Метаданни
Данни
- Серия
- Ключове (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Key of Valor, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Атанасова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 143гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona(2009)
- Разпознаване и начална корекция
- ultimat(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- misi_misi(2008)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2012)
- Допълнителна корекция
- Еми(2014)
Издание:
Нора Робъртс. Ключът на смелостта
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 2004
Отговорен редактор: Виктория Петрова
Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова
ISBN: 954-260-158-1
История
- —Добавяне
- —Корекция от sonnni и Еми
Седемнадесета глава
Брад не знаеше какво си е наумила, но държането й определено му харесваше. Каквато и да бе причината за неустоимия блясък в очите й и чувственото й мъркане, не би могъл да се оплаче.
Запита се какви ли странни и екзотични женски ритуали бяха извършвали с приятелките й, докато той бе гледал футбол.
Може би щяха да ги повтарят всяка седмица.
При първа възможност щеше да я притисне в ъгъла и да я накара да обещае, че ще довърши започнатото с онази дълга, изпепеляваща целувка.
Но по всичко личеше, че няма да бъде скоро.
Когато Флин и Джордън си тръгнаха, Саймън заяви, че умира от глад. Фактът, че хлапакът не бе престанал да се тъпче с лакомства през целия ден, не бе от значение. Твърдеше, че и той, и кучетата са изгладнели до смърт и ако не хапнат скоро, с тях е свършено. За да ги залъже, Брад пъхна в ръцете му полупразен пакет царевични пръчици и ги изпрати навън.
Но от Зоуи нямаше и следа вече повече от час. Бе влязла в стаята и след като го бе възбудила до полуда, бе изчезнала. Все още усещаше вкуса на устните й.
Саймън не бе единственият гладен.
Вместо да я чака да се появи отново, Брад се качи на горния етаж и почука на затворената врата на спалнята й.
— Влез.
Отвори и я видя седнала на леглото, заобиколена от папки, тетрадки, книги и взетия назаем лаптоп. Изглеждаше секси, както винаги, и много съсредоточена.
— Какво има? — попита той.
— Не се побраха на бюрото. Леглото е достатъчно голямо. — Бе сложила молив зад ухото си и замислено гризеше друг. — Отново преглеждам записките, от игла до конец. Изведнъж се почувствах изпълнена с енергия и идеи. — Раздвижи се, сякаш търси отдушник. — Опитвам се да въведа ред, но всичко се смесва и се преплита.
С поглед, прикован в нея, той се приближи и седна на ръба.
— Изглеждаш въодушевена.
— Така е. Докато карах насам, внезапно реших, че трябва да преосмисля всяка дума от напътствията, всяка случка по време на предишните изпитания, всяка… Къде е Саймън?
— Навън, с кучетата.
— Става късно. Не обърнах внимание. Ще забъркам нещо за вечеря и ще го изпратя да си легне.
— Почакай. Кажи ми какво се надяваш да откриеш.
— Самата аз се опитвам да разбера. Какво се надявам да открия? Ще ти кажа, докато приготвям вечерята.
— Не се тревожи — каза той, когато Зоуи се зае да събира книгите от леглото. Протегна ръка, грабна молива от ухото й и го хвърли върху купчината. — Има достатъчно храна.
— Когато съм заета с нещо, мисля по-добре. Освен това ми е приятно да готвя в твоята кухня — добави тя и тръгна към вратата. — Едно от нещата, за които искам да поговорим.
— За кухнята ми?
— Тя е част от цялото. — Доловила израз на мъжко недоумение в очите му, Зоуи се засмя. — Не изпадай в паника, няма да ти поставя ултиматум като Малъри. Кухнята ти е прекрасна. Всъщност тази къща е най-съвършената, която съм виждала. — Прокара ръка по парапета на стълбището. — Но обичам дома си. Мисълта, че е мой, все още ме изпълва с радост, когато се будя сутрин.
Влезе в кухнята и издаде дълга, тежка въздишка.
— А… хапнахме малко следобед.
— Виждам. — Плотовете и масата бяха отрупани с чаши, чинии, бутилки от газирани напитки, пакети чипс и други остатъци от следобедното подкрепление на мъжете. — Добре.
Зоуи запретна ръкави.
— Почакай. — Засрамен, че бе оставил къщата в такова състояние, Брад сграбчи ръката й. — Нали се разбрахме да не разчистваш след мен?
— Не разчиствам само след теб — махна с ръка тя, взе полупразен пакет чипс и загъна края, — а след всички ви. Малка отплата за това, че цял ден се грижи за Саймън, докато аз бях заета с други неща. Имаш ли щипки?
— Щипки? — Трудно му бе да открие връзката. — Какво ще простираш?
— Нищо. Чипсът се запазва пресен по-дълго, ако пакетът е плътно затворен. Можеш да купиш от онези специални пластмасови кламери, но и щипките вършат работа.
Брад се засмя и пъхна ръце в джобовете си.
— Мисля, че в момента нямаме такива в наличност. Но щом е за теб, ще поръчаме.
— Имам малко у дома. Ще донеса. — С бързи, ефективни движения, тя запечата още няколко недоизядени пакета, смачка и изхвърли празните и се залови със съдовете. — Когато човек има толкова хубава къща, не бива да я оставя в безпорядък. Сигурно стаята за игри изглежда, сякаш е паднала бомба.
Брад заигра с монетите в джоба си.
— Може би. Ще повикам почистващата бригада… — Замълча, когато срещна смразяващия й поглед. — Ако искаш, ще мина с прахосмукачката.
— Няма нужда, Саймън ще свърши това, за да ти се отблагодари за днес. Като заговорихме за къщи, и на Флин е чудесна. Предполагам, че я е купил, защото нещо в нея е докоснало струна в душата му и е решил, че тя ще бъде неговият дом. Не беше особено уютна, преди Малъри да се нанесе там, но нещо го е накарало да се каже: „Да, построена е за мен“.
— Добре. Следя мисълта ти.
След като включи съдомиялната машина, Зоуи навлажни изтривалка, за да забърше плотовете.
— „Пийк“ е фантастично място. В него има някаква магия. Но е и дом. Означавало е нещо за Джордън още когато е бил юноша. Имало е притегателна сила. С Дейна ще изградят съвместния си живот там.
Изля недоизпитата бира в мивката и изхвърли бутилките в кошчето за смет. Брад никога не бе виждал толкова бързо привеждане на кухнята в ред.
— Аз не бих могла да живея в такава къща — продължи тя. — Струва ми се твърде голяма и разкошна. Но е очевидно защо е тъкмо за тях.
Взе тенджера, наля вода на око и я сложи на котлона. Докато говореше, извади зеленчуци и телешко, което бе мариновала сутринта.
— Същото беше и с „Малки удоволствия“. Веднага щом видях сградата, бях сигурна, че трябва да се спра именно на нея, за да постигна нещо заедно с Малъри и Дейна. Отначало идеята изглеждаше налудничава.
Наряза чушките и морковите с умението на опитна готвачка в ресторант.
— Кое по-точно?
— Трите дейности под един покрив. Минимален начален капитал. Както и решението да купим къщата, вместо да я наемем. Но веднага щом я видях, поисках да бъде моя.
— Не твърдиш, че е било налудничаво да започнете съвместен бизнес толкова скоро след запознанството си, или че се нагърбихте с непосилна работа.
— За мен в това няма нищо налудничаво. — Накълца лук и счука чесън. — Никога не съм имала съмнения по отношение на Малъри и Дейна. Работата никога не ме е плашила. Мястото, Брадли, за мен в него има магия, както в дома ми. Затова известно време си въобразявах, че ще открия ключа там.
— Вече не мислиш така.
— Не, не мисля.
Преминаваше от една дейност към друга, без да губи ритъма. Отмерване на ориз, рязане на домати и месо. Струваше му се, че гледа пиеса в рими.
— Ключът на Малъри бе там. В картината, но тя трябваше да я нарисува в онази къща. А ключът на Дейна беше в „Пийк“… или в замъка „Уоч“ от книгата, вдъхновена от „Пийк“. Ако прегледа напътствията им, човек може да проследи нишките, които са ги водили натам. Чрез връзките им с местата, както и с Флин и Джордън. — Сипа зехтин в тиган. — Картина за Малъри, книга за Дейна. Но и мястото беше от значение.
— А за теб?
— За мен не е предмет, а по-скоро път с множество разклонения. По някои съм поемала, по други не, но винаги съм се питала защо. Всичко е свързано с усилия, борба. — Сложи лука и чесъна в сгорещения зехтин. — Може би е важно да разбера, че онези, от които съм се отказала, са също толкова важни, колкото и избраните от мен. Трудно е човек да види накъде отива, ако не вижда откъде е дошъл. И защо.
Брад почувства нужда да я докосне само за да усети допира й. Погали косите й и плъзна пръсти надолу по дългата й изваяна шия. Отговорът й бе нехайна усмивка на заета жена.
— Накъде отиваш ти, Зоуи?
— Не бих могла да кажа със сигурност. Но зная къде се намирам сега. В тази къща, която докосна струна в душата ми още щом я зърнах за първи път. Ето ме тук, готвя вечеря в кухнята, а Саймън играе навън с кучетата. Чувствам се свързана с това място. С теб.
— Достатъчно, за да останеш?
Парчето телешко, което бе понечила да сложи в тигана, се изплъзна от пръстите й и падна в мазнината.
— Разсейваш ме. — Взе друг къс и се постара да го пусне както трябва. — Брадли. Не мога… да направя толкова голямо отклонение от избрания път. Дадох обещания пред себе си и пред Саймън, когато се роди.
— А аз искам да ги дам на теб.
— Имам само пет дни да завърша изпитанието — припряно каза тя. — Ако не се справя, ще загубя вяра в себе си завинаги. — Хвърли му умоляващ поглед. — Виждам я в съня си, Брадли. Виждам и трите, които разчитат на мен да направя последната крачка.
— Битката не е само твоя, Зоуи. Аз също съм въвлечен в нея. Проклет да бъда, ако зная дали любовта ми към теб е оръжие или проклятие.
— Не се ли запитваш поне за миг дали не си въобразяваш, че ме обичаш само защото лицето ми е като на жената от онази картина?
Бе готов да отговори уклончиво, но в последния момент реши да бъде откровен с нея.
— Да, задавам си този въпрос.
— Аз също. Едно от нещата, които зная със сигурност, е, че не искам да те загубя. Няма да рискувам това, което имаме сега, като давам или искам обещания, за които някой от двама ни ще съжалява в бъдеще.
— Все още очакваш да те разочаровам, Зоуи. Ще трябва да чакаш дълго.
Изненадана, тя се обърна.
— Не очаквам. Не съм…
Замълча, прекъсната от Саймън, който влезе с трясък през задната врата.
— Умирам от глад.
— Ще вечеряме след десет минути. — Зоуи погали косите му. — Иди да се измиеш. Загубих представа за времето — каза тя на Брад, когато Саймън тръгна към банята, следван от кучешката си свита. — Канех се да те попитам дали разрешаваш да претършувам къщата ти.
Лицето му издаде раздразнение.
— Подлагаш търпението ми на изпитание, Зоуи.
— Сигурно е така — спокойно отвърна тя и се обърна да запържи месото и зеленчуците. — Не бих те упрекнала, ако ти се иска да ме натупаш. Но точно сега много важни неща в живота ми са заложени на карта и не искам да загубя никое от тях.
Когато се бе прибрала следобед, лицето й сияеше. Нима имаше смисъл да помрачава настроението й заради своята неудовлетвореност и дори гняв, че не е готова да се хвърли в обятията му и да му поднесе всичко, което желае, на тепсия?
— Заслужавам правото да те натупам. Защо ме питаш дали можеш да претършуваш къщата, в която живееш… за известно време?
— Възнамерявам да преобърна всичко, както в дома си и в „Малки удоволствия“, което означава, че ще се ровя в личните ти вещи. — Зоуи извади голяма чиния и сложи вече готовия ориз. — Мисля, че ключът е в тази къща, Брадли. Не, всъщност съм сигурна. Чувствам го. — С ловко движение изсипа съдържанието на тигана върху ориза. — Днес, докато шофирах насам, стигнах до това прозрение. Нямам представа как стана, просто го зная.
Брад погледна лицето й, а после чинията. Изчисли, че за по-малко от тридесет минути бе успяла да му разкаже за поредния етап от изпитанието си, да го вбеси и разсмее, да отхвърли едно предложение и да приготви апетитно ястие.
Нима имаше нещо чудно, че е толкова очарован от нея?
— Кога искаш да започнеш?
Посветиха два часа на търсенето, след като Саймън си легна. Започнаха от долния етаж. Зоуи обходи всеки сантиметър от голямата приемна, надникна под килимите, във всички чекмеджета и гардероби. Въоръжена с фенерче, огледа камината отвътре и пробва здравината на всеки камък.
Започна по същия начин в трапезарията, но спря за миг и смутено погледна Брад.
— Имаш ли нещо против да продължа без твоя помощ? Може би трябва да действам сама.
— Може би грешиш, като мислиш, че трябва да вършиш толкова неща сама, но добре. Ще те чакам горе.
„Рискувам да загубя едно от онези важни неща, заложени на карта“, призна тя пред себе си, когато Брад излезе.
Може би надценяваше търпението му, но не знаеше по какъв друг начин да постъпи. Засега и неговите, и нейните желания трябваше да почакат, докато завърши изпитанието си и всичко, което обича бъде в безопасност. Застана пред бюфета и прокара ръце по дървото.
„Череша — помисли си тя. — Топло, масивно дърво.“ Изящните линии създаваха впечатление за лекота, а огледалното дъно придаваше блясък.
Бе подредил във витрината сувенири — голяма купа от матово зелено стъкло, пъстър поднос, навярно от Франция или Италия, два свещника и месингова кутийка, върху чийто капак бе гравирано лице на жена.
„Прекрасни неща“, помисли си тя. Малки творби на изкуството като онези, които Малъри щеше да продава в галерията си. Повдигна капака на кутийката и намери няколко монети.
„Чуждестранни“, забеляза Зоуи със задоволство. Ирландски лири, френски франкове, италиански лирети, японски йени. Удивително бе, че тези малки спомени от посетени места бяха така нехайно пъхнати и някаква кутийка.
Може би Брад дори не помнеше къде ги е сложил, което й се струваше още по-удивително. Затвори капака и потисна чувството за вина, че наднича в лични кътчета. Издърпа първото чекмедже. Бе облицовано с виненочервено кадифе и пълно със сребърни прибори. Повдигна една лъжичка срещу светлината. Изглеждаше старинна, навярно ползвана от поколения наред, но лъсната и готова за нова употреба.
„Идеално за Деня на благодарността“, реши тя и я върна на мястото й.
В долната част на бюфета намери сервизи от изящен бял порцелан. Докато разглеждаше, мислено подреди на празничната трапеза чинии, купи, плата и стъклени чаши. Затаи дъх при вида на луксозните покривки и комплект подложки за кафе в цвят слонова кост. Но не откри ключ. Разгръщаше книгите в библиотеката, когато часовникът над камината удари един.
„Достатъчно — каза си тя. — Достатъчно за една нощ.“
Нямаше да се предаде на отчаяние. Докато угасяше лампите, осъзна, че няма такава опасност. Тъкмо обратното, чувстваше се на крачка от успеха. Сякаш бе открила вярната посока или бе превалила хълм. Все още не бе направила последната крачка, но бе съсредоточена върху целта.
Нагледа Саймън и инстинктивно влезе да го завие. Мо, който се бе изтегнал до краката му, повдигна глава и лениво махна с опашка, преди отново да захърка.
Кутрето спеше на възглавницата до главата на Саймън. Зоуи предположи, че би трябвало да изрази неодобрение относно това, но не виждаше защо.
Изглеждаха толкова спокойни и щастливи заедно. Ако Саймън бе част от изпитанието й, както смяташе Малъри, може би ключът бе тук, в стаята, където той спи. Седна на ръба на леглото и нехайно го погали по гърба. Бледата светлина на тънкия лунен сърп, която се процеждаше през прозореца, озаряваше лицето на сина й. Щом луната все още излъчваше светлина, имаше надежда, тази мисъл щеше да я крепи. Безшумно излезе от стаята.
Хвърли поглед към вратата на Брад. Неговата близост също щеше да й вдъхва вяра през останалата част от нощта. Първо отскочи до своята стая и избра лосион и парфюм, за да се подготви за него. Не бе способна да му обещае всичко, което очаква от нея, но можеше да му даде поне това. Взаимно щяха да си дарят незабравими мигове. Приятно бе да втрива от ароматния лосион в кожата си и да си представя допира на ръцете му. Приятно бе отново да осъзнава женствеността си. Вече бе не само личност и майка, а жена, копнееща да дарява и получава наслада. Чувстваше увереност, която не познаваше нито когато бе на шестнадесет години, нито при следващите си връзки. Облечена само с халат, запали бяла свещ, която изпълни въздуха с ухание на разцъфнал жасмин. Без да почука, влезе с тихи стъпки в тъмната му стая и пресече тънката ивица лунна светлина, която нахлуваше между пердетата.
За първи път влизаше тук и се запита дали той ще осъзнае, че това е нова важна крачка за нея. Лакираните дървени табли на леглото блестяха, а босите й крака потъваха в мекия килим. Разтвори халата си и се наслади на допира на коприната, която се свлече по тялото й и падна в краката й. Внимателно сложи свещта на нощното шкафче, повдигна завивката и се пъхна под нея до Брад. Никога досега не го бе виждала заспал и напрегна очите си, за да привикнат към полумрака. Косите му се спускаха над челото и спокойното му лице бе също толкова красиво, колкото когато бе буден.
Този път чаровният принц щеше да изживее вълнуващо събуждане.
„Интересно“, помисли си тя, докато нежно прокарваше ръка по рамото му. Никога досега не бе прекъсвала с ласки нечий сън. Странно бе да чувства, че в този миг той е изцяло в нейна власт. Трябваше да реши дали страстно да се вкопчи в него и да го изтръгне от дрямката, или изживяването да бъде романтично и спокойно като продължение на съня. Всичко зависеше от нейното въображение и воля. Отмести завивката, надвеси се над него и сдържа еротичния си заряд още миг, преди да започне да го докосва с устни и ръце.
„Бавно — помисли си тя. — Нека тази вълнуваща прелюдия продължи по-дълго.“
Кожата му бе гладка и топла. Можеше да прави каквото пожелае със стегнатото му тяло.
Брад я сънуваше. Бродеше из гората, стройна и свободна. Чувственият й смях го заля като вълна, когато се обърна към него и пръстите й се плъзнаха по бузата му. Примами го да навлезе след нея в гората, където земята, озарена от лунна светлина, бе осеяна с цветя.
Тя легна сред морето от разцъфнали цветове и повдигна ръцете си, чиято кожа блестеше като посипана със златен прашец. Устните й срещнаха неговите, а след това се отдръпнаха и остана само опияняващият им вкус.
Постепенно се пробуди, обзет от копнеж за още и отново усети допира й. Устните й галеха неговите и задъхано шепнеха името му. Когато уханието й го обгърна, той издаде тих стон.
— Ето те — прошепна тя и леко одраска брадичката му със зъби. — Възползвам се от теб, докато спиш.
— Давам ти десетгодишен срок да престанеш или ще повикам полицията.
Зоуи закачливо го погъделичка по корема с нокти и тихо се засмя на изреченото шепнешком проклятие.
— Шшт. Да не вдигаме шум. Не искам Саймън да ни чуе.
— Права си. Не бива да разбере, че сме заедно и се забавляваме. — Все още бе сънен, но ясно виждаше лицето й и долови изненадата, изписана на него. — Днес спомена нещо.
— О, господи. — Тя притисна пръсти към устните си, за да не избухне в смях. — Боже мой.
— Шшт — напомни й Брад, претърколи се и я притисна към матрака. — Е, докъде бяхме стигнали?
— Промъкнах се в леглото ти посред нощ и те събудих.
— А, да, тази част ми хареса. Вече съм буден — увери я той и всмука зърното й.
В тялото й се надигна гореща вълна.
— Няма съмнение. — Грациозно изви гръбнак, измъкна се и отново се надвеси над него. — Но не мисля, че е свършила.
Вкопчиха се един в друг под омотаните одеяла. Едва сдържаха напиращия смях и въздишки. Играта ставаше все по трескава. Накрая и двамата затрепериха и плувнаха в пот.
Заедно се надигнаха и коленичили върху разхвърляното легло, сляха телата си. Задъхана, тя се наведе назад като дъга и обви краката си около него. Сърцата им биеха в ритъм, а устните им се впиваха едни в други, докато се приближаваха към мига на блаженство.
— Не се отделяй от мен. — Тя отпусна глава на рамото му. — Почакай.
— Никога няма да се отделя от теб. — Почти опиянен, той прокара устни по косите и лицето й. — Обичам те, Зоуи. Знаеш го. И ти ме обичаш. Очевидно е. Защо отказваш да го изречеш?
— Брадли.
Защо не можеше да го изрече, без да мисли за последствията? Защо да не получи това, което толкова отчаяно желае? Извърна глава и потърка буза в рамото му.
В този миг зърна картината, окачена над камината в спалнята му. „След магията“. Така бе наречена. Трите дъщери лежаха неподвижни в стъклените си ковчези. Не мъртви. „По-лошо от мъртви“, помисли си тя и потръпна.
Защо не можеше да го изрече? Безспорно те бяха една от причините, но не най-съществената. Кейн не можеше да надникне дълбоко в душата й, да я опознае и разбере.
Затова щеше да таи чувствата в себе си още няколко дни и да предпази Брадли, доколкото е способна.
— Закачил си портрета тук.
— По дяволите, Зоуи. — Брад се отдръпна назад и изрече ново проклятие, когато срещна умоляващия й поглед. — Да, преместих го.
Освободи я от прегръдката си.
Тя докосна рамото му.
— Зная, че искам прекалено много от теб.
— Злоупотребяваш с търпението ми.
— Може би си прав. — Зоуи зарови пръсти в косите си. — Всичко се случва толкова бързо. Понякога ми се струва, че собствените ми чувства препускат и не мога да ги възпра. Но зная, че не искам нито да те нараня, нито да се карам с теб. Не бива да прибързвам… донякъде заради тях. — Махна с ръка към портрета. — Съжалявам.
— Мислиш, че щом имам почти същото потекло като Джеймс, и аз ще те изоставя?
— Наистина мислех така. — Зоуи сведе поглед, докато връзваше колана на халата си, а след това насочи цялото си внимание към него. — В началото. Мислех, че и влечението ми към теб се дължи на тази прилика в произхода ви. Но вече зная, че не е така. Все още има много неща, които трябва да разбера, Брадли. Моля те да почакаш, докато бъда наясно.
Той остана мълчалив за миг, а после протегна ръка към ключа за лампата. Светлината обля портрета.
— Когато видях тази картина за първи път, останах без дъх. Влюбих се… или бях обсебен от това лице. Твоето лице, Зоуи. При първата ни среща това се случи отново. Тогава не те познавах. Не знаех какво става в душата ти, в съзнанието и сърцето ти. Какво те разсмива и вбесява. Не знаех, че обичаш жълти рози и че можеш да боравиш с бормашина не по-зле от мен. Нямах представа за десетките малки подробности, които зная за теб сега. Влечението към лицето от портрета бледнее пред чувствата ми към жената, на която то принадлежи.
Зоуи едва успя да отвърне:
— Тази жена никога не е срещала човек като теб. И не е очаквала да срещне.
— Изясни нещата, които все още не разбираш, Зоуи, или аз ще ти ги разясня.
— Наистина няма друг като теб — засмя се тя. — Предстои ми важна седмица и когато… — Замълча и отново погледна портрета. Сърцето й се разтуптя. — Господи, нима от самото начало е било толкова просто? Възможно ли е да е тук?
Треперейки, пристъпи към камината, вгледа се в картината и различи трите ключа, които Роуина бе нарисувала хвърлени на земята до ковчезите. Стъпи на ръба, затаи дъх и протегна ръка нагоре. Пръстите й докоснаха платното. Опита отново, със затворени очи. Представи си как ръката й прониква в портрета и изтръгва ключа, както бе сторила Малъри.
Но картината стоеше непокътната, а трите ключа бяха само изображения.
— Хрумна ми… — Разочарована, тя се отдръпна. — За минута си помислих, че… Сега ми се струва глупаво.
— Не, не е. И аз съм опитвал. — Брад се приближи и обви ръце около талията й. — Неведнъж.
— Така ли? Но ключът не е за теб.
— Кой знае? Може би този път е различно.
Зоуи остана загледана в портрета.
— Не е един от тях. Роуина ги е нарисувала преди години. Разпилени са, което е символ на отчаяние, нали? И на загуба, а не на надежда или сила. Защото лежат на място, където никой смъртен не може да ги достигне, но никой бог не може да ги използва. Не отчаянието, а преодоляването му ще ме отведе до ключа. Разбирам това.
В съня си през тази нощ навлезе в портрета, заобиколи стъклените ковчези и видя все още бледите лица на трите девойки. Сънува, че събира трите ключа и ги отнася до ковчежето, в което пърхат сини сияния.
Постави всеки от тях в ключалката, но не успя да завърти нито един.
Изпита отчаяние, когато трите сияния угаснаха и стените на техния затвор станаха черни.