Джуд Деверо
Джудит (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Слънчевата светлина падаше на широки ивици през отворените прозорци. Пролетният ден беше великолепен, въздухът бе изпълнен с аромати.

Помещението заемаше почти половината от четвъртия етаж. Южните прозорци пропускаха достатъчно светлина и топлина. Обстановката беше по-скоро оскъдна. Робърт Рейвдаун не даваше пари за глупости, а към тях принадлежаха килимите и гоблените за стените.

Тази сутрин помещението не изглеждаше голо както обикновено. Всички столове бяха покрити с рокли или платове, които блестяха на слънцето. Всички бяха нови, разкошни и от най-добро качество. Това беше част от зестрата на Джудит.

Имаше коприна от Италия, кадифе от Ориента, кашмир от Венеция, памучни платове от Триполи. Скъпоценни камъни искряха по деколтетата, коланите и полите. Рубини, перли, смарагди. Някои от роклите бяха обшити с кожи. Все скъпи кожи като хермелин и рис.

Джудит седеше сама сред целия този разкош. Седеше толкова неподвижно, че влезлият в стаята не би я забелязал, ако прекрасната й фигура не затъмняваше целия останал блясък.

Фините й крачета бяха обути в зелени кожени обувки, подплатени с мека кожа. Горната част на роклята й беше плътно прилепнала до тялото. Ръцете, които се подаваха от дългите, широки ръкави, бяха сякаш от слонова кост.

Талията беше толкова тънка, че един силен мъж можеше спокойно да я обхване с ръцете си. Дълбокото деколте разкриваше част от примамливо закръглените гърди. Полата падаше като камбана и при всяка крачка се поклащаше грациозно.

Платът на роклята беше обшит със златни конци и блестеше на слънцето. Талията беше пристегната с колан от най-фина позлатена кожа, украсен със смарагди. Мека наметка от тъмнозелена тафта обгръщаше раменете й. Цялата връхна дреха беше подплатено с хермелин.

При вида на тези прекрасни одежди всяка друга жена щеше да избухне и безкрайно ликуване. А Джудит стоеше и се гледаше със сериозно изражение.

Тя беше необикновено красива, ала не го съзнаваше. Имаше тяло, което спираше дъха на мъжете.

Дългата кестенява коса падаше на меки вълни чак до хълбоците. Тя вървеше гордо изправена, вирнала упорито красивата си брадичка. И сега, докато обмисляше страшните неща, които й предстояха, устните й изглеждаха пълни и кръгли като розови пъпчици. Очите й първи привличаха чуждите погледи. Тъмнокафяви със златни ивици.

Джудит обърна глава и се загледа навън. Денят беше прекрасен. Във всяко друго време тя щеше да бъде щастлива, че навън е толкова хубаво. Щеше да възседне коня си и да препусне като вихър през полята.

Вместо това тя седеше неподвижно и не смееше да помръдне, за да не измачка роклята. Не, това не беше истинската причина. Джудит беше потънала в тежки мисли. Днес беше сватбеният й ден — а тя от седмици насам трепереше пред този ден. Беше убедена, че с него свършва свободата й и хубавото време ще бъде безвъзвратно отминало.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и две слугини буквално влетяха в стаята. Лицата им бяха зачервени от тичането, защото бяха ходили в църквата, за да зърнат отдалече младоженеца.

— Господарке, той е много красив мъж — заразказва възбудено Мод. — Много е едър, косата му е тъмна, очите също, а раменете му… — Тя разпери ръце и въздъхна драматично. После угрижено изгледа мълчаливата си господарка.

— А как върви… — намеси се Джоан, изправи рамене и направи няколко широки крачки.

— Така е, той е горд мъж — потвърди Мод. — Такива са всичките Аскотови. Държат се така, сякаш целият свят им принадлежи.

Джудит дори не се усмихна. Джоан понечи да продължи разказа си, но Мод я смушка да мълчи.

— Мога ли да направя нещо за вас, господарке? — попита съчувствено тя. — Има доста време, преди да тръгнете за църквата. Може би…

Джудит поклати глава.

— Вече никой не може да ми помогне. Как е мама?

— Майка ви почива, преди да тръгни за църквата. Пътят е дълъг, а ръката й… — Мод млъкна уплашено. Сега не беше време да натъжава още повече младата господарка.

Джудит се обвиняваше за счупената ръка на майка си. Мод знаеше това и не искаше да й напомня за случилото се. Идеше й да се удари през устата заради необмислените думи.

— Готова ли сте вече? — попита меко тя.

— Тялото ми е готово. Само не мога да овладея мислите си. Ще се погрижите ли за мама?

Двете я погледнаха смаяно.

— Ама, господарке…

— Искам да бъда сама — прекъсна ги нетърпеливо тя. — Вероятно това е последният път, когато ще мога да остана насаме със себе си. — Тя погледна през прозореца с отсъстващ вид.

Джоан много искаше да изтръгне господарката си от меланхоличното й настроение, но Мод й попречи. Джоан не можеше да разбере Джудит. Тя беше богата, днес беше сватбеният й ден. Щяха да я омъжат за красив млад рицар. Защо не беше щастлива? Джоан поклати укорително глава и позволи на Мод да я издърпа от стаята.

От седмици насам в замъка на Рейвдаун кипеше трескава работа. Приготовленията за сватбата бяха в пълен ход. Празненствата щяха да струват на баща й много пари — най-вероятно доходите за цяла една година.

Джудит знаеше това, защото тя водеше сметките. Хиляди лакти коприна бяха необходими само за огромните шатри, които щяха да пазят гостите от дъжда. Хиляда свине, триста телета, сто вола, четири хиляди купи с пастет от дивеч, триста бъчви бира. И така нататък, и така нататък.

И всичко това за нещо, което тя не искаше! За сватба. За нейната сватба!

Джудит не беше като другите момичета. За тях светът започваше и свършваше с любовта и женитбата. Нейната майка я беше научила, че това не е единственото щастие в живота.

Спонтанните аборти и съпругът, който използваше всяка възможност да я сплашва и наказва, бяха разрушили илюзиите на Хелън Рейвдаун. Единственото й щастие беше Джудит. За своето дете тя беше готова да се бори като лъвица. С времето бе престанала да се брани срещу грубостите на съпруга си. Но правеше всичко, за да защити дъщеря си.

Тя беше тази, която поиска от Робърт Рейвдаун да прати момичето в манастир. По онова време му беше все едно какво ще стане с нея, а и с майка й. Нали си имаше синовете от първия брак. Какво го интересуваше жената, която не можеше да износи един здрав син?

— Нека да върви при монахините, щом иска — отговори през смях той, но после се сети, че не биваше да се съгласява с искането на жена си, и я блъсна по стълбата.

При това падане Хелън си счупи крака на две места и макар че оттогава куцаше, беше доволна от смелостта си.

Тя живееше усамотено с любимата си дъщеря и много често се чувстваше като вдовица, защото Рейвдаун избягваше и двете, сякаш бяха чумави.

Майката и дъщерята бяха щастливи и Хелън неуморно възпитаваше детето си за бъдещия живот на монахиня.

А сега се оказа, че всичко е било напразно. Джудит трябваше да се омъжи. Трябваше да захвърли гордостта си и да се подчини на някакъв непознат мъж. Та тя изобщо нямаше представа какво означава да си съпруга.

Тя не умееше да шие и така и не се научи да бродира. Не беше свикнала да седи мирно и тихо и да кара слугите да работят вместо нея. И, което беше още по-лошо: покорството и предаността й бяха чужди.

А омъжената жена трябваше да върви със сведен поглед, да се съобразява във всичко с желанията на мъжа си и да му се покорява. Джудит беше възпитана да дава заповеди, защото това се изискваше от всяка абатиса — жена, която по положение беше равна на мъжете.

Джудит никога не свеждаше глава пред баща си и братята си. Робърт беснееше и вдигаше юмруци срещу нея, но тя дори не трепваше. Всички се чудеха, че той още не е пребил от бой единствената си дъщеря, но той сякаш се забавляваше от дързостта й.

Момичето имаше гордост, необичайна за жените. Походката й беше горда и издаваше самочувствие. Тя умееше да разговаря за отношението на краля към французите, да обсъжда стопански въпроси и изказваше собственото си мнение, без да я е грижа, че това не се харесва на мъжете.

През всичките тези години Хелън Рейвдаун беше живяла в постоянен страх, че няма къде да скрие дъщеря си, че някой мъж може да я види и да поиска от Робърт ръката й. Мисълта да се раздели с единственото си дете я ужасяваше.

Джудит трябваше да постъпи в манастира на дванадесет години, но Хелън не можеше да се лиши от близостта й. Тя беше единствената светлинка в живота й. Сега трябваше да разбере, че егоизмът й е имал съдбоносни последици.

Джудит разполагаше само с няколко седмици, за да се подготви за женитбата с един непознат. Тя не знаеше що за човек е Гевин Аскот, но това не я вълнуваше особено.

Джудит не познаваше други мъже освен баща си и братята си. Страх я беше дори да си помисли, че й предстои да живее с мъж, който мрази жена си и я бие, който е необразован и се хвали с физическата си сила. Дали след десет години и тя щеше да трепери от страх като майка си?

Джудит потръпна и се надигна. Тежката златна материя на роклята й прошумоля. Не, мъжът, който щеше да стане неин съпруг, никога нямаше да я види уплашена и трепереща. Тя щеше да прикрива чувствата си и винаги да излиза пред него гордо изправена и спокойна.

В тези минути, които й оставаха да прекара сама в покоите си, тя имаше право да отпусне рамене и да даде воля на страха си. Не можеше да си представи живота с този чужд мъж и никак не се успокои от въодушевените разкази на слугините си.

Често беше чувала момичетата да говорят за любимия си, беше ги виждала щастливи и сияещи. Наистина ли имаше мъже, които можеха да бъдат нежни, да даряват любов?

Ще изчакам, каза си решително Джудит. Ако той се държи мило с мен, и аз ще бъда добра с него. В този момент тя даде клетва пред себе си, че няма да търпи съпругът й да се отнася към нея, както баща й се отнасяше с бедната й майка.

— Господарке! — Джоан се втурна възбудено в стаята. — Сър Рейн и сър Майлс са отвън… — Като видя учуденото лице на Джудит, тя побърза да обясни: — Това са братята на бъдещия ви съпруг. Сър Рейн иска да поговори с вас преди венчавката.

Джудит кимна и зачака любопитно посетителите. Бъдещият й съпруг очевидно не се интересуваше от нея. Вместо да присъства лично на годежа, беше изпратил малкия си брат. И сега не бе пожелал да дойде при нея, а беше натоварил с тази задача братята си.

Тя пое дълбоко въздух и се опита да прогони треперенето, което заплашваше да обхване цялото й тяло. Беше много по-нервна, отколкото признаваше.

Рейн и Майлс слизаха бавно по витата стълба. Бяха пристигнали в замъка на Рейвдаун миналата вечер. Гевин упорито отказваше да говори за предстоящата сватба.

Рейн неколкократно настоя пред него, че е редно да направи посещение на бъдещата си жена, но винаги получаваше мрачния отговор:

— Нали ще я гледам до края на живота си! Защо са ми кошмари още отсега?

Когато Майлс се върна от годежа, Гевин дори не го разпита как изглежда годеницата му. Рейн беше този, който непрекъснато задаваше въпроси и настояваше да узнае всичко за богатата наследница. Ала Майлс остана както винаги мълчалив. Рейн веднага усети, че малкият им брат крие нещо, и днес най-после разбра. Беше видял Джудит и това му стигаше.

— Защо не каза нищо на Гевин? — попита тихо той. — Нали знаеш какво очаква той и…

Майлс не го остави да довърши. Лицето му беше сериозно, ала погледът му блестеше от възхищение. Бъдещата му снаха беше наистина прекрасна.

— Ще му се отрази много добре, ако поне веднъж му се наложи да признае грешката си — проговори решително той.

Рейн разбра и се ухили. Знаеше, че понякога Гевин е ненужно строг с най-младия брат, и разбираше желанието на Майлс да си отмъсти.

— Само като си помисля, че ми предложи да се оженя за нея вместо него, и ми иде да си зашлевя шамар. Кълна ти се, ако я бях видял преди това, щях да се боря за нея с всички сили. Мислиш ли, че вече е много късно?

Майлс му отговори нещо, но Рейн не чу нито дума. Мислите му бяха при Джудит. Един-единствен поглед в дълбоките златнокафяви очи бе замаял главата му.

Докато стоеше пред нея, той не беше в състояние да промълви и една дума. Само я гледаше с нарастващо възхищение. Младата дама не се кискаше нервно като другите, нито беше плаха и покорна. Тя стоеше неподвижно пред двамата непознати мъже и ги гледаше със спокойно очакване.

Майлс трябваше да го смушка, за да заговори, фантазията на Рейн вече работеше на пълни обороти и рисуваше в съзнанието му невероятни картини: как качва Джудит на гърба на врания си кон и я отвежда някъде много далеч, за да остане насаме с нея…

Рейн се изтръгна от опияняващите мисли и се обърна затворнически към брат си.

— Знаеш ли какво, Майлс, и двамата ще дадем урок на Гевин!

— Какво имаш предвид? — попита въодушевено Майлс.

— Ако си спомням добре, с теб току-що видяхме една грозна вещица с изгнили зъби и дебел задник.

Майлс се ухили доволно.

— На задната стълба наистина стоеше една такава старица, така че няма да ни се налага да лъжем. Милият ни брат няма да узнае цялата истина и толкоз.

Двамата се потупаха заговорнически по раменете и продължиха пътя си.

Все още беше ранна сутрин, когато Джудит, следвана от слугините си, слезе в голямата зала на втория етаж.

По стените на грамадното помещение висяха скъпоценни гоблени. От вратата до отсрещния край на залата беше прострян истински килим от розови листа и лилии. Джудит щеше да мине по него след връщането си от църквата — като омъжена жена.

Мод вървеше след господарката си, за да носи края на подплатената с хермелин наметка. Джудит спря за миг на прага, после решително излезе навън. Пое дълбоко дъх и продължи пътя си.

Когато се озова под ярките лъчи на слънцето, тя затвори за миг очи, ослепена от блясъка на пролетния ден. След малко ги отвори и видя колко много хора бяха дошли, за да присъстват на сватбата й.

Ликуващите викове на множеството я смутиха. Не беше очаквала това. Ала красотата на младата булка въодушевяваше присъстващите.

Джудит се усмихна и кимна с достойнство на високопоставените гости, после махна приятелски с ръка на търговците и селяните, на ратаите и слугините. Пътят към църквата приличаше на процесия и имаше за цел да покаже на всички богатството и високото положение на граф Робърт Рейвдаун.

По-късно баща й щеше да разказва с видимо задоволство колко много графове, барони и рицари бяха дошли да почетат с присъствието си сватбата на дъщеря му.

Начело на процесията вървяха свирачите, които с мъка си пробиваха път. Робърт Рейвдаун посрещна тържествено дъщеря си, прегърна я и я качи на великолепен бял жребец. Лицето му грееше в доволна усмивка. Нямаше по-красива девойка от дъщеря му.

Джудит трябваше да язди с дамско седло и се чувстваше доста неудобно, но с нищо не се издаваше. Тя оправи диплите на роклята си и отново се усмихна на присъстващите.

Майка й яздеше след нея, а от двете й страни бяха Рейн и Майлс Аскот. Останалите гости се подредиха според ранга си в процесията.

Музикантите засвириха и шествието потегли бавно и тържествено. Робърт Рейвдаун стискаше здраво юздите на белия жребец и вървеше с отмерени крачки.

Джудит усещаше как безпокойството й се засилва. Мисълта за бъдещия съпруг разкъсваше сърцето й.

Тя седеше на седлото гордо изправена. Погледът й беше устремен към вратата на църквата, пред която бяха застанали две фигури. Свещеникът и мъжът, за когото щяха да я венчаят само след минути.

Гевин не усещаше и най-малко любопитство. Дори напротив. Той се страхуваше от бъдещата си съпруга. Братята му бяха му разказали как изглежда и той очакваше да види пред себе си грозна и дебела мома, на всичкото отгоре доста глупава.

Той се опитваше да не гледа в посоката, от която идваше процесията. Много скоро обаче ликуващите викове на множеството и музиката го изтръгнаха от нерадостните мисли. Нещо не е наред, каза си той и бързо извърна глава.

Процесията беше съвсем близо до църквата. Гевин впи поглед в момичето на белия кон. Видя блестящата кестенява коса и смаяно се запита коя ли е тази красавица. Господи, та това беше булката!

Младото момиче приличаше на богиня, току-що събудила се за живот. Гевин зяпна от учудване. След миг на лицето му изгря усмивка. Рейн го беше излъгал!

Гевин беше толкова облекчен и щастлив, че не усети как се раздвижи. Старата традиция изискваше младоженецът да чака пред вратата на църквата, докато бащата на невестата я свали от седлото и я отведе нагоре по стълбите, за да я предаде на бъдещия съпруг.

Но Гевин искаше да види момичето отблизо. Без да чува въодушевените викове и дръзките пожелания на множеството, той бутна настрана тъста си и протегна ръце. Пръстите му се сключиха около тънката талия на Джудит и без усилие я вдигнаха от седлото.

Отблизо невестата му беше още по-прекрасна. Гевин видя розови устенца, кожа от мляко и кръв, мека като коприна. И едва сдържа вика си, когато се вгледа в очите й.

Той й се усмихна щастливо и тя отговори на усмивката му. Между устните й проблеснаха бели зъбки, по-красиви от перли.

Дивото ликуване на тълпата върна Гевин в действителността. Той сложи Джудит на земята и й подаде ръка. Пръстите му се сключиха около крехката й китка, сякаш искаха да й попречат да избяга.

Зрителите бяха въодушевени от поведението му и изразиха радостта си с бурни викове. Робърт Рейвдаун, който отначало се ядоса на безцеремонността на зетя си, сега се усмихна доволно.

Венчавката се извърши пред вратата на църквата. Всички трябваше да видят какво става. Свещеникът попита Гевин дали иска да вземе за жена Джудит Рейвдаун.

Гевин погледна за миг момичето до себе си и жадно вдъхна аромата на блестящата кестенява коса.

— Да, искам — отговори високо и ясно той.

След това свещеникът попита Джудит, която спокойно беше издържала погледа на бъдещия си съпруг. Тя бе очаквала да види младеж, а сега до нея стоеше мъж, висок и силен като приказен герой, с тъмна коса, широки рамене, облечен изцяло в сиво. На колана му висеше меч в блестяща ножница. Дръжката му беше украсена със скъпоценни камъни.

Под погледа на Гевин тя усети как по гърба й се разлива сладостна топлина. Беше толкова вдълбочена в гледане, че свещеникът трябваше да повтори въпроса си.

Джудит разтърси глава и бузите й пламнаха. От устните й се отрони тихо „Да“. Тя наистина искаше да стане съпруга на Гевин Аскот.

Двамата размениха пръстените си и се заклеха да се обичат, да се почитат и да си бъдат верни до края на живота си.

Джудит беше опиянена от щастие и не забелязваше нищо около себе си.

Някой бутна в ръцете им кошници със сребърни монети и двамата започнаха да загребват с шепи и да ги хвърлят към тълпата. После тръгнаха след свещеника към потъналата в сумрак църква.

Гевин и Джудит заеха почетните места и месата започна. Докато свещеникът произнасяше тържествените молитви, двамата непрекъснато се поглеждаха скришом.

Гостите наблюдаваха доброжелателно младата двойка и всички бяха сигурни, че им предстои дълъг и щастлив живот.

Само една личност не се радваше на младоженците. Лилиан Валенс седеше до бъдещия си съпруг и сърцето й се разкъсваше от омраза. Едмънд Чатауърт беше дебел, ленив мъж. Пълна противоположност на стегнатия, силен Гевин. Тя не можеше да си представи как ще го допусне в леглото си… Няма да позволя на Гевин да ме забрави, закле се ядно Лилиан. Тази малка вещица с червени коси няма да ми го отнеме.

Като видя как Гевин взе ръцете на жена си и ги целуна, тя стисна юмруци в безпомощна ярост. Тази нахалница дори не се изчерви!

Лилиан не се досещаше, че някой може да види гнева й. Ала Рейн не я изпускаше от очи и разбираше много добре какво става в сърцето й.

Той знаеше, че тази малка мръсница има власт над Гевин. Засега големият му брат беше омаян от красотата на жена си. Но какво ли щеше да стане, когато Лилиан отново се изпречеше на пътя му?

Рейн неспокойно местеше поглед между Джудит и Лилиан. Човек може да се възхищава на Лилиан, но няма как да не се влюби в Джудит, заключи облекчено той.