в натъпканите му с механизми вътрешности, влизаха в конфликт с предишните програми. После обърна гръб на мъжа и бавно, почти умиротворено, сякаш се подчиняваше на нечия команда, се помъкна обратно по улицата, без да нарушава общоприетите закони.

В този момент лицето на мъжа изразяваше едновременно и удивление, и уплаха, като че ли беше изгубил близък приятел.

Харц изключи екрана. Отново изтри потта от челото си, дойде до стъклената стена и погледна надолу, сякаш се боеше, че компютрите вече знаят какво е сторил. Изглеждаше толкова мъничък на фона на металните гиганти!

— Е, Данър, какво ще кажеш? — подхвърли през рамо.

И така, всичко стана, както беше замислено. Преговорите им продължиха и след дълги спорове обещаната на Данър сума беше увеличена. Но самият той предварително отлично знаеше, че е съгласен. Играта си струваше. И беше добре заплатена. Само ако…

 

 

Всички се вкамениха. Като светещо видение „фурията“ спокойно премина между масите, без да се докосва до никого. Лицата на посетителите, обърнати към нея, побледняваха. Всекиго глождеше мисълта: „Ами ако е за мен?“ Може да е първата грешка, допусната от компютрите. Грешката си е грешка, но няма къде да се оплачеш, пък и нищо не ще докажеш. И макар в този свят думата „вина“ отдавна да беше изгубила смисъла си, наказанието беше останало и то можеше да бъде сляпо и поразяващо като мълния.

Данър мислено си повтаряше, стиснал зъби: „Не е за мен. Аз съм в безопасност. Аз съм спокоен. «Фурията» не е дошла за мен.“ В същото време обаче не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл: съвпадението е странно — под стъкления покрив на този скъп ресторант да се окажат двама убийци едновременно, самият той и онзи, за когото беше дошла „фурията“?

Остави вилицата и чу звъна й по чинията. Погледна я, погледна и чинията с почти недокоснатата храна и почувства, че мозъкът му внезапно се изключи от ставащото наоколо. Поиска му се да скрие главата си като щраус. Помъчи се да мисли за друго, да речем, за зеленчуците върху чинията пред него.

Интересно, как ли растат аспержите? И изобщо как изглеждат суровите зеленчуци, на какво приличат? Данър никога не ги беше виждал. Получаваше ги в готов вид, от ресторантските кухни или от автоматичните блокове за обществено хранене. Ето например картофът. На какво прилича? Влажна бяла маса? Не, понякога се срещат овални парченца, значи и целият картоф вероятно е овален. Но не кръгъл. А понякога са нарязани на дълги пръчици с квадратно сечение. Навярно картофът е дълго, овално нещо, което се реже по дължина. И безспорно е бял. Расте под земята. Данър беше почти уверен в това. Някакви дълги тънки преплетени корени, като бели ръце; той ги беше виждал измежду тръбите и тръбопроводите, когато при ремонта на улиците изравяха канали. Колко странно: той яде нещо прилично на човешки ръце, които прегръщат канализационните тръби на града, мъртвешко бели ръце, виещи се под земята, където живеят червеите. И където и той самият ще се окаже, ако „фурията“ го настигне.

Данър отмести чинията.

Шумът и едва доловимото шепнене в залата го принудиха да вдигне очи против собствената си воля. „Фурията“ беше стигнала средата и беше забавно да се наблюдава как се успокояват останалите зад гърба й. Две-три жени покриха лицата си с ръце, а един мъж изгуби съзнание и тихо се свлече от стола си. С всяка подмината от „фурията“ маса затаените страхове на Данър се връщаха в съзнанието му.

Вече почти стигна масата му. Роботът беше висок около два и десет, но движенията му бяха неочаквано плавни. Дори по-плавни от движенията на човек. Нозете му обаче стъпваха по килима тежко, с равномерни удари — бум, бум, бум. Данър се опита да определи колко ли тежи роботът. Обикновено се смята, че „фурията“ не издава никакви звукове, освен ужасяващото бумтене на стъпките й, но този робот поскърцваше при ходене. Лице нямаше, ала човекът е така устроен, че винаги си представя себеподобен и неволно поставя върху стоманената повърхност очи, които би трябвало внимателно да шарят из залата на ресторанта.

Роботът приближаваше. И погледите на присъстващите се насочиха към Данър. „Фурията“ вървеше право към него.

„Не! — убеждаваше се той. — Това не може да бъде.“ Сякаш сънуваше кошмар. „О, Господи! Помогни ми да се събудя по-скоро! Нека да се събудя, преди тя да стигне до мен!“

Но това не беше сън. Великанът застана пред него, тежките стъпки замлъкнаха. Чуваше се само леко поскърцване. „Фурията“ се извисяваше над масата му, обърнала гладкия си лик към него.

Данър почувства, че непоносимо гореща вълна обля лицето му — вълна на гняв, срам, съмнение. Сърцето му заби толкова силно, че залата заплува пред очите му и внезапна болка като мълния прониза главата му от едното сляпо око до другото.

Скочи и завика на бездушната стоманена грамада:

— Не, не! Ти грешиш! Ти си сбъркала! Махай се, глупачке! Това е грешка, грешка! — Без да гледа, напипа чинията и я запокити право в бронираните гърди. Тя се разби на парчета. По гладката стоманена повърхност останаха бели, зелени и кафяви петна от съдържанието й. Данър с мъка се измъкна от стола, заобиколи го и се втурна към изхода покрай високата метална фигура.

Сега мислеше само за Харц.

Докато се измъкваше навън с несгъващи се нозе, отляво и отдясно покрай него се носеха море от лица. Едни го гледаха с жадно любопитство, мъчейки се да уловят погледа му. Други се стараеха изобщо да не го гледат, вперили очи в чиниите си или прикрили лице с ръцете си. Зад гърба му отново прозвучаха равномерни крачки и едва чуто ритмично поскърцване.

Лицата изчезнаха, той излезе от вратата, без дори да помни как я е отворил. Пот се лееше от него; макар че денят беше топъл, вятърът му се стори леден. Данър се огледа наляво и надясно, без да различава нещо, сетне побягна към телефонния автомат, отдалечен на половин квартал. Пред очите му толкова ясно стоеше лицето на Харц, че той се блъскаше в минувачите. Сякаш отдалеч чуваше възмутените възгласи, които веднага прекъсваха в благоговейно мълчание. Хората се разпръсваха пред него като с магическа пръчка. В този вакуум стигна до най-близката будка.

Затвори стъклената врата, трескавото пулсиране на кръвта в ушите му сякаш караше звуконепроницаемата кабина да вибрира. През стъклото виждаше безстрастния робот, който го очакваше, разноцветните петна на стоманената му гръд приличаха на странна орденска лента.

Данър се опита да набере номера. Пръстите му бяха като гумени. Опитвайки се да се овладее, направи няколко дълбоки вдишвания. Неочаквано през ума му мина нелепата мисъл: „Забравих да платя.“ И още: „Парите сега ще са ми от голяма полза. О, дявол да те вземе, Харц!“

Свърза се веднага.

На екрана пред него се появи ясно цветно изображение на лицето на девойка. Почти несъзнателно Данър отбеляза доброто качество на скъпите екрани в телефонните будки в този район.

— Кабинетът на управителя Харц. Какво желаете?

Едва при втория опит Данър успя да произнесе името си. Чудеше се дали секретарката вижда него и онзи, който стои зад гърба му — високата фигура зад полупрозрачното стъкло. Така и не успя да разбере: девойката веднага погледна надолу, очевидно в някакъв списък на бюрото пред нея.

— Извинете, но господин Харц го няма. И няма да дойде днес.

Светлината и цветовете изчезнаха от екрана.

Данър отвори вратата. Коленете му трепереха. Роботът отстъпи малко, за да го пропусне. Внезапно, без сам да го желае, Данър глупаво захихика. Роботът му се струваше ужасно смешен с петната, пресичащи гърдите му като орденска лента. Изведнъж разбра, че е на границата на истерията, и с изумление откри в дясната си ръка салфетката от ресторанта.

— Я се дръпни — подвикна на робота. — Пусни ме да изляза. Ти какво, не разбираш ли, че е станала грешка? — гласът му затрепери. Роботът с едва чуто поскърцване се дръпна настрани.

— Това, че ме преследваш по петите, не е хубаво — продължи Данър. — Та ти би трябвало поне да си чист. Мръсен робот — това вече е прекалено… Да, да, прекалено е… — Тази идиотска мисъл беше непоносима и в гласа му звъннаха сълзи. Като се смееше и ридаеше едновременно, той изтри стоманената гръд на робота и хвърли салфетката.

В секундата, когато Данър усети под пръстите си твърдата стоманена повърхност, той разбра всичко, което се случи с него, и тогава най-сетне защитният екран на истерията се пропука. Никога повече той няма да бъде сам. Докато умре. А когато удари смъртният му час, тази стоманена ръка ще затвори очите му. Ще изпусне последния си дъх, притискайки се към стоманената гръд, и над него ще се склони металното безстрастно лице. Това ще бъде последното, което му е съдено да види преди смъртта си. Нито една жива душа до него — само черният стоманен череп на „фурията“.

Почти цяла седмица не успя да се свърже с Харц. През това време промени мнението си, колко дълго може да издържи човек, преследван от „фурията“, без да полудее. Последното, което виждаше, заспивайки, беше светлината на уличния фенер. Тя проникваше през щорите на хотелската стая и падаше върху металното рамо на тъмничаря му. През дългите нощи непрекъснато се унасяше в тревожен сън и се пробуждаше, вслушвайки се в едва чутото поскърцване на механизма под стоманената броня. И всеки път си задаваше въпроса: дали на сутринта ще се събуди и дали поразяващата ръка не ще го настигне в съня му? Какъв ще бъде ударът? Как „фуриите“ ликвидират жертвите си? Винаги изпитваше облекчение, посрещайки лъчите на ранното утро, отразяващи се в стоманеното одеяние на бодърстващия до леглото му страж. И тази нощ остана жив. Макар че може ли да се нарече това живот? И струва ли си да се живее в този ад?

Продължаваше да наема хотелската стая. Вероятно администрацията не би имала нищо против да го изгони, но никой нищо не му казваше. А може би просто не се осмеляваха. Животът му бе станал някак странен, призрачен — сякаш наблюдаваше нещо видимо през невидима стена. Данър не можеше да мисли за нищо друго, освен как да се свърже с Харц. Предишните му желания — жаждата за разкош, развлечения и пътешествия — се стопиха като дим. Повече не му бе съдено да пътува сам.

Сега прекарваше голяма част от времето си в обществената библиотека, четеше всичко, което намереше за роботите. И точно там се натъкна за пръв път на забележителната, внушаваща трепетен ужас строфа, написана от Милтън, когато светът още е бил малък и прост — мистични редове, чийто смисъл не можеше да разбере нито един човек, докато хората не създадоха по свой образ и подобие стоманените „фурии“.

И таз двуръка машина стои до вратата,

готова да нанесе удар —

един-единствен, втори не ще е нужен.

Данър погледна двуръката машина, неподвижно застинала до него, и се замисли за Милтън, за отдавна отминалите дни, когато животът е бил прост и безгрижен. Опита се да си представи това минало.

Хората са били… може би други. Но какви? Било е много отдавна и затова беше съвсем непонятно какви са били хората тогава. Така и не успя да си представи времената преди появата на компютрите.

За пръв път обаче узна какво наистина е станало в детските му години, когато искрящият с всички цветове свят ярко избухна за последен път и се заточиха сивите делнични дни. Именно тогава за пръв път се появиха човекоподобните „фурии“.

Преди войните техниката беше отишла толкова напред, че компютрите като живи същества започнаха да правят себеподобни и на Земята би могъл да се възцари рай, където желанията на всекиго щяха да бъдат напълно задоволени. Наистина тогава социалните науки очебийно изоставаха от точните. Когато войните започнаха да се редят една след друга, машините и хората бяха принудени да се сражават рамо до рамо — стомана срещу стомана, хора срещу хора. И хората не излязоха много здрави. Войните завършиха едва тогава, когато изчезнаха последните обществени системи — просто нямаше кой да воюва. Обществото започна да се разпада, докато не достигна състояние, близко до анархията.

А през това време машините се заеха да лекуват раните си, както беше заложено в програмите им, и никакви социални науки не им бяха необходими. Те спокойно произвеждаха себеподобни и създаваха за хората нови материални ценности, тоест правеха това, за което всъщност бяха предназначени в Златния век. Разбира се, не всичко беше идеално. Съвсем не беше идеално, защото някои от самовъзпроизвеждащите се машини изчезнаха от лицето на Земята. Повечето от тях обаче продължаваха да копаят руда в мините, да я обогатяват, да отливат необходимите детайли от метала, да получават гориво за себе си, да лекуват раните си и да запазват на Земята потомството си с такава ефективност, каквато човек не е и сънувал.

А човечеството продължаваше да се раздробява, да се разпада на все по-малки групи. Впрочем групи вече не съществуваха, не останаха дори семейства. Хората нямаха особена нужда един от друг. Емоционалните връзки изгубиха смисъл. Хората се оказаха в условия, при които бяха принудени да приемат за истински ерзац-отношенията, бягството от живота стана почти естествено. Обърнаха всичките си емоции към спасителните машини, обогатяващи живота им с весели и невероятни приключения, в сравнение с които околният свят изглеждаше толкова непоносимо скучен, че не им се искаше дори да мислят за него. Раждаемостта падаше. Това беше много странен период. Разкошът и хаосът мирно съществуваха един до друг, както и анархията и инертността. А раждаемостта непрекъснато падаше.

В края на краищата стана съвсем очевидно, че човешкият род се изражда и нищо не може да спре този процес. Но човекът имаше всесилен слуга. И точно тогава някой си неизвестен гений разбра какво трябва да се направи. Намери се човек, който трезво оцени положението и заложи нова програма в най-голямата от оцелелите електронноизчислителни машини. Постави й следната задача: „Човечеството трябва отново да се изправи на крака. И нека това бъде единствената му цел, докато не я постигне.“

И това щеше да бъде лесно, ако промените нямаха глобален характер — животът на хората се беше променил коренно по цялата планета. За разлика от тях машините представляваха интегрирано общество. След като получиха еднакви заповеди, те моментално се преориентираха, за да ги изпълнят.

Дойде краят на разкошния живот за всички. Ескапистките машини прекратиха съществуването си. За да оцелеят, наложи се хората да се обединят в групи, да се заемат с работа, която преди се изпълняваше от машините, и бавно, много бавно техните общи нужди и интереси отново събудиха почти изгубеното чувство за човешка общност.

Процесът беше много бавен. Нито една машина не бе в състояние да върне на човека онова, което бе изгубил — моралните категории. Индивидуализмът стигна дотам, че в продължение на много дълго време нямаше никакви средства, способни да удържат хората от престъпления. След унищожаването на роднинските отношения изчезна дори понятието кръвна мъст. Съвестта като една от моралните категории се изпари, тъй като човекът повече не се отъждествяваше с другите хора.

На този етап основната задача на машините бе да възродят в човека чувството му за собствено достойнство и по този начин да спасят хората от изчезване. Отговорното единствено пред себе си общество ще стане взаимозависимо — хората ще се окажат свързани с обществената си групировка и реално съществуващото обществено съзнание ще обявява извън закона и ще наказва престъплението, тоест реално ще причинява вреда на групата, с която е свързан един или друг индивид.

Тъкмо тогава се появиха „фуриите“.

Компютрите се произнесоха, че при всички обстоятелства убийството е най-тежкото престъпление срещу човечеството. Това решение беше единствено правилното, защото убийството представляваше действие, което можеше непоправимо да разруши или да унищожи клетката на обществото.

„Фуриите“ нямат сила да предотвратят престъплението. Наказанието не може да излекува престъпника. Но то е в състояние да спре другите да извършват престъпления, като им внуши страх — хората ще видят с очите си как се наказва престъпникът. „Фуриите“ станаха символ на възмездието. Те открито шестваха по улиците, преследвайки неотстъпно жертвите си — убедително доказателство, че убийството винаги се наказва и наказанието винаги ще бъде публично и неизбежно. „Фуриите“ действаха безупречно. Никога не грешаха, поне теоретично. А като се вземат под внимание огромните количества информация, натрупана от аналоговите компютри, изглеждаше, че машините са способни да произнасят много по-справедливи решения, отколкото хората.

Ще настъпи време, когато човекът отново ще открие за себе си понятието престъпление. Защото лишено от това понятие, човечеството постави под заплаха собственото си съществуване и вече бе на ръба на изчезването. А ако се възроди понятието престъпление, човекът ще може отново да получи предишната власт над себеподобните си, да не говорим за цялото поколение механични слуги, помогнали на човечеството да се запази. Но докато този ден не е настъпил, „фуриите“ — тези създадени от метал символи на човешката съвест, натрапени на човечеството от машините, също създадени от човешки ръце — ще крачат по улиците.

 

 

Данър не можеше да разбере какво става с него. Постоянно се връщаше в мислите си към миналите времена — на ескапистките машини, когато материалните блага не са били нормирани. Разсъждаваше с мрачна злоба за това, защото просто не бе в състояние да разбере смисъла на започнатия от човечеството експеримент. Много повече му харесваха старите времена. И особено защото тогава не са съществували никакви „фурии“.

Той пиеше много. Веднъж изпразни джобовете си и хвърли всичките си пари в шапката на сакат просяк, понеже този човек, както и той самият, поради фатални обстоятелства се е оказал отхвърлен от обществото. За Данър те бяха „фуриите“, за просяка — самият живот. Преди тридесет години той щеше да живее и да умре незабелязан, всички жизнени блага щяха да му осигуряват машините. А сега просякът е успял да оцелее само заради просията — сигурен признак, че хората започват да изпитват угризения на съвестта и в тях се пробужда чувство на състрадание към себеподобните. Но за Данър това не променяше нищо. Той дори няма да разбере как ще свърши тази история, защото не ще доживее нейния край.

Поиска му се да поговори с просяка, макар че той явно се опитваше по-скоро да се махне по-далеч от него с количката си.

— Послушай — мърмореше Данър, упорито крачейки след просяка и ровейки в джобовете си, — искам да ти разкажа нещо. Цялата работа не е такава, както ти се струва. Това е…

Тази вечер той беше много пиян и настойчиво се мъкнеше след просяка, докато онзи не му хвърли всички пари в лицето и не се втурна напосоки с количката си. Данър се облегна с цялото си тяло на стената на една сграда, сякаш пробвайки дали е здрава, и само сянката на „фурията“ в светлината на уличния фенер го върна към действителността.

Късно през нощта, дочаквайки абсолютния мрак, се опита да се отърве от „фурията“. После с мъка си спомни как намери отнякъде парче тръба и със сила я стовари върху рамото на гиганта, но видя само сноп искри. Втурна се да тича, дълго криволичеше из улиците, сетне се скри в някакъв вход и се спотаи, докато не чу отново равномерните стъпки, които гръмко ехтяха в нощта.

Изтощен до крайна степен, Данър заспа.

Едва на следния ден се добра до Харц.

— Какво стана? — разтревожено попита Данър. През тази седмица той се бе променил до неузнаваемост. Лицето му бе подпухнало, някакъв нов израз го правеше странно подобно на лишената от черти маска на робот.

Харц ядосано удари с юмрук по края на бюрото, лицето му се изкриви от болка. Изглеждаше така, сякаш подът на кабинета вибрира не само от боботенето на машините отдолу, а и от нервната възбуда на човека.

— Нещо в машината не сработи — отвърна той. — Още не знам какво именно.

— Та ти няма и да разбереш! — Данър почувства, че губи търпение.

— Почакай още малко. — Харц направи успокоителен жест. — Потърпи мъничко и всичко ще бъде наред. Ти можеш…

— Колко време ми остава? — прекъсна го Данър, оглеждайки се назад, сякаш въпросът му бе отправен не към Харц, а към безмълвния робот, извисяващ се зад гърба му. Той не го питаше за пръв път, също тъй напрегнато взирайки се в неподвижния стоманен лик. Струваше му се, че с безнадеждно отчаяние ще повтаря въпроса дотогава, докато най-накрая не получи отговор. И не само на думи…

— Изобщо не мога да разбера какво се е повредило — вдигна рамене Харц. — Но, дявол да го вземе, ти нали знаеше, че рискуваме?!

— Ти обаче ме уверяваше, че можеш да контролираш компютъра. Аз самият видях как го правиш. Защо сега не изпълни обещанието си?

— Казвам ти, бе човече, нещо се повреди. А трябваше всичко да е наред… В мига, когато… е, когато това се случи… пуснах в компютъра програмата, която би трябвало да те обезопаси.

— Тогава какво не е наред?

Харц стана и закрачи по шумопоглъщащия килим.

— Изобщо нямам представа. Понякога подценяваме потенциалните възможности на машините… Мислех, че мога да се справя с тях. Но…

— Ти си мислел!

— Убеден съм, че това е по силите ми. И не губя надежда. Правя всичко възможно. Защото и за мен това е много важно. Страшно бързам. Ето защо не можах да се срещна с теб по-рано. Но ти гарантирам успеха, ако успея да разработя собствен метод. По дяволите, това не е толкова просто, Данър! Това не са ти фокусите с аритмометъра. Само погледни долу, към моите машини…

Данър дори не се обърна.

— Изпълни обещанието си или и ти ще си изпатиш!

Харц се разяри.

— Да не си посмял да ме заплашваш! Ако ми позволиш да работя спокойно, ще направя всичко, което ти обещах. Само, моля те, не ме заплашвай!

— Имай предвид, че ти също си кръвно заинтересован! — напомни му Данър.

Харц седна на крайчеца на бюрото.

— И защо?

— О’Райли е мъртъв. Ти ми плати да го убия.

Харц вдигна рамене.

— „Фурията“ знае това. И компютрите също го знаят. Но то няма никакво значение. Нали ти натисна спусъка, а не аз!

— И двамата сме виновни. И щом се налага аз да плащам за това, ти също ще платиш…

— Една минута. Нека поставим всичко на мястото му. Самото намерение не е наказуемо. Този принцип е заложен в основата на правосъдието. Предполагам, че ти е известно, нали? Наказват само за извършено деяние. Аз съм също толкова отговорен за смъртта на О’Райли, колкото и пистолетът, с който си стрелял.

— Значи си ме излъгал! Излъгал си ме! Тогава ето какво ще направя…

— Ще правиш онова, което аз ти заповядам, ако искаш да спасиш кожата си! Не съм те излъгал, просто съм допуснал грешка. Дай ми време и ще я поправя.

— Колко време ти трябва?

И двамата погледнаха „фурията“, олицетворение на абсолютното равнодушие.

— Та аз не знам още колко ми остава да живея — отговори си сам Данър. — И ти казваш, че не знаеш. Пък и май никой не знае кога ще настъпи моят час, кога този робот ще ме убие. Прочетох всичко за тях, което успях да намеря в популярните издания. Вярно ли е, че начинът на убийството всеки път се променя? За да могат такива като мен да седят на тръни и да се измъчват от неизвестността. И времето ли, отпуснато на всекиго, е различно?

— Да, истина е. Но все пак има някакъв минимум време — почти съм убеден. Едва ли си го изчерпал. Повярвай ми, Данър, аз действително мога да отклоня „фурията“ от тебе. Та ти самият видя как става. Помниш ли, когато ти показах? Сега ми остава да открия какво не се получи този път. И колкото повече ми досаждаш, толкова по-малко време ще ми остане за тази работа. Хайде да се договорим: аз сам ще те намеря. Не се опитвай да се срещаш с мен.

Данър стана. Направи няколко бързи крачки към Харц. Сякаш гневът и отчаянието пробиха безстрастната маска, в която рухването на надеждите му беше вцепенило лицето му. Но равномерните стъпки на „фурията“ отново прозвучаха зад гърба му и той спря.

Мъжете се погледнаха в упор.

— Дай ми време — повтори Харц. — Вярвай ми, Данър.

 

 

До известна степен да се живее с надежда беше още по-лошо. Напоследък отчаянието бе парализирало всичките му чувства и той се бе успокоил, като вече не се надяваше на нищо. Но сега се появи шанс, слаба надежда, че в края на краищата ще успее да се измъкне и отново ще получи новия и светъл живот, заради който постави всичко на карта — ако все пак Харц го спаси.

А докато още има време, реши Данър, ще си поживее наволя. Изцяло обнови гардероба си. Много пътуваше, макар че както и преди, нито за миг не оставаше сам. Дори се опита — и то успешно — да завърже известни контакти. Ала онези, които се съгласяваха да поддържат връзки с него — с човека, осъден на смърт, — не бяха много привлекателни. Той например откри, че жените понякога изпитваха влечение към него не от симпатия и дори не от жаждата за пари, а заради неговия придружител. Сякаш ги възбуждаше тази постоянна близост, макар и безопасна за тях, с оръдието на съдбата. Понякога забелязваше, че и в най-прекрасните минути гледат през рамото му към „фурията“. В порив на странна ревност той веднага скъсваше с всекиго, щом уловеше явно заинтересувания му поглед към мержелеещия се зад гърба му робот.

Пътуваше надалеч. Отлетя с ракета в Африка, а оттам в тропическите джунгли на Южна Америка. Но нито нощните клубове, нито екзотиката на далечните краища не можеха да го увлекат истински. Светлината на Слънцето се отразяваше навсякъде еднакво от стоманеното тяло на спътника му, независимо дали то грееше над саваната с цвят на лъвска грива или проникваше през зелената дантела на джунглите. Всяко ново усещане изчезваше при вида на познатия до отвращение силует, който неизменно се мяркаше наоколо. Нищо не радваше Данър.

За него стана непоносимо мъчение да чува от сутрин до вечер равномерните стъпки зад гърба си. Опита да запушва ушите си, но звукът от тежките крачки постоянно ехтеше в главата му, сякаш при пристъп на тежка мигрена. Дори когато роботът беше неподвижен, на Данър му се причуваше безшумният ритъм на стъпките му.

Пробва да се отърве от мъчителя си с помощта на оръжие. Разбира се, пак не излезе нищо. Освен това знаеше, че дори и да успее да унищожи „фурията“, веднага ще се появи друга. Нито алкохолът, нито наркотиците го спасяваха. Все по-често му се мяркаше мисълта за самоубийство, но той я отпъждаше, спомняйки си обещанието на Харц — то му даваше все пак някаква слаба надежда.

В края на краищата Данър реши да се върне в града, за да е по-близо до Харц. И до надеждата. Отново прекарваше по цели дни в библиотеката, стараейки се да се движи колкото се може по-малко — за да не чува ехтежа на стъпките. И ето че една сутрин в библиотеката той намери отговора…

Беше изчел всичката литература за „фурииите“, всички посочени в каталога източници, учудващо многобройни и неизгубили и досега актуалността си, подобно на Милтъновата двуръка машина. „Тези силни нозе, които те следват… — четеше той, — спокойно крачейки в равномерно темпо, с постоянна скорост и величествена походка…“ Обърна страницата и се натъкна на редове, които характеризираха мъчителя му, пък и самия него по-добре от всяка алегория:

Разтресох аз на времето основите

и чрез позор осакатих живота си.

В праха от руините на далечната ми младост

съзирах аз миража на щастливите години.

Очите му се напълниха със сълзи от жал към самия себе си. Една капка капна върху страницата със стиховете, толкова образно предаващи собствените му чувства.

От раздела за художествена литература премина към хранилището за микрофилми, снети по пиеси на интересуващата го тема. Пред очите му се появи двуметров робот „фурия“, дошъл вместо полагащите се според легендата три еринии с коси от змии. Тази нова богиня на възмездието преследваше облечения в съвременни дрехи Орест от Арго до Атина. Щом се появиха „фуриите“, на тази тема бяха написани множество пиеси. Данър потъна в дрямката на детските спомени, когато все още имаше ескапистки машини, и забрави всичко на света.

До такава степен се беше увлякъл, че когато пред очите му се мярна познатата сцена, почти не й обърна внимание. Всичко видяно толкова добре асоциираше със собственото му детство, че отначало дори не се учуди защо една сцена му е много по-позната от другите. След малко обаче паметта му се съживи. Той се изправи рязко, удари с юмрук по бутона „стоп“, върна лентата обратно и отново изгледа цялата сцена.

Видя човек, преследван от „фурия“. Те се движеха сред своеобразен вакуум, подобни на Робинзон и Петкан на необитаемия си остров… Човекът зави по друга улица, хвърли тревожен поглед направо в обектива на камерата, пое дълбоко въздух и хукна да бяга. Кинокамерата беше запечатала момента, когато „фурията“ се обърка за миг, правеше някакви нерешителни движения, сетне се обърна и тихо се помъкна в съвсем друга посока. Стъпките й ехтяха по паважа…

Данър отново върна лентата и изгледа сцената още веднъж — просто за да се увери за сетен път. Ръцете му трепереха, едва можеше да си служи с видеомагнетофона.

— Харесва ли ти? — тихо попита той „фурията“, извисяваща се зад гърба му в мрака на кабината. У него се бе появил странният навик да разговаря със спътника си — шепнешком, без сам да забелязва. — Какво ще кажеш, а? Ти си го виждал и по-рано, така ли? Позната сцена, нали? Отговаряй де, глупако? — И той удари робота в гърдите с юмрук, сякаш пред него бе самият Харц. Прозвуча глухо кънтене — единствената реакция, на която бе способен роботът. Данър се обърна и за трети път видя добре познатата сцена, този път отразена в металната гръд и в лишеното от черти гладко лице, като че ли и роботът я бе запомнил.

Най-после разбра всичко. Харц никога не е бил способен на това, за което му говореше. А дори и да бе способен, нямаше ни най-малкото желание да го направи, за да му помогне. Пък и защо ли му бе нужно? Та нали той нищо не рискуваше! Сега Данър разбираше защо Харц толкова нервничеше, когато показваше този фрагмент от филма на големия екран в кабинета си. Той беше напрегнат не защото това, с което се занимаваше, беше опасно — просто синхронизирането на действията му със сцената на екрана изискваше от него невероятно усилие. Изглежда много пъти се е наложило да репетира — за да съвпадне всяко негово движение с действието върху платното, е трябвало да пресметне всеки свой жест! И колко се е смял после…

— Кажи колко време ми остава! — Данър яростно удряше с юмрук гърдите на робота. Металът кънтеше на кухо. — Колко? Отговори! Ще ми стигне ли времето?

Крахът на последната му надежда го вбеси. Защо трябваше да чака? Защо трябваше да търси нещо си? Всичко, от което се нуждаеше сега, бе да се срещне с Харц, и то колкото се може по-скоро, докато времето му не е свършило. Данър с отчаяние си спомни за изгубените дни, когато пътешестваше по света или просто си убиваше времето, защото разбра, че последната му минута може би изтича и планът на Харц ще се осъществи.

— Да вървим — обърна се той към „фурията“, без да е необходимо. — Побързай.

Роботът тръгна след него. Загадъчният механизъм в него отброяваше минутите, оставащи до мига, когато двуръката машина ще нанесе съдбовния си удар — втори няма да е необходим.

 

 

Харц седеше зад ново бюро. Чувстваше се на върха на пирамидата от множество компютри, които управляват обществото, подкарвайки го като с камшик напред. Той дълбоко въздъхна и се замисли.

Улавяше се, че непрекъснато си спомня за Данър. Дори го сънуваше. Не го гризеше чувството за вина — нали то предполагаше наличието на съвест. Освен това човешкото съзнание още не се бе освободило от остатъците върл индивидуализъм, насаждан толкова дълго време. И все пак душата му не бе спокойна.

Дръпна се назад и измъкна малко чекмедже, което беше пренесъл от старото си бюро. Ръката му се плъзна вътре и пръстите му небрежно докоснаха пулта за управление. Много небрежно.

Само с няколко движения той би могъл да спаси живота на Данър. Разбира се, още от самото начало го мамеше. Защото умееше да се справя с „фуриите“. Той и сега имаше възможност да спаси Данър, но нямаше намерение да го стори. Не е необходимо, пък и е опасно. Дори само веднъж да се намеси в сложния механизъм, контролиращ живота на обществото, никой не ще успее да предвиди какво ще стане. Може да възникне верижна реакция, която ще дезорганизира цялата система. Не, не си струва…

Възможно е на него самия някога да му се наложи да се възползва от уреда в чекмеджето. Наистина Харц се надяваше, че нещата няма да стигнат дотам. Бързо затвори чекмеджето, ключалката леко изщрака.

И така, той стана контрольор. В известен смисъл пазител на машините, които са много по-предани от хората, помисли си Харц. Въпросът беше стар и единственият отговор бе: никой, днес никой. Над него нямаше никого, властта му беше абсолютна. Благодарение на това никой не контролира малкия механизъм в чекмеджето на бюрото му. Нито нечия съвест или съзнание, дори собствената му. Нищо не го заплашва…

Дочу някой да се качва по стълбата. Стори му се, че за миг е задрямал. Няколко пъти беше сънувал, че той е Данър и чува зад гърба си тежките равномерни стъпки. Сега обаче това не бе сън.

Странно, че отначало долови далечната и едва чута походка на метални нозе, а след това забързаните крачки на Данър, който тичаше по стълбите откъм служебния вход. Всичко стана толкова бързо: отначало долови тежкия, едва чут ритъм, сетне внезапен шум и тряскане на врата там долу, а после тичането на Данър по стълбите.

Вратата се отвори и виковете и тропането отдолу нахлуха в тишината на кабинета, сякаш грохотът на ураган най-сетне бе стигнал до слуха на наблюдателя. Но този ураган му се привиждаше в кошмарен сън, защото по-нататък не можеше да отиде — времето спря.

Времето спря ведно с Данър, застинал на прага. Лицето му конвулсивно потрепваше, в ръцете си стискаше пистолет. Толкова силно трепереше, че се налагаше да държи оръжието с две ръце.

Харц действаше почти автоматично, като робот. Твърде често си бе представял подобна сцена. Ако можеше да повлияе на „фурията“ да ускори смъртта на Данър, отдавна щеше да е приключил с него. Но той не знаеше как да го стори. Оставаше само едно: да чака. Със същото безпокойство, както и Данър, и все пак Харц се надяваше, че възмездието ще се извърши и неговият изпълнител ще нанесе удара, преди Данър да узнае истината. Или пък когато окончателно е изгубил надежда.

Харц отдавна беше готов за тази среща. Не разбра как в ръката му се оказа пистолет, не помнеше как е отворил чекмеджето на бюрото. Времето наистина спря. Беше убеден, че „фурията“ няма да допусне Данър да посегне на някого. Но той стоеше пред него в отвора на вратата, стискайки в треперещите си ръце пистолет, и Харц, който прекрасно владееше техниката, някъде дълбоко в съзнанието си усети неувереност — разбираше, че „фуриите“ са управляеми и затова могат да навлекат неприятности. Не разчиташе на тях, особено когато ставаше въпрос за собствения му живот, защото най-добре от всички знаеше колко лесно е да извършиш предателство. Не помнеше как пистолетът се оказа в ръката му. Сякаш спусъкът сам натисна пръста му, дланта му усети отката, изстрелът разцепи въздуха.

Харц чу, че куршумът изплющя по метал.

Времето отново тръгна — двойно по-бързо, за да навакса изпуснатото. „Фурията“ беше само една крачка зад Данър, стоманената й ръка го прегърна и отклони пистолета му встрани. Той успя да стреля, но се забави за секунда и роботът успя да му попречи. Куршумът на Харц пръв достигна целта.

Прониза гърдите на Данър и издрънча по стоманената гръд на „фурията“ зад гърба му. Лицето на човека изгуби изражението си, превърна се в маска, безлична като маската на робота над главата му. Данър се олюля, но не падна, подкрепен от машината. Сетне бавно се свлече на пода. Пистолетът глухо се удари в покрития с килим под. От двете рани бликна кръв.

Роботът застина неподвижно над него, кървава лента пресичаше гърдите му.

„Фурията“ и нейният управител стояха, сякаш се гледаха. И макар тя да бе безмълвна както винаги, на Харц му се стори, че казва: „Самоотбраната не е оправдание за убийството. Ние не наказваме намерението, а преследваме деянието. Всяко престъпление. Всяко убийство.“

Харц тъкмо хвърли пистолета в чекмеджето на бюрото, когато в кабинета нахълтаха хората, вдигнали шум долу. Чудно колко навреме успя да скрие пистолета си. Та той изобщо не очакваше нещата да се обърнат така.

От пръв поглед станалото изглеждаше като класическо самоубийство. Сякаш отстрани чуваше думите си, обяснявайки станалото с потрепващ глас. Всички бяха видели как този безумец, следван неотстъпно от робота, изтича в кабинета му. Това не бе единственият случай, когато убиецът, придружаван от „фурията“, се опитваше да проникне при управителя, молейки го да премахне надвисналото над него наказание.

— Стана така — обясняваше Харц на подчинените си с вече укрепнал глас, — че изпълнявайки дълга си, „фурията“ попречи на този човек да стреля в мен. Тогава той се застреля.

Следите от барут по дрехите на Данър потвърждаваха без всякакво съмнение думите на Харц.

И тъй, самоубийство. Това обяснение може да задоволи всекиго, но не и компютъра.

Изнесоха трупа. Харц и „фурията“ останаха сами в кабинета един срещу друг, сякаш наблюдавайки се взаимно през бюрото. Дори и на някого от служителите това да се бе сторило странно, той не каза нищо.

И самият Харц не знаеше какво да мисли за положението. Преди не се беше случвало нищо подобно. Нито един глупак не би извършил убийство пред очите на „фурия“. Дори той, управителят, сега не е наясно как компютрите проучват уликите и установяват степента на вината. Не знаеше дали в този случай ще отзоват „фурията“. Ами ако смъртта на Данър наистина беше самоубийство? Може би тогава ще го оставят на мира?

Знаеше, че машините вече са започнали да анализират обстоятелствата. Наистина все още не е ясно дали „фурията“ е получила заповед да го следва, където и да отиде, от този момент до смъртния му час, или ще остане тук, просто ще си стои, докато я отзоват…

Впрочем сега това вече нямаше значение. Разбира се, или тази, или някоя друга машина вече е получила инструкции. Оставаше му единственото средство. Слава богу, все още имаше възможност да предприеме нещо.

Харц отключи чекмеджето, измъкна го и докосна клавишите — преди си мислеше, че никога няма да му се наложи да го направи. Много внимателно, цифра след цифра, вложи в компютрите кодирана информация и погледна през стъклената стена. Стори му се, че вижда как на невидимите ленти едни данни се изтриват, на мястото им се появяват други, фалшиви.

Погледна робота и едва забележимо се усмихна.

— Сега ще забравиш всичко. И ти, и тези компютри. Вече можеш да си вървиш, повече не ми трябваш.

Дали защото компютрите работеха много бързо (както си и беше), или просто поради съвпадение, но „фурията“ се раздвижи, сякаш се подчиняваше на заповедта на Харц. От момента, когато Данър се плъзна от ръцете й, тя стоеше неподвижно. А сега нова заповед съживи робота и докато едната програма се сменяше с друга, движенията му бяха импулсивни. Сгъна се в неловък поклон, главата му се оказа на едно равнище с главата на Харц.

Той видя собственото си отражение върху гладката повърхност на „фурията“. Имаше нещо подобно на насмешка в този неловък поклон на робота, чиято гръд бе украсена от кървавочервената орденска лента — правеше го да прилича на дипломат, награден за заслуги. Но заслугите му бяха твърде съмнителни — този точен механизъм стана съучастник на престъпление. Отдалечавайки се, роботът продължаваше да гледа Харц, сякаш отнасяше със себе си отражението на лицето му.

Човекът наблюдаваше „фурията“, докато тя гордо шестваше към вратата. Сетне чу равномерните й стъпки да трополят надолу по стълбите. Харц усещаше с цялото си тяло тежката походка, от която подът трепереше. Внезапно почувства световъртеж и гадене — представи си, че сега самата структура на обществото се тресе под краката му.

Машините също могат да бъдат корумпирани.

Животът на човечеството все още зависеше от компютрите, но повече не можеше да им се доверява. Харц забеляза, че ръцете му треперят. Затвори чекмеджето и чу мекото щракване на ключалката. Треперенето на ръцете му се предаде на цялото му тяло и той с ужас си помисли, че този свят е толкова крехък!

Внезапно го обхвана чувство на самота, сякаш повя леден вятър. Никога досега не бе изпитвал толкова остра нужда от общуване със себеподобните си. Не с някакъв определен човек, а изобщо с хората. Просто с хора. Такова естествено и примитивно желание да бъде сред хора.

Грабна шапката и палтото си и бързо заслиза по стълбите. По средата спря, пъхнал дълбоко ръце в джобовете си, но никакво палто не можеше да го спаси от вътрешната му треска.

Зад гърба си чу стъпки.

Отначало не посмя да се огледа. Твърде добре познаваше тази походка. В него се бореха два вида страх и той не знаеше кой е по-силен — страхът да се убеди, че към него е прикрепена „фурия“, или страхът да открие, че я няма. Ако тя действително е зад гърба му, той по-скоро би изпитал усещане на странно спокойствие, защото това ще означава, че може да разчита на машините. А що се отнася до ужасното чувство на самота, то ще премине.

Без да поглежда назад, Харц слезе още едно стъпало. Зад гърба си чу зловещо ехо, като че ли повтарящо движението му. С мъка си пое въздух и се огледа.

На стълбите нямаше никого.

Изчака известно време, което му се стори безкрайно, сетне заслиза, оглеждайки се непрекъснато. И отново чуваше грохота на стъпките зад гърба си. Но „фурия“ не се виждаше. Никаква „фурия“.

Ериниите отново нанесоха тайния си удар — невидимата „фурия“ на съвестта му го следваше по петите.

Изглежда понятието грях пак се бе възродило и се бе върнало в света, където той беше първият човек, изпитал отново усещането за вътрешна вина. Очевидно компютрите все пак не са го измамили.

Харц бавно слизаше по стълбите. Излезе на улицата, като продължаваше да чува зад гърба си характерните стъпки. Сега вече не звънтяха металически, но не можеше нито да се отърве, нито да се откупи от тях. Отсега нататък ще го придружават винаги и навсякъде.

Бележки

[1] В римската митология — богини на възмездието, в гръцката се наричат еринии. Те преследвали Орест за убийството на майка му. Бел.пр. ↑

[2] От англ. escape — бягам, спасявам се. Ескапизъм — стремеж на личността да избяга от действителността в света на илюзиите. Бел.пр. ↑