Джуд Деверо
Принцесата (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Точно беше задрямала, когато вратата се отвори и някой светна лампите. Всред някаква вихрушка от коприни, руси коси и бляскави диаманти до леглото й се приближи бързо принцеса Евгения.

— Ох, толкова ми липсваше! — извика Гена и притисна сестра си в прегръдките си. — Само не ми казвай, че трябва да се държа прилично и да те оставя! Цяла нощ съм пътувала, за да дойда час по-скоро при тебе. А ме придружаваше най-страхотният мъж, който можеш да си представиш! Толкова се зарадвах, като разбрах, че вече си добре и можеш да приемаш посетители! — Тя прегърна Арайа сърдечно. — Казаха ми, че едва не си умряла! А знаеш, че аз не съм родена за кралица!

Арайа се засмя и се отдръпна малко, за да вижда по-добре сестра си:

— А и не бих ти пожелала да ставаш кралица.

— Ох моля ти се, не ме отпращай сега!

— Не, разбира се — успокои я Арайа. — По-добре разкажи нещо! Разказвай за всичко, което се е случило, докато отсъствах!

Гена се излегна на леглото.

„Колко е хубавичка! — помисли Арайа ревниво. Толкова свежа и модерна. Би могла да спечели всяко състезание по красота в Америка. Жалко, че е толкова вятърничава!“

— Ох, всичко си беше както го знаеш. — Гена театрално въздъхна. — Тук никога нищо не се случва. Но ти беше в Америка! Срещна ли много военни? Всички ли са такива страхотии като моя американски войник?

— За какво става дума всъщност? — попита Арайа, станала изведнъж подозрителна. — Да не си се влюбила отново?

— Недей да ми се караш, Арайа! Дядо го е наел. Представи си, моят войник ми позволи да карам заедно с него по шосетата! Дори седях през цялото време на предната седалка, до него! Отначало беше много резервиран към мене, но аз успях да го размразя! Невероятен мъж! А бил и интелигентен, дядо ми го каза! Ох, Арайа, ще бъдеш очарована! Поне се надявам да е така, защото дядо го праща всъщност тука, за да работи с тебе.

— С мене? И по какви въпроси?

— Не зная. Лично аз мисля, че са го изпратили да ни разтърси хубавичко и да създаде малко ред. Досега не съм видяла дядо да харесва някого толкова много. Представяш ли си, всяка вечер седяха до сред нощ да ядат и пият заедно, а и да си разказват разни неприлични истории. Нед едва не се пукна от възмущение, но дядо изглежда толкова добре, колкото не е изглеждал от години!

Арайа седна в леглото, с изправен гръб, като че изобщо не бе заспивала.

— Ще ти бъда благодарна, ако най-после стигнеш до същината на въпроса. Какво прави тук този американец? Заради ванадия ли е тук?

Очите на Гена почти се затваряха за сън.

— Миличка Арайа! Не може ли да спя при тебе? Моята стая е толкова далече! Извикай една от камериерките да ме съблече и да ми донесе нощница!

— Хайде! — каза Арайа нетърпеливо. — Аз ще ти помогна при събличането, а можеш да вземеш някоя от моите нощници.

Гена я погледна ужасена:

— Да облека чужда нощница?

— Стига си се преструвала! В Америка съм спала на чаршафи, които преди това са били ползвани от съвсем непознати хора!

— О, не! — простена Гена и не намери повече думи.

Арайа дръпна сестра си да стане и започна енергично да я съблича.

— Сигурна ли си, че ще можеш? — В гласа на Гена се прокрадна съмнение.

— Щеше да е много по-добре, ако не стоиш като вдървена! Вдигни си ръцете! Та защо дядо е наел този американец?

— Въпросът е за някакви язовирни стени, струва ми се. Боже колко добре изглежда! Ох! — изписка тя. — Я по-добре извикай моята прислужница!

— Чакай, Гена! — каза Арайа меко. — И как се казва този американец?

— Лейтенант Джарл Монтгомъри. Толкова е сладък и… Арайа? Къде хукна? Не можеш да ме оставаш така, по долни дрехи…

— Иди и си потърси нощница в шкафа. Можеш да я облечеш самичка, много е просто! Къде е настанен лейтенант Монтгомъри?

— В стаята на Роуън. Виждаш, колко много държи дядо на него. Но мисля, че вече спи, Арайа! Не ме оставяй сама! — Гена едва не се разплака, но Арайа бе изчезнала вече.

Арайа се затича по безкрайните дълги коридори и гостни, в които нощем нямаше стража. Най-после стигна до една вита стълба и се спусна надолу. Край нея минаха две момчета от гвардията, които си говореха нещо и се смееха. Тя се сви в една от нишите, прилепила гръб до стената.

Почти без дъх отвори вратата на стаята на Роуън. Огромното легло с балдахин беше истински шедьовър на резбарското изкуство, със завеси от тежък червен брокат. Целите стени бяха облицовани с искрящо червена коприна.

Джей Ти беше завил един пешкир около бедрата си, косата му беше мокра.

— Какво правиш тук? — запита тя и се опря на вратата.

— О! Нейно височество се появява лично!? Сигурно за да ме поздрави. Точно се питах, дали не мога да дръпна някой от тези шнурове за звънците, за да повикам някое от палавите камериерчета, та да ми стопли леглото. А ето че идва самата принцеса! Хайде, събличай се и да пристъпваме към дела! Аз съм готов.

— Лейтенант Монтгомъри — процеди тя през зъби. — Какво правиш в Ланкония?

Джей Ти започна да търка методично косата си с кърпата, за да я подсуши.

— Не съм тук по мое желание. Моят президент и твоят крал помолиха за моята помощ. Изглежда че те все още са твърдо убедени, че животът ти е в опасност. Задачата ми е да те охранявам и същевременно да… хм, да направя нещо за твоите поданици.

— Но моят дядо не знае нищо от цялата тази история!

— Изглежда че знае достатъчно, за да успее да свърже някои неща — отвърна бързо Джей Ти.

— Не можеш да останеш тук. Невъзможно е! Още утре ще уредя връщането ти в Америка. Лека нощ, лейтенанте!

Джей Ти я догони точно когато излизаше от стаята и я придърпа обратно. Кърпата около кръста му се смъкна и той я прихвана с една ръка, докато държеше другата си ръка опряна на стената зад главата й.

— Добре ти обясних! Идеята не е моя, по дяволите, а заповед на президента Рузвелт. Задължен съм да охранявам живота ти. Изглежда хората мислят, че ще съм от по-голяма полза за моята страна, ако влача след теб тук в Ланкония някакви смъкнати пешкири! И значи оставам.

Тя се измъкна изпод ръката му и избяга на отсрещната стена.

— Колко трябва да останеш?

— До тогава, докато съм сигурен, че си в безопасност. Или докато дядо ти ми разреши да си замина.

— Ще трябва да спазваш известни правила. Не можеш да се държиш по твоя нахакан начин и ще трябва да се обръщаш към мен, както подобава… — Тя се обърна и видя как той присви очи. — Дните в Америка отминаха безвъзвратно! Тук аз съм принцесата, а не жена ти.

Джей Ти я пронизваше с поглед.

— Тогава аз се ожених за тебе, за да помогна на родината си. Сега пак помагам на нея, оставайки тук. Това е всичко. Що се отнася до мене, бракът ни е приключен.

— Значи ли, че е приключено и с ревността ти? — вдигна тя вежди. — Граф Джулиън и аз подготвяме нашата сватба. Той произхожда от много стар, благороднически род и няма да допусна да го метнеш някой ден в басейна за плуване!

— Няма защо да се тревожиш. — Очите му мятаха гневни мълнии. — Може да съм ревнив към обожателите на съпругата си, но Нейно кралско височество не буди у мен такива чувства!

Джей Ти я изгледа презрително. Цялото му изражение издаваше какво мисли за нейната благоприлична, закопчана до врата нощница и тежкия халат от брокат.

Тя извърна лице. Видът му й напомняше неудържимо нощите, които бяха прекарали заедно.

— И каква ще бъде твоята версия в двореца?

— Че правителството ми ме е изпратило във връзка със закупуването на ванадия. А трябва и да огледам подходящи места за създаването на военна база. Кралят те моли да ми покажеш Ескалон и околностите, тъй като Америка възнамерява да купи Ланкония.

— Какво?! — Арайа връхлетя върху него като фурия. — Америка иска… какво?

— Така е думата. Но веднага искам да те успокоя. След онова, което видях тук, никой няма да я купи! Едва излязохме от стопанската криза, нямаме намерение да изпадаме в следваща криза! Въпросът е, че ще имаме достатъчно основания с тебе да прекарваме дълго време заедно. Ще ми покажеш счетоводните книги на кралския бюджет и ще ми дадеш пълна информация за страната. А отгоре на всичко, ще трябва да бъдеш много мила с мене.

— Не мисля… че ще мога да го направя. Дядо няма представа за онова, което стана между нас. Иначе никога не би искал такова нещо от мене.

— Но има достатъчно представа, за да е наясно, че животът ти е в опасност. Мислиш ли, че е безопасно за тебе да седиш с мен в една стая? Все някой те е видял като идваш…

Арайа примигна смутено. Знаеше, че никой не я видя, а присъствието на Джарл и на това огромно легло бяха такова изкушение… Толкова малко й трябваше, за да забрави и Джулиън, и проклетата сватба…

— Трябва да вървя! — Тя хукна към вратата.

— Чакай! Мини по другия път! — хвана я той. Отиде до чантата си и измъкна някакви пожълтели хартии. — Дядо ти ми даде плановете за тайните подземни ходове в двореца…

— Какво ти даде?

— Обясни ми, че всеки владетел получава тези планове при отварянето на завещанието на предшественика му. Но сега реши, че се налагат екстремни мерки. Ето, гледай. Сега се намираме тук, нали така… — Той посочи с пръст една отбелязана на картата точка. — Знаех си, че има определени основания да разпореди да ми дадат именно тази великолепна стая. Изглежда той я смята за нещо съвсем специално. И това е наистина така… — Докато говореше, ръцете му опипваха трескаво дъбовата ламперия. — Ето го! — Джей Ти натисна някакво копче, но нищо не помръдна. — Тази врата иска смазване…

Той взе от бюрото един нож за разрязване на писма и бавно подпря вратата. В стаята нахлу миризма на застояло и мухъл. Дори доловиха шум от полета на подплашени прилепи.

— Ако мислиш, че ще сляза там долу, страшно се лъжеш!

Джей Ти измъкна от куфара си фенерче.

— Но ако пък излезеш от стаята ми в това одеяние, ще отвориш доста работа на клюкарите! Твоят граф няма да те вземе, защото репутацията ти ще бъде съсипана, а пък мен сигурно ще ме обесят, дето съм се осмелил да надзъртам под царствената нощница. Е, какво ще кажеш?

Беше ужасно. Тайният коридор не беше използван от столетия навярно. Целият беше в дебели паяжини. Изпражненията на прилепите правеха стъпалата толкова хлъзгави, че Арайа на няколко пъти едва запази равновесие.

— Защо не съм знаела нищо за този коридор? — прошепна тя.

— Изглежда един от кралете е избил всички, които са знаели за тези тайни входове. А сега тайната се предава само на владетеля.

Арайа дръпна настрани една от паяжините. Пантофките й никога няма да могат да се почистят, потънаха целите в прах!

— Този злодей е бил сигурно крал Хагер Омразния. Живял е през четиринадесети век и е имал просто страст да убива.

— Чудесни роднини имаш, няма що! Кой е строил двореца, всъщност?

— Роуън — отвърна Арайа.

Нещо в тона й накара Джей Ти да попита:

— Надявам се, че е бил нормален, или?

— Бил е най-добрият крал, който сме имали някога. Накъде води този тунел?

— Точно дотук — отвърна Джей Ти лаконично и застана пред една масивна, ръждясала желязна врата. — Да се надяваме, че ще успеем да отворим това чудовище. — Той й подаде джобното фенерче.

— Тук има още един коридор. Не можем ли да тръгнем по него?

— Той минава покрай затворническите килии и води към града. Дядо ти каза, че изходът може да е бил затрупан, когато са строили къщата, която е точно отгоре… А! Вратата е отворена. Изгаси фенерчето!

— Как се изгасва?

Джей Ти взе фенерчето от ръката й и го щракна.

— Ако е вярна картата на дядо ти би трябвало да се намираме в северния край на кралската градина. Можеш ли да се ориентираш оттук, за да се добереш до стаята си?

— Разбира се! — И Арайа понечи да тръгне.

— Почакан малко, принцесо! Още не си ми казала къде ще бъдеш утре сутрин. Не бива да те изпускам от очи!

Арайа изобщо не възнамеряваше да му разказва за уговорката си с граф Джулиън.

— В графика бе записано, че в девет часа съм на езда — обясни тя, съвсем близко до истината.

— Ще те взема от стаята ти.

— Но аз не бива още да показвам, че те познавам. Първо трябва да бъдем представени официално един на друг.

— Можеш да кажеш, че дядо ти ти е телеграфирал. Разбира се, ако в тази съборетина изобщо има нещо като телефон.

— Ние сме по-съвременни, отколкото мислиш — отвърна тя и вирна брадичка. — Лека нощ, лейтенант Монтгомъри!

И тя се обърна да си върви.

— Чакай! — извика той и сложи ръка на рамото й. Взря се в нея продължително. И каза грубо:

— Сега да те няма!

Тя побягна, като преследвана от фурии. Само по-далече от него! „Ще се науча да обичам Джулиън!“ — прошепна си тя сама. Джулиън ще й помогне да забрави този неучтив американец, който за кратко беше неин съпруг… Нали Джей Ти твърдеше, че е студена! Добре, ще му покаже тя колко горда може да бъде една престолонаследница! Няма значение какво са преживели заедно! От сега нататък ще го третира като най-обикновен поданик!

Пред нейните покои не се виждаше никой — само дежурният гвардейски офицер. Трябва да мине незабелязано покрай него!

Арайа използва един трик, който бе видяла в някакъв американски филм: взе някакво овално парче рядък малахит от една от масите и го търкулна към краката на офицера. Той се наведе и Арайа използва този миг, за да се шмугне край него в стаята си. Затвори вратата и се облегна на нея с разтуптяно сърце.

Първо трябва да се преоблече! Колко хубаво стана, че в Америка свикна да се облича сама и сама да подрежда дрехите си! Най-напред изчетка халата си, след това смени нощницата. А пантофките пъхна в ръкавите на едно от официалните си манта.

Беше доста късно, когато най-после се вмъкна в леглото до спящата Гена. Пак се сети за нощите, прекарани с Джей Ти. Но сама си заповяда да не мисли сега за това. Този мъж бе изиграл своята роля в живота й. Имаше много по-важни неща, от това да спиш с някого!

Утре сутрин ще се срещне с Джулиън. Той ще й помогне да забрави този американец…

 

 

— Ваше височество…

Арайа отвори сънено очи. Пред леглото стоеше камериерката.

— Граф Джулиън ви чака и губи търпение…

Полуспяща, Арайа скочи от леглото и залитна към банята. В съзнанието й бавно изплуваха събитията от миналата нощ. Днес започва новият й живот — ще направи с Джулиън една романтична разходка всред горския полумрак…

Тя пристъпваше от крак на крак нетърпеливо докато камериерката я обличаше в костюма за езда. После се запъти с бързи крачки към конюшните.

— Добро утро, Ваше височество! — поздрави я Джулиън. Но когато конярчето изчезна в един от боксовете, Джулиън се приведе към нея и прошепна. — Или е по-добре да кажа „любима моя“? Изглеждаш очарователно!

Арайа поруменя.

— Когато сме насаме, можеш да ме наричаш както желаеш.

— Тогава бих искал още сега да те наричам „моя съпруго“ — възкликна той. — Потегляме ли? Само след час ще сме вече в гората, сами! А там вече ще имаме достатъчно време за самите нас.

Смущението на Арайа нарастваше все повече.

— Е, графе, с това „сами“, имате предвид навярно трима ни? Защото и аз ще яздя с вас! — От сянката на портала излезе Джей Ти.

— Вие?! — хлъцна Арайа…

— Познаваш ли този човек? — изуми се Джулиън като местеше очи от единия към другия.

Арайа присви очи.

— Имах нещастието да се запозная с него в Америка. Имахме… делови контакти.

Джей Ти се усмихна!

— Става въпрос за закупуването на ланконския ванадий.

Джулиън се изпъчи решително и хвана Арайа за лакътя:

— Нейно кралско височество ще ви обърне внимание след своята сутрешна езда.

— Не — каза Джей Ти и застана пред конете. — Няма да стане така. Виждате ли, в Америка възникнаха някои трудности и ние…

— Трудности? — попита Джулиън засегнат. — За какво говори той?

— Нищо особено — позамаза думите си Джей Ти, преди още Арайа да може да се намеси. — Някои хора създадоха на принцесата известни неприятности. За да запазим своите интереси, Америка изпрати двама военни, като доказателство за това, че имаме сериозни намерения. Колегата ми остана при краля, а аз трябва да охранявам принцесата.

Джулиън стисна още по-силно ръката на Арайа.

— Убеден съм в добрите намерения на вашето правителство, но в моята компания Нейно кралско височество е напълно сигурна и не се нуждае от друга охрана.

Джулиън понечи да тръгне към конете, но Джей Ти прегради пътя му.

Човек не би могъл да си представи по-голяма противоположност от тези двама мъже: Джей Ти, висок, мургав, с кожа, загрубяла от непрекъснатия престой на открито, и граф Джулиън, дребен, изфинен, с изящно гледани ръце.

— Съжалявам, графе! — каза ледено Джей Ти. — Или ще дойда с вас, или тя ще остане тук!

Обзет от нетърпение, графът заудря безжалостно със своя бич излъсканите си до блясък ботуши.

— Вашето държане е просто…

— Ама какво има, графе? — запита Джей Ти дружелюбно. — Да не би да се страхувате, че ще смущавам вашето уединение? Аз ще си стоя настрана.

Той намигна на граф Джулиън, чието лице стана тъмночервено от гняв. Джей Ти се усмихна:

— Трябва едно да знаете: ако не придружавам принцесата, спукана е работата с ванадия! Защото моята страна никога няма да тръгне да купува метал от държава, която се държи толкова враждебно. А в такъв случай ние ще знаем как да направим така, че и никоя друга страна да не влезе в преговори с вас. Просто ще обявим война на Ланкония. А това пък ще означава, че вие ще станете крал на една опустошена от бомби страна, отгоре на всичко и банкрутирала! Нали ме разбрахте?

След тези думи Джей Ти им обърна гръб и се отдалечи. Арайа сви рамене и примижа ядосано:

— Той изобщо не говори сериозно! — каза тя на Джулиън.

— Внимавай! Поемаш риска, който означава война и бедност! Изненадваш ме! Нима благото на твоята страна означава толкова малко за тебе?!

Арайа изскърца със зъби. В главата й се мерна мисълта: кое ли плаши повече Джулиън, войната или бедността? Погълната от тази мисъл, тя се остави Джулиън да й помогне да възседне коня.

— Той ще язди след нас, така че всъщност ще бъдем почти сами — каза Джулиън, като че се извиняваше и целуна ръката й.

Тя се дръпна машинално, но после се насили да му се усмихне. Няма да позволи на лейтенант Монтгомъри да й развали разходката! Ще му даде да се разбере на този американец! Много е вероятно той изобщо да не може да язди.

— Ще тръгнем по северната пътека, която води до Зъбера на Роуън.

— Но, Арайа! — възпротиви се Джулиън. — Сигурна ли си? Помисли само колко време не си яздила!

Тя се наведе към него:

— Може би по този начин ще можем да се откъснем от нашия придружител и да останем най-после сами. — И тя го погледна с най-изкусителния си поглед.

— Ще те следвам до края на света, любима моя — изрече страстно Джулиън.

Конят на Джей Ти изскочи между тях и избута графа настрани.

— Съжалявам! — провикна се Джей Ти. — Бих предпочел, сериозно ви казвам, да държа кормило, а не юзди! Не можем ли да останем някъде на по-равна местност? Не разбирам много от коне… — В този момент конят му подскочи и се изви настрани, така че дистанцията между Арайа и Джулиън стана още по-голяма. — Къде му е спирачката на това говедо?

— Дръпнете юздите! — извика Джулиън. — Проклети американци! — изръмжа той. — Защо ли англичаните са воювали за тази страна! Как се казва всъщност този човек?

— Лейтенант Монтгомъри — извика Арайа през рамо и литна в галоп през портала. Джулиън я последва, докато Джей Ти все още не можеше да се оправи с коня си.

Арайа знаеше, че единственият й шанс да се откъсне от Джей Ти е да го примами на стръмната, виеща се пътека. Конят й беше добре отпочинал и се нуждаеше от движение. Тя го остави да тича свободно. Изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре по планината, въздухът ставаше все по-кристален и все по-леден. Край пътеката се издигаха разкошни пинии, огромни скали виснеха застрашително над главите им. На места конят й се препъваше, но тя го пришпорваше да върви напред.

Тя задържа коня на едно разклонение и се озърна назад. Джулиън вървеше след нея. Тя се усмихна — от Джей Ти нямаше и следа. Посочи надясно, за да покаже на Джулиън накъде да отбие. Няколко мили по-нататък имаше чудесна поляна, край която бълбукаше горски поток. Там ще могат да си починат.

Тя сведе глава над гривата на коня, за да пази лицето си от надвисналите клони. Съвсем се умори, докато стигне до потока. Слезе от коня и пое дълбоко кристалния планински въздух. Колко много й бе липсвало всичко това!

След петнадесетина минути Джулиън се показа на поляната — целият плувнал в пот. Беше явно ядосан:

— Арайа, длъжен съм да ти направя сериозна забележка! Една дама не би трябвало да язди по тази пътека. Теренът е много труден!

— Какво предпочиташ? Да седиш горе на коня и да ме ругаеш, или да слезеш и да ме целунеш?

В първия момент той изглеждаше твърде шокиран, но бързо слезе от коня и я взе в прегръдките си.

— Много си се променила — прошепна той, преди да я целуне. — Хайде да определим датата на сватбата, любима! Не зная докога ще мога да сдържам желанието си да те притежавам изцяло!

Арайа отметна глава назад и той обсипа шията й с леки целувки. Какво удоволствие само!

— Ето го, пристига бесният ездач! — Джей Ти прелетя като ракета през поляната, вдигайки не по-малко шум от истинска ракета. Арайа беше завързала поводите на коня си, но Джулиън не беше успял. Конят му се изплаши така, че хукна обратно надолу по пътеката.

— Идете да върнете коня! — заповяда Джулиън с изкривено от гняв лице.

Джей Ти го погледна отчаяно:

— Съжалявам, графе, но не бива да оставям принцесата сама! Страхувам се, че ще трябва вие да си го хванете. Ще ви заема моя кон. Господи! Какво яздене беше! Сигурно двадесет пъти помислих, че няма да се задържа на седлото! Останах без кости!

Арайа го изгледа. Беше явно, че лъже. Никак не изглеждаше изтощен. Напротив, изглеждаше така, като че кипи от желание за нови пакости.

— Наред ли сте, принцесо? — попита той.

— За вас продължавам да бъда „Ваше кралско височество“ — сряза го Арайа и се обърна към Джулиън: — Ще дойда с теб да хванем коня. А вие — и тя отново изви високомерно очи към Джей Ти — оставате тук!

Джей Ти наведе очи.

Много бих искал да ви послушам, Ваше кралско Могъщество, но…

— Ваше Кралско Ви-со-че-ство! — кресна Джулиън презрително.

Целият почервенял от гняв, той се обърна към Арайа:

— Арайа! Категорично възразявам да остана и за минута с този тъп простак! Щом се върнем в двореца, ще изпратя на американското правителство телеграфически своя протест! Ела, Арайа! А вие оставате тук!

Джулиън се опита да повлече Арайа със себе си.

— Много съжалявам, любими! — заговори тихичко Арайа. — Продадем ли ванадия и банката ни се позамогне, веднага ще го изпратя да си върви.

— Съмнявам се, че имам сили да го понасям повече. Това е един невъзпитан, нагъл дръвник! Това е глупак, по-голям и от своите глупави сънародници!

— О, не всички са глупави! — възрази поучително Арайа. — А и в Америка срещнах хора с висока интелигентност!

— Срещна хора? Те ли бяха онези прословути „трудности“, за които този идиот така двусмислено намекна? — Графът я изгледа подозрително.

— Ох, не! Аз… исках да кажа…

— Олеле, гледайте само! — стресна ги гласът на Джей Ти. — Графе, намерих ви коня! — Той подтичваше наред с жребеца, като оръженосец край своя рицар. — Опасно животно! — В тона на Джей Ти имаше страх. — Късметлия съм, че не яздя такъв дявол… — Той подаде юздите на дребничкия граф. — Нося си шише уиски. Ще гаврътнем ли по едно?

— Ще гаврътнем?! Уиски! — възкликна Джулиън подигравателно. — Арайа, ние специално трябва да се връщаме. Искам да изпратя веднага телеграмата. Или не, по-добре ще е да се свържа по радиото с този американски президент, как му беше името… Рузвелт? Ще му изпратя радиограма и ще протестирам, че ни е въвлякъл в тази ситуация.

— Вие можете да влезете в радиовръзка с президента Рузвелт? — изненада се Джей Ти. — Вие трябва да сте много голям човек! Толкова голям, че дори и дребният ви ръст вече се компенсира, не е ли така?

Арайа застана между двамата мъже, защото Джулиън беше вдигнал камшика си.

— Джулиън, моля! Така само ще предизвикаш американското правителство. Остави ме аз да поговоря с него. Моля те!

Джулиън се завъртя на токовете си и отиде към потока.

— Държиш се като последен простак! — просъска тя към Джей Ти, когато останаха сами. — Къде си се научил да яздиш така добре?

Той й се усмихна, с грейнало от радост лице.

— В Колорадо, на гърба на най-проклетите мустанги, които братовчедите ми Тагърт можеха да изнамерят.

— Достатъчно лошо е, че се правиш на тъп идиот, но тази твоя ревност е непоносима!

Усмивката му изчезна моментално.

— Ревност?! Откъде, по дяволите, си толкова сигурна, че твоето графче не иска да те убие? Може той да е организирал отвличането в Ки Уест! Може да иска да те премахне, за да може да се ожени за твоята вятърничава сестра.

— Моля те да не забъркваш сестра ми! — Арайа млъкна рязко. — Впрочем… какво правихте вие двамата, докато бяхте заедно при дядо? Като се върна снощи в къщи, тя говореше само за тебе.

— Така ли? — Джей Ти се ухили. — Тя е едно сладко малко маце.

— Как се осмеляваш! — възкликна тя и сви ръце в юмруци.

— Дръж се по-настрана, принцесо. Защото идва твоят малък вихрогон. Предупреди го, да не ме закача. Ако посмее да ме удари с камшика си, ще му го навия около тънкото вратле! Тъкмо ще му стигне за четири намотки!

— Остави ни сами! — изсъска тя, когато Джулиън приближи до тях. — Остави ни най-после на спокойствие!

— Първо трябва да разбера, дали човек може да му вярва — каза Джей Ти тихо, а след това продължи вече на висок глас: — Графе! Принцесата току-що ми натри носа така, че чак ушите ми писнаха. Много съжалявам, честно ви казвам, но наистина не знаех как да се отнасям към кралските роднини. Нали ние, американците, не сме свикнали на херцози, графове и тям подобни! Сега можете да си продължите ездата. Ще бъда тих като мишка!

Граф Джулиън беше свикнал цял живот около него да се навъртат хора, готови да му служат — прислужници, които, изпълнени със страхопочитание, си знаеха мястото. И сега Джулиън сметна, че и американецът е стигнал до прозрението, че графът стои по-високо от него. Той се обърна към Арайа:

— Нека се поразходим малко, любима! Можем да обсъдим подготовката за сватбата. Най-много до три месеца трябва да се оженим! Точно ще бъде есен и можем да прекараме медения си месец в този очарователен горски дворец!

— Не мога да кажа. Като гледам как целият свят е пламнал в тази война…

— И все пак хората, се женят. Те имат нужда да се откъснат малко.

— Напълно съм съгласен с това, принцесо! — екна гласът на Джей Ти зад тях. — Вие сте такава хубава, щастлива двойка! Заслужава си да споделите със света своето щастие. Принцесата ще бъде в дълга бяла рокля, символ на нейната невинност, а на главата си ще носи някоя, от онези диамантени корони… Само че не бива короната да е много висока, за да не стърчите над Негово кралско графство… Ох, просто отсега ви виждам пред себе си!

Граф Джулиън отново вдигна бича.

— Разбира се — продължи Джей Ти, — Америка ще поеме разноските по сватбата, нещо като малка благодарност заради ванадия.

Камшикът отново падна надолу.

— Мисля, че ще е по-добре да се върнем в двореца — предложи Джулиън и поведе Арайа.

Арайа беше бясна от гняв. Закле се, че ще даде на Джей Ти да се разбере.

Лицето на Джулиън приличаше на каменна маска, докато помагаше на Арайа да възседне коня.

— Нещо погрешно ли казах? — попита Джей Ти и погледна Арайа — самата невинност!

Тя не отговори, но пришпори коня си и настигна Джулиън.

— Довечера ще се срещнем в девет и тридесет в Градината на кралицата, под Гинго — прошепна тя. Джулиън кимна кратко, но продължи да гледа втренчено пред себе си…

Яздеха мълчаливо надолу по пътеката. Конят на Джей Ти вървеше плътно зад Арайа. Тя на няколко пъти погледна назад през рамо, но Джей Ти бе насочил цялото си внимание към местността. Арайа реши да поговори с него сериозно, щом се върнат в двореца. Няма да допусне той да й разваля отношенията с граф Джулиън! А освен това ще му забрани да продължава приятелството си с Гена! Гена е твърде млада и невинна, за да общува с такъв опитен женкар като Джей Ти…

Джей Ти не издаваше нито звук, само от време на време се блъсваше в нея.

Куршумът мина на сантиметри от нея. Джей Ти я смъкна грубо на земята, преди изстрелът да свирне над главите им.

Конят на Джулиън изцвили, вдигна се на задни крака и графът изтърва юздите. Едва се задържа на седлото, конят препусна лудо надолу по стръмното. Другите два коня, останали без ездачи, последваха своя другар.

Докато падаха, Джей Ти се извъртя във въздуха, така че Арайа падна върху него и това омекоти удара. Веднага след това той се просна върху нея, за да я прикрива.

— Това изстрел ли беше? — прошепна Арайа и се взря в лицето му.

— Мисля, че беше тежък калибър. Сигурно спортна пушка. Видях как цевта проблесна на слънцето. За щастие!

— Може би някакъв ловец?

Той я изгледа замислено.

— Ами да, разбира се! Сигурно е взел конете ни за планински кози! Искаха тебе да улучат, принцесо!

— О! — въздъхна тя и обви ръце около врата му. — Ти ми спаси живота!

Да, за втори път — каза Джей Ти сухо. — Но сега повече ми харесва!

Той я погледна така, като че се готвеше да я целуне, но се отдръпна от нея.

— Трябва да те заведем някак до вкъщи. Не можем да вървим по пътеката, много е открита. Ще минем през гората, но тихо! Къде се намира най-близката къща? Кола сигурно няма да намерим, но може би телефон поне? Непременно трябва да извикаме охрана! Това е работа на гвардията, нали?

— Близо до върха горе има ловна хижа — отвърна Арайа. — Поддържат я двама възрастни наши слуги, мъж и жена. Някой от тях би могъл да слезе в долината и да съобщи. Но телефон няма, разбира се. Най-близкият телефон е в полите на планината. Джулиън сигурно ще изпрати помощ!

— Не разчитай много на това, миличка! Видът му беше на човек, който няма намерение скоро да спре, а и да стигне в двореца, сигурно ще се мушне под юргана от страх.

— Забранявам ти да говориш с такъв тон за него! Джулиън не е страхливец.

— Не е ли? Стреляха по тебе, а всичко, което той направи, бе да избяга колкото е възможно по-бързо. Би трябвало да е тук вече с конете! Колко път има до хижата?

— Не е далече, но е доста стръмно.

Джей Ти изохка.

— Малко е трудно изкачването, но…

— Няма нищо. Само гледай да се прикриваш! Привеждай се, като вървиш и гледай винаги гърбът ти да е прикрит, за да не може стрелецът да те уцели.

— Той се е махнал вече навярно.

— Мислиш, че ще пропусне възможността да те вземе на прицел? Но хайде, ставай да вървим!

Арайа никога не беше използвала този път. Пътеката беше стръмна и трудна. Още по-тежко се вървеше поради изискването на Джей Ти да вървят само през най-големия гъсталак. На места трябваше дори да пълзят.

Чак към обяд стигнаха до хижата. Джей Ти бутна Арайа зад един голям храст и почука на вратата. Отвори някаква уплашена женица.

— Сър, вие не бива да…

Джей Ти я отмести решително настрани и дръпна Арайа вътре.

— Ваше кралско височество! — ахна възрастната жена и се опита неумело да наподоби дворцов реверанс.

— Всичко е наред, Броуни! — каза Арайа. — Това е лейтенант Монтгомъри, американец. — Последната дума тя изговори особено отчетливо, като че това обясняваше липсата на добри обноски. — Можете ли да ни донесете нещо за ядене?

— Ама аз… Аз не съм подготвена за вашето идване, Ваше височество… — Жената сякаш щеше да се разплаче от смущение. Пръстите й нервно опипваха престилката й.

Джей Ти пристъпи към нея.

— Какво ще ядете вие на обяд?

Броуни го стрелна с очи, за да прецени дали изобщо си струва да му се отговори, и каза кратко:

— Щях да ям овнешко с картофи. Ама това не е ядене за принцеса!

— Звучи страшно апетитно — заяви Джей Ти. — Ти какво ще кажеш, съкровище?

Броуни едва не припадна от слисване.

— Той е американец — повтори Арайа като заклинание. — Овнешко, няма да е зле. Можем ли да получим малко от него?

— Разбира се, Ваше височество! — Броуни отново подклекна и хукна нанякъде.

— Престани да ме наричаш „съкровище“!

— Благородниците казват „любима“, така ли? — Джей Ти продължаваше да се взира навън през прозореца.

— Не се ли вижда Джулиън?

— Никой не се задава. — Джей Ти се обърна с лице към нея. — Ти прие доста спокойно всичко това. Май че бързо се съвземаш след атентатите, карат те само да огладняваш.

— Така са ме учили. Откакто свят светува винаги е имало хора, които искат да убиват членовете на владетелските семейства. Било за да привлекат към себе си вниманието, било за някакво лично отмъщение или по политически мотиви.

— Всъщност кой те научи да приемаш това като нещо естествено?

— Моята майка — отвърна Арайа, без да се замисли.

Той я изгледа продължително.

— Знаеш ли какво? Мисля, че постепенно започвам да те опознавам. Какво ще кажеш за едно двойно уиски?

— Да, моля — каза тя с благодарност и му се усмихна.

Полагаше огромни усилия да показва навън образа на хладнокръвна, добре владееща се принцеса. Но вътрешно цялата трепереше. Някой искаше да я убие. Някой от собствените й хора!

— Седни! — нареди той кратко, отиде до шкафа и й наля чаша уиски.

На една глътка Арайа изпи почти една трета от чашата. Очите й се насълзиха, но топлината на алкохола й подейства добре.

— Аз зная само за отвличането и за опита да те убият на острова. А и това днес. Имало ли е и други атентати или някакви „нещастни случаи“?

— Преди няколко седмици имаше разлято нещо плъзгаво на стълбата. Ако лейди Верта не ме бе сграбчила за роклята, положително щях да се пребия.

— И още нещо?

Арайа извърна лице.

— Едно от моите кучета… беше убито по най-зверски начин. Аз го почувствах като предупреждение.

— На кого… си разказвала за тези случаи?

— Никому. Няма на кого да кажа. Дядо е доста болен…

— Аз мисля, че прекалено много го щадите — каза Джей Ти и си напълни чаша уиски. — От сега нататък няма да те изпускам нито за миг от очи. Няма да направиш нито крачка без мене!

— Но това е невъзможно! В края на краищата аз имам задължения към моя народ, към годеника си! — Арайа се намръщи и гаврътна своето уиски. — Джулиан има право: една кралска сватба ще се отрази добре на нашата страна.

— Обядът е сервиран, Ваше кралско височество! — обяви Броуни.

Джей Ти допи уискито си.

— Така значи. Изпрати ми все пак покана за сватбата. Ще направя всичко, за да ти помогна. Стига да бъда сигурен, че годеникът ти не е забъркан в цялата тази каша! А сега да вървим да ядем!