Джуд Деверо
Джудит (3)

ВТОРА ГЛАВА

Беше много късно, когато Гевин видя пред себе си очертанията на Аскот Касъл. Макар че алчният, жаден за повече пласт и могъщество крал им бе отнел почти всички земи, той не посмя да ги лиши от родовия замък.

Семейство Аскот живееше тук вече повече от четири столетия. Много поколения бяха строили и достроявали замъка и го бяха укрепвали срещу неприятелски нападения. Стените му бяха повече от четири метра дебели и каменната грамада изглеждаше силна и непобедима.

Във външния двор бяха къщичките на крепостните и войниците. Тази част на крепостта беше и най-добрият защитен вал, който пазеше вътрешния двор. В него живееха четиримата братя Аскот с личните си прислужници.

Освен че беше обкръжен с две крепостни стени, замъкът се издигаше върху билото на планината, под което минаваше широка река. Склонът беше абсолютно гол. Всички дървета бяха изсечени, за да не могат неприятелите да се промъкват незабелязано. Стражите по стените виждаха пристигащите отдалече.

Семейство Аскот беше построило този замък, за да се защитава в продължение на столетия от алчните крале и другите неприятели.

Гевин огледа стените и в очите му блесна гордост. Той подкара коня си към реката, слезе и преведе животното през плитката вода. Освен огромната порта, това беше единственият достъп до замъка. Портата беше затворена с падаща решетка, която се спускаше с помощта на дълги въжета.

Тъй като не искаше да вика стражите посред нощ и да им заповяда да намерят още петима души, за да издърпат тежката решетка, Гевин продължи пътя си покрай високата стена към задния вход.

По стената цяла нощ патрулираха стражи. Гевин кимна приятелски на мъжете, които го пропуснаха да влезе. Огледа се с учудване, защото въпреки късния час дворът беше необичайно оживен.

— Какво се е случило? — обърна се той към ратая, който дотича да поеме коня му.

— Господарите тъкмо се върнаха от селото. Избухна пожар.

— Много ли е лошо?

— Не, сър. Само няколко търговски къщи — отговори момчето и равнодушно вдигна рамене.

Гевин влезе в къщата. В голямата зала рицарите и мъжете от свитата му тъкмо приготвяха постелите си за нощта.

Гевин поздрави някои от тях и забърза нагоре по широкото стълбище. Покоите му бяха на третия етаж.

— Ето го и нашия вятърничав брат! — посрещна го с весел смях Рейн. — Какво ще кажеш, Майлс? Дали пък големият ни брат не обикаля нощем из околността, за да се отърве от задълженията си? Ако и ние бяхме като него, половината село щеше да изгори.

Рейн беше третият брат, най-дребен, но и най-широкоплещест от всички. Той беше изключително силен мъж. Който обаче го видеше в този вид, изправен срещу Гевин с весело святкащи очи и дълбоки трапчинки на двете бузи, никога нямаше да повярва, че на бойното поле е мрачен и страшен като самия дявол.

Гевин погледна брат си с хладно равнодушие. Майлс, който все още не беше съблякъл обгорените си, покрити със сажди дрехи, наля вино в едно калаено канче и му го подаде.

— Да не си получил лоши вести? — попита меко той. Майлс беше най-младият син на семейство Аскот, сериозен млад мъж с будни сиви очи, от които не убягваше нищо. Рядко го виждаха да се усмихва.

Гевин взе чашата и се отпусна в един от солидните резбовани столове от орехово дърво. После се загледа в огъня с отсъстващ вид.

Намираха се в голямо помещение с под от тежки дъбови греди, покрити с ориенталски килими. По стените висяха огромни гоблени, изобразяващи ловни сцени.

И тримата братя носеха прости дрехи в тъмни цветове, бели ленени ризи, които прилепваха по тялото и се завързваха хлабаво на врата. Върху ризите обличаха дебели вълнени жакети, които им стигаха до хълбоците. Панталоните от тъмен вълнен плат подчертаваха силните бедра. Гевин носеше ботуши до коленете, а на колана му висеше меч, чиято дръжка беше обкована със скъпоценни камъни.

Той вдигна чашата до устните си и изпи виното на един дъх. Протегна чашата си на Майлс и мълчаливо изчака брат му да я напълни втори път. Никога нямаше да признае, че се чувства нещастен от вестта за женитбата на Лилиан. Дори пред братята си.

Когато Гевин продължи да мълчи, Майлс и Рейн си размениха бърз поглед. И двамата знаеха къде е бил брат им и защо с и толкова лошо настроение.

Рейн беше виждал Лилиан само веднъж. Намери я хладна и пресметлива, но скоро разбра, че тя е идеал за заслепения от красотата й Гевин. Оттогава изпитваше съжаление към влюбения си брат.

Майлс не проявяваше и най-малко разбиране. За него любовта беше чужда. В неговите очи всички жени бяха еднакви и служеха на една и съща цел.

— Робърт Рейвдаун пак изпрати един от хората си с предложение за женитба — проговори той в настъпилата тишина. — Имам чувството, че се страхува от смъртта и желае по-скоро да види първия си внук. Дъщеря му трябва да го дари с наследник, иначе смъртта му ще бъде ужасна.

— Да не е болен? — попита с усмивка Рейн.

— Не съм чул такова нещо — отвърна Майлс. — Той просто е полудял от мъка по любимите си синове. Останала му е само тази дъщеря. Аз… казаха ми, че редовно бие жена си, защото не му е родила синове.

Рейн смръщи чело. Той не донасяше мъжете, които се отнасяха жестоко с жените си.

— Няма ли най-после да му отговориш? — попита настойчиво Майлс, когато Гевин продължи да мълчи.

— Защо не я вземе някой от вас? — попита след малко той и гласът му прозвуча раздразнено. — Повикайте Стивън от Шотландия. А какво ще кажеш за себе си, Рейн? И ти имаш нужда от жена.

— Рейвдаун иска дъщеря му да се омъжи за първородния Аскот — отговори с широка усмивка Рейн. — Иначе с удоволствие щях да свърша тази работа вместо теб.

— Я престанете да се пазарите! — намеси се ядно Майлс. — Ти си на двадесет и седем години, Гевин. Ти си този, който има нужда от жена. Джудит Рейвдаун е богата и ще ти донесе титла. Ще станеш граф. Тя ще помогне на семейството ни да си възвърне поне част от стария блясък.

Лилиан беше загубена за него. Колкото по-бързо свършеше тази работа, толкова по-добре. Трябваше да забрави любовта. Той погледна брат си и изпъна рамене.

— Е, добре, ще се оженя.

Рейн и Майлс въздъхнаха облекчено.

— Накарах пратеника да почака — отговори тихо Майлс. — Надявах се да чуя този отговор.

Той излезе от стаята и Рейн веднага почна да дразни бъдещия жених:

— Чух, че била съвсем мъничка, ей толкова! — Той вдигна ръката си малко над колана. — А зъбите й били конски…

 

 

Вятърът проникваше безпрепятствено през широките процепи в стената на старата кула. Намаслена хартия закриваше отворите на прозорчетата, но не задържаше студа.

Лилиан се беше завила презглава с пухеника и й беше топло, макар че беше съвсем гола.

— Господарке! — прошепна Ела и се наведе над постелята й. — Той пристигна.

Лилиан се обърна и примигна сънено.

— Как смееш да ме будиш? — изфуча тя. — За кого говориш?

— Човекът на Рейвдаун. Той…

— Рейвдаун? — Лилиан се изправи като свещ в леглото си. Вече беше съвсем будна. — Дай ми роклята и го доведи тук.

— Тук? — погледна я ужасено Ела. — Не бива да правите това, господарке. Могат да ви чуят.

— Права си — прошепна с отсъстващ вид Лилиан. — Твърде рисковано е. Помогни ми да се облека. Ще се срещна с него под бряста в кухненския двор.

— Сега, посред нощ? Не може така…

— Върви, какво чакаш! Кажи му, че идвам веднага! — Лилиан наметна халата си от дебело червено кадифе, подплатен с катеричи кожи. Тя завърза колана около талията си и нахлузи топлите кожени обувки.

Беше минал цял месец след последната й среща с Гевин. Оттогава той не й беше изпратил нито едно писъмце.

Само няколко дни след срещата в гората тя узна, че той е дал съгласие да се ожени за богатата наследница. А сега вестта за голямата сватба се носеше из цялата страна.

Поканени бяха стотици гости. Щеше да се събере цялото благородничество. Колкото повече подробности узнаваше Лилиан, толкова по-силна ставаше ревността й.

Най-голямото й желание беше да седи до жених като Гевин и да наблюдава турнира, организиран в чест на сватбата й. Тя също щеше да се омъжи, но за нейната сватба не се правеха такива приготовления.

Но колкото и да й разказваха за пищните сватбени приготовления, никой не можеше да й каже нищо за невестата. За Джудит Рейвдаун. Преди две седмици Лилиан стигна до идеята, че трябва да подкупи някого от домакинството на Рейвдаун, за да й разкаже как изглежда господарката му. И сега човекът беше тук.

Лилиан усети как сърцето й заби лудо от вълнение. Тя слезе по стълбите и прекоси бързо изоставената и подивяла градина. Тази Джудит сигурно е грозна като костенурка, повтаряше си тя. Непременно е така, защо иначе я крият от снета?

— Моите почитания, милейди — проговори нахално мъжът, като я видя да идва. — Вашата красота може да затъмни дори луната. — Той взе ръката й и я целуна.

Лилиан беше отвратена от държанието му, но той беше единственият, който можеше да й разкаже нещо за Джудит Рейвдаун. А цената, която бе поискал, беше направо безсрамна.

Макар че видът му беше гаден, той се беше проявил като не лош любовник и дори я бе научил на някои нови трикове.

— Има ли нещо ново? — попита нетърпеливо Лилиан и издърпа ръката си. — Видя ли я?

— Не… или поне не отблизо.

— Какво говориш? Видя ли я или не? — Гласът на Лилиан трепереше от гняв.

— Видях я. Но я охраняват много строго и… — Той искаше да спечели благоволението й и знаеше, че трябва да говори истината. Вчера бе видял Джудит Рейвдаун да излиза на езда с няколко от дамите си. Ала не можа да разбере точно коя е богатата наследница.

— Защо я охраняват? Сигурно е много тъпа и дори не я пускат да излиза сама?

Изведнъж мъжът се почувства неловко. Жената пред него беше коварна като змия. Студенината в очите й го плашеше.

— Носят се разни слухове. Никога не я виждат без придружител. Излиза или с майка си, или с дамите си. Нали са я възпитали за живот в манастира и…

— За манастира ли? — Лилиан усети как напрежението й отслабва. Обикновено в манастир изпращаха грозните, уродливите или умствено изостаналите дъщери на богатите семейства. — Значи тя не е съвсем нормална?

— Защо иначе биха я крили от очите на света, уважаема? И то още от детските й години. Робърт Рейвдаун е корав мъж. Веднъж блъсна жена си по стълбата и оттогава бедната куца. Сигурно не иска хората да видят, че дъщеря му е грозна като нощта.

— Но ти все пак не си сигурен, че това е причината, нали?

Мъжът се усмихна и се почувства малко по-уверен в себе си.

— Каква друга причина биха могли да имат? Ако бащата не се срамува от дъщеря си, той ще я показва пред целия свят, нали? Сигурно щеше да я сгоди още преди смъртта на синовете си. Кой би позволил на единствената си дъщеря да отиде в манастир?

Лилиан се взираше замислено в мрака. Мълчанието й го направи още по-смел. Той посегна към ръката й и я привлече към себе си.

— Нямате основания да се страхувате от нея, милейди — прошепна в ухото й той. — Нито една жена не е в състояние да ви отнеме лорд Гевин.

Лилиан пое шумно въздух. Толкова ли много хора знаеха за нея и Гевин? Тя вдигна гордо глава и се направи, че не е чула последната забележка.

— Ти се справи добре и заслужаваш награда.

Мъжът се приведе към нея и я целуна. Лилиан се отдръпна назад, но по лицето й не пролича колко е отвратена.

— Не тази нощ — прошепна с добре изиграна страст тя. — Утре. Трябва да направя някои приготовления, за да не ни видят и да имаме достатъчно време. — Тя помилва бедрото му и се усмихна, когато той простена от наслада: — Сега обаче трябва да вървя.

Тя му обърна гръб и се запъти с бързи крачки към кулата. Лицето й изразяваше решителност. Трябваше да свърши нещо много важно, преди да си легне.

Момчето от обора със сигурност щеше да й направи тази малка услуга. Тя не можеше да допусне един шпионин да говори така нахално за нея и Гевин… Той щеше да си плати за дързостта.

 

 

— Добро утро, татко — проговори с усмивка Лилиан, приведе се и положи лека целувка върху набраздената от белези буза на дебелия стар мъж.

Двамата се намираха на втория етаж на кулата, в помещението, което наричаха голямата зала. То се използваше за трапезария, за приеми и като спалня на мъжете от свитата.

Лилиан видя празната кана на баща си и махна на един минаващ слуга.

— Ей ти, бързо донеси прясна бира на баща ми!

Никълъс Валенс се протегна и с благодарност стисна ръката на дъщеря си.

— Ти си единствената, която се грижи за мен, моя сладка Лилиан. Всички други — майка ти и сестрите ти — ми забраняват да пия. Само ти разбираш, че ми се отразява добре.

Лилиан се извърна настрана.

— Прав си, скъпи татко. Аз те обичам толкова много. — На лицето й се изписа пленителна усмивка.

За кой ли път Никълъс се запита как мършавата му жена бе успяла да му роди такава красива дъщеря. Лилиан винаги му даваше бутилките, които другите криеха от него. Тя беше послушна дъщеря и той й се отблагодаряваше, като й даваше пари за рокли.

Лилиан носеше копринени одежди, докато сестрите й се задоволяваха с грубите вълнени и ленени платове, които тъчаха сами. Той правеше всичко за Лилиан. Нали беше заявил на онзи глупак Аскот, че никога няма да му я даде за жена? Тя беше създадена за по-добър живот. Много скоро щеше да се омъжи за граф.

Той посегна към каната и отпи голяма глътка.

— Татенце, исках да те помоля за една услуга — продължи да се умилква Лилиан.

Валенс отпи още една глътка. Желанията на дъщеря му често бяха трудно изпълними. По-добре беше да избере друга тема.

— Чу ли, че снощи някакъв мъж паднал от стената? Никой не го познава. Слугите не знаят как е влязъл.

Лицето на Лилиан се промени. Слава Богу! Шпионинът вече нямаше да разказва на чуждите хора за нея и за Гевин. Никой нямаше да узнае, че е разпитвала за Джудит Рейвдаун. Тя погледна равнодушно баща си и вдигна рамене.

— Искам да отида на сватбата. Нали се сещаш, онази Рейвдаун ще се омъжи за Гевин Аскот…

— Искаш да те поканят на сватбата? — попита смаяно Никълъс. — Но тя е дъщеря на граф! Как бих могъл да получа покана?

Лилиан отпрати слугата, който беше дошъл с нова кана бира, и се приведе с усмивка към баща си.

— Измислих един план…