Кони Мейсън
Дръзка любов (7)

7

Дейси се взря в отдалечаващия се гръб на Мег; по цялото й тяло се разливаше униние. Ужасно съжаление я връхлетя в миг при мисълта, че никога повече няма да види Деър. По всяка вероятност щеше да умре някъде из гъсталака, защото беше зле подготвена да се справи с тази сурова земя, в която я бяха захвърлили без никакви средства, с които да оцелее. Но трябваше да се махне оттук, за да запази Тим и Робин.

Давейки се от сълзите, заседнали на гърлото й, Кейси едва има време да изтрие влагата, събираща се под клепачите й, преди Бен да нахлуе в кухнята. За щастие, той беше твърде възбуден, за да забележи разсеяността й.

— Кейси, отивам в Сидни с Деър — осведоми я той, останал без дъх. — Решихме да не оставаме тук и да чакаме татко да прати известие какво става в града. Искаме сами да се уверим. Когато Деър ми каза, че отива, аз настоях да го придружа.

— Ще имаш ли време за закуска? — запита Кейси.

— Не, точно затова съм тук. Ще ни приготвиш торба с храна, за да хапнем по пътя, нали? Деър не иска да губим време със седене на масата и разни официални закуски. Май смята, че може да има нужда от нас в Сидни. Вие, жените, ще се справите ли без мас? Том Хийли ще остане да наглежда работниците. Той е добър човек и е способен да ръководи работата в наше отсъствие; еманципант, изгонен от земята си от Корпуса на рома, когато не могъл да си плати дълговете.

— Ще се справим — увери го Кейси, докато сръчно събираше храна за пътуването им и внимателно я нареждаше в пътната торба.

— Пази се, Кейси — извика Бен през рамо, бързайки към вратата с торбата, която беше пъхнал под мишница.

— Довиждане… Бен…

Думите й замряха в гърлото, задавени от болезненото съзнание, че това може би е последният път, когато вижда усмихнатото лице на Бен.

Кейси се забави в кухнята, надявайки се Деър да дойде да се сбогува с нея, но когато звукът от конски подкови, нетърпеливо тупащи по земята, отекна в ушите й, тя разбра, че желанието й няма да се изпълни. Деър Пенрод си беше отишъл завинаги от живота й.

Отне й малко време да опакова скромните си вещи в една калъфка от възглавница и да се върне в кухнята, за да се порови в запасите храна, складирани в килера. Сякаш сетила се за нещо, тя прибави към тях и един остър кухненски нож, кремък и тежко мъжко наметало, което висеше на кука зад вратата. Хвърляйки последен тъжен поглед към мястото, за което вече беше свикнала да мисли като за свой дом, тя се обърна, готова да тръгне.

— Кейси, какво правиш?

Когато Марта я видя с тежката торба в ръце, помъкнала и наметало, тя не знаеше какво да мисли.

Изчервявайки се, Кейси се обърна с лице към Марта. Беше се надявала да се измъкне незабелязано, за да избегне всякакви въпроси.

— Аз… аз си тръгвам, Марта.

— Тръгваш? — повтори неразбиращо по-възрастната жена. — Къде ще идеш? Какво ще правиш? Какво се е случило, Кейси? Да не би Деър или Бен…

— Не! — отрече разгорещено Кейси. — Това няма нищо общо с тях.

— Тогава какво? Да бягаш? Не ти е присъщо, Кейси. Изобщо. Моля те, кажи ми какво има. Може да има с какво да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне — завайки се Кейси. — Трябва да се махна, Марта. Замесена съм в… в неща, които не разбираш.

— За какво говориш? Какви неща? Неприятности ли имаш?

— Неприятности? Да, предполагам, че може и така да се каже — призна унило Кейси. — И нямам представа къде ще ида, освен че ще е далече оттук.

Всъщност, тя се канеше да отиде при Робин. Не можеше да замине, без да го предупреди за Мег и за заплахите й, че ще го издаде. Иначе тя нямаше ни най-малка представа къде ще отиде. Вероятно в гъсталака, за да чака, докато Тим се поправи достатъчно и се присъедини към нея, предположи тя. Двамата заедно биха могли да оцелеят.

Преглъщайки сълзите си, Кейси се измъкна през вратата, а в ушите й още звучаха енергичните протести на Марта. За неин късмет наоколо нямаше никой и тръгването й остана незабелязано за всички други с изключение на потресената Марта.

— Отиде ли си?

Марта се извърна, за да се озове лице в лице с Мег, която лениво се подпираше на рамката на вратата.

— Какво е твоето участие в това? — запита Марта с възмутен тон.

Тя никак не обичаше Мег и изобщо не го криеше. Мег се усмихна многозначително.

— Всичко, което знам, е, че Кейси има големи неприятности.

— Какви глупости дрънкаш, Мег?

— Бях в кабинета на господин Рой да почистя и намерих сейфа, където държи парите си и скъпоценностите на покойната си съпруга, разбит. Всичките пари липсваха, както и повечето от скъпите украшения.

— Да не обвиняваш Кейси в кражба? — изсъска враждебно Марта. — Тя не би направила подобно нещо.

— Но се махна, нали? Какво още доказателство ти е необходимо?

Хвърляйки пронизващ поглед към Мег, Марта мина покрай нея и без да спира никъде, се озова пред сейфа в кабинета на работодателя си. Точно както беше казала Мег, ключалката беше разбита и съдържанието на сейфа — разпиляно наоколо. Марта можа да прецени само от един поглед, че вътре не е останало нищо ценно.

— Сега вярваш ли ми? — запита Мег от прага.

Макар че доказателството изглеждаше неоспоримо, Марта не можеше да се застави да обвини Кейси. Тя не беше човек, който да открадне ценностите на работодателя си и да избяга с тях. Много повече имаше тук — много повече, отколкото се виждаше на пръв поглед, и Марта беше решена да стигне до дъното на загадката.

— Къде ще иде Кейси? За какво са й парите и украшенията? — запита остро Марта.

— Може с тях да си откупи пътя до Ирландия — подхвърли коварно Мег. — Някой безскрупулен капитан не би се поколебал да помогне на избягала затворничка, която има средства да си плати пътя.

Челото на Марта се набръчка съсредоточено. Ами ако Кейси толкова много беше искала да се върне в Ирландия, че да се е решила да открадне? Познаваше ли я тя достатъчно добре, за да каже със сигурност, че Кейси не би направила именно това, в което я обвиняваше Мег? Доказателството беше наистина уличаващо.

— Никога няма да ме убедиш, че Кейси е крадла — настоя упорито Марта.

— Нека господин Рой да отсъди — отвърна Мег, готвейки се да излезе. — Ако бях на твое място, щях да оставя нещата така, докато не се върнат мъжете — подхвърли тя през рамо.

Останала насаме в тясната си стаичка, Мег заключи вратата, коленичи и изсипа съдържанието на джобовете си в малка кутия, скрита под леглото. Прекара няколко мига да се наслаждава на обсипаните със скъпоценни камъни пръстен, брошка и колие, преди да затвори капака и да пъхне кутията отново под леглото. Малкото пари, които беше намерила в сейфа на господин Рой, бяха скрити в джоба й, намерението й беше да ги похарчи в Парамата. Много хитър ход беше от нейна страна да разбие сейфа, за да направи нещата да изглеждат така, сякаш Кейси е откраднала ценностите на семейство Пенрод.

По-късно през деня Мег побърза към обора, впрегна бивола във фургона и тръгна по утъпкания път към Парамата. Тя знаеше, че сержант Граймз ще прояви интерес, като научи, че Кейси О’Кейн и Робин Флечър са се замесили в бягство на затворник. Смяташе да му разкаже и за кражбата. И тъй като за нея не беше необичайно да ходи сама до Парамата, за да купува провизии за домакинството, никой не й зададе никакви въпроси.

Именно при едно такова пътуване Мег се беше запознала със сержант Граймз, чийто гарнизон беше в Парамата — взвод войници, пратени там да налагат ред. И тъкмо към канцеларията на Граймз в новите казарми се запъти Мег — веднага щом пристигна в града.

 

 

Макар че Кейси никога не беше ходила в къщата на Робин, бе чувала достатъчно, за да тръгне покрай река Хоксбъри на север и в крайна сметка да стигне до фермата му. С каруца или на кон пътят беше по-малко от час. Но пеша щеше да отнеме доста повече време. Кейси не само беше плувнала в пот, но беше и изтощена. След първите няколко мили торбата се превърна в такова тежко бреме, че тя поиска да я захвърли, но мъдро премисли решението си, когато си припомни всичките ценни неща, които се съдържаха в нея.

Едва в късния следобед Кейси най-накрая забеляза къщата на Робин. Тя беше много по-невзрачна от фермата на семейство Пенрод и се състоеше от конюшня, краварник и колиби за осъдените, скупчени около малка къща насред двор, потънал в гъста кал.

Къщата — малка според всякакви стандарти — беше построена от греди и заоблени колове. Покривът беше направен от разцепени и кръстосани летви, поддържащи плътно наредени слоеве дървесна кора. Над нея имаше прехвърлени други летви, закрепени при стряхата, за да държат кората на място, и това осигуряваше водонепроницаемостта на покрива.

Кейси мина покрай двама мъже, заети с някакви задачи. Те с любопитство прекъснаха заниманията си и се взряха в нея, докато тя се приближаваше към широката предна тераса и се изкачваше по стълбите. Нямаше нужда да чука на вратата, защото тя се отвори, преди Кейси да успее да вдигне ръка.

— Кейси! Боже мой! Какво правиш тук? Сама ли дойде?

— Аз… да, дойдох сама — заекна уморено тя.

— Дошла си пеша? — зяпна Робин учудено, внезапно осъзнавайки, че в ръцете й има торба, както и че очевидно е съвсем изтощена.

— Влез, момиче, влизай вътре — махна той към хладната вътрешност на къщата. Взе торбата от ръката й и я отведе до един стол. — Седни, Кейси, ще ти донеса чаша студена вода. След това можеш да ми разкажеш за какво си дошла. Сигурно не е заради нашия приятел. Казах ти, че ще се погрижа за него.

Докато Робин й сипваше вода, Кейси огледа оскъдно мебелираната къща. Всичко тук беше като че ли ръчно изработено и доста грубо. Къщата беше едноетажна и дневната изглеждаше предназначена за всичко друго, само не и за спане. Тя предположи, че вратите от двете страни на дневната водят до спални. Макар че беше далече от лукса, къщата подхождаше идеално на Робин. Тя се запита къде ли е Тим, и щеше да зададе същия въпрос и на Робин, ако той в този момент не се беше върнал с чашата вода и не я беше загледал как жадно я изпива.

— Деър знае ли, че си тук? — запита Робин, когато чашата беше пресушена.

Кейси поклати глава.

— Не, той и Бен заминаха за Сидни тази сутрин.

— Щях да ти пратя известие, ако нещо се бе случило с Тим — каза той с лек укор. После погледна многозначително към торбата, която почиваше на пода до краката на Кейси. — Това за какво е?

— Аз… трябва да напусна имението на Пенрод.

— Трябва?

— Може би „принудена съм“ е по-точната дума.

— Принудена? Защо? Деър ли…

— Не! Той няма нищо общо с решението ми да напусна. Заради Тим е.

— Заради Тим? Казах ти, в безопасност е.

— Къде е той? Бих искала да го видя, преди да тръгна.

— Тим беше много по-зле, отколкото ти или аз сме мислили — заобяснява полека Робин. — Кулонг предложи да го отнесем в неговото село, където живее сестра му. Тя е лечителката на племето и е по-опитна по медицинските въпроси. Знаех, че ти би искала най-доброто за Тим, затова се съгласих. Кулонг го откара там тази сутрин и скоро трябва да се върне. Ти не ми ли вярваш, че ще осигуря най-доброто за Тим?

— О, не — възрази Кейси. — Но ти не разбираш. Дойдох да те предупредя. Някой е разкрил Тим и знае, че е бил докаран тук. Не искам да си имаш неприятности заради нещо, което си е моя отговорност. Помислих, че ако Тим е в състояние да върви, ще го заведа в гъсталака и сама ще се грижа за него. Няма да допусна ти да бъдеш наказан заради мене.

— Това няма как да стане, дори ако Тим беше още тук, момиче, защото той е много болен. Не се тревожи за мене, способен съм да се грижа за себе си. Веднага щом си починеш, ще впрегна каруцата и ще те отведа у дома.

— Не! Все още не ме разбираш. Не мога да се върна.

— Някой заплашвал ли те е? — изрева Робин и по лицето му започнаха да се събират буреносни облаци. — Кой е разкрил Тим?

Кейси се поколеба само за един кратък момент, преди да реши да каже всичко на Робин. Доколкото и той беше замесен, имаше право да знае. Но преди да успее да изрече и една дума, се чу силен шум. Вратата се отвори и на прага се показа нисък, набит абориген с лъскава черна кожа и къдрава черна коса.

— Войници идват — изхърка той, останал без дъх.

Изпъшквайки в пристъп на ужас, Кейси скочи на крака.

— Предадени сме! О, господи, трябва да се махаме оттук?

— Колко време имаме, преди да пристигнат, Кулонг? — запита Робин, овладявайки незабавно положението.

— Кулонг тича целия път от селото, веднага щом види. Идват скоро.

— Раненият мъж в безопасност ли е? — запита остро Робин.

— Добре е, при сестра, но много болен.

— Разкрити сме, Робин. Какво да направим? Къде можем да се скрием? — извика Кейси с пресипнал от паника глас.

— Кулонг, отведи Кейси в твоето село. Тя ще бъде в безопасност там, поне засега. Побързай, човече, не бива войниците да я заварят тук.

Кимвайки в знак, че е разбрал, Кулонг сграбчи торбата на Кейси и я хвана за лакътя.

— Идвай — подкани я той, повеждайки я към задната врата.

— Почакай! — задърпа се Кейси. — Ами ти, Робин? Не съм единствената, която е в опасност. Ела с мене.

— Върви, момиче. Ще ги задържа тук, докато вие се отдалечите. Имай доверие на Кулонг.

Въпреки енергичните протести на Кейси той я избута към вратата. Тя нямаше друг избор, освен да последва аборигена и да се моли за Робин.

След по-малко от петнадесет минути отряд въоръжени мъже влязоха в галоп в прашния двор. Робин ги посрещна на предната тераса.

— Какво мога да направя за вас, сержанте?

— Къде е той, Флечър? — запита рязко сержант Граймз. — Знаем, че си подслонил избягал затворник.

Налагайки си озадачено изражение, Робин отговори:

— Тук няма никого, сержанте. Търсете колкото искате, но няма да намерите нищо.

Той безмълвно се замоли дано не са останали следи от Тим и Кейси, но не можеше да бъде абсолютно сигурен.

— Смятаме да направим точно това — изсъска Граймз злобно. Обръщайки се към хората си, той даде няколко резки заповеди, а после слезе от седлото. — Момичето тук ли е?

— Момиче? Говорите със загадки, сержанте. Някой ви е дал погрешна информация.

— Моята информация е безпогрешна, както много добре знаеш. Осведомителят ми е чул и видял достатъчно, за да обесят и тебе, и Кейси О’Кейн.

— Ще ви трябват повече доказателства — блъфира Робин, проклинайки наум дето Кейси не бе имала достатъчно време, за да разкрие името на човека, който ги беше издал.

— Сержанте, вижте тук! — извика един глас от вътрешността на къщата.

— Какво има, Ларсън?

— Намерихме това натъпкано в печката, но неизгорено. Вързоп окървавени превръзки личеше в юмрука на облечената в ръкавица ръка на войника.

Робин изруга под нос горещото време, което му бе попречило да изгори парцалите, след като Кулонг бе сменил превръзките на Тим.

— Това не доказва нищо — беше неубедителното оправдание на Робин.

— Да си се наранявал? — запита с остър тон сержант Граймз. Стиснал здраво зъби, Робин отказа да отговори. Евентуалното нараняване би могло да се докаже или опровергае извънредно лесно. Същото важеше и за всеки от работниците му.

— Сержанте, току-що говорих с двама осъдени, които казаха, че една жена с торба в ръцете е пристигнала пеша тук преди малко и е влязла в къщата.

Тази информация дойде от един от войниците, пратени да разпитват работниците.

— Претърсихте ли къщата внимателно, ефрейтор Ларсън? — запита Граймз.

— Да, сър. Ако жената е била тук, значи си е тръгнала преди нашето идване — отвърна Ларсън. — Претърсихме всяко ъгълче.

— Сега претърсете пристройките и целия двор — излая Граймз. — Искам тази жена. Тя не само е помогнала на опасен престъпник, но е откраднала пари и ценности от работодателя си.

Стряскащите думи на сержанта накараха Робин да трепне силно. Кейси да е откраднала? Не, това беше невъзможно! Човекът, който я беше издал, я изкарваше и крадла.

— Къде е тя, Флечър? — настоя Граймз. — Ще я намерим, нали разбираш, както и мъжа, на когото е помогнала. Знаем, че той е тежко ранен. Колко време могат ранен човек и беззащитна жена да оцелеят в храсталаците?

— Не знам нищо за избягал затворник — продължи да поддържа версията си Робин.

Нищо и никой не можеше да изтръгне името на Кейси от устните му.

Беше почти тъмно, когато прекратиха търсенето на Кейси и Тим по заповед на разгневения Граймз. Махвайки към Робин, той се разпореди рязко:

— Вържете го и го откарайте в Парамата. Вече е време да изпробваме новия затвор. — Двама войници веднага се втурнаха да изпълнят заповедта. — Впрегнете каруцата, ефрейтор Ларсън, сигурен съм, че Флечър няма кон. Ще съобщя още утре на полковник Джонстън. Той може би ще прати някого да се погрижи за фермата, докато стане време за съд. Някои членове на Корпуса доста отдавна са хвърлили око на това място.

Робин можеше да протестира колкото си иска, но войниците го хванаха, вързаха ръцете му на гърба и го поведоха към обора. Той хвърли последен поглед към онова, за което се беше трудил и робувал, откакто отново стана свободен човек. Обвиненията срещу него бяха тежки и той много лесно можеше да изгуби всичко и да свърши точно така, както и беше започнал, когато го депортираха в тази сурова нова земя. Но въпреки загубата не би се поколебал отново да помогне на Кейси. Не й се сърдеше, че го беше въвлякла в тази бъркотия, и горещо се замоли тя да е в безопасност при Кулонг и неговото племе. Но съзнаваше, че рано или късно сержант Граймз и хората му ще се натъкнат на селището, ако продължат претърсването и в гъсталака наоколо. Деър беше единствената надежда на Кейси. По някакъв начин трябваше да му разкаже за проблема на Кейси, за да може той да се погрижи за нея.

 

 

Сидни приличаше на разбунен кошер. Улиците гъмжаха от хора, ясно различимите униформи на Корпуса на рома се виждаха навсякъде. Деър и Бен се провираха през гъсти тълпи, за да стигнат до сградата на правителството, но бяха спрени от войници на Корпуса, които пазеха пред входа. Не можаха да научат нищо от мълчаливите стражи. Разпитването на хората по улиците също остана безплодно, защото никой като че ли не знаеше точно какво става.

Говореше се, че имало бунт. Научиха и че бил предвождан от Джон Маккартър. Макар да си беше подал оставката преди няколко години, той още контролираше Корпуса на Нов Южен Уелс, особено по въпросите на търговията, незаконните сделки с ром и придобиваните нови земи. Явно беше, че властта на офицерите от Корпуса, които подпомагаха осъществяването на целите на Маккартър, беше твърде голяма. Губернаторът Блай представляваше заплаха за тях с постоянното си застъпване в полза на „малките хора“ и с опитите си да управлява колонията според правилата на правителството.

Деър смяташе за скандално това, че обществото практически беше в ръцете на шепа фермерстващи офицери, които държаха дребните земевладелци в подчинение и постоянно намираха начини да ги разоряват, а после да откупуват имотите им за жълти стотинки. Дори малцината „фермери благородници“, които бяха емигрирали от Англия, загубваха земите си, защото притежаваха твърде малко знания в областта на селското стопанство и още по-малко капитал, за да управляват успешно владенията си. С изключение на шепа заселници като семейство Пенрод, които подкрепяха Блай по всякакви възможни начини, Корпусът на рома владееше положението във всеки аспект от живота. Те монополизираха доставките на осъдени, които да работят във фермите, безмилостно експлоатираха бедните, разпореждаха се с търговията и определяха цените. Техните офицери участваха в наказателните съдилища като съдии.

След като не успяха да научат нищо по-конкретно за ситуацията, Деър и Бен побързаха към дома на Дрю Стенли, надявайки се да намерят там баща си. Когато трябваше да останат цял ден в Сидни, Стенли, който беше пристигнал тук почти по едно и също време с Рой, отваряше дома си за тях. Този стар ерген не беше фермер, а делови човек; двамата с Рой се бяха сприятелили доста бързо. И двамата бяха безрезервни поддръжници на губернатора Блай. Но Рой не беше в дома му.

— С татко всичко е наред, нали, Дрю? — отправи Бен тревожния си въпрос към слабия мъж с посивяла коса.

Тримата седяха около кухненската маса, споделяйки обяда, който Дрю им бе поднесъл.

— Доколкото ми е известно, с баща ви не се е случило нищо лошо. Той беше в сградата на правителството заедно с Блай точно когато се разрази бунтът. Предполагам, че още е там.

— Никой не можа да влиза и да излиза от сградата — оплака се Деър с навъсено лице. — Маккартър и Корпусът на рома ли държат положението?

— Не си ли чул? Приставите на Блай арестуваха Маккартър. Трябва да бъде съден утре за подстрекателство.

— Ха! — изсмя се презрително Деър. — И ти, и аз много добре знаем, че обвинението ще отпадне. Собствените му хора са съдиите в този съд.

— Ами съдия Адвокейт? Той е определен от губернатора, нали? — вметна Бен.

Преди Дрю да успее да му отговори, вратата се отвори и в стаята с уморена походка влезе Рой.

— Татко! — възкликна Деър, скачайки на крака. — Седни, изглеждаш изтощен. Ще ни кажеш какво става?

— Деър, Бен, радвам се, че дойдохте. Губернаторът има нужда от цялата помощ, която може да получи — каза Рой, отпускайки се на стола.

— Но аз чух, че губернаторът е заповядал да арестуват Маккартър и да го съдят за подстрекателство — възрази Бен.

— Иска ми се да беше толкова просто — въздъхна Рой, приемайки с благодарност чаша чай.

— Разкажи ни какво става в правителството — настоя Деър.

— Съдията Адвокейт току-що подаде оставка. Няма да присъства утре на процеса на Маккартър.

— Но защо? — запита Деър.

— Беше принуден — разкри Рой с глас, изпълнен с презрение. — Изглежда, че има огромни дългове към Маккартър. Или трябваше да се оттегли, или щеше да бъде разорен. Шестима военни, приятели на Маккартър, ще заседават в съда.

Последва напрегнато мълчание, докато всеки размишляваше над изхода от процеса, ако тази подигравка с правосъдието можеше да се нарече процес.

 

 

Точно както предсказаха семейство Пенрод, процесът на Маккартър, състоял се на следващия ден, не беше нищо повече от фарс. Съдебната зала беше така препълнена, че те бяха принудени да стоят притиснати до стената заедно с любопитните наблюдатели. Присъдата, която беше произнесена почти веднага след изслушването на показанията, беше в полза на Маккартър. Той бе освободен с решението на шестимата съдии. Ужасно ядосан, Блай веднага нареди на приставите си отново да го арестуват и в съдебната зала настана истински ад, който се разпростря и из улиците сред хората, които не бяха могли да си намерят място вътре. Втори процес беше насрочен за следващия ден.

Въпреки енергичните протести на Блай, Маккартър отново беше освободен от съдиите. Това беше плесница в лицето на губернатора, който не можеше да направи нищо повече. Никой не бе по-отвратен от семейство Пенрод. Те останаха в Сидни само колкото да поговорят с губернатора, преди да поемат пътя към Хоксбъри. По-специално Деър имаше причина да говори с Блай. Надяваше се на частна аудиенция, защото още не беше готов да разгласи плановете си пред своето семейство. Минаха два дни, преди желанието му да се осъществи.

Една сутрин, докато Бен и Рой бяха излезли на покупки, наложили се в последния момент, повикаха Деър в сградата на правителството за среща с Блай. След фиаското от последната седмица губернаторът се беше оттеглил в уединението на собственото си жилище, без да се вижда с никого другиго освен с приятелите си. На почукването на Деър отговори дъщерята на губернатора — Бес. Деър беше стар познат на красивата млада жена, която веднага го покани да влезе. Тя го отведе право в кабинета на баща си, макар че сластните й очи намекваха, че би го приела на драго сърце след това и в своята стая. Макар че Деър беше вкусвал от пищните чарове на Бес достатъчно често в миналото, сега те не представляваха примамка за него. Една червенокоса ирландка го беше отнела завинаги от всички други жени.

След един час Деър излезе от сградата на правителството с лице, грейнало в усмивка. Някак си бе успял да убеди Блай, че Кейси О’Кейн е била погрешно осъдена и депортирана. Въпреки всичките проблеми на губернатора, той обеща да разгледа случая и да отмени присъдата й, ако думите на Деър се потвърдят. Убийството беше сериозно престъпление, но ако наистина е станал нещастен случай и Кейси само е защитавала честта си, тогава във властта на губернатора беше да й даде пълно опрощение. Въодушевен, Деър потегли в еуфорично състояние, нямайки търпение да се върне в имението и да съобщи на Кейси тези добри новини.

Почти седмица след като семейство Пенрод бяха заминали от фермата си на река Хоксбъри, те се завърнаха, за да им се стовари гръм от ясно небе. Мег и Марта бяха излезли да ги посрещнат. Деър не забеляза отсъствието на Кейси, докато Рой не каза:

— Умираме от глад, Марта, помоли Кейси да приготви нещо, за да изтраем до вечерята.

— Аз ще го приготвя, господине — отвърна Марта, свеждайки поглед към земята.

— Кейси болна ли е? — запита остро Деър, усещайки, че нещо не е наред. — Къде е тя?

— Не, не е болна — заекна Марта, въртейки нервно връзките на престилката си.

В следния миг се обърна и си тръгна.

— Марта, почакай! — Остротата в гласа на Деър веднага накара жената да спре. — Какво става с Кейси?

— Ако има нещо, по-добре ни кажи, Марта — прибави авторитетно Рой.

— Тя не го е направила, господине! Не и Кейси! Тя не е крадла! — завайка се жално Марта, с което хвърли и тримата в смущение.

— Какво, по дяволите, говориш? — изгърмя Рой, който вече започваше да губи търпение.

— Няма да научите нищо от тази тук — изсъска Мег. — Затова аз ще ви кажа. Кейси е не само убийца, а и крадла. Отмъкна пари и украшения от сейфа в кабинета, а после изчезна.

— Кейси? Изчезнала? — повтори като ехо Деър. — Не… не разбирам.

— Сигурна ли си в това, Мег? — запита рязко Рой. — Не е ли възможно някой от осъдените да е откраднал ценностите?

Той би се заклел, че Кейси е честна въпреки мрачното й минало.

— Няма такава вероятност — изсумтя Мег. — Защо ще заминава така внезапно, ако не е виновна? Няма друго логично обяснение освен това, което ви казах. Тя със сигурност се радваше на добро отношение от страна на вашето семейство. — Мег спря, хвърляйки обвинителен поглед към Деър. — Питайте Марта, тя може да потвърди, че сейфът беше намерен разбит след изчезването на Кейси.

— Вярно ли е това, Марта? — запита Рой намръщен.

— Аз… да, сейфът беше разбит и съдържанието му го нямаше — призна нерешително Марта. Явно беше, че трудно приема изчезването на Кейси. — Но това не доказва, че тя…

— Тя е виновна — изграчи Мег, извличайки огромно удовлетворение от гледката на смаяната физиономия на Деър. — Всичко в кабинета беше оставено така, както го намерихме.

— Кога е станало това, Мег? — запита Рой, все още опитвайки се да се ориентира във фактите.

— Същия ден, когато Деър и Бен тръгнаха за Сидни.

— Толкова скоро? — изрече Деър, припомняйки си живо нощта на необикновена страст, която бяха споделили.

Тя му беше отдала девствеността си, но той й беше дал нещо много повече. Колкото и да не му се искаше да си го признае, беше й отдал сърцето си. Чувството беше толкова ново за него, че още не можеше да го осъзнае както трябва.

— Ще проверя в кабинета — обяви Рой, изчезвайки във вътрешността на къщата.

— Идвам с тебе, татко — обади се Бен.

Деър реши да остане навън, надявайки се да изкопчи още информация от Марта или Мег.

— Някоя от вас има ли представа накъде е тръгнала Кейси? — запита той и сивите му очи станаха твърди като цимент.

— Не — поклати глава Марта. — Аз… аз я молех да не си отива, но тя каза, че трябвало. Защо, Деър? Защо Кейси ще прави такова нещо?

— Наистина не знам, Марта, но на всяка цена ще разбера.

— Ще ти кажа какво мисля — намеси се съчувствено Мег. — Тя искаше да се върне в Ирландия. Бижутата и парите ще й послужат да си плати пътя. Някой безскрупулен капитан на драго сърце би я взел на кораба си, без да й задава въпроси. Може би е тръгнала към Сидни и се е качила на първия кораб за Англия.

На Деър никак не му се искаше да повярва на това, но в теорията на Мег имаше смисъл. Предвид неспокойната атмосфера в Сидни през последните дни, Кейси съвсем лесно би могла незабелязано да се промъкне в града и да се качи на някой от корабите за доставки, хвърлили котва в пристанището.

— Защо толкова е искала да се върне в Ирландия? — запита той заинтересуван.

— Заради някой мъж, за какво друго? — излъга Мег, отмествайки поглед. — Тя спомена едно име, веднъж-два пъти. Човек, когото много ценяла.

Ревност захапа сърцето на Деър като отровна змия.

— Съгласна ли си с Мег, Марта? — запита той, обръщайки се към по-възрастната жена.

— Аз… аз не… — Тя се поколеба замислено. — Е, чувала съм Кейси да споменава един мъж на име Тим — един-два пъти. Намекваше, че е човек, за когото щяла евентуално да се омъжи, ако нещата се били развили другояче. Но останах с впечатлението, че той не е в Ирландия. — Когато Деър не отговори нищо, взрян някъде в пространството, тя запита: — Може ли сега да си вървя, Деър? Знам, че сигурно си гладен.

Той кимна разсеяно и Марта побърза да се отдалечи. След това Деър се обърна и влезе вътре при Рой и Бен, оставяйки вбесената Мег. Тя се бе надявала, че той веднага ще я прегърне, за да потърси утеха, но разбра, че ще му трябва време, за да преодолее загубата. Нямаше представа, че той така ще се разстрои от внезапното изчезване на Кейси. Нима толкова много я е харесвал?

— Ела, Деър — подкани го Рой, когато видя по-големия си син да стои на прага.

Беше се навел над останките от съдържанието на сейфа и Деър тръгна към Бен, който стоеше наблизо.

— Исусе! — изруга сърдито Деър. — Не е оставила много нещо тук, нали?

— Всички ценни украшения на майка ти липсват — заключи Рой, сподавяйки внезапния пристъп на гняв. — За щастие, прехвърлих всички налични пари с изключение на дребните монети в другия сейф, скрит в спалнята ми, малко преди да тръгна за Сидни. В противен случай и те щяха да изчезнат.

— Значи е вярно — измърмори унило Деър. — Кейси е крадла.

— Не вярвам! — избухна Бен. — Не ми пука за доказателствата. Трябва да има някакво друго обяснение за цялата тази работа.

— Ще съобщиш ли на властите, татко? — запита Деър.

— Би следвало — отговори Рой, взирайки се с празен поглед в празния сейф.

— Недей — посъветва го Деър. — Поне не и докато не намеря Кейси и не разбера какво всъщност става. Моля те, татко.

Рой се вгледа в лицето на Деър, съвършено вярно разчитайки вълнението му. Имала ли е нещо между него и Кейси, за което не е знаел? Синът му никога не се беше тревожил толкова много за някоя жена. Рой интуитивно разбра, че сега не е време да задава въпроси, защото чувствата на сина му бяха все още прекалено неясни.

— Добре, Деър — съгласи се Рой. — Намери Кейси. Много бих искал да се докаже невинността й. Честно казано, и аз се привързах към това момиче.

— Ще ти помогна — предложи с готовност Бен.

— Не, Бен, съжалявам — отказа Деър. — Това е нещо, което трябва… трябва да свърша сам.

— Но откъде ще започнеш? Нямаш представа къде е отишла. Ако се крие в гъсталака, никога няма да я намериш. Това, което ме озадачава, е защо Кейси е взела тези ценности, щом ще се крие в пустошта. За какво ще й послужат там?

— Точно така мисля и аз — отвърна Деър със стегнато гърло. — Обаче Мег намекна, че си е платила пътуването до Ирландия.

— Но ти не вярваш на това — подсказа му хитро Бен.

— Не, имам основания да вярвам, че Кейси бе щастлива тук. Мисля, че още е в колонията. Ако е така, ще я открия. В тая работа има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

— Какво ще правиш, за да я намериш?

— Най-напред утре сутринта ще отида да видя Робин. Той и Кейси се посприятелиха напоследък. Може би знае нещо, което ние не знаем.

Тогава Мег ги повика на трапезата и никой не спомена повече темата. Но последвалото мълчание подсказваше, че всеки от тримата мъже има собствено мнение по въпроса, какво е накарало Кейси О’Кейн да напусне имението на семейство Пенрод, без да каже и дума за обяснение.