Джуд Деверо
Принцесата (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Сутринта в понеделник Джей Ти получи телеграма от генерал Брукс, в която се казваше, че всичко е готово и машината за Ланкония ще лети във вторник.

— Това е началото на края — каза Джей Ти, когато Бил влезе в кабинета му.

— Нещо си разтревожен? — запита Бил.

— Принцесата и аз летим утре за Ланкония.

— Много ще ми липсва. А Доли направо няма да може да преживее раздялата. Те страшно се сприятелиха двете. А и търговците в градчето ще пролеят някоя и друга сълза за нея.

Джей Ти смачка телеграмата в ръката си.

— Ще й се обадя, че може вече да събира багажа — каза той тежко.

Няколко часа по-късно се обади Доли с траурен глас.

— Виж какво, Джей Ти. Поканих всички на едно парти на плажа, да я изпратим… Ще ми липсва…

„Но не толкова, колкото ще липсва на мене!“ — помисли си Джей Ти.

Арайа беше съвсем оклюмала, когато се видяха с Джей Ти на плажа.

— Горе главата, малката! Съвсем скоро ще бъдеш отново в Ланкония.

— Америка много ще ми липсва — призна тя тихичко. — Това усещане за свобода, тази музика, този оптимизъм на американците…

„И нито думичка за това, че аз ще й липсвам!“ — отбеляза той горчиво.

— Мисля, че ще трябва да наловя омари.

— Да-а — отвърна тя разсеяно. — Вероятно.

Арайа не можа да се зарадва на празненството, въпреки че полагаше огромни усилия да изглежда весела. Доли беше в същото състояние. Джей Ти донесе омарите и точно когато ги нареждаха на скарата, Доли злобно възкликна:

— Вижте само каква змия пълзи из нашата райска градина!

Арайа вдигна очи и видя ухилената топчеста Хедър Адисън, увиснала на ръката на Мич.

— Добър вечер на всички! — провикна се Мич и моментално впери очи в Арайа. — Изглеждате очарователно, както винаги! Обръща ли ви сега Джей Ти повечко внимание?

— Обръщам внимание само на нея! — отвърна Джей Ти, вдигнал машата за скарата като меч.

Хедър хвърли пренебрежителен поглед към Арайа и се отправи с танцуваща стъпка към Джей Ти, хвана го за ръка и потърка гърди в тялото му.

— Джей Ти! Съкровище! Не сме се виждали от онази нощ във Вашингтон! Господи, какво чудо беше! Нали помниш, точно в деня на твоята сватба! — Последните думи тя изговори особено отчетливо.

— Само това ни липсваше! Масло в огъня! — въздъхна Гейл ядно. — Виж какво, Джей Ти! Дошли сме да прекараме една спокойна и приятна вечер. Внимавай да я запазим такава! Нали ме разбираш?

Мич седна до Арайа.

— Разбрах, че заминавате утре. Много ще ни липсвате. Джей Ти ще дойде ли с вас?

Джей Ти моментално се обърна към тях:

— Всъщност тя ще дойде с мене! Ланкония има нужда от консултант по корабостроенето и аз поех тази задача. Жена ми, разбира се, ще ме придружава.

Мич се премести по-близичко до Арайа.

— Чух, че нощите в Ланкония били приятно прохладни и тихи. Чували се само звънците на стадата…

— Така е — отвърна Арайа тъжно. — Няма буботене на камиони, които те будят в три през нощта, няма радио на всяка крачка, няма вечеринки по плажа…

— Били ли сте вече в Ланкония?

— Не! — извикаха Арайа и Джей Ти в един глас. А после Джей Ти добави смирено: — Просто сме чели, че било така…

— Джей Ти! Съкровище! Оставих си мантото в колата. Ще ми го донесеш ли, моля те?! — зачурулика Хедър.

Той скочи и изчезна в тъмнината. Хедър се втурна след него.

— Джей Ти! Почакай ме! Идвам с тебе…

Той спря.

— Не биваше да идваш!

— О, не ми излизай с тия! — провлече глас тя. — Зная всичко! Наложи се да се лиша от три червила за устни и четири чифта найлонови чорапи, но поне разбрах всичко и за тебе, и за тази принцеса. И ако тази тук е от кралско потекло, готова съм да изям метлата!

— В такъв случай ще е най-добре веднага да започнеш да дъвчеш! — посъветва я Джей Ти и продължи пътя си.

Хедър го догони.

— Казаха ми, че и бракът ви бил сключен за съвсем малко време. Щом пристигнете в Ланкония, щяла да те остави и да те замени с някакъв дребен херцог със синя кръв…

— Хедър! Не можеш ли да си затваряш голямата уста?

Той отиде до колата на Мич, отвори вратата, взе лекото й манто и й го хвърли.

— По едно време ти много ми харесваше устата — каза тя и се отърка гальовно в него. — Виж какво, съкровище! Безпокоя се за тебе, това е всичко! Какво ще правиш, като те зареже? Не си толкова глупав, че да вземеш да умреш от разбито сърце, нали?

Думите й го улучиха право в сърцето.

— По-добре да се връщаме при другите! — каза той, не напълно убеден.

— Ще те чакам, сладичък! Като се върнеш от Ланкония сам самичък, аз съм насреща!

Той я изгледа продължително.

— Може да стане така, че да се възползвам от тази оферта.

Върнаха се при огъня.

— Какво смятате да предприемете? — попита Доли Арайа и кимна с глава към Хедър и Джей Ти, които се навъртаха около скарата.

— Роклята й е много хубава — каза Арайа с отсъстващ поглед. — Мислите ли, че е купена оттук?

Доли завъртя очи възмутено, стана и се бутна между Хедър и Джей Ти.

— Твоето гадже е хей там! — каза тя заядливо на Хедър и посочи към Мич.

— Той ми е само за тази вечер! — отвърна Хедър дръзко.

Вечерта беше отвратителна. Доли и Арайа бяха с прекършено настроение, Хедър непрекъснато се заяждаше с Джей Ти, защото се е оженил за друга, Мич правеше какви ли не опити да убеждава Арайа да му подари поне тази последна нощ, а всички останали просто копнееха да приключи тази неприятна вечер.

Арайа следеше зорко Хедър и Джей Ти. Забеляза, че той не прави никакви усилия да отблъсне от себе си ръцете на Хедър. По-скоро като че ли изчакваше как ще реагира Арайа. Но колкото повече Хедър се умилкваше на Джей Ти, толкова по-изправен ставаше гърбът на Арайа. За първи път от седмици насам тя почувства в себе си гордостта на принцеса.

Когато най-после всички започнаха да се сбогуват, Арайа стана съвсем официална. „Беше толкова мило от ваша страна, че ме поканихте!“ — казваше тя и подаваше любезно ръка така, като че някаква кралска особа се сбогува след официално държавно посещение.

— Аз утре ще си взема сбогом с вас! — каза Доли, леко стресната от държането на Арайа.

— Много ти благодаря! — каза Арайа на Джей Ти, който й отвори вратата на колата. — Много мило празненство, нали?

— О-хо! И изобщо не се опитваш да имитираш просташкото държане на Хедър.

— Тя е много хубава млада жена — каза Арайа. — Косата й е великолепна!

— Боядисана е.

— Така ли? Съвсем не забелязах…

Останалата част от пътя премина в мълчание.

— Ще те помоля да ме извиниш! — каза Арайа, когато пристигнаха в къщи. — Много съм уморена и ще си легна. Лека нощ!

— По дяволите! — избухна Джей Ти, когато тя изчезна в спалнята. Няма ли чувства тази жена! А той от ревност колко пъти се бе излагал като последен глупак! Тази вечер той позволи на Хедър да говори какви ли не глупости, а Арайа изобщо не реагира…

Той излезе на двора, запали цигара и изпи голяма чаша джин с тоник. Сигурно се радва, че ще се отърве скоро от него. Или е студена като айсберг и изобщо не е способна на такива раздиращи чувства като ревността!

Дъждецът, който започна да ръми, го прогони обратно в къщата. Погледна нагоре. Май че за тази нощ му беше оставено тясното легло.

„И по-добре! — помисли си той мрачно. — Така ще свикна по-бързо!“

На долния етаж бе тъмно и той изобщо не си даде труд да не вдига шум, докато се съблича. Отиде към леглото на Арайа, за да затвори прозорците. Тя лежеше по корем, скрила лице във възглавниците.

Той застана до леглото й и заговори шепнешком:

— Виж какво, съвсем скоро ще се оправиш. Ще си живееш отново в своя дворец, никой няма да те кара да миеш повече съдове! Няма да се дразниш повече от моята неприятна личност!

— Няма да видя и Доли никога повече! — дочу се глас, задушен от възглавниците.

— Добре ли си? — той приседна на леглото.

Тя избухна като торнадо, скочи и заудря гърдите му с юмруци.

— Ти ме унизи! — изпищя тя. Направи ме смешна пред хората, които станаха мои приятели! Ти…

Той хвана ръцете й.

— Съвсем не! Ти ме направи смешен пред моето началство с твоята „Чика-чика“!

— Но ти си го заслужи! Не ми ли каза, че не съм достатъчно изискана за твоята майка?

— Никога не съм казвал такова нещо! Никога! — извика Джей Ти възмутен.

— А какво означаваше това: „Знаеш ли как да се държиш на един официален прием?“ Или: „Трябва да се държиш с майка ми така, като че ли тя е кралицата!“ Какво искаше да кажеш с всичко това, а?

Джей Ти се ухили.

— Е, може малко да съм прекалил.

— Ти си заслужаваше „Чика-чиката“! Но аз не заслужавах Хедър! Толкова много се старах през последните дни!

Джей Ти я погали по гърба.

— Така е, наистина го направи! — В гласът му прозвуча нежност и той се наведе да я целуне.

Тя се отдръпна:

— Как се осмеляваш да ме докосваш? Махни се!

Джей Ти потръпна.

— Добре. Оставям те сама. Можеш да си лежиш и да си мислиш за времето, в което няма да ти се налага да ме виждаш.

Той отиде на своето легло, но беше твърде ядосан, за да заспи. Каква несправедливост! Спаси й живота, ожени се за нея, толкова труд положи да я обучава да се държи като американка и тя да го изпъди!

Вярно е, че трябваше да постави Хедър на място. Тя си беше истинско малко зверче. Сигурно се е надявала, че той ще се ожени за нея. Но все му се струваше, че тя е влюбена по-скоро в парите на корабостроителниците Уорбрук, отколкото в него самия.

Проклинаше и жените, и армията, и деня, в който извади Арайа от водата…

Стана и отново отиде при нея.

— Може би трябваше да се държа другояче. Познавам Хедър, ясно ми е колко противна може да бъде понякога! Съжалявам, че те нараних… — Тя мълчеше. — Разбра ли ме? — Той погали слепоочието й. — Но ти плачеш?! — изненада се той и я привлече в прегръдките си. — Съвсем не исках да те карам да плачеш, миличко! Та аз дори не знаех, че ти можеш да плачеш!

— Разбира се, че мога… да плача — подсмръкна сърдито Арайа. — Просто една принцеса не плаче пред хора, това е всичко.

— Аз не съм „пред хора“! — протестира той засегнат. — Аз съм твой мъж.

— Само че не се държа тази вечер като такъв! Държа се така, като че Хедър е твоята жена!

— Възможно е някога да стане.

— Какво? — изплака Арайа.

— Трябва да мисля за бъдещето, детенце! Ти ще си останеш при твоя гаден граф в Ланкония. А какво ще стане с мен? Точно свикнах с приятните страни на брака…

— О! Какво имаш предвид? — запита тя нежно и се гушна в него.

— И аз самият не зная точно, защото при нас трудно може да се говори за уюта и спокойствието на един приятен дом.

— Точно се питам, лейтенант Монтгомъри, дали не можеш да останеш в Ланкония като мой съпруг? Моята страна ще има голяма полза от твоите познания.

— И да стана крал, така ли? Можеш направо да ме показваш в зоологическата градина! Не, благодаря! Няма жена, която да заслужава такава жертва… Чакай, къде тръгна пък сега? — попита той, когато тя рязко стана. — Какво направих погрешно пак?! — изпъшка той.

 

 

Доли и Бил пристигнаха на летището, за да се сбогуват. Арайа не видя нищо нередно в това, че Доли я прегърна пред очите на всички.

Доли й подаде едно малко пакетче.

— Вземи! Не е нищо особено! Просто да си спомняш за Америка и за нас… — Очите й се напълниха със сълзи и тя млъкна.

Джей Ти раздруса ръката на Бил.

— Ще се върна, когато… когато всичко се уреди.

— Довиждане! — развикаха се Бил и Доли, когато Арайа и Джей Ти се отправиха към самолета.

Полетът продължи сравнително дълго — самолетът трябваше да лети над Русия. Опасността да бъде обстрелван над Германия, беше твърде голяма.

Арайа седеше облегната назад и гледаше с тъга през малкия прозорец.

— Горе главата! — каза Джей Ти. — Отиваш си в къщи! Какво ти подари Доли?

Арайа попремига, за да прогони сълзите си и отвори пакетчето. Дъвка! Тя се засмя.

Джей Ти поклати глава в недоумение:

— Какво е това? Принцеса, която обича дъвка!

Помощник-пилотът донесе на Джей Ти куп документи, които той прегледа набързо.

— Това са заповедите за нас! — обясни той на Арайа. — Когато кацнем в Ланкония, ти ще трябва да си усвоила новата си автобиография и да си се вживяла напълно в новата си личност. Генерал Брукс смята, че ще е най-добре, ако и ти си от Уорбрук в Мейн. Така ще мога да ти разкажа всичко необходимо за моя роден град. Името ти е Катлийн Фарнсуърт Монтгомъри и се знаем от малки. И така, давай, Кети! На работа!

И Джей Ти й разказа всичко за своя роден град. За баща си, който в момента ръководеше сам семейното предприятие, за тримата си по-възрастни братя, за гребните регати, в които се бяха състезавали.

— Все аз печелех — заяви той и се усмихна дяволито. — Бях най-дребен, но бях твърде силен за ръста си.

Тя погледна едрото му мускулесто тяло, изпълнило тясната седалка.

— Но сега вече не си най-дребният, нали? — запита тя и в гласа й ясно прозвуча истински ужас от тази фамилия гиганти.

— Естествено, че не! — отвърна той и й намигна, след това бутна листовете настрани и я целуна.

— Не сега! — изсъска тя.

Той се отдръпна леко и се засмя, като видя как цялото й лице пламна.

— Та докъде бяхме стигнали? Ах, да. Уорбрук. — И продължи своя разказ.

Кацнаха в Лондон за бензин. След като отново излетяха, Джей Ти я заразпитва за нейния живот. Бяха вече някъде над Русия, когато заспаха. Събудиха се чак когато се приземиха в Ескалон, столицата на Ланкония. Джей Ти погледна през илюминатора. В далечината се открояваше заснежена планинска верига.

— По голямата част от Ланкония е на голяма надморска височина — обясни Арайа. — Намираме се на повече от две хиляди метра, затова въздухът е малко разреден.

Той я целуна.

— Ти не познаваш страната, запомни това и не го забравяй! Никога не си била тук! Никой от нас двамата не е идвал в Ланкония.

— Окей, бейби! — отвърна тя и пъхна в устата си парченце дъвка.

— Така вече е по-добре. Непременно ли трябва да дъвчеш непрестанно този боклук?

— Ами страшно американско е. А имай предвид и друго: скоро ще ми се наложи да се откажа от много неща. Корона на главата и дъвка в устата, не върви! Хайде, стани най-сетне! Искам да проверя да не ми счупи някой плочите, които нося на сестра си!

— Кети няма сестра! Забрави ли?

Той я изгледа толкова строго, че тя му се опули и направи от дъвката един голям балон.

— Хайде, хайде, тръгвай! — подвикна тя весело. Посрещна ги хладен, прозрачен въздух. Летището беше съвсем малко, не кацаха много машини. Чакаше ги кола.

— Лейтенант! — обърна се към Джей Ти един мъж в тъмен костюм, който държеше в ръката си куфарче за документи. — Всичко е подготвено. Добро утро, Ваше…

— Колко е хубаво да ви видя! — възкликна Арайа, грабна ръката му и я разтърси силно. — Тук все така ли е кучешки студено? Изглежда доста тъпо. Какво може да предприеме човек?

Очите на мъжа проблеснаха развеселено.

— Добро утро, мисис Монтгомъри!

— Наричайте ме спокойно Кети, всички така ми казват. Освен него. — И тя посочи с палец към Джей Ти. — Той ми измисля разни други имена. — Тя изплю дъвката си, хвана Джей Ти под ръка и го погледна прехласнато.

— О, да — каза мъжът смутено. — Ще отидем ли най-напред в хотела?

— Каква роля играеш всъщност? — попита Джей Ти тихо, докато й помагаше да се качи в колата.

— Ланконците си представят така една американка. Човекът, който шофираше, се казваше Джеймс Сандерсън. Беше служител при американския посланик в Ланкония. Само той и посланикът бяха осведомени за двойничката.

— Вашата история е добре прикрита — убеди ги Сандерсън. — Утре сутрин ще бъдете отведен до местните водохранилища. Идвате като специалист по превръщането на солената вода в питейна.

— Значи все пак ще се опитат да спасят лозята? — запита Арайа оживено.

— Оказваме съдействие на краля по този проект.

— Как е дядо ми?

— При неговата възраст е естествено да има някои оплаквания — отвърна Сандерсън дипломатично.

Арайа гледаше през прозореца. В Ланкония нищо не се бе изменило от векове. Тежката кола на посолството изглеждаше прекалено широка за тесните улички, настлани с калдъръм. Тези улици са били правени явно за хора и за кози стада, а не за големи лимузини. Същите бяха варосани, покрити със синкавосиви плочи, типични за Ланкония. Хората се движеха пеша. Нито коли, нито камиони. Но се мяркаха конски каруци. Хората бяха облечени в ланконска носия и в нея не бе изменено нищичко от стотици години: жените носеха дълги тъмни поли, бели блузи и пъстровезани колани. Мъжете бяха с панталони до коленете, бели ризи и бродирани жилетки. Децата представляваха миниатюрно подобие на своите родители.

Сандерсън и Джей Ти бяха приключили междувременно своя разговор и Джей Ти каза тихо:

— Имаш чувството, че тук времето е спряло.

— Ти си по-близо до истината, отколкото сам предполагаш — отвърна Арайа тъжно.

— Пристигнахме! — обяви Сандерсън и спря пред триетажната бяла сграда на хотела. Той се извърна и погледна Арайа. — Не смятам, че някой може да ви познае, но трябва да сте подготвена, ако все пак се случи. Необходимо е да се показвате колкото се може повече на обществени места, нека похитителите да разберат къде да потърсят заместничка. Ако всичко върви по план, двойницата ви утре ще изчезне.

— Знае ли се вече кои са похитителите? — попита Джей Ти. — Кой искаше да премахне принцесата?

— Имаме известни подозрения, но все още липсват конкретни доказателства… А, ето го и хопът! Да вървим!

— Почакайте — каза Арайа и сложи ръка на рамото на Джей Ти. — Познавам този човек! — Хопът на хотела беше човек към седемдесетте. — Едно време ни беше трети градинар. Жена му винаги ми печеше курабийки. Него трудно ще го заблудя…

— Работата е вече в пълен ход, не можем сега да се откажем! Набий си го в главата: никога не си била тук. Никога не си виждала този човек!

— Ох, да — примижа Арайа и си пое дълбоко въздух.

Тя остана пред входа, докато Сандерсън влезе в хотела, а Джей Ти сваляше багажа от колата.

Старият човек едва не изпусна куфарите, като съзря Арайа.

Тя дъвчеше дъвката си с отегчен вид.

— Какво ти става? Да не си видял призрак?

Старецът беше застанал пред нея и не сваляше очи от лицето й. Арайа се наведе, вдигна полата си почти до бедрата и започна да оправя ръба на найлоновите си чорапи.

— Е, миличък, видя ли сега достатъчно? — запита го тя свадливо.

Джей Ти я хвана под ръка и я дръпна да влезе.

— Какво правиш! Излагаш американците! Не преигравай!

— Ама разбира се, любов моя! Ще правя винаги онова, което кажеш, съкровище…

Джей Ти само я стрелна с очи.

Фоайето на хотела изглеждаше така, като че се намират в ловния дворец на руския цар: тежки греди по тавана, облицовани в дърво стени, тежки дъбови мебели. Над рецепцията беше окачено знамето на Ланкония: елен, коза и чепка грозде на червен фон.

— Твърде старомодно — констатира Джей Ти полугласно. — Дали имат бани?

— Мисли за американския престиж! — отвърна Арайа хапливо.

Докато Джей Ти попълваше формулярите за гости, портиерът вдигна очи и зяпна в Арайа. Гледа я толкова продължително, че тя не издържа и му намигна. Човекът моментално наведе глава.

— Извинете ме, лейтенант Монтгомъри! Трябва да взема нещо! — Портиерът изчезна в задната стаичка.

Джей Ти погледна Сандерсън въпросително, но той само вдигна рамене. — Служителят обаче веднага се върна с дебелата си жена и две охранени дечица. Стояха и гледаха Арайа смаяни.

— Има ли някакви картички с изгледи от тази крепост? — приближи се към тях Арайа. — Иначе никой в къщи няма да ми повярва, че може да има наистина такъв загубен хотел?

Никой не помръдна. Тя се облегна на плота.

— Какво ви става?! — запита тя свадливо. — Какво ме гледате така всички? Изглежда не обичате американците, така ли? Не сме достойни за вас, така ли? Да не мислите, че…

Джей Ти я дръпна.

— Кети, свивай си устата!

Портиерът се събуди от своя транс.

— Извинете нашето лошо държане. Не искахме да ви обидим, но вие страшно приличате на нашата принцеса! Като две капки вода!

Арайа ръгна Джей Ти в ребрата и се провикна:

— Чуваш ли, съкровище? Те казват, че приличам на принцеса!

Жената на портиера извади от чекмеджето някаква пощенска картичка и я пъхна под носа на Арайа.

Тя взе снимката и сбърчи нос: беше официалният портрет на Нейно кралско височество, принцеса Арайа. Без да скрива разочарованието си, заяви:

— Дрънкулките й са доста хубави, но познавам къде-къде по-красиви жени. Право да си кажа, Айли от кварталния бар изглежда по-добре. Не намираш ли, съкровище? Как изобщо ви хрумна, че приличам на тази натруфена благородна кокошка? Искам да знаете само едно нещо: аз съм била „Мис подводница“! Чудно ли ви е? Двеста и шестнадесет матроси гласуваха, че предпочитат да се потопят с мене! — Тя погледна Джей Ти: — Не приличам на нея. Тя ми прилича на артистка от немите филми!

Той я обгърна с ръка, взе снимката, хвърли я сърдито на масата и обяви на портиера и смаяното му семейство:

— Жена ми е много по-привлекателна от тази личност! Ела, миличка, да се приберем горе, за да се успокоиш!

Той притисна главата й на рамото си и я поведе към стълбата.

Когато останаха сами в стаята, Сандерсън изгледа Арайа възхитен:

— Поздравявам ви, мисис Монтгомъри! Вие сте наистина най-неприятната американка, с която съм имал неудоволствието да се срещна.

Тя се усмихна и му намигна комично:

— Благодаря, стари друже!