Кони Мейсън
Дръзка любов (2)

2

Утъпканият път, водещ към Парамата беше неравен, горещината беше почти непоносима, а биволът, който теглеше фургона, вървеше толкова бавно, че Кейси би могла да ходи по-бързо от него. Единствените коли в колонията принадлежаха на губернатора и висшите офицери като полковник Джонстън, командващ Корпуса на рома. Дори конете бяха рядкост, но Деър Пенрод някак си беше успял да осигури един за себе си и го яздеше така, сякаш се беше сраснал със седлото.

След като изми калта, която покриваше кожата й, Кейси нямаше време да изпере единствената си дреха, затова бе принудена да я облече, за да отпътува към новия си дом. Оскъдните й принадлежности включваха една четка за коса и един медальон, който носеше на шията си и който някога бе принадлежал на майка й. Марта пътуваше също толкова скромно, с изключение на това, че дрехите й бяха сравнително чисти.

В сегашното си състояние Кейси не се смяташе за привлекателна и не можеше да обвинява Деър Пенрод, че я мисли за нещо не по-различно от другите крадли и измамнички, пратени в наказателната колония. Тя се закле да се държи далече от него през годините, в които щеше да служи, и не искаше да има нищо общо с този арогантен заселник, макар че не беше сляпа, за да не забележи мъжествената му физика и привлекателните му черти. Твърде красив и самонадеян, реши тя презрително. По нищо не приличаше на почтените момци от любимата й Ирландия.

Макар в родината си да беше популярна и много търсена, Кейси още не се беше влюбвала в младеж. Макар че предпочиташе Тимъти О’Мали пред всички останали. Този едър и здрав момък беше поискал ръката й и се предполагаше, че един ден ще се оженят, докато бунтът не промени живота й. Тим бе арестуван заедно с други бунтовници и депортиран на един и същи кораб с нея. Макар че почти не го виждаше, откакто бяха слезли на суша, по време на дългото пътуване се бяха срещали случайно, въпреки че жените и мъжете бяха отделени едни от други и това правило, наложено от англичаните, строго се спазваше. Ако не беше Тим, тя нямаше да понесе пътуването.

— Господин Пенрод изглежда добър човек.

Гласът на Марта изтръгна Кейси от размишленията й и тя се обърна към по-възрастната жена, усмихвайки се стеснително, задето се беше така вдълбочила в собствените си мисли, че не й беше обърнала достатъчно внимание.

— Ще видим — заяви тя, не искайки да се обвързва прекалено рано. — Понякога първите впечатления лъжат.

— И все пак мисля, че извадихме късмет, че напускаме Сидни. Особено със семейство като Пенрод. Можеше да бъде и по-зле, нали разбираш. Независимо дали го съзнаваш или не, лейтенант Потър ти беше хвърлил око. Ако имаше начин да постигне своето, ти щеше да свършиш в леглото му.

— Едва ли — намръщи се Кейси, свеждайки очи.

В действителност тя много добре знаеше какво има наум за нея лейтенант Потър — всеки път, щом й метнеше алчен поглед. Точно затова винаги гледаше да разубеждава хората, които искаха да я наемат.

Кейси заоглежда по-възрастната жена изпод полуспуснатите си клепачи. Не беше грозна, но костеливата й фигура беше толкова слаба, че изглеждаше като умираща от глад. Кейси не знаеше много за нея, с изключение на факта, че е била депортирана тук заради кражба. Понеже бяха все заедно, двете разговаряха от време на време, но не споделяха нищо лично. Марта изглеждаше над четиридесетте, с мека кестенява коса, прошарена с бели нишки. Уморени кафяви очи гледаха от костеливото лице, видимо познало глада и лишенията. Кейси се питаше как ли щеше да изглежда приятелката й, ако яде по три пъти на ден и се облече в малко по-привлекателни дрехи.

— Този младия господин Пенрод си го бива — забеляза лениво Марта, отправяйки поглед към Деър, който яздеше редом с фургона, яхнал черния си жребец.

— Ако мислиш, че арогантността е привлекателна — изсумтя Кейси, осмелявайки се да погледне към широкия гръб на Деър. — Той се отнася с нас така, сякаш сме някакви отрепки.

— О, не, Кейси, сигурна съм, че грешиш — отвърна Марта. — Беше самата любезност, когато поговори с мене, докато ти се миеше. Вие с него май не сте подходили както трябва един към друг. Признавам, че като го изпръска с кал, не му стана особено приятно. Дай му време, ще се осъзнае.

— Съмнявам се — отбеляза Кейси, изпращайки убийствен поглед към Деър.

За неин лош късмет той избра точно този момент, за да се обърне към двете жени.

— Искате ли да ми кажете нещо, госпожице О’Кейн? — запита той студено, вдигайки тъмната си вежда.

— Н-не — заекна тя и стисна устни.

— Надявам се, че не отправяхте този отровен поглед към баща ми — отвърна той с цинично измляскване.

Преди тя да успее да измисли подходящ отговор, конят му препусна рязко напред, вдигайки след себе си облак прах.

— Този мъж е непоносимо нагъл — измърмори мрачно Кейси. — Меринос с меринос — добави тя, използвайки презрителния прякор, често прилаган към заселниците.

Марта беше достатъчно умна да задържи езика си зад зъбите, отмествайки погледа си от Кейси към Деър, като се питаше на какво ли се дължи тази враждебност между двамата.

 

 

Макар че разстоянието между Сидни и Парамата беше само петнадесет мили, неравният път и бавно движещият се бивол означаваха продължително и тягостно пътуване. Кейси се вгледа пред себе си, но не видя нито Деър, нито дори облак прах, който да показва къде се намира той. И тогава, надделявайки над монотонното скърцане на колелата, някакви странни звуци привлякоха вниманието й към високите дървета, растящи край пътя. Видя разноцветни папагали, които си бъбреха и цвърчаха. Изглеждаха като летящи украшения в жълто, сапфирено, зелено и алено. Това беше първото излизане на Кейси извън Сидни и жадното й любопитство я държеше в плен на омаята.

Откъм едно високо евкалиптово дърво долетя крясъкът на сврака. После друг звук я стресна. Неколцина мъже с груба външност изскочиха от храстите от двете страни на пътя с викове и крясъци, размахвайки здрави тояги. Рой реагира веднага и грабна заредената пушка. Стреля, но преди да успее да зареди наново, двамата мъже скочиха върху него и го събориха на земята.

— Разбойници! — изкрещя Марта с обезумял поглед.

Това бяха избягали затворници, укриващи се в храсталаците. Убежището им се намираше в подножието на Сините планини; оттам те излизаха на своите редовни набези, за да ограбват и убиват, а понякога и да изнасилват.

Двете жени се притиснаха една до друга в дъното на фургона. Това бяха отчаяни, преследвани мъже, борещи се за оцеляването си. Двете жени с право се опасяваха, защото, съдейки по алчните погледи на разбойниците, те отдавна не бяха виждали жени.

— Я виж ти какво сме имали тук, братлета! — каза единият от мъжете, явно водачът, заобикаляйки фургона.

— Тези жени са ми поверени — извика Рой, борейки се с двамата разбойници, които го бяха притиснали към земята. — Не ги докосвайте!

Водачът на разбойниците дори не го удостои с поглед.

— Гоуд, Бърт, я погледнете тая рижата! — ахна единият разбойник, зяпайки Кейси с отворена уста. — Ама че красавица, а?

— Така си е, Арти, така си е — потвърди Бърт. — Измъкни я от фургона, докато Сам и Уайти разпрегнат бивола. Може да му намерим някаква употреба на това животно. Колкото до жената, знаем за какво служи.

Недвусмислената му усмивка показа на Кейси какво я очаква.

Когато Арти посегна към нея, тя реагира инстинктивно, хващайки го неподготвен, когато го блъсна настрана и скочи от фургона, втурвайки се през храстите и високите треви към закрилата на дърветата. Чуваше преследвачите зад себе си, но не се осмеляваше да погледне назад. Тръни се забиваха в кожата й, захващаха се за полите й и раздираха нежната й плът, но болката беше нищо в сравнение с това, което я очакваше от ръцете на тези отчаяни мъже.

— Бягай, Кейси, бягай! — извика Рой със задавен глас.

От насърчителните му думи на краката й пораснаха криле и тя буквално полетя през храсталаците.

Дробовете й горяха, дъхът засядаше в гърлото й, но в края на краищата всичките й усилия се оказаха напразни. Заради малкото сили, с които разполагаше, тя не можа да се изплъзне от якия си преследвач. Тъкмо беше стигнала оттатък дърветата, когато устремът й беше рязко спрян от една жестока ръка, която силно дръпна дългата й коса, вееща се като червено знаме зад нея. Тя изпищя от болка, когато Бърт я повали на земята и я повлече към горичката.

— Хванах те, момиче — изръмжа той, спирайки внезапно.

— Пусни ме, чудовище такова! — изписка Кейси, борейки се да се изтръгне от него. — Не знаеш ли, че и аз съм затворничка като тебе?

Нямаше нужда да си хаби думите, защото Бърт не й обърна почти никакво внимание.

— Но си жена, нали? Ирландка, ако не се лъжа. Винаги съм харесвал червенокоските. Дивачка, а?

И той се изсмя.

Заета да се брани диво, Кейси не чу виковете и изстрелите, идващи откъм фургона. Но Бърт, свикнал постоянно да бъде нащрек, ги чу и реагира моментално. Изруга цветисто и пусна Кейси, защото усети заплахата. Колкото и да беше апетитно, никакво момиче не може да го накара да стане толкова непредпазлив, че да си загуби живота.

— Още не сме свършили с тебе, момиче — изсъска той, хвърляйки злобен поглед към нея. — Знам къде да те намеря и мога да се обзаложа, че един ден ще те имам.

Кейси, изплашена до смърт, не можеше да направи нищо, освен да му хвърли поглед, изпълнен с омраза. Той внезапно се обърна и изчезна сред дърветата, сподирен от истеричния кикот на птица, който почти заглушаваше звука от приближаването на конник, напредващ с оглушителен шум през храсталака.

Деър скочи от седлото, приземявайки се до малката сгушена фигурка.

— Госпожице О’Кейн! Кейси, добре ли си? Какво ти направи този негодник?

— Аз… нищо ми няма — отвърна Кейси, опитвайки се да запази достойнството си. Поради борбата с Бърт и дивия бяг през бодливите храсти корсажът й се беше скъсал на няколко места, оставяйки оголени изкушаващи гледки. — Пристигнахте навреме.

Деър изведнъж осъзна, че раздраният й корсаж е почти безполезен. Смаяно се вгледа в нея, сякаш омагьосан. Никога, дори в най-дивите си сънища не беше мислил, че ще види нещо толкова съвършено. Тялото й, разголено под остатъците от дрехата, беше бяло и гладко като алабастър. Гърдите й бяха малки, но деликатно оформени, увенчани с две пъпки с цвета на узрели череши. Макар че беше прекалено слаба, Деър съзнаваше, че всичко в дребното тяло на Кейси О’Кейн му харесва. Когато най-накрая вдигна очи към лицето й, те блестяха като полирано сребро.

Изчервявайки се сърдито, Кейси задърпа съсипаната материя на дрехата, за да прикрие оголените си гърди, но разбра, че корсажът й е непоправимо разкъсан.

— Не знаете ли, че не е прилично да зяпате така? — изсъска тя, когато очите на Деър залепнаха на гърдите й. — Дайте ми жакета си.

Безсрамно ухилен, той смъкна дрехата и я наметна на раменете й, стреснат от крехкостта на костите, които върховете на пръстите му допряха. Кейси неволно потръпна при неочакваната горещина на ръцете му, които се задържаха на раменете й малко по-дълго, отколкото беше необходимо. Тя усети как по тялото й преминава тръпка от неочаквания контакт и се запита дали и Деър го е почувствал. Сякаш в отговор, ръцете му се дръпнаха и челото му се набръчка озадачено.

— Благодаря — измърмори тя и се уви плътно в жакета, благодарна за защитата, която дрехата й осигуряваше срещу горещия му поглед.

Кейси знаеше достатъчно за мъжете, за да разпознае желанието. Инстинктивно отстъпи една крачка. Не се беше отървала от изнасилване от страна на разбойниците само за да падне жертва на някакъв си „меринос“. Особено такъв като Деър Пенрод, който я смяташе за не по-добра от калта, по която тъпчеше. В последните месеци тя отчаяно се беше борила да запази девствеността си и в момента това беше единственото ценно нещо, което притежаваше. Никой нямаше да я убеди да се откаже толкова лесно от нея.

Усещайки как Кейси се отдръпва, Деър запита:

— Страх ли те е от мене?

— Не се страхувам от никого — заяви тя войнствено. — Но не съм глупачка. Напълно осъзнавам слабостта си и вашата сила.

Внезапно засрамен от изблика на желание и сексуално напрежение, което изпитваше още от мига, когато беше спрял погледа си върху Кейси О’Кейн, всепризната убийца, Деър се обърна отвратен.

— Няма нужда да се страхуваш от мене, Кейси. Твърде взискателен съм, за да се поддам на твоите доста съмнителни чарове.

— Но вие…

За щастие думите на Кейси замряха в гърлото й, когато друг ездач пристигна в галоп през храсталаците.

— Деър, всичко наред ли е?

— Няма нищо, Бен — увери го Деър. — Как са татко и Марта?

— Татко се отърва с малко порязвания и синини, иначе е добре. Не са докоснали Марта. Ами… ами…

— Казва се Кейси, Бен. Кейси О’Кейн — подсказа му Деър, забелязвайки възхитения поглед на брат си.

Малко по-млад от Деър, който беше на двадесет и девет години, Бен притежаваше небрежно красивата външност на баща си и брат си. С изключение на това, че сивите очи на Деър често бяха замислени и напрегнати, докато в погледа на Бен искряха хумор и веселие. Малки бръчици излизаха от ъгълчетата на очите му, а устата му като че ли всеки момент щеше да се извие в усмивка. Не толкова висок като Деър, но не по-слаб от него, той носеше черната си коса вързана на опашка с кожена връвчица.

Очите на Бен се разшириха в оценяващ поглед, докато оглеждаха Кейси от глава до пети, явно харесвайки видяното. Макар че тя се изчерви под неприкрития му поглед, не усещаше лоши чувства зад него.

— Не си споменавал, че е толкова хубава, братко — укори го той, привидно разсърден.

— Не съм я споменавал изобщо — отвърна Деър, поради някаква неясна причина ядосан от интереса на брат си към Кейси. — Кейси, това младо кутре е брат ми Бен. Срещнах го по пътя, когато се отдалечих от фургона. Той и няколко от работниците ни били излезли на лов. Когато чухме изстрелите, побързахме обратно към фургона.

— За щастие, пристигнахме навреме — допълни Бен. — Това едва ли е посрещането, което заслужаваш, Кейси, но се надявам да бъдеш щастлива при нас — прибави той с леко намигване.

— Кейси не е гостенка, която да сме длъжни да забавляваме — напомни Деър на брат си. — Тя е просто прислужница. Една от осъдените, депортирани заради извършено престъпление. Заведи я обратно във фургона, Бен. Аз смятам да претърся наоколо за разбойника, който я нападна. Какво стана с другите? Измъкнаха ли се?

— Без двама. Том Хийли и Бък Конрой ги водят към Сидни. Сигурен съм, че Корпусът с голяма радост ще ги тикне зад решетките. Внимавай, Деър. И не се тревожи за Кейси, аз ще се грижа добре за нея.

Деър се понамръщи и кимна, качвайки се сръчно на коня си.

— Ще ви изпратя до дома. И, Бен — намекна той многозначително, — трябва да говоря с тебе по-късно.

После дръпна юздите и се отдалечи сред храсталаците. На Кейси не й трябваше кой знае колко въображение, за да разбере за какво ще иска Деър да говори с брат си. Разбира се, Бен ще бъде осведомен за нейното престъпление и ще получи предупреждение да стои далече от нея. Лошо, защото тя имаше нужда от приятел, а това младо момче й изглеждаше човек, на когото би могла да се довери.

— Не обръщай внимание на Деър — каза Бен, пораздразнен от резкия тон на брат си. — Той понякога е доста суров, но по принцип е добър. Всички го харесват. Най-добрият му приятел е еманципант. С повечето осъдени се държим добре, за да ги насърчаваме да работят, затова няма от какво да се страхуваш. Татко не е лош господар.

— Благодаря, господине — измърмори Кейси, ободрена от приятелските забележки на Бен.

— Казвай ми Бен. — Младият мъж се ухили дяволито. — Ако ме наричаш „господине“, ще ми се струва, че говориш на баща ми. Сега хайде да тръгваме към фургона.

Той я метна със забележителна лекота на седлото на коня си и скочи зад нея, цъквайки с език, като същевременно дръпна юздите.

Останалата част от пътуването, след като Кейси отново се качи във фургона при Марта, мина без произшествия. Макар и пострадал от нападението, Рой се справяше без проблеми, докато Бен яздеше край него като стража. Разбойниците вече бяха изчезнали в храсталака и не представляваха заплаха, фургонът влезе в Парамата преди стъмване, но не спря. Кейси забеляза, че градът се състои от малка групичка тухлени и дървени постройки, издигнати с труда на осъдените от двете страни на утъпкания път.

Не след дълго стигнаха имението Пенрод. На Кейси то й се стори като безкрайна земя, прочистена от всякаква дива растителност, на запад и изток покрай река Хоксбъри, докъдето стигаше погледът й.

Фургонът изведнъж спря пред голяма къща, обградена от жив плет, край която пасяха овце, пръснати по близките възвишения. В двора се виждаха пилета, кълвящи нещо по прашната земя. Огромно дърво хвърляше пъстра сянка върху правоъгълната двуетажна постройка. На Кейси всичко това й се видя внушително, особено в тази пустош, където почти никой фермер не преуспяваше.

Бен помогна на жените да слязат от фургона и всички влязоха в къщата през предната й врата. Кейси забеляза, че централният коридор минава през цялата ширина на къщата, от предната врата чак до задната, с по три стаи от всяка страна. Едва бяха влезли, и една закръглена жена с приятна външност се запъти към тях с бързи крачки.

— Тъкмо взех да се притеснявам, господине — каза тя, обръщайки се към Рой, — че закъснявате с връщането от Сидни. Виждам, че сте довели две жени, които да заемат мястото ми. — Изведнъж стреснатият й поглед се спря върху синините по лицето на Рой. — Господи, какво се е случило?

— Разбойници — каза той сухо. — Донеси нещо за дезинфекция.

— Веднага, господине. Но… но къде е Деър? — запита тя, поглеждайки към Бен. — Не е ранен, нали?

— Сигурен съм, че брат ми ще оцени загрижеността ти, Ани — засмя се Бен. — Но нищо му няма. Остана, за да проследи един от разбойниците, който нападна Кейси.

След като Рой запозна жените, Кейси реши, че Ани й харесва. На около тридесет и пет години, тя изглеждаше престъпничка не повече, отколкото самата Кейси. След като Ани се погрижи за нараняванията на Рой, жените бяха отведени в кухнята и нахранени, докато семейството вечеряше в трапезарията. Кейси нямаше представа дали Деър се е върнал, а и беше твърде уморена, за да попита.

Марта получи стая под задното стълбище, близо до кухнята, но Кейси беше отведена на втория етаж, в една малка стаичка в далечния край на коридора. Докато Ани не си заминеше след две седмици, нямаше да има други свободни стаи на долния етаж. Килерчето до кухнята се ползваше от Мег, още една осъдена, приблизително на възрастта на Кейси, с която тя също се запозна.

Мег не й се стори приятелски настроена. Едра, руса и пищна, тя напомняше на Кейси за една прислужничка, която беше видяла в някакъв Дъблински хан. Лесно можеше да си представи как жадният сребрист поглед на Деър се впива в момичето, добре надарено от природата и съзнаващо привлекателността си, докато сервира в трапезарията. Не че това има някакво значение, каза си тя.

Твърде изтощена, за да направи нещо повече от това, да плисне малко вода на ръцете и лицето си, Кейси свали жакета на Деър и се тръшна на леглото, заспивайки веднага. Последната й съзнателна мисъл беше за безкрайните години служба, които й предстояха, и за арогантния Деър Пенрод, който сигурно щеше да направи всичко по силите си, за да я унижава още повече.