Кони Мейсън
Дръзка любов (21)

21

Кейси потрепера, усещайки мънистените очички на Бърт да се спират върху нея. Скоро щяха да тръгнат, за да се срещнат с Дан, и тя щеше завинаги да се освободи от противната компания на разбойника. Двамата с Арти бяха най-отблъскващите създания, които някога беше срещала. Един-двама от другите бяха що-годе поносими, но Кейси беше убедена, че само фигурата на Големия Джон я пазеше да не бъде изнасилена или от нещо по-лошо. Вече беше решила, че ще самоубие, преди да позволи на някого от тях да я докосне.

Дойде време да напуснат импровизирания лагер на полянката и Кейси се държеше близо до Големия Джон, обкръжен и пазен от своите другари. Трябваше да вървят почти цял ден, докато стигнат мястото, където трябваше да се срещнат с Дан и да вземат рома, даден от Пенрод. В ума на Кейси не се мяркаше и сянка от съмнение, че скоро ще бъде свободна. Тя предполагаше, че Марси вече е стигнала у дома и е потвърдила думите на Дан. Въпреки по-ранното си решение да напусне имението Пенрод, Кейси щеше да бъде повече от доволна да се върне у дома, при хората, които се интересуваха от нея. Поне да се сбогува с тях.

— Добре ли си, момиче? — запита Големия Джон, когато Кейси се препъна в един корен.

— Добре съм, Джон. Но нямам търпение да се прибера у дома. Не че не съм ти благодарна — добави тя бързо, не искайки да обиди добродушния гигант, който бдеше над нея.

— Разбирам те, момиче. Не биваше да тръгваш сама в гората. Скоро ще бъдеш при мъжа си.

— Той не ми е мъж — възрази Кейси.

— Носиш детето му, нали? Бъди търпелива, момиче, нещата ще се изяснят.

Кейси не отговори, не искаше да лишава Големия Джон от романтичната му представа, че двамата с Деър един ден ще се съберат. Докато Марси беше жива, това нямаше изгледи да се случи.

Групата внезапно спря, когато Дан изскочи от гъсталака, с което ги изненада.

— Няма ром — каза той намусено.

Играеше ролята си безупречно, като същински актьор.

— Какво говориш? — запита Арти с войнствен тон. — Разбира се, че има.

— Няма, казвам ти.

— Може би ще е по-добре да ни кажеш какво стана — заповяда Бърт със заплашителен глас. — И ако лъжеш, няма да доживееш да го кажеш на друг.

— Не лъжа — произнесе убедително Дан. — Занесох съобщението на Пенрод, обаче тях не ги интересува.

— Не! — извика Кейси, смутена и наранена. — Не е вярно! Той лъже.

— Млъквай! — озъби се Бърт през рамо. — Остави Дан да продължи. Аз ще преценя дали лъже или не. С кого говори, приятел? Видя ли онази Маккензи?

— Видях я, но говорих с Деър Пенрод — каза Дан, следвайки инструкциите на Марси. — Той каза, че жена му се е върнала и само това го интересува. Каза, че червенокосата била курва — додаде лукаво.

— Деър е на експедиция в Сините планини — каза Кейси предизвикателно. — Не може да си говорил с него.

— Върнал се е — отговори Дан, придавайки си обидено изражение. — И не лъжа. Бащата също не те иска. Поне отказа да подели рома си с нас.

— Каза ли им, че е бременна? — запита Големия Джон, разярен от безсърдечното отношение на семейство Пенрод към Кейси.

— Да, казах им — кимна Дан, — но не се трогнаха. Казаха съвсем ясно, че не щат копелета в семейството.

Кейси отпусна рамене, унижението смразяваше кръвта й. Почувства как й се повдига от отчаяние, на лицето й се изписа смаяно неверие. Сякаш беше получила удар право в лицето. Ако масивната ръка на Големия Джон не я беше подкрепила, краката й сигурно нямаше да я удържат изправена.

— По дяволите! — изрева Бърт, излязъл от кожата си. — Значи казваш, че няма да получим ром?

— Тръгнах веднага, за да донеса съобщението, вместо да стоя и да ви чакам да се покажете на уговореното място. Знаех, че ще се ядосаш много.

— Всичко това е заради нея! — разбесня се Бърт, размахвайки юмрук към Кейси. — Ще си платиш, кучко. Трябваше да се сетя, че Пенрод няма да платят за една курва. Време е да ни се отплатиш за всичките ядове и да си спечелиш издръжката. Ще си взема моя дял сега.

Когато Бърт скочи към Кейси, Големия Джон я избута зад себе си и го възпря.

— Първо ще си имаш работа с мене — предизвика го той, забил в земята два крака, подобни на два дъба.

Приливът на гняв накара Бърт да изгуби самообладание, заслепи мисълта му и той пренебрегна ръста и силата на Големия Джон. Нищо друго нямаше значение, само желанието му да накаже Кейси и в същото време да засити страстта си. Той я обвиняваше заради това, че беше лишила него и другарите му от така необходимия им запас от ром, искаше тя да страда, задето беше обърнала Големия Джон против него.

— Не можеш да ме спреш, копеле такова! — изсумтя той, посягайки към ножа, запасан на колана му. — Не ме е страх от тебе.

Като бутна внезапно Кейси на земята, Големия Джон реагира моментално, не вярвайки, че Бърт ще дръзне да го предизвика. Той сигурно беше полудял, за да предприеме такова необмислено действие.

Кейси наблюдаваше с разтуптяно сърце как Големия Джон, изненадващо подвижен за едрия си ръст, сръчно отби първото нападение на Бърт. Заслепен от гняв, Бърт изрева, отдръпвайки се назад за нова атака. Но неконтролируемият му темперамент го подведе и той се спъна, падайки по лице. Прострян в калта; разбойникът остана да лежи неподвижен, с лявата ръка протегната напред, а дясната притисната под тялото му.

Изправяйки се колебливо на крака, Кейси щеше да се доближи до проснатото тяло, ако Големия Джон не я беше дръпнал.

— Стой настрана, момиче, тоя дръвник може да се преструва.

Кейси се дръпна, но й се струваше, че Бърт едва ли се опитва да заблуждава някого. Гневът му би го вдигнал на крака за ново нападение. Но вместо това той лежеше неподвижно, само крайниците му от време на време потрепваха. Големия Джон го бутна с върха на ботуша си, преобърна го и шокираното ахване на Кейси накара останалите да се стълпят край тях.

Острието на ножа, който ръката му още стискаше, беше пронизало плътта му близо до сърцето. Падайки на колене до него, Големия Джон измъкна ножа и се взря смутен, когато силен поток от кръв плисна и оцвети земята в червено. Действайки по инстинкт Кейси откъсна долния волан на фустата си и го подаде на едрия ирландец, за да запуши раната.

— Мъртъв ли е? — запита тя с приглушен глас.

— Не, но скоро ще умре — измърмори Големия Джон, докато наблюдаваше безпомощно как потокът на живота изтича от гърдите на умиращия разбойник.

Другарите му също видяха как дъхът напусна тялото на Бърт в една последна потрепваща въздишка.

— Умря — изрече обвинително Арти, хвърляйки убийствен поглед към Големия Джон. — Ти го уби.

— Сам си го изпроси — отвърна ирландецът.

— Какво ще правим сега? — изхленчи Арти. — Бърти ни беше водачът.

— Нека Големия Джон да заеме мястото му — предложи Дан. — Няма друг достатъчно умен.

— Да — съгласи се един от другарите на Големия Джон. — Само него признавам. Вие какво ще кажете, приятели?

Само след миг се възцари единодушно съгласие и Кейси си отдъхна успокоено, когато Арти не протестира. Не само той се боеше от силата на Големия Джон.

— Така да бъде — съгласи се сухо едрият мъж. — Нека да погребем това нещастно копеле.

— Ами аз? — запита Кейси, докато разбойниците копаеха.

— Ще те отведа у дома, където ти е мястото, момиче. Трябва някой да се грижи за тебе, имаш нужда и от баща за детето си.

— Не! — протестира настоятелно Кейси. — Няма да се върна там, където не ме искат. Ти чу какво каза Дан. Не, Джон, ще си устроя живота сама заедно с детето си, без помощта на Пенрод.

— Бъди разумна, момиче — заувещава я Големия Джон. — Сидни не е място за жена, камо ли пък с дете. Как ще се издържаш?

— Ще се оправя — заяви упорито Кейси. — Няма да завися от Пенрод за прехраната си.

Докато двамата спореха, гробът беше изкопан и тялото на Бърт, увито в останките от окървавената фуста на Кейси, положено вътре. След като го затрупаха с пръст, натрупаха камъни, за да попречат на дивите животни да изровят трупа.

— Имам малко спестени пари и ценности — каза Големия Джон, когато осъзна, че Кейси не желае да приеме съвета му. — Ще ги вземеш, иначе аз сам ще отида при Пенрод и ще настоявам да се погрижат за тебе и за детето ти. Може би с парите ще успееш да си купиш билет до Англия или Ирландия. Имаш ли роднини там, в старата родина?

— Не, доколкото знам — каза замислено Кейси. — Но може би ще е по-добре да напусна Нов Южен Уелс. Колкото по-далече съм от Деър и съпругата му, толкова по-добре.

— Значи ще приемеш парите ми?

Кейси се изчерви, мислейки за хората, които той беше ограбил, за да натрупа пари и ценности.

— Знам какво си мислиш, момиче — вметна Големия Джон още преди тя да беше се наканила да отговори. — Нечестно спечелени пари. И си права. Почти. Аз не ограбвам почтени фермери или заселници. Единствените провинения, които имам, са срещу членове на Корпуса и спекуланти. Те държат големите пари.

— Радвам се, че ми го каза.

— Значи ще приемеш помощта ми?

— Какъв избор имам? — изрече Кейси с подчертана горчивина.

— Ще се върнеш ли в Ирландия?

— Аз… може би. Или може да остана в Англия.

— Ще те придружа до предградията на Сидни, Но след това ще останеш сама. Търсят ме от Корпуса, а и ръстът ми пречи да се придвижвам незабелязано. Ако няма кораб на пристанището, има ли къде да отседнеш, докато не дойде някой?

— Не, няма при… — Тя се поколеба. Всъщност познаваше един човек. Господин Стенли, приятеля на Рой. Милият стар ерген можеше да й предложи убежище, докато успее да си купи билет за връщане. Корабите вече идваха редовно и тя нямаше твърде дълго да се възползва от гостоприемството на господин Стенли.

— Сети ли се за някого, момиче?

— Да, един приятел на Рой Пенрод. Казва се Дрю Стенли и бях там веднъж, преди ние с Деър… е… била съм у тях.

— Добре, значи това е уредено — въздъхна, очевидно облекчен, Големия Джон.

Бърт беше оставен да почива в мир и разбойниците започнаха да се щурат безцелно наоколо, поглеждайки към Големия Джон за напътствия. Дан се държеше в сянка, разкъсван от една дилема. Сега, когато Бърт беше мъртъв, трябваше ли да признае, че не е виждал и не е говорил с никого от семейство Пенрод? Глупаво щеше да бъде да си признава точно сега. Големия Джон сигурно щеше да се разяри също толкова, колкото и Бърти би му се ядосал, но поради различни причини. Може би другарите му щяха да искат възмездие заради това, че бяха се простили със своя ром. Беше твърде късно да си признава, реши той, нямаше смисъл да обяснява, че ги е измамил. Освен това другите сигурно щяха да му завидят, като научат, че е имал другата жена, а те не са получили нищо. В края на краищата той реши да си държи езика зад зъбите. Казването на истината най-вероятно щеше да му донесе нещо повече от порицания, а Големия Джон би могъл да го прекърши на две само с едната си ръка.

 

 

Кейси и Големия Джон извървяха всичките петнадесет мили до Сидни. Отне им почти два дни, вървяха по-бавно, заради нея. Когато стигнаха предградията, той извади една тежка торбичка от торбата си и я положи в ръката й, без да обръща внимание на слабите й протести.

— За какво са ми парите там, момиче? В гората намирам всичко, което ми е необходимо. Вземи ги и мисли за мене, когато отново стъпиш в старата родина.

— Сбогом, Джон, няма да те забравя — каза Кейси през сълзи, — няма да забравя и какво направи за мене.

— Пази се, момиче, късмет на тебе и на малкото.

Кейси загледа как Големия Джон се отдалечава, питайки се дали някога пак ще го види. Нямаше такава вероятност, освен ако не се върнеше в Нов Южен Уелс в обозримото бъдеще.

Кейси навлезе в града и мина покрай резиденцията на губернатора, където Блай беше затворен под домашен арест. Отиде на пристанището, но много се разочарова, когато научи, че няма никакви кораби. Почувства се донякъде по-добре, щом разбра, че един кораб с припаси се очаква да пристигне в скоро време.

Взирайки се разсеяно в пенещата се вода, Кейси се замисли за възможностите си. Идеята й да помоли Дрю Стенли за убежище й изглеждаше единственото възможно решение. В Нов Южен Уелс през 1808 г. нямаше странноприемници, нямаше хотели. В града човек отсядаше у приятели. Като бивша затворничка Кейси нямаше приятели в Сидни с изключение на господин Стенли. Преглъщайки гордостта си, тя се обърна и бавно се запъти към мястото, където се намираше малката къща на Стенли. Би направила всичко, за да защити детето си.

Дрю Стенли отвори вратата и се изненада, като я видя. Взря се в нея, присвивайки късогледите си очи, преди да я разпознае, и приятното му, понабръчкано лице се озари от широка усмивка.

— Кейси О’Кейн, нали? Влез, скъпа, колко хубаво, че се отби. С някой от семейство Пенрод ли си в града? Мислех, че имат доста работа по това време на годината.

— Аз… сама съм — призна нерешително Кейси.

— Е, влез, скъпа, и ми разкажи какво те е довело в Сидни.

Кейси не знаеше, че Дрю Стенли е единственият човек освен семейство Пенрод и Тед Маккензи, на когото беше известна истинската причина за женитбата на Деър и Марси.

Настанена удобно в приятната приемна на Стенли, Кейси не виждаше причина да удължава мъките си. Той или щеше да й позволи да остане, или нямаше.

— Реших да се върна в Ирландия — започна тя — и трябва да намеря къде да остана, докато не дойде някой кораб. Не познавам никого другиго в Сидни и… се надявах, че… бихте могли…

— Не казвай нищо повече, Кейси — прекъсна я Дрю, спасявайки я от по-нататъшно притеснение. — Няма да те питам защо заминаваш, защото знам и те разбирам напълно. Деър ми е приятел и заради него ще ти предложа нещо повече от място, където да останеш, докато пристигне кораб. Имам възможността да ти осигуря безопасно пътуване до Англия.

Кейси сви вежди.

— Не… не разбирам.

— Съвсем просто е, скъпа. Но нека първо да ти обясня какво става тук, в Сидни. Губернаторът Блай беше вече пратен обратно в Англия. Бях помолен от името на гражданите в Нов Южен Уелс да отида в Англия и да представя истинската картина на положението тук. Особено действията на Корпуса на Нов Южен Уелс и бунта им.

— Корпусът ли ще управлява колонията, докато пратят нов губернатор? Джон Маккартър още ли е безспорният водач?

— Маккартър е костелив орех. Решен е да се върне в Англия и да се опита лично да се оневини пред Парламента. Приготвя се да тръгне с първия кораб. Докато не пристигне нов губернатор, Корпусът ще бъде управляващата сила тук.

— Което означава, че вие и Маккартър ще пътувате на един и същи кораб — изрече замислено Кейси, схващайки ситуацията.

— Да. Но щом аз съм в Англия, той няма да има възможността да постъпва по своему. Някой ще дойде и ще защити губернатора Блай. Аз ще представлявам почтените заселници и еманципантите и ще представя тяхното виждане пред правителството. Само се надявам старите ми кости да издържат това дълго пътуване.

Поглеждайки към Стенли, Кейси си пожела същото. Той съвсем не беше силен, виждаше се, че най-добрите му години отдавна са отминали. Изглеждаше й твърде крехък, за да предприеме такова дълго пътуване.

— Може би има някой по-млад, който да отиде вместо вас.

— За съжаление, повечето заселници са фермери и не могат да оставят стопанствата си — обясни Дрю. — А аз съм цивилен служител, без поземлена собственост или роднински връзки, без съпруга и деца. Освен това притежавам земи и къща в самия Лондон. Така че, скъпа, в състояние съм да ти осигуря безопасно пътуване до Англия. Сигурен съм, че Пенрод ще оценят предложението ми.

Макар Кейси да знаеше, че нещата стоят другояче, тя реши да не разбива илюзията на Дрю, че семейство Пенрод се интересуват от нея и от детето, което носеше. Вместо това тя с благодарност прие предложението му, като каза, че има достатъчно пари, за да си купи билет и да плати за храната и подслона, на което той категорично се противопостави.

Макар че дрехи се намираха трудно, Кейси се възползва от времето, преди, корабът да пристигне в Сидни, за да си купи някои неща, необходими за пътуването. С приятната компания на Дрю дните минаваха бързо, но тя въздъхна облекчено, когато той се върна един ден у дома си и обяви, че корабът „Южен кръст“ е акостирал в пристанището. Кейси живееше в постоянен страх, че Деър може да дойде в Сидни и пътищата им да се пресекат.

След като напуснеше Австралия, всички връзки с любимия мъж щяха да се прекъснат завинаги. Тя живееше в някаква празнота още от деня, когато научи колко малко се интересуват Деър и семейството му от нея. Болеше я, като си помислеше, че детето й ще се роди като копеле, докато Марси ще ражда законни наследници на семейството. Как можеха да бъдат толкова жестоки и да изоставят собствената си плът и кръв?

Защо Деър толкова рязко беше променил чувствата си, питаше се тя отчаяно. Или е лъгал, когато й е казвал, че я обича? Беше й говорил толкова искрено, беше я любил толкова пламенно, че тя бе попаднала под властта на неговата магия. Явно една жена не можеше да задоволи ненаситните му желания и тя беше станала жертва на рафинираната му съблазън. Може би беше вярно това, че е бил принуден да встъпи в този брак, но нерешителността му сигурно се е изпарила в любящите обятия на Марси.

Беше ли я обичал наистина Деър, замисли се Кейси. Може би единственият начин, по който тя го беше задоволявала, да е бил най-първичният; тя засищаше страстта му, нищо повече. Ако беше така, защо не можеше да забрави онези сърцераздирателни моменти, когато ръцете и устните му я милваха тъй нежно, когато тялото й му се отдаваше, за да бъде отведено до върха на екстаза? Отговорът прогаряше мозъка й. Тя обичаше Деър. Арогантен, егоцентричен, горд — Кейси признаваше всичките му недостатъци. И въпреки това го обичаше.

След три дни Кейси и Дрю се качиха на борда на „Южен кръст“. Явно Джон Маккартър се бе качил преди тях, защото не се виждаше никакъв. Капитанът, Чад Бейли, ги приветства с добре дошли, настани ги в две тесни каюти и ги осведоми, че освен Джон Маккартър никакви други пътници не са се качили за това пътуване. С купуването на билета кесията на Кейси олекна, но ако бъдеше пестелива, щеше да има достатъчно пари, докато се роди детето. Тя твърдо отказа галантното предложение на Дрю да плати пътуването й. Според нейните пресмятания щеше да роди около месец след пристигането на „Южен кръст“ в Англия. Но тя разполагаше с много месеци, през които щеше да обмисля бъдещето си — дълги, празни месеци, през които да забрави Деър и любовта, която бяха споделяли.

 

 

Бърлу, следотърсачът абориген, нает от Деър, лесно намери пътеката, по която бяха тръгнали разбойниците след отвличането на Кейси и Марси. Стремейки се да не изостава от бързия му ход, Деър едва не припадна, болката в крака му беше непоносима. Но той упорито вървеше, защото знаеше дълбоко в сърцето си, че Кейси е жива и има нужда от него. И когато я открие, тя ще стане негова съпруга и вече нищо не ще ги раздели.

Вървейки доста преди другите, Бърлу внезапно спря и коленичи пред малка купчина, покрита с камъни и изчака останалите. Сърцето на Деър трепна, когато видя Бърлу да изследва могилката, което му заприлича на гроб. Кръвта се оттече от лицето на Робин, а Бен изруга, изливайки гнева си по най-яростен начин.

— Какво става тук? — запита Робин с разтуптяно сърце.

Без да отрони и дума, Деър се взря в малката купчинка пръст. Не искаше да мисли какво е заровено в този гроб. Накрая Бен изказа онова, което всеки от присъстващите си мислеше.

— Сигурно е Кейси. Няма причина да се съмняваме в думите на Марси.

— Исусе! — изпъшка Деър, падайки на колене, и започна да разхвърля настрани камъните като обладан от зъл дух.

— Почакай! — намеси се Робин, като положи ръка на рамото му, за да го възпре. — Нека аз и Бен да го направим.

Кимвайки мрачно, Деър нерешително се отмести настрана, а Бен и Робин заеха мястото му. Когато камъните бяха внимателно отстранени, разкривайки купчината пръст отдолу, двамата си размениха многозначителни погледи. Копаейки с ръце, те се заеха със зловещата задача за разровят гроба, докато Деър ги наблюдаваше от разстояние.

— О, божичко! — изстена Бен, стряскайки Деър, като се отпусна назад на пети и погледна към него с изцъклени очи.

— Не! — изкрещя Деър пребледнял. — Не може да бъде! Не и Кейси! — Когато Бен не можа да отрони и дума, той погледна към Робин за обяснение. — Робин, Кейси ли е?

— Аз… може да е тя, Деър — изрече задавено Робин. — Намерихме женска фуста. Ис… искаш ли да продължим?

Стягайки се, за да посрещне най-лошото, Деър си пое дълбоко дъх и бавно се приближи към неумело изкопания гроб. Парче бял плат, подаващо се от пръстта, го хвърли в отчаяние, надигнало се от дълбините на душата му. Но доказателството беше неопровержимо. Сълзи стиснаха гърлото и избиха в очите му, той се отпусна на колене и в лудо отчаяние прегърна гроба.

— Да продължаваме ли? — запита Бен с приглушен глас.

Бялото парче плат явно бе от женска фуста и Деър го гледаше така, сякаш вижда отровна змия. Гробът беше пресен, но това не означаваше с абсолютна сигурност, че трупът в него принадлежи на Кейси. Може би друга жена… Не, заключи той с разкъсвано от болка сърце. Нямаше друга изчезнала жена, фактите говореха сами. Марси не бе излъгала. Кейси лежеше в този грубо изкопан гроб и той трябваше да приеме това, дори нейната смърт да означаваше края на собствения му живот.

— Няма смисъл да нарушаваме покоя на Кейси — изрече Деър. — Върнете всичко както си беше. Нека почива в мир.

— Но, Деър — протестира Робин енергично, — не искаш ли да знаеш дали тя…

Гласът му секна, но беше ясно за какво намеква.

— Знам всичко, което исках да узная, Робин — изрече Деър задавено. — Не мога да понеса повече.

— Абсолютно сигурен ли си? — запита внимателно Робин.

— Остави го — изпъшка Бен. — Вече не му останаха сили. Най-накрая прие факта, че жената, която обичаше, е мъртва.

— Коя жена? — запита Робин с глас, вгорчен от сарказъм. — Той се ожени за Марси и тя също е мъртва.

Като се увери, че Деър няма да го чуе, Бен, който смяташе, че е крайно време Робин да научи истината за брака на брат му, поде:

— Слушай внимателно, Робин, и ще ти кажа точно защо Деър се ожени за Марси.

И той заразказва, като в същото време затрупваше с ръце могилката. Когато свърши, Робин се взря в него потресен.

— Деър е направил тази жертва заради мене и Кейси?

— Да — кимна Бен. — Той обича и двама ви и е готов на всичко, само и само да ви види свободни. Знаеше какво прави.

— Кейси разбра ли?

— Деър сметна, че е най-добре да задържи истината за себе си. Представяше си, че животът й ще бъде по-лек, ако тя го мрази.

— Съжалявам, че съм го преценил погрешно — извини се Робин. — Сега не знам как ще живея с тази вина. Ако не бях аз…

— Не си го и помисляй. Точно това е причината, той да не ти каже. Хайде — изрече Бен, надигайки се. — Да си вървим у дома. Мисля, че на Деър всичко това му дойде в повече.

 

 

След шест месеца Деър още се не беше възстановил от потреса, предизвикан от смъртта на Кейси. Почти толкова трябваше и на крака му, за да оздравее; страданията му бяха непоносими. Но за отчаяние на Рой синът му вече не беше онзи горд, арогантен млад мъж, какъвто беше преди смъртта на Кейси. Бащата отчаяно търсеше да измисли някакъв начин да извади Деър от унинието, но без никаква полза. Деър стана капризен, дистанциран, човек не можеше да се доближи до него. Нито младежките лудории на Бен, нито преданата компания на Робин успяваха да го изтръгнат от дълбоката му депресия. Но един ден кораб с провизии достави писмо от Англия. Донесе го Тед Маккензи, който случайно се намирал в Сидни, когато корабът пристигна.

Антъни Уинстън, престарелият дядо на Деър, бащата на майка му, беше починал в Англия, оставяйки цялото си състояние на големия си внук. Това дойде като гръм от ясно небе, защото нито Рой, нито Деър си бяха представяли, че старецът притежава такова богатство и ще е склонен да го остави на внука си. Освен къщата в провинцията и тази в Лондон в наследството влизаха още няколко хиляди лири стерлинги, които само чакаха Деър да иде да ги прибере. Писмото беше от адвоката на дядо му, който молеше Деър да отиде в Лондон, да подпише документите и да влезе във владение на наследството. Хитрият старец бе живял пестеливо, бе инвестирал мъдро и беше събрал голямо богатство през годините, когато Рой живееше със семейството си в Нов Южен Уелс.

Отначало мисълта да притежава такова състояние замая главата на Деър, защото семейството му, макар и заможно, съвсем не беше богато, особено що се отнася до парите в наличност. Благодарение на Корпуса на рома обичайното разплащане за зърното и овнешкото, продавани на правителството, ставаше с ром, никога с пари. С парите на дядо си Деър можеше да купи собствена земя. Можеше да купи и овце от чиста мериносова порода от Африка като Джон Маккартър, и да експериментира с развъждането им. С пари можеше да направи всичко. Скоро някой щеше да открие път през Сините планини и той възнамеряваше да бъде един от първите, възползвали се от разширяването на колонията.

Новината повдигна духа на Деър и това много зарадва Рой. Тед му каза, че корабът, донесъл писмото, ще остане в пристанището цели две седмици, за да продаде товара си. Деър реши да си купи билет за обратния курс.

Вечерта преди заминаването му мъжете седяха в кабинета. Рой даваше наставления на Деър да се обади на няколко стари семейни приятели, останали в Англия. По-специално на сър Доналд Хърли, който живееше близо до лондонската къща на Антъни Уинстън. И разбира се, на Дрю Стенли, който преди шест месеца бе заминал за Англия, за да представлява там колонията.

— Знам, че Доналд Хърли ще те приеме с радост, Деър — каза Рой, — и ще те въведе в лондонското общество. Ако правилно си спомням, той имаше син на твоята възраст и по-малка дъщеря. А и мнозина влиятелни приятели.

— Не отивам в Лондон, за да се появявам в обществото, татко — отвърна Деър с лек укор. — Това е делово пътуване.

— Няма да ти навреди и да се позабавляваш малко, докато си там — намеси се Робин. — Възможно е това да ти бъде последното пътуване за доста дълго време.

— Може би ще си намериш жена — подметна Бен с намигване.

— Това никак не е вероятно — намръщи се Деър и болка прозвуча в гласа му.

Ако не можеше да има Кейси, не искаше никоя друга жена. Шест месеца смъртта й раната още беше жива и отказваше да зарасне. Той се хранеше, спеше, работеше, но не живееше. Искрицата беше напуснала живота му. Никоя жена не можеше да заеме мястото на неговата огненокоса, зеленоока ирландска красавица. Ако по някакво чудо се оженеше един ден, щеше да го направи само за да има наследник, син, способен да поеме империята, която се надяваше да съгради в Австралия.

— Не се затваряй, потърси си жена — подметна Рой с надежда.

— Други поръчки, татко? — запита Деър, сменяйки темата.

— Не, синко, просто се забавлявай.

— Искаш ли нещо да ти донеса, Бен?

— Едни ботуши ще ми дойдат добре.

— Ще ти донеса няколко чифта. И, Бен — добави той след многозначителна пауза, — смятам да разделя наследството с тебе. Има достатъчно и за двама ни.

— Аз… не знам какво да кажа, Деър — възкликна Бен с внезапно овлажнели очи.

— „Благодаря“ ще е напълно достатъчно, братко — ухили се Деър, повеселял за пръв път през последните шест месеца.

След два дни „Смели“ отплава от Порт Джаксън. Застанал на перилата, Деър се питаше какво ли го очаква в Англия и колко време ще мине, преди отново да види Австралия.