Кони Мейсън
Дръзка любов (19)

19

Изигран от жена, Бърт изпадна в ярост.

— Кучка такава! Къде е тя? — изрева той, удряйки Кейси с опакото на дланта си, което я повали на земята. — Отговаряй, дяволите да те вземат! Кога е избягала?

— Отдавна е на сигурно място — отвърна Кейси, надигайки се след оглушителния удар на разбойника.

— Ще си платиш за това! — заплаши я той с изкривена физиономия. — Никоя жена не може да прави Бърт на глупак и да й се размине! Отвори си краката, кучко, защото аз и приятелите ми ще те използваме така, както е наредил Господ.

Другите разбойници вече се бяха събудили и се тълпяха наоколо, наблюдавайки ставащото с жив интерес. Когато стана ясно какво възнамерява да прави Бърт, Арти го насърчи.

— Дай й да се разбере, Бърт. Разчекни кучката. Като свършиш, аз ще съм втори. От два дена вече опъвам панталоните за това апетитно парче.

— Не ме докосвай! — изкрещя Кейси, изправяйки се на крака. — Няма да ти позволя да повредиш бебето ми.

— Бебе ли? — повтори Бърт, извънредно смаян. — Ти си бременна? Кой от всичките Пенрод е направил това копеленце? — И преди Кейси да отговори, той добави: — Няма значение, когато свърша с тебе, няма да остане нищо от него.

Единствената мисъл на Кейси беше да избяга, дори ако опитът щеше да й коства живота. Животът на детето й беше заложен на карта. Нямаше да се остави покорно на животни. Смъртта беше за предпочитане пред позора. И кой знае какво щеше да се случи с нея, когато пристигне Големия Джон. Ужасът й вдъхна нови сили и тя хукна към гората, към дивия австралийски гъсталак, който предлагаше единствената надежда за избавление.

— Върни се! — изрева Бърт. — Няма да стигнеш далече в това състояние.

Кейси сниши глава и затича още по-бързо, но спря внезапно. Онова, в което се блъсна, беше твърдо като евкалипт и за неин ужас също толкова високо.

Две огромни ръце стиснаха тесните й рамене, убивайки скоростта й, и я откъснаха от земята. Вдигайки стреснато поглед, Кейси видя гърди, широки и неподвижни като същинска стена. Очите й продължиха нагоре, съзирайки необятни рамене и бича шия, за да стигнат до брадатото лице на един мъж, какъвто не беше виждала досега. Крайници като яки дъбове, ръце с издуващи се по тях мускули — този гигант не можеше да бъде друг освен Големия Джон.

Косми с цвят на ръжда покриваха огромната му глава и украсяваха брадичката му; ярките му сини очи бавно се спуснаха по стройното тяло на Кейси. Когато заговори, бумтящият му глас изпълни полянката, отеквайки от едно дърво към друго.

— Какво прави тук това момиче, човече?

— Намерихме я, нея и приятелката й, пътуваха сами. Помислихме си за тебе, че ще ти хареса някоя от тях. Но другата жена избяга през нощта. Щях да накажа тази, задето ни е измамила, и ти се появи.

— На мене ми изглежда, че се канехте да се изредите на момичето — прогърмя го Големия Джон с презрение. — Ще поругаеш ли свещеното състояние на майчинството? Не чу ли, тя каза, че е бременна?

Бърт беше чул, но не знаеше, че и Големия Джон също го е чул.

— Е… ами… Бременна била, голяма работа. Знаеш ли какво ще ти кажа — изрече той хитро, — можеш да я имаш пръв. Пазех за тебе. Ние с момчетата ще си поделим каквото остане.

— Ще отведа момичето там, където му е мястото — отсече Големия Джон.

Той беше придружен от трима мъжаги, с което броят на разбойниците, ставаше общо десет.

— Да не си полудял, приятел? — изрева Бърт. — Не бъди такъв светец. Тя не е нищо особено. Можем да я задържим при нас, да ни бъде курва, никой няма да се разтревожи.

— Ами бащата на детето?

— То е копеле. Пенрод ще се радват да се отърват от него. Тя сигурно е само едно неудобство за тях. По-големият син е вече женен, тя може би е курва и на тримата.

Големия Джон изгледа Кейси от внушителната си височина.

— Така ли е, момиче?

Усещайки, че този гигант не й мисли злото, тя преглътна страха си и се насили да проговори.

— Д… детето ми си има баща, той ме обича.

— Тогава защо не се е оженил за тебе? — подразни я Бърт.

Пронизителните сини очи на Големия Джон дълбаеха в душата й. Въпросът му се четеше в тях, но той не го зададе.

— Вие не разбирате — защити се упорито Кейси. — Деър се ожени за Марси Маккензи поради основателни причини, но те не ви интересуват.

— Какво значение има? — заспори Бърт, все по-сърдит. — Жената сега е наша и искаме да ни бъде курва. Нали така, приятели?

Едно-две утвърдителни подвиквания, разбира се, с участието на Арти, последваха забележката на Бърт, но Големия Джон бързо забеляза, че повечето не дадоха никакъв отговор. Общуването с отчаяни мъже като Бърт го беше направило груб и корав. От наивното фермерче, борещо се за свободата на Ирландия, той беше станал мъж, знаещ как да оцелява по трудния начин, сдружавайки се с убийци, крадци и изнасилвачи. Но не беше забравил скромния си произход, нито пък светостта на майчинството, както го беше учила скромната му майчица, мир на душата й.

— Ще отведа момичето обратно — повтори Големия Джон с непоклатима решителност.

Очите на Бърт се присвиха. Той се плашеше от Големия Джон, но не желаеше толкова лесно да се откаже от момичето. Внезапно в мозъка му шукна една мисъл, един начин как да попречи на странния порив на гиганта към почтеност.

— Когато се присъедини към нас, Джон, ти и твоите хора се съгласихте да се подчинявате на мнозинството. Нека да гласуваме. Ако държиш на думата си, ще приемеш решението.

Хванат в клопката на собствените си думи, Големия Джон направи гримаса. Надяваше се, че може да разчита на собствените си хора, но това не беше достатъчно. Ако момичето бъде принудено да стане тяхна курва, сигурно ще загуби бебето, а може би и живота си. Вглеждайки се в лицата на сбирщината от престъпници, той осъзна, че не би могло всички да са толкова лоши.

— Колко от вас, дръвници такива, ще изнасилят жена, която носи в корема си бебе? Всички имате майки, някои от вас и сестри. Помислете за тях, преди да гласувате за съдбата на момичето.

— Големия Джон има право — съгласи се един от разбойниците. — Не ми харесва идеята да изнасилваме бременна жена.

— Така си е — съгласи се друг. — Може да съм крадец и обирджия, но не искам да изнасилвам бременна.

Бърт кипеше отвътре, разбирайки, че губи контрола над ситуацията. Самата фигура на Големия Джон беше застрашителна с размерите си, но най-вече го объркваше това, че този гигант беше запазил някаква почтеност, а и отгоре на всичко приказваше така убедително. Досега беше по-скоро мълчалив и затворен, отнасяше се приятелски само със собствените си хора, но най-много предпочиташе да стои сам. Макар че по своя воля участваше в набезите им, Големия Джон плашеше Бърт. Но той още не беше победен. Не, уважаеми, старият Бърт не беше вчерашен. Жената все можеше да им послужи за нещо.

— Убеди ме, Джон — съгласи се Бърт кротко. — В нейното положение тя по-скоро ще умре, ако я използваме така, както искахме. Но може би не всичко е загубено. Има и друг начин тя да ни свърши някаква работа.

— Какво си намислил? — запита Големия Джон и ръката му се обви около тесните рамене на Кейси.

— Трябва да получим нещо от това момиче, понеже тя е отговорна, че другата жена избяга.

— Продължавай — каза Големия Джон със суров глас.

— Ето какъв план имам. Пращаме човек в имението на Пенрод да иска откуп.

— Ти си откачил — намръщи се едрият ирландец. — Никой в Нов Южен Уелс няма много пари. И Пенрод не са изключение.

— Точно това му е хубавото на плана ми — ухили се Бърт, извънредно доволен от себе си. — За да им върнем момичето, ще искаме ром. Достатъчно ром, за да ни стигне за дълго време.

Когато спомена рома, Бърт привлече вниманието на всички разбойници на полянката, включително и на Големия Джон, който много добре познаваше тази пасмина, за да е наясно, че идеята ще им хареса. Дори да беше имал някакви съмнения, хоровото „да“ го извади от заблудата му.

— Пращаме човек до имението на Пенрод да им каже какво искаме — продължи Бърт все по-ентусиазирано. Забеляза с радост, че бързо започва да овладява положението. — Даваме му време да се върне тук с рома и тогава пускаме момичето.

— Мамка му! — изръмжа Арти. — Колко ром може да носи един човек?

— Недостатъчно — обади се един слаб мъж с физиономия на лисица, чието име беше Дан.

Бърт се намръщи. Не бе помислил за това. Но мрачната му физиономия светна в усмивка, когато решението навести ума му.

— Ще се скрием край пътя, където хванахме жените. Пенрод ще натовари един фургон с ром и ще го закара там. Ние ще пренесем рома до лагера. После момичето ще си отиде с фургона.

Впечатлен от собствената си изобретателност, Бърт огледа внимателно всяко лице, докато мъжете премисляха усилено идеята му, Големия Джон се навъси, не можейки да направи нищо, докато хората не гласуват. Но дори гласуването да бъдеше против него, помисли той, Кейси няма да пострада. Във всички случаи тя щеше да бъде върната на онези, които я обичаха.

— Кой ще отнесе съобщението? — запита Големия Джон, оглеждайки мъжете. Според него нито един от хората на Бърт не притежаваше достатъчно интелигентност, за да се заеме с тази задача. — А какво ще правим с жената, която избяга? Ще искат да върнем и нея.

— Другата вече сигурно си е у дома — предположи Бърт. — Не сме толкова далече от имението на Пенрод или на Маккензи. Когато чуят какво й се е случило, ще разберат, че говорим сериозно.

Извънредно доволен от измисленото, Бърт погледна остро всеки разбойник поотделно, нарочно пренебрегвайки Големия Джон. Знаеше, че никой от тях не е достатъчно умен, но трябваше да избере все пак един, който да отнесе съобщението. Очите му се плъзнаха по Арти, но го отхвърли, защото беше прекалено глупав, и накрая се спряха на Дан, слабия крадец с лице на пор, ловки пръсти и бърз език. Бързоног и бързо мислещ, той беше идеалният избор въпреки склонността му да нарежда нещата така, че да се облагодетелства лично.

Големия Джон би искал лично да отнесе съобщението, но не настоя, защото се страхуваше да остави Кейси сама и незащитена. Изчака търпеливо, докато Бърт направи избора си. След като това стана, едрият ирландец реши, че Дан не е по-добър или по-лош от останалите в бандата.

— Дан може да бъде наш говорител — обяви накрая Бърт. — Искаш ли, приятел?

Издувайки важно гърди, Дан пристъпи напред с хитра усмивка на лисичата си физиономия.

— Аз съм твоят човек, Бърт. Кажи ми какво да им кажа и ще го повторя дума по дума. Ще ти докарам рома.

Измамник до мозъка на костите си, Дан никога не правеше нещо, което да не му е от лична изгода. Роден в лондонските бордеи от проститутка, пристрастена към джина и към мъжете, Дан беше излязъл на улицата от ранна възраст и дребният му ръст в съчетание с хитрината му бяха спечелили титлата майстор джебчия още докато беше на дванадесет-тринадесет години.

Успешната му кариера му осигуряваше средства да се отдава на собствената си страст — жените. Нуждата му от жени беше легендарна, а откакто го бяха осъдили и депортирали, липсата им му се отразяваше много зле.

След като получи подробни наставления от Бърт, Дан най-накрая запомни съобщението, което трябваше да предаде в имението Пенрод, нарами торбата си и тръгна на път. Ако не се плашеше толкова много от Големия Джон, направо щеше да забрави за проклетия ром и да вземе жената.

Кейси загледа как Дан изчезва в храсталаците и усети огромно облекчение. Беше сигурна, че Пенрод ще дадат рома, който Бърт беше поискал, и тя скоро ще бъде свободна. Доколкото знаеше, Деър още не се беше върнал от експедицията, но очакваше Бен и Рой да й се притекат на помощ.

Забелязвайки, че се е замислила, Големия Джон каза:

— Не се тревожи, момиче. След няколко дни ще бъдеш при семейството си.

Семейство. Да, помисли Кейси, донякъде стресната. Въпреки всичко, Пенрод й бяха станали нещо като семейство. В цялата колония те бяха единствените, които се интересуваха от нея.

 

 

Няколко безкрайни часа, след като се изплъзна от лагера на разбойниците, Марси разбра, че се върти в кръг. Тъмни облаци се събраха на небето, започна да вали студен дъжд. Премръзнала и неудържимо трепереща, тя почти не си беше почивала през тази безкрайна нощ. Тръните бяха изпокъсали роклята й, косата висеше на сплъстени кичури по гърба й.

Трескава червенина обагряше бузите на Марси; невероятната слабост я накара да спре и да си даде почивка. Треперейки от изтощение, тя се отпусна на мократа земя и моментално заспа. Нямаше откъде да разбере, че е много близо до имението Пенрод.

 

 

Дан си подсвиркваше някаква неопределима мелодия, вървейки по следите на Марси. Чувството му за ориентация го водеше към река Хоксбъри и имението Пенрод, докато си повтаряше на ум съобщението, което трябваше да предаде. Проклинайки капките, които падаха от клоните на евкалиптите, той вдигна яката си и си пожела слънцето да беше пробило облаците, останали от снощния дъжд.

Мислите му го отведоха до пленените жени и до силното му желание да ги има. Или едната, или двете — няма значение, все щяха да му свършат добра работа. Червенокосата, която Големия Джон взе под крилото си, беше ослепителна, но и русата, която беше избягала, също си струваше. Издутината в панталоните му го притесняваше и той я потърка, наслаждавайки се на стимулацията, но съзнаваше, че няма време да спре и да облекчи възбудата. Едва не се спъна в спящото тяло, свито на земята, и в следния миг разбра кого има насреща си.

— Леле — измърмори той и очите му изхвръкнаха невярващо, — това сигурно ми е щастливият ден.

Побутна предпазливо Марси с крак, но не постигна нищо друго освен леко изпъшкване. Насърчен, той опита отново и този път я изтръгна от унеса й.

— Ка… какво! — ахна тя уморено, излизайки от бебешката поза, която беше заела, за да запази оскъдната си телесна топлина. Когато отвори очи, веднага позна, че Дан е един от разбойниците на Бърт. След всичките си усилия трябваше ли отново да се озове в плен? — Какво искаш? Следиш ли ме?

Дан се изсмя, подвижният му ум работеше трескаво. Тази жена щеше ли да се съпротивлява, ако се опиташе да я има сега? Тук? Можеше да я вземе против волята й, но щом стигнеше в имението Пенрод, те щяха да го убият още преди да е успял да предаде съобщението на Бърт. Разбира се, разсъди той, можеше да я убие след това, но някак си не му харесваше идеята да убива жени. Повече му допадаше да ги умори от любене.

— Отивам в имението Пенрод да предам едно съобщение от Бърт — каза разбойникът. — Мислехме, че вече си стигнала там. А пък те намирам тук да спиш на мократа земя толкова близо до имението.

— Толкова близо ли? Загубих се в тъмното. Какво ще правиш в имението? Къде е Кейси?

— Бърт държи червенокосата за откуп. Аз трябва да предам съобщението и да искам ром в замяна на момичето — отговори Дан, оглеждайки безсрамно фигурата на Марси, която се очертаваше съвсем ясно под мократа рокля.

— Държат Кейси за откуп? — запита Марси смаяна. — Мислех, че Големия Джон…

— И ние така мислехме — изсмя се Дан гадно, — но поради някаква причина тоя великан не дава да чукаме бременна жена.

— Бременна? — извика Марси с неописуемо озадачен глас. — Искаш да кажеш, че Кейси… е бременна?

— Тя така казва. Казва, че бащата я обичал. Да не би случайно да говори за твоя мъж? — запита той хитро, наблюдавайки как лицето на Марси става яркочервено от гняв.

— Тая кучка! — изрева тя, размахвайки ръце във въздуха. — Тая противна никаквица! Надявала се е да отмъкне съпруга ми, но няма да го има. — Изведнъж Марси се замисли и едно ехидно изражение промени чертите й. — Какво ще трябва, господин…

— Просто Дан.

— Какво ще ти трябва, Дан, за да се върнеш при твоите приятели и да им кажеш, че Пенрод отказват да платят откупа?

— Божке, ама и тебе си те бива — подсвирна оценяващо разбойникът. — Ако няма да има ром, тогава Големия Джон няма да успее да спаси момичето от Бърт и другите. Това ли искаш?

Очите на Марси се присвиха в размисъл. Способна ли беше да обрече Кейси на съдба, по-лоша и от смъртта? Дори това да означаваше, че ще унищожи детето на Деър? Отговорът не й хареса, но нямаше друг. Нямаше никакво значение, че щеше да бъде осъдена вечно да гори в ада, тя би направила всичко, само и само да задържи Деър. Нищо не бе прекалено долно, прекалено презряно, стига да попречи на Кейси да се меси в брака й. С това бебе… Марси не вярваше, че Кейси наистина ще се махне от живота й. Един ден Деър ще научи, че има дете, и всичко ще бъде изгубено.

Затваряйки ума си за злото в сърцето си, Марси погледна Дан право в очите и повтори въпроса си:

— Какво ще ти трябва, за да не отидеш в имението Пенрод?

Отначало Дан помисли, че Марси се е побъркала от треска.

Тя трепереше неудържимо, устните й бяха посинели от студ, бузите й се червенееха, дишаше дрезгаво. Оттам, където беше застанал, той ясно виждаше топлината, която се изпаряваше от треперещата й фигура. Но студеният, пресметлив блясък в сините й очи го убеди, че тя говори напълно сериозно. Разкривайки в усмивка два реда оредели, проядени зъби, той запита весело:

— Какво предлагаш?

Очите му се спуснаха многозначително по мократа рокля, атрактивно прилепваща към пищните й извивки, и болката в слабините му стана вече неудържима.

— Мога да взема пари от баща си, може и ром, ако предпочиташ — отвърна с готовност Марси. — Ще се видим на място, което определиш, и ще ти дам каквото искаш.

— Всичко?

— В границите на разумното — отвърна Марси, застанала нащрек.

Тя усети, че този хитрец иска повече, отколкото бе склонна да му даде. Докъде би стигнала, запита се тя, за да премахне Кейси от живота си и да спечели Деър?

Хващайки я над лактите, Дан я привлече към себе си, докато гърдите им не се допряха. Трескавата й горещина пареше зажаднялата му плът; би направил всичко, само и само да усети голото й тяло под себе си.

— Знаеш какво искам, жено — изпъшка той пресипнало, миг преди устата му да се залепи в нейната.

Марси се задави и не само от треската, която започваше да я побеждава. Дробовете й горяха, усещаше гърлото си така, сякаш бе пълно с пясък, болката в гърдите й се усилваше с всяко вдишване. Ако не стигнеше скоро до човешко жилище, най-вероятно щеше да умре от глад и студ. Изминалите два дни бяха същински ад. Тъй като никога не се бе радвала на особено здраве, Марси разбираше, че е изложена на огромна опасност.

След като успя да отблъсне устата на Дан, Марси отчаяно си пое дъх.

— Ако… ако ти, дам… каквото искаш… ще направиш ли каквото ти казах? Ще кажеш ли на другите, че на Пенрод не им пука за момичето и отказват да дадат откуп?

Черните вежди на Дан се срещнаха в средата на челото, докато разбойникът внимателно премисляше предложението на Марси. Ромът не беше кой знае колко важен за него. Обичаше го, но никога не беше изпитвал огромна „жажда“. Алкохолът не само замъгляваше ума, но и пречеше на сексуалните му апетити. За него беше много по-важно да има жена, която да му се отдаде доброволно, вместо в торбата му да влезе бутилка ром. Изборът му беше съвсем прост.

— Да — ухили се той възторжено. — Като ти се наситя, можеш да си вървиш по пътя, а аз ще кажа на моите хора, че Пенрод не искат да се разделят с рома си.

— Обещаваш ли? — изхърка пресипнало Марси, питайки се дали може да му вярва.

— Казах „да“, нали? — отвърна той троснато. — Сваляй дрехите.

— Студено е — възрази Марси.

— Аз ще те стопля. — Когато тя се поколеба, разбойникът добави хитро: — Искаш онази О’Кейн да ти се махне от главата, нали? Аз ще изпълня моята част, обаче и ти трябва да си удържиш на думата.

Дишайки тежко, Марси бързо свали дрехите си и стисна зъби, изтърпявайки без нито дума опипващите ръце на Дан, преди той да я свали на земята. Разтваряйки краката й, той я взе бързо, за голямо нейно облекчение. Когато свърши, се отпусна върху треперещото й тяло, дишайки тежко.

— Ставай — изпъшка Марси, блъскайки по гърдите му.

Но за нейно огромно смущение тя скоро разбра, че апетитът на Дан е ненаситен.

— Казах, като ти се наситя — напомни й той остро. — Пак съм твърд. Не съм имал жена от месеци.

Дан я облада още два пъти, с голяма бързина, но когато се опита за трети път, не успя. Отслабнал и изцеден до крайност, разбойникът позволи на Марси да измъкне бодящото си и изпонатъртено тяло изпод него и да навлече мокрите си дрехи. Никога до този момент тя не беше усещала по-ясно опустошителната треска, която разтърсваше тялото й.

— Не забравяй какво ми обеща, Дан — напомни му тя с дрезгав шепот, докато очите му следяха всяко нейно движение.

За първи път в живота му една жена беше го задоволила изцяло и той възнамеряваше да удържи на думата си.

— Няма да забравя — кимна Дан, пожелавайки си да беше имал сила поне за още един път.

Без да отговори, Марси се обърна и накуцвайки, се отдалечи от мястото, където беше преживяла такъв срам, смазана от онова, което беше извършила. Но също като баща си и тя мислеше само за собственото си оцеляване. Беше избрала пътя си. Кейси също се бореше да оцелее и Марси не изпита никакви угризения, че я беше изоставила на милостта на разбойниците.