Нора Робъртс
Ключът на смелостта (6)

Шеста глава

През следващите дни Брад бе зает със срещи във връзка с плановете за разширяване на „Хоуммейкърс“. Не се оплакваше, защото се бе върнал в Плезънт Вали именно с идеята да се установи за постоянно, да ръководи североизточния клон на семейната империя и да увеличи площта на местния магазин с петстотин квадратни метра.

Това означаваше подготвяне на документи, свикване на съвещания, назначаване на персонал, консултации с архитекти и строителни предприемачи и преценяване на оферти от производители.

Можеше да се справи. Цял живот се бе готвил да поеме ръководството на компанията, а през последните шест-седем години в Ню Йорк бе усвоил всички тънкости в управлението на голяма национална търговска верига.

Той бе от фамилията Вейн, трето поколение собственик на „Хоуммейкърс“. Нямаше намерение да се предава. Бе твърдо решен да направи първия магазин на компанията най-големия, най-престижния и най-преуспяващия.

Баща му не бе възхитен от това решение. Брадли Чарлз Вейн III смяташе, че е продиктувано от сантиментални подбуди.

„Така е — помисли си Брад. — Но защо не?“ Дядо му бе открил скромен железарски магазин, а после бе заложил всичко, което притежава, за да осъществи амбициите си да изгради успешен бизнес с материали и инструменти за домашни ремонти с основен клон в подножието на възвишенията Лоръл.

С кураж, хъс и далновидност бе успял да открие втори магазин, после трети, а по-късно и още, докато се превърне в символ на американската предприемчивост, както бе представен във вестник „Таймс“ още преди да навърши петдесет години.

„Сантименталност — каза си Брад, — но съчетана със солидна доза от куража, енергията и далновидността на Вейн.“

Разгледа родния си град, докато минаваше с колата през централната част. Вали процъфтяваше с бавни, но уверени темпове. Пазарът на недвижими имоти в областта бе силен, а когато хората купуваха жилища, пускаха корени и се установяваха. Оборотът на магазините бе стабилно над средния за страната, а туристите вливаха значителни приходи в местната икономика.

Вали се радваше на спокойната атмосфера на малкия град и същевременно печелеше от близостта си до Питсбърг. За курортистите имаше походи в планината, ски училище, разходки с лодка, уютни кръчми и ресторанти. Провинциална романтика на час път от суматохата на големия град. Бе добро място и за живеене, и за бизнес.

Брад бе пристигнал с намерението и за двете. Може би не бе предвидил, че ще бъде толкова зает, но търсенето на мистериозни ключове не влизаше в плановете му, а и не бе очаквал да се влюби в горда самотна майка и да се привърже към непокорния й син. Все пак всичко бе въпрос на поставяне на ясни цели, въвеждане на приоритети и уреждане на подробностите. Паркира и влезе в сградата на „Вали Диспеч“, за да се погрижи за някои от тези подробности.

Замисли се за приятеля си, който бе главен редактор на местния вестник. Флин не се вместваше в образа на човек, способен да ръководи персонал, да гони срокове и да решава проблеми с рекламите, съдържанието на изданието и цената на хартията. Докато се качваше към офиса му, Брад си помисли, че може би благодарение на това старият му приятел е толкова добър в професията си. Притежаваше способността да кара хората да правят това, което той желае, без да чувстват, че им е оказан натиск.

Брад си проправи път между бюрата и репортерите, сред какофонията от телефонен звън, тракане на клавиатури и гласове. Усети мирис на кафе, закуски и нечий афтършейв с аромат на бор. Най-сетне зърна Флин в остъклената кабина на главния редактор. Седеше на ръба на бюрото си с риза на райета, джинси и маратонки „Найк“. Възползвайки се от привилегията на дългогодишното приятелство, Брад влезе направо през отворената врата.

— Лично аз ще отразя срещата, господин кмете.

Флин извърна глава към телефона на бюрото си и тонколоната с примигваща лампичка.

Брад се усмихна, пъхна ръце в джобовете си и изчака, докато приятелят му приключи разговора.

— Извинявай. Не знаех, че говориш по телефона.

— На какво дължа честта да бъда посетен от висш изпълнителен директор в скромния си офис тази сутрин? — попита Флин.

— Искам да разнасям вестници следващата седмица.

— Твърде шикозно си облечен за вестникарче.

Флин докосна ръкава на сакото му.

— След малко трябва да отскоча до Питсбърг по работа. — Брад сложи папката, която носеше, на бюрото. — Отбих се да поръчам десет цветни рекламни страници и талони за отстъпка през седмицата преди Деня на благодарността. Надявам се на голяма печалба в петъка.

— Аз съм човекът, който ти трябва. Искаш моите хора да поговорят с твоите. Обичам да казвам това. Звучи като реплика от холивудски филм.

— Ето каква е идеята. Искам реклама на местно, а не на корпоративно ниво. Да се отнася конкретно за магазина във Вали и да бъде нещо изискано, а талонът да може да се носи лесно в портмоне или джоб. И искам един брой на „Диспеч“ посветен изцяло на моята реклама, без притурки, брошури и други карета.

— В празничната седмица всички се надпреварват да рекламират — предупреди го Флин.

— Именно. Не искам да се загубя сред множеството. Ще заема целите страници за реклами в броя.

Флин потърка длани.

— Ще ти струва скъпо.

— Колко?

— Ще се посъветвам с рекламния отдел и ще определим цена. Десет цветни страници — потвърди Флин и нахвърля бележка. — Ще ти се обадя утре.

— Добре.

— Виж ти, можели сме да бъдем и бизнес партньори. Искаш ли кафе?

Брад погледна часовника си.

— Да. Искам да поговорим за още нещо. Може ли да затворя?

Флин повдигна рамене, когато Брад кимна към вратата.

— Разбира се. — Наля кафе и се върна на бюрото си. — Да заключа ли?

— От два дни не съм се чувал с никого. При последната си среща със Зоуи останах с впечатлението, че не желае да говори на тази тема. Поне с мен.

— Значи се питаш дали не е разговаряла с мен или по-скоро с Мал и дали Мал не е споделила нещо? Не мога да ти помогна — каза Флин. — Малъри предполага, че Зоуи изчаква следващия ход на Кейн, за да отгатне намеренията му.

— Прегледах напътствията. Според мен Зоуи е тази, която трябва да предприеме следващ ход. В петък вечерта ще се видя с нея, но не е зле да поумуваме преди това.

— В петък? — Флин отпи глътка кафе. — Имате среща?

— Поканих Саймън да поиграе у дома. — Брад нервно закрачи из офиса, докато говореше. — Ще доведе и майка си.

— Хитро.

— Човек прави каквото може. Хлапето е страхотно. С него не е толкова сложно, колкото с майка му.

— Изглежда, е изминала тежък път и винаги се е справяла сама. Това напълно се връзва с напътствията й.

— Тя е изключителна жена.

— Хлътна ли вече по нея?

— Да. — Брад се опита да се успокои и се облегна на перваза. — Проблемът е, че тя ми няма доверие. Но напредвам. Поне не настръхва и не започва да се държи студено всеки път, когато я погледна. Все пак понякога ми се струва, че съм паднал от друга планета и срещам враждебност.

— Тя има дете. Самотните майки трябва да бъдат предпазливи, ако са умни. А Зоуи е умна.

— Луд съм по малкия. Колкото повече време прекарвам с него, толкова повече ми се иска да бъдем заедно. Бих искал да узная нещо за баща му.

Флин поклати глава, щом срещна въпросителния му поглед.

— Съжалявам. Източниците ми не са словоохотливи по този въпрос. Най-добре пробвай с директния подход и я попитай.

Брад кимна.

— Само още нещо, преди да тръгна. Ще пишеш ли за тази история?

— „Дъщерите в стъклен плен“ — замислено каза Флин, сякаш прочете заглавието във въздуха. — Гореща новина от Плезънт Вали, Пенсилвания. Двама келтски богове наемат къща на едно от възвишенията Лоръл, за да издирят три местни жени и да ги изпратят на поход за трите ключа от ковчежето с душите на девойките от легендата. — Засмя се и отново повдигна чашата си. — Би се получил интригуващ материал. Приключения, любов, пари, опасности, личен триумф и свръхестествени сили. Всичко това тук, в спокойния ни роден град. Да, хрумвало ми е. В началото си мислех: Господи, ще бъде статията на века. Зная, че биха могли да ме откарат в лудница, но това не би ме спряло.

— А какво те спира?

— Трите ще станат център на вниманието, нали? Някои хора ще повярват, други не, но всички ще ги атакуват с въпроси и ще настояват за изявления. Никой от нас вече няма да има нормален живот. — Сведе поглед към кафето си и леко сви рамене. — А какъв е смисълът на цялата история? Всеки да живее така, както желае и както заслужава. Ще бъде различно, ако Джордън я опише в книга и я превърне в художествено произведение. Но аз няма да я отразя във вестника.

— Винаги си бил най-разумният от нас.

Флин задържа чашата на педя от устните си.

— Така ли?

— Разсъждаваш най-трезво и си наясно с чувствата си. Затова реши да останеш във Вали и да поемеш вестника, вместо да заминеш. Може би затова ние с Джордън не се бояхме да напуснем града. Знаехме, че когато се върнем, ти ще бъдеш тук.

Флин не можа да намери думи, което се случваше рядко.

— Е… — едва успя да промълви той.

— Трябва да тръгвам за Питсбърг. — Брад побутна кафето си и стана. — Обади се на мобилния ми телефон, ако узнаеш нещо, докато ме няма.

Все още безмълвен, Флин само кимна.

 

 

Зоуи отмери и смеси боя за госпожа Хенсън. Съседката й харесваше кестеняво със силен червеникав оттенък. Бе създала за нея комбинация, която бе допаднала и на двете, и от три години подстригваше и боядисваше косите й всеки месец.

Тя бе единствената клиентка, която Зоуи обслужваше. Спомените за космите по пода в кухнята и миризмата на химикали във въздуха я бяха накарали да се зарече да не превръща къщата си във фризьорски салон.

Но правеше изключение за госпожа Хенсън, а и часът, който й отделяше веднъж месечно, бе по-скоро приятелско гостуване, отколкото работа.

Все още помнеше деня, в който се бе нанесла и как госпожа Хенсън, чиито коси тогава имаха невзрачен сивкав цвят, бе дошла да приветства нея и Саймън с добре дошли в квартала. Бе донесла сладки с шоколад, дълго бе гледала момчето и най-сетне одобрително бе кимнала. Още тогава бе предложила услугите си като бавачка, защото, откакто синовете й пораснали, й липсвало момче, което да тича из къщата.

Тя бе първата приятелка, която Зоуи бе намерила във Вали, и бе станала не само като баба за Саймън, а и като майка за нея.

— Видях младия ти приятел онази вечер.

Сините очи на госпожа Хенсън засияха на миловидното й лице, когато се настани на табуретката в кухнята й.

— Нямам приятел, млад или стар.

Зоуи раздели косите й на път и започна да нанася боя в корените.

— Хубав младеж — спокойно продължи госпожа Хенсън. — Прилича на баща си. Познавах го, когато беше на неговата възраст. Розите, които ти донесе, изглеждат чудесно. Виж как са разцъфнали.

Зоуи хвърли поглед към масата.

— Почистих стъблата и сменям водата им, за да ги запазя свежи по-дълго.

— Сякаш на масата ти грее слънце. Жълтите рози ти подхождат. Умен е, щом е прозрял това. Саймън не престава да говори за Брад. Явно се отнася добре с момчето.

— Така е. Бързо се сприятелиха. — Докато работеше, Зоуи повдигна вежди. — Брадли изглежда привързан към сина ми.

— Мисля, че е привързан и към майка му.

— Просто поддържаме приятелски отношения. Смущавам се в негово присъствие.

Госпожа Хенсън избухна в смях.

— Всяка жена би се смутила в присъствието на чаровник като него.

— Не е затова. Е, права сте, разбира се. — Зоуи се зае да сложи още боя на четката. — Но ставам много неспокойна.

— Целуна ли те вече? — Последва мълчание и госпожа Хенсън отново се засмя. — Добре. Не изглежда от срамежливите. Как беше?

— Трябваше да проверя дали горната част на главата ми е на мястото си, защото се почувствах, сякаш е отлетяла.

— Крайно време беше. Малко се тревожех за теб, скъпа. Струваше ми се, че работиш денонощно и не отделяш време за себе си. Напоследък, откакто се запозна с онези мили момичета и красивият Брад Вейн започна да те посещава, сърцето ми се радва. — Докосна ръката на Зоуи. — Пак работиш неуморно, особено сега, когато се готвиш за откриването на салона, но ми е приятно да те гледам.

— Не бих могла да се справя с обзавеждането на този салон, ако Саймън не прекарваше толкова следобеди при вас.

Госпожа Хенсън нехайно махна с ръка.

— Отлично знаеш, че ми е приятно момчето да идва у дома. Чувствам го като свой внук. Рядко виждам внуците си, откакто Джак се премести в Балтимор, а Дийк в Калифорния. Не зная какво бих правила без Саймън. Той ме избавя от скуката.

— Гледа на вас с господин Хенсън като на баба и дядо. Това е голямо облекчение за мен.

— Кажи ми как вървят нещата със салона. Нямам търпение да го откриеш и да натриеш носа на онази злобарка Карли, като започнеш да крадеш клиентелата й. Чух от Сара Бенет, че момичето, което Карли е наела на твое място, не се справя добре.

— Жалко. — Но Зоуи го каза с насмешка. — Не бих й желала лош късмет, ако не ме беше уволнила по този начин. Обвини ме, че съм взела пари от касата. Нарече ме крадла.

— Спокойно.

— О, извинявайте — промълви тя, когато осъзна, че неволно е оскубала госпожа Хенсън. — Побеснявам всеки път, когато се сетя за това. Вършех добра работа за нея.

— Беше твърде добра. Много от редовните й клиентки искаха ти да правиш прическите им, а не тя. Просто ти завиждаше.

— Познавате ли Марси? Маникюристката? Обадих й се преди няколко дни, за да й предложа да работи при мен. Съгласна е.

— Не казвай на никого.

— Трябва да го запазим в тайна, докато уредя всичко. Не искам Карли да я уволни и да остане без работа, преди да открия салона. Но е готова да подаде предупреждение веднага щом й кажа. Поддържа приятелство със стилистка в Питсбърг, която ще се омъжва в началото на годината и иска да се премести някъде по-близо до Вали. Марси ще я попита какво би казала за работа тук, в града, и ще я доведе. Твърди, че е добра.

— Явно напредваш.

— Всичко върви като по вода. Крис ще поеме масажа и някои от козметичните процедури. А помощничката на Дейна в книжарницата има приятелка, която е работила в лечебен център в Колорадо и наскоро се е завърнала във Вали. Ще поговоря и с нея. Толкова е вълнуващо… стига да не мисля за разходите за заплати.

— Ще потръгне. Ще се справиш блестящо.

— Днес дойде водопроводчикът да поднови сифоните на мивките. Осветлението е готово и остана само да довърша плотовете. Когато се огледам, ми се струва, че сънувам.

— Това е твоята сбъдната мечта, Зоуи. Заслужаваш го.

„Наистина го заслужавам — каза си Зоуи по-късно, докато измиваше четката и купата. — Постигнах го с труд.“

Все пак донякъде й се струваше, че е дар. Обеща си никога да не подценява шанса, който бе получила.

Щеше да полага усилия, да бъде добър партньор и работодател. Знаеше какво е да работиш за някого, който се стреми да запълни графика си, без да го е грижа за хората, на които се крепи бизнесът му. За човек, забравил какво е да стои прав час след час, докато го заболят ходилата и гърбът.

Но тя нямаше да забрави.

Може би това не бе пътят, по който бе очаквала да поеме преди години, когато бе младо момиче, изпълнено с мечти за нещата, които ще постигне с ума си.

Но вече бе поела по този път и щеше да докаже, че е верен.

— Можеш да се върнеш назад и да промениш всичко.

Обърна се и застана с лице срещу Кейн. Изненадата, шокът и дори страхът бяха забулени в гъста мъгла. Знаеше, че са там, но не можеше да ги изпита.

Бе красив, но красотата му бе зловеща. Имаше черни коси, тъмни очи и високи скули, изпъкващи под бледата му кожа. Оказа се по-висок, отколкото си го бе представяла. Тялото му не бе мускулесто като на Пит, а слабо и грациозно. Навярно можеше да се придвижва бързо и бе гъвкав като змия.

— Чудех се кога ли ще дойдеш.

Гласът й прозвуча глухо, сякаш изрече думите по-скоро в съзнанието си.

— Наблюдавах те. Беше приятно занимание. — Приближи се и докосна бузата й. — Красива си. Твърде красива, за да прекараш живота си в грижи за външността на другите. Винаги си искала нещо повече. Никой не те е разбирал.

— Не, мама разбираше и това я ядосваше. Нараняваше чувствата й.

— Тя не те познаваше. Държеше се с теб като с робиня.

— Имаше нужда от помощ. Изнемогваше.

— А когато ти се нуждаеше от помощ? — Гласът му бе мелодичен, а изражението — изпълнено с разбиране. — Горкото момиче. Използвано, предадено и изоставено. И принудено цял живот да плаща за една безразсъдна постъпка. А ако не беше се случило? Животът ти щеше да бъде толкова различен. Не се ли замисляш?

— Не, аз…

— Виж. — Повдигна пред очите й кристална сфера. — Виж как биха могли да се развият нещата.

Безсилна да стори каквото и да е, тя се потопи в сцената.

Озова се седнала на мек въртящ се стол, загледана навън през прозореца във високите здания на голям град. Държеше до ухото си телефонна слушалка и по лицето й се четеше задоволство.

— Не, не мога. Тази вечер заминавам за Рим. Малко работа, но по-скоро за удоволствие. — Погледна часовника с тънка златна верижка на ръката си. — Нещо като награда за сделката „Куортърмейн“. Едноседмична командировка. Разбира се, че ще ти изпратя картичка. — Засмя се и се завъртя на стола си, когато секретарката й донесе кафе във висока порцеланова чаша. — Ще ти се обадя, когато се върна. Чао.

— Капучиното ви, госпожице Маккорт.

— Благодаря. Папката с документите на Модесто?

— Вече е в куфарчето ви.

— Страхотна си. Знаеш как да се свържеш с мен, но не ме търси във вторник. Ако не е нещо спешно, дръж се, сякаш съм отлетяла в космоса и никой не може да ми се обади.

— Разчитайте на мен. Никой не заслужава тази почивка повече от вас. Приятно прекарване в Рим.

— Сигурна съм, че ще бъде приятно.

Докато отпиваше кафе, Зоуи се завъртя към компютъра и отвори един файл, за да провери последните подробности.

Обичаше работата си. Някои хора биха казали, че счетоводството е пълна скука, но за нея то бе предизвикателство и приключение. Ръководеше финансите на няколко от най-големите корпорации в света и бе добра в работата си.

Бе изминала дълъг път от изчисляването на приходите и разходите на майка си дотук.

Усърдно бе учила, за да спечели стипендия в колеж и да получи диплома и бе постъпила като нов служител в една от най-престижните международни банкерски фирми в Ню Йорк. Бе успяла да се издигне само благодарение на способностите си. Преди да е навършила тридесет години, вече разполагаше със собствен офис на петдесетия етаж с няколко подчинени.

Имаше прекрасен апартамент, вълнуващ живот и кариера, в която напредваше ден след ден. Бе пътувала до всички места, за които бе мечтала, когато се бе измъквала от къщи, за да се разхожда сама в гората като момиче.

Не бе успяла да обясни на семейството си, че държи да постигне едно нещо — уважение.

Доволна, изключи компютъра и допи кафето си. Стана от бюрото, взе куфарчето и преметна палтото върху ръката си.

Рим я очакваше.

Работата бе на първо място, но можеше да си позволи някое и друго развлечение. Възнамеряваше да отдели време за пазаруване. Нещо кожено, нещо златно. „Армани“ или „Версаче“? Може би и двете. Кой го заслужаваше повече?

Погледна към вратата, но спря и се обърна. Имаше натрапчивото чувство, че е забравила нещо. Нещо важно.

— Колата ви пристигна, госпожице Маккорт.

— Да, идвам.

Отново се загледа във вратата. Не, не можеше да замине.

— Саймън. — Завъртя се така рязко, че залитна и трябваше да се подпре на стената. — Къде е Саймън?

Хукна навън, крещейки името му. Излетя от кристалната топка и падна на пода в кухнята си.

 

 

— Не се изплаших — сподели Зоуи с Малъри и Дейна. — Дори когато се приземих на пода. По-скоро се питах: Как ти се струва?

— Нищо друго ли не ти каза? — попита Дейна.

— Нищо. Беше много тактичен — отвърна Зоуи, докато прикрепяше плотовете към стената. — Говореше със съчувствие. Никак не ми се стори страшен.

— Защото се е опитвал да те изкуши — отбеляза Малъри.

— И аз мисля така. — Зоуи за последен път помръдна плота и кимна. — „Не би ли искала животът ти да протече така, вместо както в действителност?“ Сякаш бе въпрос на една-единствена крачка.

— Разклонение на пътя.

Дейна сложи ръце на кръста си.

— Точно така. — Зоуи отбеляза мястото на последния болт и проби отвор. — „Ето ти шанс да имаш зашеметяваща кариера и интересен живот, да летиш до Рим. От теб се иска само едно. Да не забременяваш на шестнадесет години.“ Решил е, че щом не може да ме сплаши чрез Саймън, достатъчно е просто да го елиминира.

— Подценил те е.

Зоуи вдигна поглед към Малъри.

— Да, така е, защото нищо в онази кристална топка не може да се сравни със Саймън. Знаете ли какво? Не може да се сравни и с това, което правя тук заедно с вас. — Усмихна се и се изправи. — Носех страхотни обувки. Мисля, че бяха „Маноло Бланик“, като на онази актриса… Сара Джесика Паркър.

— Хм. Красиви секси обувки или деветгодишен син. — Дейна потърка брадичката си. — Труден избор.

— Засега ще се задоволя с евтините чепици, които имам. — Зоуи се отдръпна назад и огледа готовия плот. — Той не ме плаши — засмя се тя и остави бормашината. — Сигурна бях, че ще се страхувам, но не е така.

— Не преставай да бъдеш нащрек — предупреди я Малъри. — Той не приема отговор: „Не, благодаря“.

— Няма да получи друг. Впрочем отново ме накара да се замисля за напътствията. Избори. Миг на прозрение, както го наричаш ти, Малъри. Мисля, че за мен настъпи такъв в нощта, когато заченах Саймън или когато реших да го родя. Но ми се струва, че има и друго съдбовно решение, което вече съм взела или ще се наложи да взема.

— Можем да съставим списък — заговори Малъри и накара Дейна да се засмее.

— Защо ли очаквах да кажеш това?

— Списък — продължи Малъри, след като хвърли укорителен поглед към приятелката си — на значимите събития и решения в живота на Зоуи, както и на не толкова значимите, но довели до важни последици. Преди няколко дни тя се досети, че гората с множество пътеки е Вали. Този път в гората е животът й. Ще потърсим пресичания, връзки, как един избор води до друг и по какъв начин може да се окаже свързан с ключа.

— Вече започнах да размишлявам и… — Зоуи намести следващия плот, извади ролетката и я нагласи. — Решенията, които вие двете трябваше да вземете, докато търсехте ключовете, бяха свързани с Джордън и Флин. Останахме ние с Брад, което навежда на мисълта, че моите би трябвало да имат нещо общо с него. Това означава, че е изправен срещу противника заедно с мен.

— Брад може да се справи — увери я Дейна.

— Сигурна съм в това. Аз също мога. Не зная само как да постъпя с него. Не мога да си позволя грешка нито във връзка с ключа, нито със себе си и Саймън.

— Тревожиш се, че би могла да сбъркаш, като започнеш интимна връзка с Брад? — попита Малъри.

— Всъщност започвам да се безпокоя, че е грешка да не го допускам до себе си. Все по-трудно става да бъда разумна.

— Тази вечер ще му гостуваш — каза Малъри. — Защо не последваш примера на Саймън и не се насладиш на компанията на човек, който толкова силно желае да бъде с теб?

— Ще се опитам. — Отново взе ролетката. — Доволна съм, че имам придружител. Всъщност двама, ако броя и Мо.

— Рано или късно, колкото и привързан да е към Саймън, Брад ще поиска да се срещнете насаме.

Зоуи подаде ролетката на Дейна и взе бормашината.

— Ще се тревожа за това, когато настъпи моментът, рано или късно.

„По-скоро рано“, помисли си Зоуи, когато остана сама.

Знаеше, че при толкова силно физическо влечение помежду им скоро ще дадат воля на страстта си. Но тя щеше да избере момента, мястото и обстановката. Да въведе правилата. Трябваше да има правила, с които и двамата да бъдат наясно преди тази интимност.

Ако наистина един от важните избори в живота й бе свързан с Брадли Вейн, важно бе да бъде сигурна, че накрая никой няма да се чувства самотен, изоставен и страдащ.