Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кадифе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Velvet Promise [=Judith], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 252гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“, 1998

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-028-6

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от sibela)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Уолтър взе ръката на Джудит и я поднесе към устните си. Тя сведе глава, сякаш не смееше да го погледне.

— Мина много време, откакто ви видях за последен път — заговори той и гласът му прозвуча изненадващо смирено. — Станала сте много по-красива. Заповядайте на масата. Заповядах да приготвят празнична вечеря.

Джудит погледна старата ленена покривка, цялата на петна, и се потърси от погнуса. Калаените съдове бяха разкривени. Погледна колебливо стола си и седна.

— Достатъчно удобни ли са покоите ви? — Уолтър Демари беше втренчил жаден поглед в деколтето й.

— Да… — пошепна едва чуто тя.

— О, скъпа моя, не искам да се страхувате от мен!

Страх е меко казано, помисли си Джудит и се постара да овладее треперенето си.

— Не е страх, само съм объркана. Не съм свикнала с компанията на почтени рицари. Онези, които познавам… не бяха особено любезни.

Уолтър отново стисна ръката й.

— Искам да те обезщетя за всичко, което си претърпяла. Знам много за теб, но ти не знаеш почти нищо за мен. Аз бях приятел на братята ти.

— Не знаех! — погледай го изненадано Джудит. — Значи затова татко ме е обещал на теб? — Тя го погледна невинно.

— Какво… а, да… — заекна смутено Демари.

— Бедните ми братя имаха толкова малко приятели. Много се радвам, че си бил близък с тях. Вероятно баща ми не е преценил правилно положението. Защо не се е стигнало до годеж?

— Ами, аз… — Уолтър отпи голяма глътка вино, за да има време да помисли. По-скоро щеше да си отхапе езика, отколкото да й признае, че никога не е ставало дума за женитба.

Джудит го погледна бързо и отново сведе глава.

— Сигурно казах нещо лошо… Ще ме удариш ли сега?

Уолтър се обърна рязко към нея и като видя сълзите в големите златни очи, се стресна още повече.

— Скъпа моя Джудит… — Той покри ръката й със страстни целувки. — Защо едно толкова мило същество като теб се бои от мъжете?

— Прощавайте. Аз почти не познавам мъжете…

— Усмихни се, красавице моя. Кажи ми какво да ти подаря. Готов съм да ти дам всичко, което желае сърцето ти.

Джудит вдигна очи.

— Бих желала да настаните майка ми по-удобно — отговори с твърд глас тя. — Някъде по-близо до моята стая.

— Милорд — намеси се сър Артър, който седеше отдясно на Джудит и не пропускаше нито дума от разговора, — ако настаним лейди Хелън на четвъртия етаж, няма да можем да я охраняваме добре.

Уолтър смръщи чело. Той трябваше да има тази плаха и невинна жена, на всяка цена. А и не му хареса, че Артър се държи така пред нея.

Смитън забеляза веднага, че е допуснал грешка.

— Имах предвид само сигурността на дамата — побърза да обясни той. После се обърна към Джудит: — Ако разполагате само с един човек за охрана на майка си, кого бихте избрали?

— Джон Басе — отговори без колебание тя. Тогава няма да има кой да ми помогне да подготвя бягството, помисли си безпомощно тя. Сър Артър я погледна, сякаш можеше да чете мислите й.

— Идеята е великолепна — намеси се Уолтър. — Наистина ли желаеш това?

Джудит се почувства зле. Всъщност, без Джон ще имам повече свобода, опита се да се успокои тя.

— Да, милорд. Знам, че мама ще бъде в добри ръце, и това ще ме направи спокойна — прошепна тя и се изчерви.

— Добре. Нека сега посветим вниманието си на по-весели неща. Искате ли утре да ви заведа на лов?

— На лов? Аз… знаете ли, имам още едно желание, но се боя, че ще ми се изсмеете. — Джудит сведе поглед към ръцете си.

— О, не, няма да се смея. Говори, моля те — засмя се Уолтър.

— Никога не съм виждала толкова стар замък. Много бих искала да го разгледам. Оборите, стаите, дори млекарницата.

— Още утре ще ти покажа всичко. Това е скромно желание. — Очите му търсеха нейните, но Джудит не смееше да вдигне глава.

— Много съм уморена. Ще ме извиниш ли? — помоли със сладък глас тя.

— Волята ти е закон за мен. — Уолтър стана и й подаде ръка.

Джудит хвърли бърз поглед към Джон, който стоеше зад нея със скръстени на гърба ръце.

— Искам да поговоря с придружителя си — помоли тихо тя. Преди Уолтър да е успял да реагира, тя взе Джон под ръка и го отведе настрана. — Ти ще внимаваш за майка ми, а аз ще се погрижа за останалото.

— Не мога да ви позволя. Лорд Гевин…

— Тихо! Никой не бива да чуе за какво си говорим. Мама трябва да се махне от онази влажна дупка, иначе ще се разболее.

— Този мъж ви поглъща с поглед. Иска ви и…

Джудит отметна глава назад и го изгледа упорито.

— Знам как да се пазя. Не се тревожи за мен.

Джон понечи да й отговори, но Уолтър пристъпи бързо към Джудит и отново й подаде ръка.

— Ще те придружа до покоите ти.

Когато остана сама с Джоан, Джудит чу прислужницата си да се киска доволно.

— Бяхте страхотна. — Джоан разтърси глава. — Откъде знаете номера с нокътя, за да се разплачете?

Джудит въздъхна с болка. Думите на Джоан й напомниха една сцена, която би предпочела да забрави. Лилиан и Гевин в градината.

— От една жена, която умее да лъже — отговори кратко тя.

Джоан й помогна да се съблече.

— Постигнахте ли онова, което искахте? Помогнаха ли ви сълзите?

— Мама ще получи по-добра стая и Джон ще остане при нея, за да я пази.

— Много добре.

— През следващите дни трябва да оставам по-често насаме с лорд Демари. Трябва да ме освободиш от вечното присъствие на сър Артър. — Джудит се взираше замислено пред себе си.

— Не е много лесно — промърмори Джоан и започна да четка косата й. — Утре ще се ослушам наоколо, за да узная къде крият лорд Гевин.

Господарката и прислужницата бяха забравили съсловните различия. Двете бяха съюзнички.

 

 

Уолтър и Артър седяха в залата. Масата беше раздигната, въоръжените мъже приготвяха сламениците си за спане.

— Нямам й доверие — промърмори като на себе си Артър.

— Как смееш да говориш така? — избухна ядно Уолтър. — Тя е като нежно цвете. Яла е достатъчно бой и сега е страхлива и плаха като сърна.

— Не беше плаха, когато изиска по-добра стая за майка си.

— Изискала е? Не е в характера й да поставя изисквания. Тя е загрижена за майка си. Това е понятно. Още едно доказателство за нежната й натура.

— Това сладко същество, което ти наричаш нежно цвете, чу доста важни неща тази вечер. Едва не й призна, че не е имало уговорка между теб и баща й. — Гласът на Артър беше пълен с ирония.

— Е, и? Какво те е грижа? Тя не иска да остане жена на Гевин Аскот.

— Защо си толкова сигурен?

— Ти сам каза, че си чул…

— Чул съм, да! Но не мога да си обясня защо дойде тук! Не вярвам да е толкова глупава, че да не съзнава колко опасно е това за нея.

— Нима твърдиш, че бих й сторил зло? — Лицето на Уолтър почервеня от гняв.

Артър издържа спокойно унищожителния му поглед.

— Не, докато новата игра ти е интересна. — Той познаваше добре Демари. — Трябва да се ожениш за нея, преди да я вземеш в леглото си. Само тогава ще я притежаваш истински. Ако сега я принудиш да ти се отдаде без благословията на църквата, тя ще те намрази, както мрази съпруга си.

— Няма нужда от съветите ти, когато става въпрос за жените. Аз заповядвам тук, не забравяй! Господарят съм аз! Нямаш ли си други задължения?

— Разбира се, милорд — отговори със странен глас Артър. — Утре ще придружа господаря си, докато показва защитните ни съоръжения на врага. — Той се обърна и светкавично се наведе, когато Артър запрати към лицето му чашата с вино.

 

 

Джудит се събуди още по тъмно. Първата й мисъл беше, че днес Джоан ще узнае нещо за съпруга й.

Тя отметна завивката и стана. Облече канеления си халат и тръгна да търси Джоан. Намери постелята й празна и стисна ядно зъби. Скоро гневът отстъпи място на тревогата. А може би Джоан я беше напуснала? Или сър Артър я беше заловил да шпионира?

След малко вратата се отвори безшумно и камериерката влезе на пръсти.

— Къде беше? — попита с треперещ глас Джудит.

Джоан притисна устата си с ръка, за да не изпищи.

— Господи! Как ме уплашихте! Защо не сте в леглото?

— Научи ли нещо за лорд Гевин? — попита делово Джудит. После сложи ръка на рамото й и я дръпна към леглото.

Джоан се отпусна уморено на меката завивка и притисна с две ръце бучащата си глава.

— Да, господарке.

— Къде е той? Жив ли е?

Джоан въздъхна.

— Не ми беше лесно да разузная нещо за затвора му. Охраняват го много строго, ден и нощ. Дотам се стига само през… не е лесно да се проникне до онази дупка. — Тя направи опит да се усмихне. — Един от стражите ме харесва. Прекрасен мъж. Цялата нощ…

— Джоан! — прекъсна я нетърпеливо Джудит. — Ти премълчаваш нещо. Какво става със съпруга ми? Добре ли е?

Джоан вдигна глава и я погледна в очите. После закри лицето си с ръце.

— Много е страшно, господарке. Не мога да повярвам, че са се отнесли така жестоко с него. Господарите не наказват така дори последния крепостен!

Джудит побледня като платно.

— Разказвай! — прошепна беззвучно тя. — Трябва да знам всичко.

Джоан изхълца и заговори задавено:

— Много малко хора в замъка знаят къде е… килията му. Довели са го през нощта и са го хвърлили в една… дупка.

— Дупка ли?

— Да, господарке. Нещо като затвор под мазето. Представлява ниска пещера под стената на кулата. Вътре се стича мръсната вода и пещерата е пълна с плъхове и други гадини.

— И там държат съпруга ми? — Джудит не можеше да повярва в чутото.

— Да, господарке. В пещерата се слиза само по една тясна стълбичка.

— Ти беше ли при него?

— Да. — Джоан сведе глава. — Видях го…

Джудит впи нокти в ръката й.

— И ми го казваш едва сега?

— Не можах да повярвам, че мъжът в пещерата е нашият господар. Той беше толкова силен и красив, а сега е само кожа и кости. Очите му са хлътнали, лицето му е сиво. Онзи момък ми даде една свещ, за да надникна в дупката. Тогава видях, че навсякъде пълзят мишки. А господарят… той лежи на голия под. Светлината го заслепи и вдигна ръце към лицето си. Велики Боже, каква страшна картина! — Джоан изплака безпомощно.

— Сигурна ли си, че това е лорд Гевин?

— Да, да! Онзи мъж го удари с камшик. Тогава господарят го изгледа с такава омраза…

— Позна ли те?

— Не вярвам. Отначало се уплаших, че ще ме познае. Но той вече не познава никого. Разумът му е помътен.

Джудит пое дълбоко дъх. Нещо я задушаваше. Джоан помилва ръката й.

— Вече е много късно. Той ще живее само още няколко дни. Забравете го, господарке. Той е почти мъртвец.

— Той е жив! — проговори ледено Джудит. — И аз ще го спася.

— Той е повече мъртъв, отколкото жив — опита се да я разубеди Джоан. — Ако го изведете навън, дневната светлина ще го ослепи.

Джудит стана.

— Трябва да се облека. Помогни ми. — Тя почака Джоан да извади роклята и продължи да дава заповеди: — Трябват ми дрехи от груба материя, каквито носят слугините. И високи ботуши. Намери и едно ниско столче или по-добре пейка. Да бъде тясна, но достатъчно дълга. Трябва ми още телен кош, за да мога да си го завържа на кръста. Гледай да не бъде много голям.

Джоан поклати глава и я погледна страхливо.

— Но аз ви казах, че съпругът ви е полумъртъв! Не можете да го спасите. И как ще му отнесете пейката, без да ви забележат? Можете да го нахраните, но нищо повече.

Джудит я погледна втренчено и Джоан млъкна. Когато господарката я погледнеше така, тя си знаеше, че вече няма място за спорове.

— Ще ви доставя всичко, което искате — обеща тихо тя.

На сутринта Уолтър Демари разведе Джудит из замъка и й показа всичко, което тя пожела да види. Сър Артър ги следваше с мрачно лице.

— Какви яки стени — прошепна със страхопочитание Джудит, докато оглеждаше внимателно крепостния вал. Погледът й се плъзна към мъжете, които бяха на пост по стената. Изглеждаха сънени. И не бяха много.

— Може би дамата желае да разгледа и оръжията ни — предложи иронично Артър. Изпитателният й поглед не беше убягнал от вниманието му.

Джудит стисна зъби и сведе глава.

— Не ви разбирам. Защо да се интересувам от оръжия?

— Аз също не разбирам. Какво ти става, Артър? — ядоса се не на шега Демари.

Джудит видя студения поглед на Смитън и отново осъзна, че той е най-опасният й неприятел. Тя се постара да се усмихне и се обърна към Демари:

— Вчера яздих дълго и още не съм възстановила силите си. Бих желала да си полегна.

— Разбира се, скъпа моя.

Джудит се отвращаваше от месестите му ръце, които непрекъснато стискаха пръстите й, от жадните му погледи. Тя кимна грациозно за сбогом, влезе в стаята си и здраво затвори вратата след себе си.

Без да се съблича, тя си легна и затвори очи. Мислите й отново се устремиха към мъжа, който лежеше затворен в онази страшна дупка.

Тя чу как вратата се отвори, но не се разтревожи. Слугините идваха и си отиваха. Внезапно една мъжка ръка докосна рамото й и тя се стресна до смърт.

До леглото й стоеше Уолтър Демари. Лицето му изразяваше задоволство. Джудит се огледа страхливо.

— Не се бой — помоли тихо той. — Сами сме. Погрижих са никой да не ни смущава. Всички тук знаят, че ако не се съобразяват с желанията ми, ще бъдат строго наказани.

Джудит го гледаше безмълвно.

— Наистина ли те е страх от мен? — Очите му светеха с мътен блясък. — Нима не знаеш, че те обичам? Обикнах те от първия миг, в който те видях. Наблюдавах те, когато яздеше към църквата. — Той взе един златен кичур и вдъхна дълбоко сладкия му аромат. — Знаеш ли как изглеждаше? Като златна кралица. — Демари притисна кичура към бузата си и продължи: — Още тогава разбрах, че си предопределена за мен. А ти се омъжи за друг! — В погледа му имаше обвинение.

Джудит си припомни съвета на Джоан. Демари не биваше да се доближава много до нея. Трябваше да го държи настрана, за да може да помогне на майка си и Гевин. Тя изхълца и скри лице в ръцете си.

Демари я погледна разтревожено.

— Какво има, сладката ми Джудит? Наскърбих ли те?

Тя се престори, че се опитва да се овладее.

— Моля за извинение. Ти си толкова мил. Никога не бях срещала такава доброта. Съпругът ми беше груб и ме биеше. Баща ми и братята ми също не бяха по-добри от него.

Уолтър я погледна изненадано.

— Наистина ли го мразиш? — Той видя в очите й такъв гняв, че неволно отстъпи назад. Изведнъж му се стори, че омразата й е насочена към него, а не към съпруга, й.

— Всички мъже са еднакви. Искат да притежават жената и толкова. Когато тя не иска, я принуждават със сила. Знаеш ли колко е страшно за една жена да я вземат насила?

— Не, аз…

— О, само да можех да повярвам, че на света съществува мъж, който няма да ме бие и да ме насилва!

Уолтър я гледаше изпитателно.

— И какво ако съществува такъв мъж?

Джудит се усмихна сладко.

— Бих го дарила с цялата си любов.

Уолтър улови ръката й и я целуна горещо.

— Бих дал всичко, за да спечеля сърцето ти. — Той се изправи и кимна тържествено. — Почини си, любов моя. И никога не забравяй, че когато имаш нужда от мен, ще бъда до теб.

Вратата се затвори зад гърба му. Само след минута в стаята нахлу разтревожената Джоан.

— Нищо не се случи — успокои я с лека усмивка Джудит. — Успях да го отпратя. Той ме смята за плаха и наивна. Ако знаеш как мразя този театър… Готово ли е всичко, което ти поръчах?

— Да, разбира се, макар да не ми беше лесно да го набавя.

— Само да излезем от това гнездо на плъхове, ще те възнаградя богато — обеща Джудит. — А сега поръчай да ми приготвят банята. Трябва да измия от себе си мръсните ръце на онзи мъж.