Нора Робъртс
Ключът на смелостта (3)

Трета глава

Зоуи се успа. Не си спомняше откога не й се бе случвало. Със сигурност бе за първи път през това десетилетие. Затова пристигна в „Малки удоволствия“ минути преди десет, влачейки със себе си момче и куче.

Паркира на улицата, защото алеята вече бе заета от колите на Флин и Джордън и един от автомобилите на Брад. Бе виждала два, но навярно имаше и други.

Хвана каишката на Мо, преди да скочи от колата, и с жонгльорско умение успя едновременно да овладее кучето, да намести дамската си чанта и да извади хладилната, без да изпуска сина си от очи.

— Водѝ кучето — каза тя на Саймън и му подаде каишката. — Не го оставяй то да те води. Трябва да попитаме Флин какво ще прави с него днес.

— Може да остане с мен. Ще си поиграем в задния двор.

— Ще видим. Вървете, но стойте някъде, където мога да ви виждам през прозореца.

Затичаха се към двора, докато Зоуи изкачваше стъпалата до входа.

Обичаше да гледа голямата стара къща и да мечтае как ще изглежда. Вече бяха сложили отпечатъка си върху нея, като бяха боядисали терасата в яркосиньо и бяха подредили саксии с хризантеми.

Веднага щом намери време, щеше да купи няколко сандъчета от битпазара, да ги почисти и боядиса. Може би щеше да донесе и стара бъчва, в която да засаждат летни цветя.

Погледна към стъклото над вратата. Малъри бе поръчала на художник да създаде творба от цветно стъкло, съдържаща логото на фирмата.

Сградата им постепенно добиваше уникален облик.

Остави хладилната чанта и отвори вратата.

Звучеше музика, усилена почти докрай, която не успяваше да заглуши ударите на чук, бръмченето на резачка и гласовете. Шумът издаваше, че кипи упорита работа.

За миг Зоуи се загледа в стълбището, което бе почти в средата на първия етаж. От едната страна бе книжарницата на Дейна, а от другата — галерията на Малъри.

„Над тях ще бъде моят салон“, помисли си тя.

В дъното се намираше общата кухня, от която се излизаше в задния двор. С нетърпение очакваше деня, в който щяха да сложат там маси и да предлагат на клиентите си освежителни напитки, докато седят и се наслаждават на хубавото време.

Въпреки че „Малки удоволствия“ щеше да отвори врати едва след няколко седмици, Зоуи вече виждаше мечтата си осъществена.

— Хей, къде е останалата част от бригадата?

Зоуи се опомни и видя Дейна да влиза в малкото фоайе.

— Отзад. Извинявай за закъснението.

— Вече удържахме от заплатата ти. Или ще го направим, когато сложим часовник. Господи, не гледай така виновно. Никой не ти държи сметка кога идваш, особено в събота.

— Трябваше да бъда тук преди час и половина — каза Зоуи, докато сваляше палтото си. — Но се успах до осем часа.

— Осем! — ужасено възкликна Дейна. — Поспаланка.

— Не зная как Саймън е накарал кучето да пази тишина или обратното, но когато станах, вече играеха на двора. Докато ги приведа в приличен вид и приготвя закуска, стана късно. Отбих се у Флин, защото се надявах да оставя Мо там, но за щастие на Саймън нямаше никого. — Зоуи въздъхна. — Накрая ще му взема куче. Зная, че ще ме придума.

На бузите на Дейна се появиха трапчинки, когато се усмихна.

— Мекушавка.

— Такава съм. Не знаех, че всички ще бъдат тук днес.

— Тази събота ще напреднем доста.

— Чудесно. — Готова за подвизи, Зоуи сложи колана с инструменти на кръста си. — С какво сте се захванали?

— Бях намислила да лакирам пода си още веднъж, но Джордън заяви, че не се справям добре, и се зае с това. За мен остана боядисването на кухнята, защото явно всички са на мнение, че не ме бива за друго, освен да боядисвам.

— Справяш се блестящо — тактично каза Зоуи.

— Хм. Малъри и Флин щяха да лакират нейната част, но тя заяви, че той не умее, и го изпрати горе при Брад.

— Горе? В салона ми? Какво прави Брадли там?

— Мисля, че…

Зоуи вече тичаше по стълбите да види с очите си.

Стените на главното помещение бяха боядисани от собствената й ръка в тъмнорозово с виолетов оттенък. Наситен и женствен цвят, но не толкова, че да отблъсне един мъж.

За контраст плотовете щяха да бъдат в яркозелено, а помещенията за процедури — в по-пастелни тонове на същите цветове.

Подът вече бе изциклен и лакиран. Сама бе свършила тази досадна работа, а после бе застлала дъските с парчета плат.

Имаше планове какво да подреди на витрини и вече бе избрала тапицерии за дивана и креслата втора употреба, които очакваше да й докарат.

Бе взела решения и за осветлението, за масите за процедури и дори за цвета на хавлиените кърпи. Всичко в салона щеше да издава нейния почерк и да бъде създадено от двете й ръце.

А сега завари там Брадли Чарлз Вейн IV да разрязва плоскости за част от плотовете й.

— Какво правите?

Естествено, никой не я чу. Резачката на Брад бръмчеше, пистолетът за забиване на гвоздеи на Флин пукаше, проклетата музика гърмеше.

Дори не усещаха присъствието й. Е, щеше да промени това веднага.

Тръгна с гневна походка към Брад и сянката й падна върху дъската и острието, което я разрязваше. Той я погледна и леко повдигна брадичка, за да й даде да разбере, че закрива светлината.

Зоуи не помръдна.

— Искам да зная какво правиш.

— Почакай — извика той, доразряза плоскостта, изключи машината и свали защитните си очила. — Докараха фолиото.

— Искам… Фолиото? — Зоуи нетърпеливо се завъртя натам, където бе посочил. Искрящият зелен цвят привлече погледа й. — Чудесно е. Очаквах го едва другата седмица.

— Пристигна по-рано. — Беше се погрижил за това. — Днес трябва да облепим поне два плота.

— Не те карам да…

— Здравей, Зо. — Флин остави пистолета и й се усмихна. — Какво мислиш?

— Много мило от ваша страна, че сте решили да пожертвате почивката си в събота и ни дадете едно рамо тук. Но мога и сама да се справя с това, ако… предпочитате някое по-приятно занимание.

— Вече загряхме. — Хвърли поглед зад нея. — Къде са голямото куче и малкото момче?

— В задния двор. Не знаех какво да ги правя.

— Там има предостатъчно място за тичане. Ще отида да ги нагледам. — Флин се изправи. — Да ви донеса ли кафе?

— Стига да не си го приготвил ти — отвърна Брад.

— Неблагодарник.

Флин намигна на Зоуи и ги остави насаме.

— Не искам да…

— Имаш добър усет за интериор — прекъсна я Брад. — Избрала си подходящи плотове, семпли. Плановете ти са ясни и лесно изпълними.

Тя скръсти ръце.

— Не съм очаквала някой друг да ги изпълнява.

— Справяш се добре. — Брад замълча за миг, докато тя го гледаше втренчено. — Прецизно планиране, добър подбор, смел дизайн. Защо толкова държиш да вършиш всичко съвсем сама?

— Просто не искам да се чувстваш задължен, това е.

Той повдигна вежди.

— Неблагодарница.

Зоуи се предаде и тихо се засмя.

— Може би защото зная какво мога да върша сама, а не съм сигурна, че теб те бива. — Огледа плота, който Брад вече бе нарязал. — Изглежда, си добър.

— Дядо ми би се радвал да го чуе.

Усмихна му се над дъската.

— Искам да разкроя фолиото сама, за да мога да…

— Да погледнеш всичко тук в завършен вид и да кажеш: „Хей, аз направих това“.

— Точно така. Не мислех, че ще разбереш.

Брад се изправи, сложи ръце на кръста си и чаровно наклони глава встрани.

— Знаеш ли защо се върнах във Вали?

— Не. Признавам, че нямам представа.

— Попитай ме някога. Искаш ли да вземеш пистолета? Бързо ще свършим тази работа.

 

 

Не би могла да отрече, че работят добре заедно. Той не се държеше с нея както бе очаквала, сякаш не вярва, че може да бъде сръчна с инструментите. Тъкмо обратното, зачиташе способностите й.

Налагаше волята си за някои неща. Ако Зоуи искаше да носи нещо, което според него бе твърде тежко, бързаше да й се притече на помощ. Настоя да донесе хладилната чанта от долния етаж вместо нея.

Но тя не обръщаше внимание на тези неща, защото нямаше търпение да облепи първия си плот с фолио.

Въпреки че прозорците бяха отворени, миризмата на лепилото бе силна.

— Добре че работим на малки сектори — отбеляза Брад. — Ако слагахме дълги ивици наведнъж, без вентилатор тук, докато свършим, щяхме да бъдем като пияни.

— Преди две години, когато обзавеждах кухнята си, се увлякох. Бях замаяна като пияница в събота вечер и задрямах на тревата в двора.

Брад се вгледа в лицето й и забеляза, че страните й са поруменели, но погледът й е ясен.

— Когато започнеш да се чувстваш така, кажи ми.

— Добре съм. — Зоуи докосна лепилото с върха на пръста си. — Почти е готово.

— Жалко. Не бих имал нищо против да те видя замаяна.

Тя срещна погледа му, докато изправяше гръб.

— Тук има доста свеж въздух.

— Все пак си зачервила бузите. — Леко докосна лицето й. — Имаш невероятна кожа.

— Това е нещо като реклама. — Зоуи не знаеше дали бузите й наистина са били зачервени преди тази реплика, но сега усети как пламнаха. — Ползвам повечето от продуктите, с които ще заредя салона. Имам чудесен омекотяващ серум.

— Така ли? — Устните му трепнаха, докато прокарваше пръсти по шията й. — Изглежда, действа.

— Не бих предлагала нещо, което не съм изпитала.

— Какво правиш за устните си?

Този въпрос я накара да зяпне от учудване.

— Какво?

— Какво ползваш. Имаш толкова нежни устни. — Брад плъзна меката част на палеца си по тях. — Гладки. Съблазнителни.

— Има един балсам, който… Не го прави.

— Кое?

— Не ме целувай. Този път няма да ме изненадаш. А и имаме работа.

— Права си. Но все някога работата ще свърши. Навярно лепилото вече се е стегнало. Готова ли си?

Тя кимна. Въпреки свежия въздух, бе леко замаяна. Може би заслугата бе на Брад. Предполагаше, че осъзнава въздействието на съсредоточения си изпепеляващ поглед.

Трябваше да свикне да му устоява, преди да загази.

Заедно повдигнаха ивицата фолио. Бе необходима голяма точност и координираност, за да постигнат идеално гладка повърхност. Когато лепилото от фолиото и това, което бяха намазали върху плоскостта се съединеше, нямаше връщане.

Щом загладиха ръбовете и всеки милиметър прилепна плътно, тя се отдръпна назад.

Да, идеята й за заоблени ръбове се оказа добра. Бе семпло, практично и същевременно придаваше изтънченост.

Може би клиентите нямаше да забелязват подробностите, но важно бе въздействието.

— Изглежда чудесно — каза Брад, когато застана до нея. — Остроумно хрумване е да пробиеш отвори в поставките за кабелите на джаджите, които ще ползваш.

— Наричат се сешоари и маши.

— Да. Никъде няма да висят кабели, да се заплитат и салонът ти ще изглежда подреден.

— Искам обстановката да бъде изискана и отпускаща.

— Какво ще правиш с хората в другите стаи?

— О, тайни ритуали. — Зоуи размаха ръка и го накара да се усмихне. — А когато спечеля достатъчно, за да вложа солидна сума, ще инсталирам шведски душ и вана за хидротерапия в банята. Ще я превърна в нещо като място за терапевтични процедури с вода. Но това е в далечна перспектива. Сега най-важното е да оборудвам двете маси във фризьорския салон.

„Неуморна е“, помисли си Брад.

Зоуи не просто знаеше към какво се стреми и как да го постигне и бе готова да вложи цялата си енергия. Силата, която я движеше, бе вярата, че трябва да успее. Спря само за да отиде при сина си и да се увери, че е нахранен и в безопасност.

Докато чакаха да се стегне лепилото на втория плот, другите решиха да приключват за деня. Малъри дотича на горния етаж и застана до тях с юмруци на кръста.

— Ау! Всеки път, когато се кача тук, виждам нещо ново. Зоуи, изглежда страхотно. Цветовете са чудесни. Това са плотовете за фризьорския салон, нали? — Приближи се да огледа готовия. — Не мога да повярвам, че си го направила сама.

— Помогнаха ми. — Зоуи раздвижи схванатите си рамене и отиде при нея. — Наистина изглежда страхотно. Зная, че бих могла да купя нещо готово на почти същата цена, но нямаше да му се радвам толкова. Как вървят нещата долу?

— Подовете са лакирани, кухнята е боядисана. — Малъри изведнъж си спомни, че синята кърпа, с която бе вързала косите си, все още е на главата й и я свали. — Шкафовете са минати първа ръка, а уредите са лъснати до блясък.

— Толкова се увлякох тук. Трябваше и аз да помогна с нещо за кухнята.

— Имахме достатъчно помощници, благодаря. — Малъри прокара пръсти през русите си къдрици, за да бухнат. — Отиваме у дома да хапнем пържено пиле. Ще дойдете ли и вие?

— Първо трябва да довърша тук. Изпрати Саймън горе и ще дойдем малко по-късно.

— Какво ще кажеш да го вземем с нас? И без това не може да се отдели от Мо.

— Е, добре. Не…

— Всичко е наред, Зоуи. Елате, когато сте готови. Ще ти запазя някое бутче. И на теб, Брад.

— Тръгвай, не губи време.

Когато Зоуи се обърна, Малъри намигна на Брад и слезе по стълбите.

— Нали искаш да довършим плота?

— Да, но нямам намерение да те задържам.

— Когато ми омръзне, ще ти кажа. Готова ли си да залепим това?

За да спести време, Зоуи не възрази. Облепиха и втория плот с фолио, опряха го на стената до първия и най-сетне прибраха инструментите. Оставиха прозорците леко открехнати.

Тя понечи да вдигне хладилната си чанта, но Брад я изпревари.

— Достатъчно за днес.

— Благодаря за помощта. Остави това на терасата, а аз ще огледам етажите и кухнята, за да проверя дали всички врати са заключени.

— Ще дойда с теб. И аз искам да разгледам.

Зоуи тръгна по стълбите, но се спря и се обърна.

— Да ме пазиш ли се опитваш? Мога да се грижа сама за себе си.

Брад премести чантата в другата си ръка.

— Да, искам да те пазя. Не се и съмнявам, че можеш да се грижиш сама за себе си, за сина си, за приятелите си и дори за непознати хора, ако се наложи.

— Щом мислиш така, значи не се нуждая от закрила. Тогава защо ме пазиш?

— Харесва ми. Освен това, приятно ми е да те гледам, защото си красива жена и силно ме привличаш. Не създаваш впечатлението, че си глупава или бавно загряваща, така че със сигурност знаеш за влечението, което изпитвам към теб. Но ако в съзнанието ти има и следа от съмнение, почакай да оставя тази чанта и ще ти демонстрирам.

— Зададох много прост въпрос — отвърна тя. — Не съм молила за демонстрация или нещо подобно.

Слезе по стъпалата и рязко се обърна към кухнята, когато чу тъпия звук от оставянето на чантата. Нямаше време да реагира, преди да бъде вдигната на ръце и притисната с гръб към стената. Долови гнева в очите му, които горяха и изглеждаха почти черни. По шията й пробягна тръпка едновременно на страх, раздразнение и не малка доза възбуда.

— Хайде, погрижи се сама за себе си — предизвикателно каза той. — После ще преминем към демонстрацията.

Зоуи втренчи поглед в очите му, изчака, докато ръцете му започнаха да омаляват, и провря коляно между бедрата му, без да го удари сериозно.

Брад потръпна и това я накара да изпита задоволство.

— Добре, първо, не мога да отрека, че притежаваш забележително самообладание. — Той не помръдна. И двамата знаеха, че едно рязко движение би било достатъчно, за да падне на колене. — Второ, благодаря ти, че го проявяваш в този случай.

— Не съм безпомощна, хленчеща слабачка.

— Никога не съм те смятал нито за безпомощна, нито за слабачка. — Изведнъж положението и ролята му в него му се сториха смешни. Понечи да се засмее, но само долепи чело до нейното. — Не зная как успяваш да ме накараш да изляза от кожата си, но го постигаш. — Бавно отпусна раменете й и опря длани на стената до главата й. — Ще отместиш ли това коляно? Изнервяш ме.

— Такава е целта ми. — Все пак се вслуша в молбата му. — Не зная защо ми е толкова забавно.

— На мен също. За бога, Зоуи, не издържам вече. Кажи ми нещо. Забранено ли е да те намирам за привлекателна?

— Какво очакваш да ти отговоря?

— Това е загадка, нали? — Погледът му се плъзна от очите към устните й. — Опитай се да видиш нещата от моята гледна точка.

— Стой по-далеч. — За да скрие учестените удари на сърцето си от Брад, Зоуи го побутна назад. — Не мога да разговарям с теб така.

— Добре. Само секунда.

Той потърка устните й със своите, сякаш прошепна обещание, което я накара да почувства приятна тръпка. След това се отдръпна.

— Би било лесно да те допусна до себе си. — Все още несигурна дали ще може да запази равновесие, Зоуи остана облегната на стената. — Имам нормални човешки потребности. Не съм била с мъж повече от година… близо две.

— Все едно ми е с кого си била дори вчера. Интересувам се от теб сега.

— Е, доста отдавна не съм имала връзка. Има причина.

— Саймън.

Тя кимна.

— Главно заради него. Не бих споделила живота си с някого, когото не бих допуснала в неговия.

— Знаеш, че не съм способен да го нараня. — В тона му отново се прокрадна гняв. — Обидно е да намекваш, че имаш подобни опасения.

— Зная, че не си такъв човек, затова няма смисъл да се чувстваш засегнат. Но има и друга причина. Трябва да бъда внимателна и заради себе си. Ти не би се задоволил да подържиш ръката ми и да разменим няколко сладки целувки на лунна светлина, Брадли.

— Би било добро начало.

— Но не и край. И двамата го знаем. Не виждам смисъл да започвам нещо, когато не зная дали мога да стигна до край. Възможно е да сгреша, ако преспя с теб. Не зная дали искаш това заради нормалните човешки потребности, или заради историята, в която се забъркахме.

— Мислиш, че искам да бъда с теб заради ключа?

— А ако наистина е така? — Зоуи разпери ръце с дланите нагоре. — Как би се чувствал, ако бъдеш използван по този начин? Факт е, че ако не бяха ключовете, ние нямаше да се срещнем, Брадли. С теб не идваме от едно и също място и нямам предвид Вали.

— Разбирам.

— Нямаме нищо общо, освен ключа.

— Ключът — съгласи се той, — приятелите, които означават много и за двама ни, града, от който са корените ми и в който ти си пуснала своите. Желанието да постигнем нещо в живота си. Както и едно малко момче. То е твой син, но и аз се привързах към него. С или без теб, щях да изпитвам симпатия към Саймън. Не разбираш ли?

Зоуи не можа да каже нищо в отговор и само кимна.

— Има и още нещо, но нека засега оставим химията помежду ни настрана. Всички тези неща, взети заедно, ми се струват доста солидна обща основа.

— Почти винаги се чудя за какво да разговарям с теб и как да се изразявам.

— Може би не бива да мислиш твърде много. — Той протегна ръка. — Да разгледаме кухнята. Ако не тръгнем скоро, за нас няма да остане нищо от пилешкото.

 

 

Бе доволна, че Брад бе сменил темата. Не можеше да разграничи мислите и чувствата, грижите и потребностите си. Поне засега.

Бе доволна и че по време на вечерята у Флин се водеха шеговити разговори и никой не засегна темата за ключа.

Все още не бе стигнала до нищо съществено, а имаше твърде много информация, твърде много въпроси, които се въртяха в съзнанието й и не можеше да ги подреди в смислено изложение.

Скоро трябваше да се съберат, за да поговорят, но Зоуи се нуждаеше първо от време да обмисли всичко сама.

И Малъри, и Дейна бързо бяха изградили теории. През четирите седмици ги бяха доизглаждали, преценявали от различни гледни точки и изменяли, докато бяха стигнали до верния път.

„А аз нямам нищо“, помисли си Зоуи.

Затова щеше да прекара вечерта в преглеждане на напътствията и записките си, в размисъл и припомняне на всичко, което се бе случило по време на първите две изпитания, стъпка по стъпка. Някъде там се криеха отговорите.

Когато Саймън и Мо заспаха и в къщата се възцари тишина, тя седна на масата в кухнята. Бе подредила на купчини бележки, папки и книги. Реши, че вече е погълнала твърде много кафе за деня и свари чай. Докато пиеше първата чаша, отново прочете напътствията и извади на чиста страница в тетрадката си думи, които смяташе за ключови.

„Красота, истина, смелост.

Загуба, мъка.

Гора.

Пътека.

Път.

Кръв и смърт.

Призраци.

Вяра.

Страх.

Богиня.

Смела.“

Може би пропускаше нещо, но все пак това бе отправна точка. Красотата за Малъри, истината за Дейна и смелостта за самата нея.

Загуба и мъка. Нейна или на трите дъщери? Ако приемеше тази част лично за себе си, каква бе загубата и мъката й? Най-наскоро бе загубила работата си. Отбеляза това. Но бе получила нова възможност.

Гори? Бе заобиколена от тях, но някои означаваха за нея повече, отколкото друга. Около „Уориърс Пийк“ имаше гори, както и там, където бе прекарала детството си. Местността отвъд реката до къщата на Брад също бе гориста. Но ако гората имаше символично значение, то би могло да бъде, че се лута и не вижда най-важното. Че не може да достигне до същността, защото отдава твърде голямо значение на отделни подробности.

Понякога наистина бе така, но кой щеше да се погрижи за подробностите, ако не тя?

Скоро щеше да има родителска среща. Саймън се нуждаеше от нови обувки и зимно яке. Пералнята бе започнала да скърца и все не й оставаше време да почисти сифоните.

Трябваше да купи кърпи за салона и да отдели сума за нова пералня там. Което означаваше, че у дома ще се задоволи със скърцащата още известно време.

Опря брадичка на юмруците си и затвори очи за минута.

Щеше да свърши всичко това, да изпълни задълженията си, но някой ден щеше да прекара целия следобед в четене, с чаша студена лимонада в ръка.

Хамакът леко се люлееше, а книгата лежеше разтворена върху корема й. Все още усещаше сладникавия вкус на лимонадата.

Очите й бяха затворени зад слънчевите очила и приятният бриз галеше лицето й.

Не си спомняше кога за последен път се бе чувствала толкова отпусната и безгрижна. Пълна почивка на ума и тялото. Нищо не можеше да й попречи да се наслаждава на тишината и спокойствието.

Издаде въздишка на пълно блаженство.

След миг се озова в караваната, плувнала в пот от убийствената жега.

„Сякаш живея в консервена кутия“, помисли си тя, докато смиташе остриганите коси от пода.

Чуваше караниците на по-малката си сестра и брат си, чиито гласове достигаха до нея през замърсените стъкла, гневни и пискливи. Тук всички бяха вечно ядосани.

Застана до вратата и рязко я отвори, за да извика: „Млъкнете, за бога! Пазете тишина поне пет минути. Заболя ме главата от вас“.

Но попадна в гора и усети дебел сняг под краката си. Вятърът свиреше сред клоните на дърветата, които се поклащаха на фона на оловносиво небе.

Чувстваше студ и бе изплашена, защото се бе загубила.

С мъка запристъпва във виелицата, придържайки издутия си корем, за опора на бебето.

Бе натежала и уморена.

Искаше да спре, да си почине. Какъв смисъл имаше да върви? Никога нямаше да намери пътя.

Болка скова корема й и я обзе двойно по-силна уплаха. Почувства топлина между краката си и втренчи поглед в кръвта, която потече по снега.

Отвори уста, но преди да издаде вик на ужас, отново се озова в хамака, на сянка, с вкус на лимонада върху езика.

Избирай.

Зоуи рязко стана от масата в кухнята си, разтреперана, а Мо изръмжа срещу нещо невидимо до нея.