Нора Робъртс
Ключът на смелостта (19)

Деветнадесета глава

— Не зная как можеш да бъдеш толкова спокойна.

Малъри миеше пресни боровинки на чешмата в кухнята.

— О, не за първи път пълня пуйка.

Зоуи извърна глава и й се усмихна, преди отново да се залови с гарнитурата.

— И аз не зная как може да остроумничи в такъв момент — отбеляза Дейна и смръщи вежди при вида на купчината картофи за белене. — След схватка със зъл магьосник и припадък нашата Зоуи е в състояние да готви за цяла армия и дори изглежда в страхотно настроение.

— Днес е Денят на благодарността.

— Това ме подсеща да повдигна въпроса… — Дейна намръщено погледна малкия нож в ръката си. — Защо ние трите вършим всичката работа тук, докато мъжете се излежават като господари?

— Исках да останем насаме за малко — отвърна Зоуи. — Това беше най-простият начин.

Дейна остави поредния обелен картоф.

— Щом казваш.

— А и зоркият поглед на Брадли ме изнервя.

— Има право да се безпокои за теб, след като си припаднала в ръцете му — изтъкна Малъри.

— Не го упреквам. Интересно е, че точно в онзи момент дотича и ме хвана. Не мислите ли? Романтично, но и странно. Спеше на горния етаж, а аз бях навън… бог знае колко дълго. Часове. Сториха ми се минути, но бяха часове. — Хвърли поглед към вратата, за да се увери, че никой не наднича. — Оказа се, че не е бил просто заспал. Тичал е през гората в съня си, преследван от Кейн, и целите му ръце са в рани. Опитал се е да го върне в Ню Йорк, където цари ред и всичко е нормално.

— Но не е успял. — Малъри остави гевгира с боровинките в мивката. — Когато е застанал на прага, той е направил избор.

— Да, както и аз, когато издрах лицето на Кейн. Заради тези решения и двамата сме толкова доволни днес.

— Жалко, че не бях тук да те видя. — Дейна взе следващия картоф. — Единственото, за което съжалявам.

— Беше страхотно — увери я Зоуи. — Не си спомням нещо друго да ме е карало да се чувствам толкова силна. Както и да е, накрая Брадли слезе тъкмо навреме, за да ме хване миг преди да падна по очи на пода. — Ножът на Зоуи изтрака върху плота. — Кейн се е опитал да го задържи в капана на онази илюзия.

— Не е искал да се сблъска с мъж, докато тормози горкото момиче.

— Мисля, че целта му е била да бъда сама срещу него, когато се опитва да ми внуши, че съм неудачница.

— Струва ми се, че не я е постигнал.

— Признавам, че напипа слабото ми място. Но не е първият, успял да го открие, и вече съм се научила да се защитавам. Направи го, защото се страхува, че съм близо до ключа. Знае, че мога да го победя. Затова първо използва моята неувереност и чувствата ми, а после се опита да ме подкупи. Не се получи и това здравата го ядоса.

— Очевидно. — Малъри се приближи и леко докосна синината на лицето й. — Ударил те е доста силно.

— Може би, но той определено изглежда по-зле. — Зоуи гордо вдигна глава. — Още миг и щях да го сритам в топките. Ако има такива. Нараних го, а Брадли го победи. Тръгна си с подвита опашка. Днес е щастливият ми ден. — Срещна погледа на Малъри и въздъхна. — Зная. Не ми остава много време. Иска ми се да фуча като обезумяла из тази къща и да обърна всичко наопаки, докато не намеря ключа. Но това не е отговорът. Не зная какъв е, но не е този. Ще приготвя хубава празнична вечеря за всички ви, защото мястото ми на Деня на благодарността е сред вас. Безкрайно благодарна съм, че ви срещнах.

Дейна остави ножа за белене.

— Все пак и той те е ядосал.

— Може би — призна Зоуи. — Засегна ме там, където боли най-много. Бедното момиче Зоуи Маккорт, забременяло от първия младеж, който й се е усмихнал. Напуснала училище, за да спестява пари за памперсите на бебето, което ще отглежда сама. Как може да си въобразява, че ще постигне нещо значимо? — Сложи картофите в тенджера. — Убедена съм, че мога. Да пийнем вино.

— Ето че си дойдохме на думата.

Дейна се спогледа с Малъри зад гърба й, но извади бутилка „Пино Гриджо“.

— Има и друго, което съм твърдо решена да сторя днес, освен да приготвим и изядем заедно вечерята. Нещо, което трябва да споделя, но след като го обмисля. — Сложи чашите на масата и озадачено наклони глава, когато погледна през прозореца и видя Брад и Саймън да вървят по една от криволичещите пътеки между храстите в градината към гората. — Какво правят там, за бога?

Дейна сложи ръка на рамото й, когато се наведе да налее виното.

— Мога да ти кажа какво не правят. Не белят картофи.

— Какво носи той? — Зоуи вяло повдигна чашата си и се вгледа в тях от по-удобен ъгъл. Синът й танцуваше около Брад, а кучетата тичаха напред-назад в очакване на игра. — Прилича на… Господи.

Бе смаяна, когато Брад закачи хранилката за птици на един от красивите декоративни храсти и повдигна Саймън, за да сипе семена в отвора.

— Господи — повтори тя.

Като насън остави чашата и тръгна към вратата. Излезе навън.

— Какво я прихвана? — запита се Дейна.

— Нямам представа. — Малъри едва не заби нос в стъклото на прозореца и се усмихна. — Какво е това? Закачат някакъв ботуш на клон.

Зоуи не се сети да вземе яке, но не усещаше брулещия вятър. Смехът на Саймън, който играеше с кучетата, стопляше сърцето й и сякаш разсейваше студа.

Брад бе застанал на пътеката с ръце в джобовете и усмихнато гледаше хранилката. Когато чу стъпките й, той се обърна и я поздрави.

— Какво мислиш?

Бе помогнала на Саймън да превърне лъскавия червен каубойски ботуш в хранилка за птици. Бе направлявала ръката му, докато изрязваше отвор в кожата, и бе гледала как измерва парчетата шперплат за малкия наклонен покрив.

Помнеше колко бе горд с творението си и доволен, че никой друг в класа няма да има като неговата хранилка. Беше й казал, че ще я закачат в задния двор у дома, когато получи оценка и си я вземе обратно.

„У дома“, помисли си тя.

— Саймън ти я е подарил? — плахо попита Зоуи.

— Да. Получил е „отличен“.

— Да, зная.

— Решихме… Защо си излязла без палто? — С въздишка на раздразнение, Брад свали якето си и я накара да пъхне ръцете си в меките кожени ръкави.

— Видях ви през прозореца на кухнята. Видях те да закачаш това нещо в красивата градина зад красивата си къща.

— Добре. — Явно озадачен, той сви рамене. — Е, и?

— Подарил ти е хранилката си за птици, а ти я закачи. — В гърлото й напираха сълзи. — Брадли, сигурно е най-смешното нещо, което си виждал в живота си. Стар ботуш с дупка. Ще го виждаш винаги, когато погледнеш през прозореца, както и всеки, който дойде в дома ти.

— Това е идеята. — Отдръпна се назад и лицето му засия. — Страхотна гледка.

— Брадли, ще те попитам нещо. Тази сутрин след онова, което се случи, реших, че трябва да го изрека. Но исках първо да поговоря със Саймън и… — Отново погледна хранилката и се усмихна. — Очевидно няма нужда да му обяснявам. Той вече е направил избора си.

— Какво искаш да ме попиташ?

Брад протегна ръка и леко побутна ботуша, за да му се порадва, докато се люлее.

— Да ти предложа да се ожениш за мен. — Смелостта й се изпари, когато той отпусна ръка и втренчи поглед в нея. Но Зоуи хвана ръката му и я притисна между дланите си. — Щях да изчакам, докато изпитанието свърши и го обсъдя със Саймън… и докато престана да се боя какво ще стане, ако ти отправя това предложение. Но сега мисля, че беше грешка да отлагам и да не разкривам чувствата си към теб. Толкова те обичам, че се боях да го призная пред себе си и пред теб. Дори да се доверя на Саймън. Господи, защо не кажеш нещо, за да престана да бърборя несвързано…

— Е… Успя да ме изненадаш. Почакай.

Каквато и реакция да бе очаквала, определено не бе да се отдалечи и да повика Саймън при себе си. Страните й пламнаха, а цялото й тяло изтръпна, сякаш от студ. Не бе сигурна дали изпитва ужас, болка или гняв. Загърна се в якето му, когато го видя да прошепва нещо в ухото на сина й.

Не чу думите му, но в отговор Саймън бързо кимна и с радостен вик се втурна към къщата.

Брад пъхна палци в джобовете на панталона си и се върна при нея. Изражението му бе спокойно и приветливо.

— Да видим, докъде бяхме стигнали? Ти ми предложи брак, защото закачих в градината си хранилката, която Саймън ми подари.

— Да. Не. За бога, Брадли, не ме изкарвай пълна глупачка. Освен на мен, Саймън е правил подаръци единствено на семейство Хенсън, които за него са като баба и дядо. Подарил ти я е, защото те обича, и си помислих… Ти я закачи.

— Случайно ми харесва. — Брад се усмихна глуповато и потупа с пръсти червения кожен ботуш. — Струва ми се, че за съжаление ти не оценяваш художествената стойност на изделието. Въпреки това…

— Не ми говори за художествена стойност. Ще ти кажа нещо, Брадли Чарлз Вейн IV. Ако не си готов да докажеш искреността на думите си, че си влюбен в мен, явно не знаеш с кого си имаш работа.

Той стоеше срещу нея и я гледаше, широко усмихнат.

— Така ли?

— За мен бракът не е шега работа. Това очаквам от мъжа, когото обичам и който твърди, че изпитва същите чувства към мен. Синът ми заслужава баща, а не просто мъж, който поддържа неангажираща връзка с майка му. Не би било достатъчно за никого от двама ни.

Брад кимна.

— Вече всичко ми е ясно.

— Донесох го! Донесох го! — Саймън излетя като куршум от къщата. — Беше точно където…

Замълча, щом срещна предупредителния поглед на Брад, но раменете му се тресяха от смях.

— Искам да узная какво толкова смешно има.

— Малка мъжка тайна между мен и Саймън — отвърна Брад и с ловко движение грабна кутийката от ръката на момчето. — Преди известно време си поговорихме по един въпрос и…

— Ти каза, че трябва да почакаш, докато… — Отново доловил укора в очите на Брад, Саймън нервно затътри крак по пътеката. — Добре, добре, побързай.

— Споразумяхме се — продължи Брад. — След като изяснихме въпросите, поставени и от двете страни, реших, че е редно да му покажа това, за да бъде сигурен в намеренията ми.

Брад повдигна капака на кутийката.

— Бил е на баба му и… Господи, нищо ли не мога да кажа? — промърмори момчето, когато Брад му даде знак да замълчи.

— Първо да чуем какво ще каже майка ти.

Зоуи прикова поглед в пръстена, сякаш съзерцаваше звездите. Бе изящен, лъскав и красив. Остана безмълвна и само завъртя глава.

— Преди малко беше доста словоохотлива — отбеляза Брад. — Каза, че очакваш да удържа на думата си. Но може би трябва да започна с отговора на въпроса ти. Да. — Извади пръстена от кутийката. — Категорично да. Ще стана твой съпруг и ще те обичам през всеки ден до края на живота си.

— Сложи го на пръста й — подкани го Саймън. — Трябва да го сложиш, а после да я целунеш.

— Зная какъв е редът.

— Вие двамата… вече сте разговаряли за това? — промълви Зоуи.

— Точно така. Когато едно момче приема някого за свой баща, има неща, които трябва да знае. — Погледите, които размениха Брад и Саймън, накараха сърцето й да се разтупти още по-силно. — А мъжът, който приема син, трябва да ги каже.

— Мъжка работа — каза Саймън. — Няма да разбереш.

— Аха. — Смехът разсея напиращите сълзи. — Е, добре.

— Зоуи? Дай ми ръката си.

Погледна Брад право в очите.

— Той е най-ценното, което имам на света. — Сложи дясната си ръка на рамото на Саймън и подаде лявата. — От днес и двамата ти принадлежим.

— Както и аз на вас.

Усети топлина, когато пръстенът се плъзна по кожата й и прилепна плътно.

— По мярка е. Прекрасен е. Никога не съм виждала нещо толкова красиво.

— Аз съм виждал.

Без да откъсне поглед от очите й, Брад я целуна.

— Мога ли вече да те наричам „татко“? — Саймън го задърпа за ръкава. — Или трябва да изчакам?

Когато той повдигна сина й и го прегърна, сърцето й вече преливаше от радост.

— Не е нужно. — Със свободната си ръка Брад притегли и нея в прегръдката си. — Няма какво да чакаме.

До тях достигнаха одобрителни възгласи откъм терасата и Зоуи погледна натам. Приятелите им бяха излезли навън и ръкопляскаха.

— Казах им — призна Саймън. — Когато влязох да взема пръстена.

— Елате тук! — извика Дейна, свила ръце пред устните си като фуния. — Трябва да отворим шампанско.

— Искам да видя как гръмва.

Саймън се измъкна и хукна към тях.

Всичко пред погледа на Зоуи засия, сякаш е от злато. С ръка, здраво стисната в тази на Брад, направи първата крачка към къщата.

Саймън скочи на терасата. Кутрето се препъваше и се търкаляше зад него, а Мо обикаляше в кръг. Флин приятелски смушка Джордън с лакът. Малъри обгърна талията на Дейна.

Зоуи усети топлината на ръката на Брад, когато пръстите им се преплетоха. Това бе мигът на прозрението.

— О! О, разбира се. Толкова е просто. — Увереността я изпълни със светлина, ярка като златистото сияние, което струеше от всичко около нея. Завъртя се и се притисна към него със смях, който бе израз на искрена радост. — Толкова съвършено и същевременно невероятно просто. Да побързаме.

Затича се и го повлече след себе си по пътеката. Това бе посоката, избрана от самата нея и от детето й. Пътят на промяната, който водеше до новия им дом.

— Ключът. — По миглите й заблестяха сълзи, но все още се смееше, докато пристъпваше по стъпалата заедно с мъжа, когото обичаше, и сина си. Със своето семейство. — Зная къде е.

Стискайки ръката на Брад, продължи към вратата на кухнята. Онази, през която влизаха обитателите на къщата и най-близките им приятели. Неофициалният вход, който никога вече нямаше да бъде заключен за нея.

Приклекна и повдигна изтривалката. Върху лакираните дъски под нея блестеше златният ключ.

— Добре дошли у дома — тихо каза тя и го взе. — Тази къща е моят дом, нали? — С ключа върху разтворената си длан, Зоуи се обърна към Брад. — Трябваше да повярвам, да го очаквам и да го приема. Всичко. Снощи застанах срещу Кейн. Чувствах се отчаяна, изплашена и уморена, но събрах сили да се боря. Не ме накара да се откажа. Успях, защото се борих за това. Както и за теб, и за себе си. — Стисна ключа в шепата си. — Победихме го.

Изведнъж засвири вятър, толкова силен, че помете всичко на терасата и я повали по гръб. Сред свистенето му чу викове и трошене на стъкла.

Претърколи се и видя приятелите си да лежат на площадката. Брад закриваше Саймън с тялото си, за да го предпази от летящи парчета стъкло. Синята мъгла пълзеше по земята към тях.

Ключът пулсираше в ръката й като сърце.

Знаеше, че Кейн е готов да убие всеки, който му попречи да достигне до него. Нищо не би го възпряло да унищожи всички. Запълзя по корем към Брад и Саймън.

— Ранен ли е? Пострада ли, скъпи?

— Мамо!

— Добре е! — извика Брад. — Влез вътре. Влез в къщата.

„Моят дом“, помисли си тя.

За нищо на света нямаше да допусне злодея в дома си. Нямаше да му позволи да докосне нищо нейно. Пъхна ключа в ръката на Брад и затвори шепата му.

— Пази ги. Повикайте Роуина. Дейна и Малъри могат да я повикат.

„Ако им дам шанс“, каза си Зоуи, напрегна сили и се плъзна надолу по стъпалата. Продължаваше да стиска шепа, сякаш държи в нея нещо ценно. Без да обръща внимание на виковете зад себе си, тя се изправи и ниско приведена, за да устои на вятъра, побягна към гората.

Щеше да отвлече вниманието му и да спечели време. Докато мисли, че ключът е у нея, нямаше да закача приятелите й. Те вече не представляваха заплаха за него.

„Буболечки“, напомни си Зоуи и обви ръце около ствола на едно дърво, за да запази равновесие.

Не би губил време да ги избива.

Войната щеше да свърши едва когато завърти ключа. Последната битка бе нейна.

Мъглата се сгъстяваше около краката й толкова студена, че едва не я накара да рита и крещи. Отново падна на колене и неприятен мирис изпълни устата и дробовете й. Сдържайки дъха си, с мъка се изправи и продължи да тича.

Вятърът вече не бе така силен, но режещият студ проникваше през коженото яке на Брад и пуловера й и пронизваше плътта й. Заваля сняг на едри, сивкави парцали.

Опитваше се да я върне към първата илюзия. Притисна ръка към корема си, почти очаквайки да усети тежестта на бебето. Но почувства само трепването на стегнатите си мускули.

„Кейн си играе с мен“, реши тя.

Подхранваше егото си. Забавляваше се. Явно бе сигурен, че всеки момент може да нанесе удар, да й отнеме ключа и да излезе победител.

Загубила ориентация, Зоуи пристъпваше по снега и се молеше да не се движи в кръг и да не се озове отново до къщата. Те имаха нужда от време. Бе намерила ключа. Ако успееха да стигнат до ковчежето с душите, Саймън щеше да го завърти. Щом бе част от нея, би трябвало да може. Той бе нейна плът и кръв. Част от душата й.

Щом щракне ключалката, всички щяха да бъдат в безопасност. Само трябваше да отклонява вниманието на Кейн от другите, докато това стане.

Черна светкавица разкъса небето и пред краката й се заби огнена стрела. Политна назад с вик и присви ноздри, когато димът достигна до тях.

Отново се изправи. Той стоеше срещу нея и черното му наметало се вееше на сантиметри от мръсния сняг.

— Накрая се оказваш страхливка. — На бузата му все още имаше белези от ноктите й. — Изостави детето си, приятелите и любимия си и бягаш като заек, за да спасиш собствената си кожа.

Даде воля на сълзите си. Искаше да ги види и да ги сметне за проява на слабост. Стисна по-здраво юмрук зад гърба си, сякаш крие нещо.

— Не ме наранявай.

— Преди няколко часа ти предложих това, което желае сърцето ти. Как ми се отплащаш?

— Изплаши ме.

Имаше нужда от оръжие, но не смееше да откъсне поглед от лицето му, за да потърси нещо подходящо.

— Щом се страхуваш, моли за пощада. Може би ще се смиля над теб.

— Ще направя всичко, което пожелаеш. Само ме остави на мира.

— Дай ми ключа доброволно. Ела и го сложи в ръката ми.

„Доброволно“, помисли си тя.

Това бе номерът. Не можеше да й го отнеме по друг начин, дори сега.

— Ако ти го дам, ще ме убиеш.

— Ако се противиш… — не доизрече заплахата си. — Но ако ми го дадеш по своя воля, ще пощадя душата ти. Знаеш ли какво е да живееш без душа? Да лежиш застинала и празна хилядолетия наред, докато… същността ти е пленена и безпомощна? Нима ще поемеш този риск заради някого, който няма нищо общо с теб?

Зоуи пристъпи напред, сякаш е признала поражението си.

— Роуина и Пит казаха, че нямаш право да проливаш кръв, а ти го направи.

— Моята сила превъзхожда тяхната. Никой не е по-могъщ от мен. — В зениците му проблеснаха разноцветни светлини, когато тя направи следващата крачка. — Кралят е слаб и глупав почти колкото смъртен в скръбта и болката си. Войната е почти спечелена. Днес ще настъпи краят й и аз ще властвам. Всички, които се опълчиха срещу мен и се опитаха да ме спрат, ще си платят скъпо. Моят свят отново ще бъде единен.

— Черпиш сила от болката на другите. И от скръбта им. Това ли е душата ти?

— Умна си за смъртна — призна той. — Мракът винаги надделява над светлината. Избирам неговата сила и докато онези, които се стремят да съхранят светлината, са увлечени в политика, дипломация и водене на битки по правилата, аз използвам мрака. Затова съм тук и постъпвам както желая, за да постигна целите си. Малка пречка като теб или тях не ще ме спре. А сега — ключа!

— Няма да го получиш.

Доловила напиращия в него гняв, Зоуи инстинктивно се подготви да избегне удара на вдигнатата му ръка.

През завесата от снежинки изскочи Брад. Проблесна нож, чието острие се заби, но тя не видя къде. Хвърли се напред, но политна обратно, когато Брад бе тласнат към нея.

— Как смееш?

На черния плащ на Кейн се появи петно от кръв.

Брад застана пред Зоуи.

— А ти? — извика той в отговор. — Ще се осмелиш ли да се биеш с мъж, или нападаш само жени?

Завъртя ножа в ръката си.

— Или само смъртни — каза Пит, който пристъпваше към тях в снега. — Ще застанеш ли срещу равностоен противник, Кейн, сила срещу сила, бог срещу бог?

— С удоволствие.

— Назад — нареди Пит на Роуина, когато понечи да застане до него.

— Да. — Кейн вдигна ръка. — Назад.

Въздухът се раздвижи като вълна, която издигна Зоуи и я накара да загуби равновесие. Падна по гръб до реката. Превъзмогна болката, обърна се и видя Брад на няколко крачки разстояние с разкървавени устни. Пълзеше към ножа, който бе излетял от ръката му.

Придържайки ударената си ръка, тя застана на колене. Роуина лежеше неподвижна върху сивия сняг, може би мъртва. Каквато и сила да бе използвал Кейн, явно бе насочена срещу нея.

Пит все още бе на крака и се сражаваше, макар и покрит с рани. Прехвърчаха искри от сблъсъка на свръхестествени сили, които пронизително изсвистяваха и оставяха огнени дири.

— Стой долу — нареди Брад, изплю кръв и грабна ножа. Втурна се към Кейн, но стената от сняг и мъгла го отблъсна. — Тръгвай към „Пийк“! — изкрещя той на Зоуи. — Завърти ключа.

— Няма време.

„Мракът надделява над светлината“, спомни си тя, докато пълзеше към Роуина.

Усещаше тежестта му, насладата му от предвкусването на победата. С треперещи пръсти обхвана китката на Роуина. Бе студена, но имаше пулс.

„И боговете дишат — помисли си Зоуи. — Но и умират.“

Стисна ръката й и погледна към Пит, който падна на едно коляно, завъртя се и на косъм избегна смъртоносен удар.

— Помогни ми — промълви Зоуи. — Помогни ми да го спра.

Повдигна главата на Роуина от снега и я разтърси, докато Брад се бореше да проникне през стената.

Ако успееше да свести Роуина, нейната сила щеше да се слее с тази на Пит и да спечелят битката. Не желаеше да използва снега, създаден от Кейн, и затова се довлече до реката да загребе вода. На повърхността се открои отражението на младата жена воин с нейното лице.

— Помогни ми — каза тя отново и потопи ръка във водата.

Когато я извади, държеше в нея меч.

Сребърното острие проблесна на слабата светлина и звънът му се сля със свиренето на вятъра. Излъчваше сила, чиста като водата.

Зоуи стисна дръжката с две ръце и се изправи. Втурна се напред с вдигнат меч. От гърлото й се изтръгна боен вик, сякаш не бе нейният глас. Накара Кейн рязко да се обърне.

Раздра стената с меча и премина през нея. Проблесна ореол от светлина, като при късо съединение. В главата й звучаха хиляди писъци, а кожата й пареше. Когато Кейн замахна да нанесе удар, заби острието право в сърцето му.

Земята се надигна под краката й. Раменете й потръпнаха от внезапния студ. Проследи промените в изражението му — ярост, изумление и дори страх. Цветът на очите му стана искрящо червен, кожата му провисна, бузите му хлътнаха и илюзорната му красота напълно изчезна.

Косите му посивяха и се превърнаха в редки, проскубани кичури, а устните му изтъняха и оголиха зъби, остри като саби.

Въпреки че залиташе от напрежение, Зоуи здраво задържа меча в ръката си, когато той падна. Задъхана, застана надвесена над него и видя смъртта на един бог.

Мъглата го погълна, или той нея, докато не остана нищо друго, освен сянката му върху снега, който изведнъж се стопи. Тя се подпря на меча, забит в пръстта.

— Добре се биеш, мамче — промълви Пит с треперещ от болка глас, коленичи пред нея и целуна ръката й. — Дължа ти повече от живота си.

— Роуина… Зле е.

— Ще се погрижа за нея. — С очевидно усилие, Пит се изправи и се усмихна, когато Зоуи му подаде меча. — Принадлежи на теб — каза той и приклекна до любимата си.

— Зоуи. — С кръв и следи от дим по лицето, Брад се приближи, докосна косите и страните й и със сподавен вик я прегърна. — Зоуи.

— Добре съм. Ти си ранен. Боли ли те? Саймън.

Притисна я по-силно и спря опита й да се отскубне.

— В безопасност е, уверявам те. Погрижих се за него, преди да дойда. Имай ми доверие.

Зоуи остави меча да падне от ръцете й и отвърна на прегръдката му.

— Вярвам ти с цялото си сърце.