Джуд Деверо
Принцесата (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Двадесет минути по-късно довтаса граф Джулиън с цяла малка армия. Бяха планирали да използват ловната хижа като главна квартира за издирването на Арайа и на коварния атентатор. Когато Джулиън се втурна в трапезарията, намери там Нейно кралско височество, седнала на една маса с обикновен гражданин, поглъщаща с апетит най-обикновена храна!

— Радвам се да ви видя, графе! — провикна се американецът. — Вече смятахме, че последното нещо, което сме видели от вас, ще е гърбът ви!

— Заловете го! — заповяда Джулиън на гвардейците, застанали зад гърба му.

Арайа стана.

— Не! Той ми спаси живота. Излезте навън!

Гвардейците се поклониха и се изтеглиха навън.

— Джулиън — заяви Арайа твърдо — ти и стражата ще ме придружите до къщи. Имам няколко ангажимента за днес следобед.

Джей Ти скочи и застана на вратата.

— Сега не бива да се явявате на публични места!

— Какво очаквате да направя? Да се заключа в някаква кула? Да си назнача човек, който да опитва всяко ястие да не е отровно? — Арайа се обърна към Джулиън: — Ще казваме, че съм паднала от коня и е трябвало да се върна пеша. Така ще мога да обясня защо не съм спазила програмата си. По-добре да ми се подиграват, отколкото да се страхуват за живота ми. — Тя вирна глава и мина царствено през вратата.

Джей Ти спря Джулиън.

— Вие не бива да допускате това! Много е опасно за нея!

Един Господ знае как Джулиън успя да погледне огромния Джей Ти „отвисоко“:

— Естествено е, човек като вас да не може да разбере тези неща. Арайа е принцесата на тази страна. Тя е бъдещата кралица!

— А чух, че сте щели да я обичате…

— Какво общо има това с този случай?

— Какво ли? Тя е в смъртна опасност, проклети малки… — Джей Ти се пресече по средата на изречението. След това продължи със застрашително тих глас: — Или искате да я премахнете от пътя си?

— Ако живеехме в друга епоха, и ако бяхте джентълмен, щях да ви извикам на дуел! — Джулиън мина презрително край Джей Ти и излезе от стаята.

— Хайде де! С удоволствие приемам да се бия с тебе! — извика Джей Ти след него.

 

 

Остатъкът от деня беше истински кошмар за Джей Ти. Опитваше се да бъде през цялото време близо до Арайа, но тълпата непрекъснато го изтикваше далеч от нея. Хората искаха да я видят отблизо, протягаха ръце към нея. Сълзи блестяха в много очи. Принцесата беше отсъствала толкова дълго, искаха сега всички да се уверят, че се чувства отново добре.

За американец като Джей Ти беше трудно да разбере какво означава Арайа за тези хора. Някакъв старец на стол с колелца избухна в сълзи, когато Арайа хвана ръцете му. „Не съм живял напразно… — хлипаше той. — Да доживея такова нещо…“

Джей Ти се опита да си представи, какви реакции би предизвикала у американците появата на техния президент. Поне половината от тях щяха да се възползват от случая да му кажат какво той, според тях, е сбъркал. А освен това, президентът се избира за четири години. Арайа обаче ще властва през целия си живот. Друг е въпросът колко ще трае този неин живот…

Хората се трупаха по улиците, Арайа постоянно се спираше, за да разговаря с тях. Най-сетне отидоха в Академията на науките — на някаква отегчителна сказка за насекомите. Джей Ти беше застанал до стената и по едно време се прозя толкова звучно, че лейди Верта се извърна и го изгледа неодобрително.

В седем без четвърт Арайа се качи на един стар, лъснат като огледало ролс-ройс, за да се прибере в двореца. Джей Ти си проби с мъка път, отвори вратата и седна до Арайа и лейди Верта.

— Вън! — прехапа устни лейди Верта. — Веднага спрете! — заповяда тя на шофьора.

— Всичко е наред — каза Арайа спокойно.

— Нищо не е наред! — изсъска лейди Верта. — Не бива да се показвате заедно с него! Хората ще се усъмнят, може никога да не успеем да върнем истинската принцеса! Да не я видим никога повече!

Арайа понечи да потупа успокоително лейди Верта по ръката, но Джей Ти предупредително й кимна с глава.

— Ама ти всъщност какво искаш! — смени тя бързо тона. Сега вече играеше ролята на Кети Монтгомъри, но й се стори много трудна. — Казала съм ти веднъж завинаги, че не искам да те виждам повече! Казах ли ти?

— Да, каза ми, но старият крал ме натовари да охранявам принцесата, как да го направя, като непрекъснато се навираш между хората!

— Все пак тя трябва да изпълнява задълженията си — възкликна гневно лейди Верта.

Джей Ти искаше да каже още нещо, но преглътна думите си. „Нямат ли капчица разум тези хора? Не виждат ли, че обожаваната от тях принцеса ще бъде убита, ако не я пазят достатъчно?!“

Неохотно я остави да се прибере сама в покоите си, защото и той трябваше да се преоблече.

Един дребен човек в ливрея в сиво и златно стоеше в средата на стаята му.

— Какво правите тук? — запита Джей Ти подозрително.

— Негово величество ме помоли да се грижа за вас по време на престоя ви в Ланкония. Казвам се Уолтърс. Ще ви помагам при обличането, ще предавам вашите съобщения и ще изпълнявам нарежданията ви. Негово величество ми е наредил да бъда максимално дискретен. Позволих си междувременно да ви приготвя банята и да изгладя официалната ви униформа.

— Никой не ми е нужен! — започна ядно Джей Ти, но млъкна и набръчка чело. Може пък този Уолтърс да се окаже полезен…

— Трябва да ви предам писмо от Негово величество.

Джей Ти разчупи печата. Кралят пишеше, че може да се довери безусловно на Уолтърс, защото сам кралят го е уведомил за всичко. А бил и много опитен в набирането на информация.

Джей Ти започна да се съблича. Отблъсна грубо ръцете на Уолтърс, когато старият човек се опита да разкопчае ризата му.

— Чухте ли какво стана днес? — запита Джей Ти.

— Говори се, че Нейно височество е претърпяла злополука.

Джей Ти го изгледа изпитателно:

— И какво още?

— Граф Джулиън разказвал, че се били заблудили, но аз го чух да казва на лейди Брадли, че са стреляли по принцесата. Графът беше убеден, че е ловна злополука. — Уолтърс бързо извърна глава, когато Джей Ти се запъти напълно гол към ваната.

— А вие как мислите? — запита отново Джей Ти.

— Аз погребах кученцето й, сър. Някой го беше разпрал от главата до опашката и го беше пъхнал под леглото на Нейно кралско височество, докато е спяла. Тя ме извика и ме помоли да отнеса трупа, преди някой да го види.

Джей Ти се потопи в горещата вода и затвори очи. Много добре помнеше, Арайа му бе казала, че никой не знаел за тези „нещастни случаи“. А ето Уолтърс бе погребал кучето й. Колко такива „никой“ в двореца не знаеха „нищо“ за тези случки?

— Уолтърс — обади се по някое време Джей Ти — кой живее всъщност в двореца?

Уолтърс изреди цял списък от имена — звучаха като че са от някаква приказка. Първо тримата млади принца — потомци на владетелския род. След това лелята на Арайа лейди Брадли, херцогиня на Дарен, жена, която беше в кръвно родство едва ли не с всички кралски дворове на света.

— Разбира се, не и с азиатските! — обясни веднага Уолтърс. — Нейно кралско височество принцеса София е сестра на краля, а Барбара, тя си е още съвсем дете, е щерка на чичото на Арайа.

— Как са умрели родителите на Арайа? — запита Джей Ти.

— Баща й се простуди, но не пожела да отложи едно предварително планувано пътуване из южните провинции. Отгоре на всичко и валяло, а той останал с часове навън на влагата, да посреща местните сановници. Две седмици по-късно почина от белодробно възпаление.

— А майка й?

— Рак. Може би щяха да я спасят, но Нейно величество не споделила с никого оплакванията си. Докато рухна.

Джей Ти остана замислен. Нищо чудно, че Арайа е толкова хладнокръвна и овладяна. Това й е в кръвта!

След като се обръсна и се облече, Уолтърс го поведе към Зелената трапезария. Тя беше предвидена за интимен семеен кръг, но беше по-голяма от баскетболно игрище.

Уолтърс погледна джобния си часовник.

— Малко сме подранили, сър. Членовете на кралското семейство се явяват точно на минутата.

— Ще го имам предвид — отвърна Джей Ти и вдигна едната си вежда.

Умираше за една цигара, но се въздържа. Вместо това, започна да си припомня наставленията на майка си как трябва да се държи на масата. Не искаше в никакъв случай да изложи Арайа или да даде повод на Джулиън да му се присмива. Отчаяно си блъскаше главата да си спомни името на онзи английски граф, който е бил техен прапрадядо. Може би това щеше да впечатли тези лордове и графове!

— Време е! — предупреди Уолтърс и го поведе към салона, където се събираха преди вечерята. — Желая ви много щастие, сър!

Арайа подаде чашата си на един прислужник в ливрея, отправи се към Джей Ти и каза на всеослушание:

— Елате! Искам да ви представя на всички! Момент само… — Тя се поспря и му прошепна: — Аз не мога да те представя като… като…

Бяха му нужни няколко секунди, за да разтълкува правилно нейното колебание.

— Да ме представиш като Джей Ти? И защо всъщност не? Защо изведнъж реши, че му има нещо на името ми?

— Инициали се бродират обикновено на бельото — отвърна тя сърдито. — Този американски навик да се съкращават кръщелните имена е направо абсурден! Ще те представя като лейтенант Джарл Монтгомъри, ако, разбира се, понесеш някой да те нарича с името, което само майка ти има право да използва.

Джей Ти избухна в шумен смях. Всички присъстващи впериха очи в него.

— Съкровище! — прошепна той и понечи да докосне голото й рамо. — Ти можеш да ме наричаш както пожелаеш… Един леден поглед го накара да се опомни. — Добре, принцесо! Започвай с представянето!

Първа в редицата беше една много красива жена. Беше вече около четиридесетте, но Джей Ти веднага забеляза разкошната й алабастрова кожа и сочната й гръд. Тя задържа ръката на Джей Ти само секунда повече от позволеното, а когато се отдалечи, Джей Ти я проследи с поглед.

— Да не искаш да започнеш нещо с леля ми? — запита Арайа тихо. — Нека да те предупредя, че е много по-стара от тебе!

— Виното трябва да узрее, за да е пивко.

След това му представи една пухкава малка нимфа на име Барбара.

— Ах, Арайа! Той изглежда чудовищно добре! Колко мило от страна на Негово величество, да ни изпрати човек като него! — Тя го хвана под ръка и поиска да го отведе нанякъде.

В този момент вратата се отвори и Гена връхлетя в салона.

— Прости ми, Арайа! — каза тя припряно и посегна веднага към ръката на Джей Ти.

— Той е мой, Барбара! Ако се осмелиш да го докоснеш още веднъж, ще ти разкървавя носа!

Джей Ти се ухили на двете млади дами.

— Готов съм да разпределя благоволението си между двете — каза той любезно.

Арайа се готвеше да раздели триото, когато Джулиън й прошепна:

— Вечерята е сервирана. Трябва да вървим!

Двете млади дами отведоха Джей Ти в трапезарията. Местата бяха предварително разпределени и Джей Ти прочете на картичките, че трябва да седи между лейди Брадли и принцеса Гена. Лейди Барбара седеше срещу него.

Вечерята се различаваше много от онова, което си бе представял. Ако някой го беше запитал преди това, би отговорил без да се замисли, че в един кралски двор се спазват най-изискани маниери на масата. Но тук съвсем не беше така. Тези хора приличаха на група разглезени деца, на които се изпълнява всяка прищявка. Десетте души на масата имаха свои собствени прислужници. Джей Ти си помисли, че и по двама слуги да има всеки един, пак няма да са достатъчни. Слугите непрекъснато хвърчаха нанякъде. Единият искаше студено вино. Другият го искаше топло. Единият не обичаше моркови, другият пък изобщо не можеше да понася предлаганото меню. Един от братовчедите на Арайа, Ники, дъвчеше с отворена уста, докато размахваше ръце да описва преживяванията от последното си ходене на лов. Но всички ядяха само с нож и вилица! Престанаха да се хранят, когато Джей Ти си взе с ръка парче хляб и си отчупи. Настана гробна тишина и Джей Ти трябваше да издържи на десетки неодобрителни погледи, преди всички отново да насочат вниманието си към вечерята.

Старата леля София се държеше като някаква шумна, арогантна персона, която правеше всичко, за да обсеби разговора, без да се интересува от никого! Барбара и Гена мислеха само за флирт и Джей Ти беше тази вечер мишена на техните усилия. Лейди Брадли почти не говореше. Само му хвърляше многозначителни погледи.

Джей Ти наблюдаваше тези хора и установи, че единственото лице, което наистина го интересува, е Арайа. Тя седеше начело на масата, хранеше се изискано и не разкарваше слугите.

— Наблюдавате много внимателно нашето поведение — установи лейди Брадли. — Гледате така, като че сме някакви бели слонове.

Той й се усмихна:

— Аз съм американец и не съм свикнал на официални вечери. Обикновено си ям хот-дога с пръсти.

Тя кимна любезно.

— Но се вижда, че идвате от добра конюшня! Веднага го усетих. Да не би да сте един от онези страхотно богати американци?

— Трябва да свърша нещо тук, това е всичко — опита се да се измъкне той. Очите му не се откъсваха от Арайа.

— Хм — каза лейди Брадли само. — Това не е отговор. — И тя погледна към Арайа. — Влюбен ли сте в нея?

Джей Ти реши, че ще трябва да внимава малко повече с приказките си.

— Тя е просто по-различна от останалите.

Лейди Брадли звънко се разсмя.

— Арайа трябва непрекъснато да внимава за своето поведение. Виждате ли, тя носи отговорността, докато всички останали само се наслаждават на лукса. Тя работи, докато ние си делим нейното възнаграждение. — Тя се усмихна, като видя изражението му. — Всеки един на тази маса може да ви изреди какви страхотно важни задачи има да изпълнява. Истината обаче е, че Арайа издържа всички ни. От нея ще излезе отлична кралица.

Барбара настояваше да му каже нещо и Джей Ти се обърна към нея. Но думите на лейди Брадли не излизаха от главата му. Арайа ще стане кралица. Затова някой иска да я премахне. Може би този някой седеше тук, на тази маса? Как го бе казала лейди Брадли? „Арайа издържа всички ни“. Може би тук имаше някой, който не се задоволява вече с това да получава безплатна храна и жилище? Джей Ти реши още утре сутринта да поразгледа счетоводните книги за бюджета на кралския дом. Възможно е да се окаже, че някой от присъстващите се нуждае от повече пари…

Той хвърли скрито поглед към Гена, която се заливаше в смях на някаква остроумна забележка, пошушната от женствения Фреди. Ако Гена стане кралица, тя ще получи богатствата от продажбата на урана. И същата тя ще ги разпилее за по-малко от пет години. Но между нея и трона бяха старият крал и Арайа.

Докато си блъскаше главата с тези мисли, сервираха ястие след ястие. Кралското семейство ядеше съвсем малко, но пък пиеше повечко.

— Защо кралят не живее тук, в двореца? — запита Джей Ти лейди Брадли.

— Твърди, че климатът в околностите на Ловния дворец му понасял по-добре. А истината е, че не може да ни понася. О да, обича Арайа и Гена, но това е друго нещо. Всяка есен се пренасяме в един от дворците, които се намират по на юг, тогава Негово величество живее тук, в Градския дворец. А върнем ли се през пролетта, той пак се прибира в Ловния дворец. Това е най-доброто решение за всички, и най-вече за Арайа. Защото тя управлява в отсъствието на дядо си.

Джей Ти не би могъл да кори краля за този начин на действие.

Погледът му непрекъснато се връщаше към Арайа. Тя и Джулиън често приближаваха доверително глави. Сега тя цялата поруменя, докато той й шепнеше нещо на ухото.

Връхлетя го споменът за Ки Уест. Как се смее, как танцува с майка му на бала, как се гушка в ръцете му, как я люби.

С леко изпукване, дръжката на винената чаша се строши между пръстите му.

Само лейди Брадли забеляза това. Слугата попи светкавично виното и подмени счупената чаша.

За миг погледите на Арайа и Джей Ти се срещнаха. Тя леко намръщи чело и отново се обърна към Джулиън.

„Не можеш да я задържиш! — започна Джей Ти мислено разговор със самия себе си. — Тя живее тук, а ти принадлежиш на Америка. Стой настрана от нея, момко! Охранявай я, закриляй я, но спазвай дистанция! Остави я на Джулиън. Той иска да стане крал и ще се справи добре с тази работа.“

След вечеря мъжете отидоха в салона за пушене. Фреди, Ники и Тоби продължаваха безкрайния си разговор за своите ловни успехи. Джулиън мълчаливо се наслаждаваше на пурата и своето бренди, така че Джей Ти остана съвсем сам.

Той се прозря, гаврътна брендито си и заяви, че смята да си ляга.

Тази невинна забележка накара всички да замлъкнат. Разбра, че трябва да е направил пак някаква грешка.

— Вие не можете да се оттеглите, преди Нейно кралско височество да пожелае на всички ни лека нощ — обясни Джулиън. Тонът му ясно говореше, каква непростима грешка е допуснал Джей Ти.

— Предайте й моите най-добри пожелания. Надявам се, че ще спи добре! — отвърна Джей Ти закачливо. След това кимна на тримата принцове.

— Боже Господи! — чу Джей Ти да казва един от тримата, когато затваряше след себе си вратата на салона.

Уолтърс го очакваше. Беше приготвил за Джей Ти копринена пижама и кашмирен халат.

— Трябва да намеря начин да охранявам принцесата и през нощта — заяви Джей Ти, като измери с презрителен поглед пижамата и халата.

— Веднага след вечеря тя ще се срещне с графа в Градината на кралицата — съобщи Уолтърс.

Някакъв вътрешен глас го предупреждаваше да не се интересува от това. Но чувството му за дълг победи.

— Как да стигна до Градината на кралицата?

— След моста ще завиете надясно по тясната пътека. Веднага след високия жив плет е Градината на кралицата. Това е едно, ако ми разрешите така да се изразя, много закътано местенце.

Джей Ти беше видял от прозореца на стаята си колко красиви са градините около двореца. Не беше трудно да намери пътя. Градината на кралицата беше обградена с плачещи върби, които не пропускаха светлина. Беше толкова тъмно, с пръст да ти бръкнат в очите, няма да го видиш.

— Джулиън? — чу той шепота на Арайа.

Джей Ти застана неподвижен и се ослуша. Не се чуваше никакъв звук. Той изскочи от храстите и я прегърна през кръста.

Тя отвори уста да извика. И той направи онова, което му се видя най-естествено в случая: целуна я.

Толкова му беше липсвала! Идеше му да я разкъса на две части — едната за Ланкония и другата за него. Той я целуваше лудо, като че загиваше от жажда. Усети как ръцете й обгърнаха врата му и тя го притегли към себе си.

— Моя малка… — шепнеше той и целуваше тила й, вплел пръсти в косата й.

Мина доста време, преди да почувства, че тя се съпротивлява. Объркан, той я пусна.

— Защо ми причиняваш болка? — ахна тя без звук. — Защо ме преследваш? Не можеш ли да разбереш, че не искам да те виждам отново? Не те исках тогава горе в планината, не те искам и сега!

Постепенно червената пелена, която бе паднала пред очите му, когато я докосна, се поразнесе.

— Тук съм, защото трябва да бдя над тебе — каза той дрезгаво. Окашля се. — Исках само да ти покажа колко е опасно за тебе да оставаш някъде самичка. Можех много лесно да те нападна!

— Та ти ме нападна! — извика тя. — Ще бъдеш ли така добър да ме оставиш сега сама? Аз съм тук, защото имам среща с бъдещия си съпруг.

— И той ще те опази! Този хърбав…

— Това вече е много! — извика тя задавено. — Той не е толкова висок, колкото тебе, но какво значение има това? Не изглежда, както се изразява Гена, „чудовищно“ хубав. Но аз го намирам приятен. Не можеш ли да разбереш, че при един брак аз трябва да мисля за повече неща, отколкото за удоволствията в леглото? Не можеш да останеш мой съпруг, следователно, моля те, не ме притеснявай. Точно мисля, че съм на път да се влюбя в граф Джулиън. Не желая да ме охраняваш и непрекъснато да бъдеш край мене. Ще те помоля сега да се махнеш, ако обичаш, за да се видя с годеника си!

Джей Ти бе благодарен, че тъмнината скриваше лицето му.

— Имаш право — каза той най-сетне. — Но тук аз изпълнявам задача. Моят президент ми е заповядал да пазя живота ти и ще го сторя! Съвсем не съм сигурен все още, дали твоят дребосък не е замесен в заговора. Така че ще остана до тебе, докато той е тук.

— Какво би спечелил Джулиън от моята смърт? — запита тя заядливо. — Тогава изобщо няма да може да се ожени за мен.

— Да, би се оженил за една упорита, самостоятелна кралица, която ще го кара да върви две крачки зад нея. Ти никога не би му позволила да участва в управлението, познавам те достатъчно добре! Помисли само какво стана днес: той нареди нещо на войника и ти веднага отмени неговата заповед. Войникът послуша тебе. Дори и страхливец като твоя граф не може да издържи така цял живот.

Арайа остана безмълвна известно време.

— А ако аз умра? — прошепна тя.

— Ще те наследи сестра ти. Онзи, който се ожени за нея, ще управлява всъщност страната.

— Но Ланкония е бедна страна. Защо някой ще иска да властва точно тука?

— Съвсем не е толкова бедна, колкото си мислиш. Но чувам стъпки. — Той се приведе над нея. — Няма да те оставя сама. Ще се скрия наблизо. — И изчезна в храстите.

Думите на Джарл й направиха силно впечатление. Досега винаги се беше опитвала да търси нормално обяснение за атентатите. Внушаваше си, че никой не би могъл да има изгода от нейната смърт. Но какво искаше да каже с това, че Ланкония не била чак толкова бедна, колкото тя мисли?

— Арайа, любима моя! — Джулиън я притегли в прегръдките си. — Най-после сме сами! Бях загубил вече всяка надежда! — Той обсипа лицето й с целувки.

Арайа знаеше, че Джей Ти стои в храстите и дебне. Освободи се от прегръдката на Джулиън, но продължи да го държи за ръце.

— Чудесно е, че можем да се срещнем несмущавани от никого. Ела, нека седнем и да си поговорим!

— Да разговаряме при тази луна! Не, не, любима, нека да те погаля!

— Моля те, Джулиън! — И тя го притегли към една мраморна пейка. — Ние трябва да поговорим! За нашето бъдеще, например! Никога не сме го правили.

Джулиън целуваше ръцете й.

— Аз си мислех, че се женя за една страна, а сега се оказва, че получавам една очарователна жена!

— Какво възнамеряваш да правиш след като се оженим? Искам да кажа, с какво ще се занимаваш? С благотворителност? Или със спорт? Толкова малко зная всъщност за тебе…

— Прекрасно е, че мислиш по този въпрос — каза той и се опита да я целуне по устата, но Арайа отбягна устните му. Той въздъхна. — Никога не съм се интересувал кой знае колко много от спорт. Само яздя по малко, това е всичко. Учили са ме да управлявам финанси. Мисля, че баща ми лелееше големи надежди някога да може да си възвърне поне част от богатството, пропиляно от моя дядо. Изгубихме всичко. — В гласа му прозвуча горчивина. — Всичко, което притежавам, са моите познания и добрият ми произход. Дойдох в Ланкония, защото разбрах, че имат принцеса за женене. Само че никой не ми каза колко е хубава тази принцеса… — Гласът му се изпълни с нежност. — Арайа, убеден съм, че щастието ще съпътства нашия брак!

— Да, може би — отвърна тя. — И все пак какво ще правиш след като се оженим?

— Какво ще правя? Ще правя това, което прави един цар! — Той я погледна така, като че ли смята въпроса й малко глупав.

— Разбирам.

Той отново започна да целува ръцете й, бързо-бързо.

— Любима моя! Ти ще бъдеш душата на нашите приеми. Щом свърши тази проклета война, ще ти накупя дрехи от Париж, ще те облека от глава до пети!

— И ще посрещаме само най-отбрано общество. После ще си имаме цял рояк дечица като ангелчета, ще науча сина си на кралски обноски…

— А как ще плаща Ланкония всичките тези дрехи и балове? Как си го представяш? Или ще трябва да увеличим данъците? — Гласът й се скъса. — Да почнем да прибираме една трета от реколтата на моите поданици, да ги оставим да мрат от глад?

Той пусна ръцете й и я погледна.

— Всички финансови въпроси можеш да оставиш на мене. Няма защо да се натоварваш с тях! Кралицата на моето сърце ще трябва да се грижи само за менюто на нашите гала-приеми, за друго нищо.

Арайа трепереше от ярост и възмущение. Сигурно това беше причината, този мъж да иска да я убие. Щом тя може да изпитва подозрение към човека, който твърдеше, че я обича, какво остава за другите!

Тя скри лице в ръцете си и каза:

— О, Джулиън! Сам не знаеш колко вълшебно звучи всичко това! Да се събуждам сутрин, без да се тревожа за нещо! Как искам да прелетя до Париж, за да разгледам най-новите модели! А децата! Ще прекарвам, разбира се, по-голямата част от времето си с тях! Няма да се тормозя с политически проблеми!

Джей Ти в храстите едва не се пукна от смях. Тя чудесно имитираше в момента Доли, липсваше само произношението от Южните щати. Едва ли не изпита съжаление към Джулиън.

Джулиън нежно отмести ръцете й, за да я погледне в очите.

— Любима моя, аз просто не бях сигурен в чувствата ти. Правиш ме най-щастливия човек на света! Още утре ще се осведомя за приходите на Ланкония, а след това вече можем да започнем приготовленията за сватбата.

— Но кралят… — започна Арайа.

— Пфу! Този старик! Той така и така няма представа какво става. Ще трябва да се подготвя за моето регентство. Ела, хайде да се връщаме в двореца!

— И няма ли да ме целуваш повече?

— Но разбира се, любима! — Той бегло докосна устните й. — Нощта е хладна. Ще се разболееш! Хайде да вървим!

— Не — отвърна Арайа. — Искам да поостана още малко. Едно момиче има нужда да остане малко само с романтичните си мисли — довърши тя закачливо.

— Не мисля, че е редно, но щом настояваш… — Той й целуна ръка официално, обърна се и закрачи делово по пътеката.

Арайа остана на пейката, докато долови стъпките на Джей Ти.

— Сега си доволен, нали! — извика тя и преглътна сълзите, които я задушаваха. — Радваш се, че пак излезе прав! Джулиън иска Ланкония, а не мен! Иска да стане крал, а аз ще кисна в детската стая. Всяка американска жена ще има повече власт от мене! Защо не ми се изсмееш?

Той я прегърна кротко.

— Толкова съжалявам, миличко!

За свой ужас, тя избухна в ридания.

— Знаех си аз, че ме иска заради Ланкония, но просто забравих! Все пак си мислех, че може би ме обича. Каква глупачка излязох! Няма ли да се намери някой, който да ме обича заради самата мен?! Само мен, не Ланкония.

Джей Ти хвана брадичката й и я принуди да го погледне.

— Кълна ти се, детенце, че ако не ти тежеше на врата тази проклета страна, бих те грабнал и бих избягал с теб!

— Сериозно ли говориш? Ти искаш само мен? Като жена само?

— Да. Искам да живея с тебе, нищо, че переш заедно червените и белите ми ризи, нищо, че ми заявяваш, че не желаеш да гладиш, нищо, че ме излагаш пред всичко живо и танцуваш пред всички, облечена като коледна елха… — Той погали лицето й. — Бих искал всяка сутрин да се събуждам до тебе, мила моя!

Той се наведе и я целуна жадно, завладяващо.

— Остани при мен тази нощ. Не ме оставяй да се събуждам отново сам!

— О, да — шепнеше тя. Прегръдката му я накара да забрави всичко. Беше отново мисис Монтгомъри. Вкопчи се в него, щастлива от близостта му, от неговото докосване, което палеше огньове по тялото й.

Викът на някаква птица я върна към действителността. Птицата… Такива птици имаше само в Ланкония.

Тя силно отблъсна Джей Ти.

— Не! Не и не! Аз не съм американска съпруга! Аз съм принцеса! Принцеса, която ще наследи короната. Животът ми принадлежи на моята страна. Да, Ланкония тегне на шията ми, тя е част от мен! Не се опитвай да ме объркваш отново, чуваш ли? Не се опитвай да ме разделиш с моята страна! Никога няма да я напусна! Бях доволна от живота си, но дойде ти и промени всичко! Ти ме направи нещастна! Мразя те!

Разплакана, тя хукна към двореца през парка.

Джей Ти я последва на безопасно разстояние. Чувстваше се раздвоен. И нещастен, и като че лети в облаците… Беше й липсвал!

Имаше нещо вярно в думите й. Не беше ли наистина крайно егоистично от негова страна да я принуждава да осъзнае, че обича него повече от онзи дребосък със синя кръв? Тук той бе дошъл да върши работа, а в задачите му не бе предвидено да разплаква Нейно височество.

Любов? Страст? Всичко това няма значение. Прекараха заедно чудесни дни — но те отминаха! Тя го разбираше, ала той непрекъснато го забравяше. От сега нататък ще си сдържа ръцете и няма да я докосне повече! А и ще й помогне да си намери подходящ съпруг, някой, който няма да бъде пречка на нейния път. Някой, когото тя ще обича така, както той я обича. Някой… импотентен, който няма да може да получи онова, което принадлежи на Джей Ти Монтгомъри.

Джей Ти вървя след Арайа, докато тя се прибра в покоите си. След това с тежка въздишка се отправи към празната си спалня.