Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кадифе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Velvet Promise [=Judith], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 252гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“, 1998

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-028-6

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от sibela)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Голямата зала беше осветена от огъня в грамадната камина. Някои от предпочитаните оръженосци на братята Аскот седяха пред камината и играеха карти или шах. Други се бяха изтегнали по диваните и дремеха.

Джудит и Рейн седяха в другия ъгъл на помещението.

— Изсвири ми песента, моля те — рече Джудит. — Много добре знаеш, че нямам никаква музикална дарба.

Рейн взе няколко акорда на тумбестата си лютня и погледна с възхищение красивата си снаха. Сиянието на огъня позлатяваше косата й. Той я обожаваше не само заради красотата й. Джудит беше съвсем различна от жените, които беше срещал. Тя беше честна, умна и дружелюбна. Той съзнаваше, че е на път да се влюби до полуда в нея, и това го безпокоеше. Трябваше да се махне веднага след като кракът му заздравееше.

Рейн хвърли мрачен поглед към Гевин, който се беше облегнал на вратата и не откъсваше очи от жена си.

— Гевин, защо ти не й изсвириш нещо? — попита с лека усмивка той. — Кракът ме боли и ще ми бъде много трудно да се съсредоточа.

Гевин се раздвижи и на лицето му се изписа усмивка.

— Значи тя не знае да свири? — промърмори той. — Е, радвам се, че има поне едно нещо, което не умее. — Той помълча малко и избухна в смях. — Знаеш ли, че днес заповяда да изчистят езерцата с риба? Сигурно е предполагала, че ще намери съкровище.

В този миг Джудит се надигна и Гевин млъкна.

— Моля да ме извините — проговори спокойно тя. — Много съм уморена и бих желала да си легна. — Тя кимна с усмивка на двамата братя и излезе от залата.

Усмивката на лицето на Гевин угасна и той се отпусна тежко на един стол. Рейн го наблюдаваше с искрено съчувствие.

— Смятам утре рано да потегля към имението си — оповести след малко той. Гевин очевидно не го чу, затова Рейн махна на един паж, който дотича, за да му помогне да се прибере в стаята си.

Джудит стоеше насред спалнята си и се оглеждаше недоволно. Съпругът й се беше завърнал и двамата трябваше да споделят брачното легло. Гевин беше господар на този дом и имаше пълното право да спи тук. Но той не го направи.

Тя се съблече бързо, пъхна се в леглото и се зави до брадичката. Тъй като й се искаше да се наслади още малко на самотата си, бе отпратила слугините.

Беше много уморена, защото бе работила напрегнато през целия ден. Въпреки това не можеше да заспи. Лежеше с широко отворени очи и се взираше в копринения балдахин. След известно време чу стъпки пред вратата и неволно затаи дъх.

Стъпките се забавиха малко пред прага й, после се отдалечиха. Тя се зарадва, но облекчението, което изпита, не беше в състояние да стопли леглото й.

Всъщност, Гевин няма защо да идва при мен, каза си тя и стисна зъби, за да спре напиращите сълзи. Сигурно е прекарал последната седмица с Лилиан. Страстта му е задоволена и няма нужда от съпругата си.

Най-после умората я избави от мъчителните мисли.

 

 

На другата сутрин Джудит се събуди много рано. През завесите проникваше мътна утринна светлина. В замъка цареше дълбока тишина. Джудит обичаше този ранен час, когато всички спяха. Обичаше да става първа.

Тя облече долните си дрехи, после избра проста вълнена рокля, която й стоеше много добре. Меките кожени обувки не вдигаха шум, докато прекосяваше залата покрай спящите мъже.

Зад главната сграда имаше малка градина, заобиколена от ниска стена. Градината беше пълна с розови храсти. Досега Джудит имаше много друга работа и не беше намерила време да се погрижи за подивелите цветя.

Тежък аромат обгръщаше градината. Джудит се огледа и пое дълбоко дъх. После коленичи и се зае да разчиства сухите листа и клони.

— Градината беше на майка ми.

Дълбокият мъжки глас я стресна. Не беше чула как съпругът й се е приближил.

— Тя обичаше цветята и често купуваше семена и разсад — продължи да разказва Гевин. Той коленичи до Джудит и помириса една розова пъпка.

Утрото беше толкова прекрасно, че Джудит забрави омразата си.

— На колко години беше, когато почина майка ти? — попита тя и отново се зае с работата си.

— Бях много малък. Майлс изобщо не я познава.

— Баща ти ожени ли се повторно?

— Не. Тъгуваше много за нея и не можа да понесе загубата. Почина само три години след мама. Тогава бях на шестнадесет.

Джудит никога не беше чувала тази тъга в гласа му.

— Поел си тежки задължения още съвсем млад… — промълви тихо тя.

— Бях само една година по-млад от теб, когато трябваше да поема управлението на имотите. Затова се учудвам колко много работа свърши ти тук само за десетина дни. — В думите му звучеше искрено възхищение.

— Отрано са ме подготвили за подобни задачи — обясни с усмивка Джудит. — За теб е било много по-трудно, защото си бил възпитан за рицар.

— Разказваха ми, че си се подготвяла за манастир…

Джудит посвети вниманието си на следващия храст.

— Вярно е. Мама не искаше да живея като нея. Като младо момиче тя също е била в манастир и е била много щастлива там, докато баща ми… — Тя млъкна и лицето й се помрачи.

— Не разбирам откъде имаш толкова много знания за управлението на земите и другото имущество. Все си мислех, че монахините прекарват дните си в молитви и…

Джудит се засмя. Вече започваше да се разсъмва. Небето на изток се оцвети в розово. Слугите от кухнята се събуждаха.

— Повечето мъже са убедени, че най-лошото за една жена е да остане неомъжена. Ала животът на монахинята в никакъв случай не може да бъде наречен еднообразен. Спомни си само манастира „Света Ана“. Как мислиш, кой се грижи за земите му?

— Никога не съм си задавал този въпрос.

— Абатисата управлява имотите съвсем сама. Тя е толкова богата, че може да се мери дори с краля. Вашите земи и тези на баща ми са само малка част от безкрайните имоти на манастира. Миналата година двете с мама гостувахме там и можах да се убедя със собствените си очи, че абатисата няма нито минута за шиене и плетене… — Джудит говореше с мека ирония.

Гевин избухна в смях, защото веднага разбра намека й.

— Добре ме подреди — рече тихо той и си припомни как Рейн му беше разказвал за духовитите й забележки. — Имах нужда от този малък урок.

— Учудвам се, че знаеш толкова малко за манастирите. Нали сестра ти е монахиня.

При споменаването на Мери очите на Гевин заблестяха.

— О, знаеш ли, не мога да си представя как Мери управлява манастирските имоти. Още като дете тя беше плаха и изглеждаше някак си… неземна. Всички вярвахме, че е дошла от друг свят.

— Затова й позволихте да отиде в манастира, така ли?

— Тя сама пожела. Когато поех наследството, тя ни напусна. Помолих я да остане, дори й обещах, че няма да я принуждавам да се омъжва, ако не желае. Но тя предпочете да отиде в манастир.

Гевин се взираше настойчиво в лицето на жена си. Не можеше да си представи, че красавица като нея би могла да живее зад високите манастирски стени. Утринното слънце позлатяваше гъстите къдрици. Днес в погледа й нямаше омраза и сърцето му заби като лудо.

— Ох! — Джудит разкъса магията с болезнения си вик. В пръста й се бе забило трънче.

— Дай да видя! — Гевин улови ръката й. На пръста й имаше капка кръв. Той го вдигна към устните си, изсмука кръвта и втренчи поглед в очите на жена си.

— Желая ви добро утро!

Двамата отскочиха един от друг и стреснато погледнаха нагоре. Рейн се беше изправил до прозореца на стаята си и им махаше с ръка.

— Съжалявам, че попречих на уединението ви — ухили се той. — Само че моите момчета са ме забравили. Никой не се сеща, че съм затворник в стаята си с този проклет крак.

Джудит се изчерви и наведе глава. После издърпа ръката си и стана.

— Отивам при него — обясни тихо Гевин. — Решил е днес да замине за имението си. Ще му помогна да си събере багажа. После ще отидем при селяните, както се уговорихме.

Джудит кимна, без да го погледне.

— Май напредваш в ухажването на красивата си съпруга — отбеляза иронично Рейн, когато брат му влезе в стаята.

— И щях да стигна още по-далеч, ако някой не се беше разкрещял от прозореца — изръмжа сърдито Гевин и му помогна да слезе по стълбата.

Рейн се засмя, макар че усещаше силни болки. Само при мисълта за дългата езда, която му предстоеше, го обземаше ужас.

— През нощта не беше при нея, нали?

— Какво те засяга? Откога следиш къде спя?

— Откакто познавам Джудит. Как мислиш, защо си отивам, макар че кракът ми съвсем не е излекуван? — Рейн изкриви лице от болка.

— Тя е красива, нали? Само след няколко дни ще върви след мен като кученце. Тогава ще ти кажа къде прекарвам пощите си. Жената е като сокола. Трябва да я оставиш малко да погладува, за да се опитоми.

Рейн спря на място и удари брат си по рамото.

— Ти си непоправим глупак, най-големият, когото някога съм виждал! Нима не ти е ясно, че много често господарят е слуга на сокола? Знаеш ли колко пъти съм виждал мъжете да разнасят соколите си като бебенца!

— Говориш глупости! — изръмжа раздразнено Гевин. — Няма да ти позволя да ме наричаш глупак.

Рейн стисна здраво зъби, за да не извика от болка, когато брат му пусна на пода превързания му крак.

— Джудит струва хиляди пъти повече от онази коварна вещица, в която мислиш, че си влюбен.

Гевин го изгледа унищожително и продължи пътя си толкова бързо, че Рейн едва успяваше да се подпре на парапета.

— Не смей да кажеш и дума против Лилиан! — изсъска гневно той.

— Нямаш право да ми забраняваш каквото и да било. Някой трябва да ти отвори очите. Тя ще разруши живота ти и ще направи Джудит нещастна.

Гевин вдигна ядно юмрук, но бързо го отпусна.

— Радвам се, че си отиваш. Нямам желание да слушам глупостите ти за отношенията ми с жените. — Той се обърна рязко и остави Рейн да се оправя сам.

— Какви ти жени! — извика подире му Рейн. Гласът му преливаше от подигравка. — Едната е обсебила душата ти, а другата не ти позволява да споделиш леглото й. Как тогава смееш да твърдиш, че разбираш жените!