Нора Робъртс
Ключът на смелостта (12)

Дванадесета глава

Зоуи остана в салона си, след като приятелките й си тръгнаха. Искаше да усети атмосферата на къщата, както в гората предишния ден. С какво я бе привлякла сградата? Тя я бе открила и бе започнала да прави изчисления, макар и да не бе напълно убедена, че идеите й са осъществими. Все пак, въпреки съмненията и колебанията, бе превърнала фантазиите си в ясни планове и мечтите й бяха станали реалност.

Първа бе влязла в тази къща и бе започнала да умува какво може да се направи и как. Първа я бе почувствала като своя. Прокара пръсти по стената и си спомни как бе стояла точно тук, на горния етаж, докато агентът на недвижими имоти говореше за потенциалната и пазарната й стойност и лихвения процент, и я убеждаваше, че това е идеалното място да изгради бъдещето си. Тогава стените имаха невзрачен бежов цвят, мазилката се ронеше, а прозорците бяха замърсени, но си бе представила как би могло да изглежда всичко, ако се осмелеше да поеме риск.

Нима това не бе миг на прозрение?

Къщата бе още нещо, което я свързваше с Малъри и Дейна, освен изпитанието. Докато търсеше своя ключ, всяка от тях намираше отговори за миналото и бъдещето си.

Кейн бе дошъл тук, за да изкушава и заплашва двете й приятелки. Дали щеше да изкуши и сплаши и нея? Страхът от него не я напускаше.

Застана над стълбището и погледна към вратата. Трябваше само да слезе по стъпалата и да премине през тази врата и щеше да попадне в свят, който познаваше, разбираше и до известна степен можеше да контролира.

По улицата минаваха коли, по тротоарите вървяха хора, обикновеният живот течеше по обичайния си начин. Вътре бе сама, както в гората и както всяка вечер, когато угасеше лампата до леглото си и отпускаше глава на възглавницата. Но това бе неин избор. Не можеше да се страхува от начина на живот, който е избрала. Обърна се с гръб към вратата и външния свят и мълчаливо тръгна по коридора на своето владение.

По кожата й пробягнаха ледени тръпки, когато стигна до вратата за тавана. Никой не се бе качвал там след преживяването на Малъри. Избягваха и да говорят за него. Сякаш тази част от къщата бе престанала да съществува за тях. Напълно се бяха отказали от нея.

Нима не бе крайно време да я направят своя? Щом бяха собственички на цялата къща, не можеха да се преструват, че част от нея не съществува.

Малъри бе преживяла съдбовния си миг там и бе победила. Все пак бяха напуснали бойното поле, сякаш бяха претърпели поражение.

Сега бе моментът за промяна.

Протегна ръка, завъртя дръжката на вратата и натисна ключа за осветлението — обикновено, машинално действие. Нормално бе да се чувства по-спокойна на светло, отколкото на тъмно. Но докато пристъпваше по стъпалата, при всяко проскърцване й се искаше да се втурне надолу.

Прахът погъделичка ноздрите й и на светлината на обикновената крушка затанцуваха прашинки. Таванът се нуждаеше от основно почистване, а сред вехториите, оставени от предишните собственици, имаше неща, които можеха да бъдат превърнати в съкровища.

Откри тоалетка, която би изглеждала добре, ако се заглади и боядиса, лампиони със скъсан плат, счупен люлеещ се стол, прашни сандъци и книги, събиращи плесен. Пълно бе с паяжини, а в неизмазаните стени се виждаха миши дупки. Трябваше да преметат пода и да сложат капани. Помещението бе удобно за склад. Спомни си го изпълнено със синя мъгла и я побиха тръпки. Но си спомни и за победата, постигната тук. Отвори прозореца, за да влезе хладен вечерен въздух и да разсее миризмата на прах и плесен.

Решението й да се качи на тавана сама бе голяма крачка не само към влизане във владение на тази част от сградата. Видя в него начин да докаже на себе си, че страхът няма да й попречи. Следващия път щеше да донесе метла, парцал и кофа с разтворен във вода препарат. Но сега щеше само да разгледа вехториите и да отдели онези, които можеха да бъдат използвани, от другите, които бяха за изхвърляне.

Имаше стара клетка за птици, на която след почистване и боядисване щеше да намери приложение, метална лампа и ъглова масичка. Навярно книгите бяха проядени от червеи, което я накара мислено да си набележи да опакова и да изнесе напълно съсипаните, за да спести на Дейна мъката да ги гледа.

Намери стара парцалена кукла с откъсната ръка.

„Някога някой я е обичал“, помисли си тя. Може би, ако я изпереше и зашиеше, щеше да донесе радост и на други. Пъхна я под мишница и продължи да тършува из кашоните и да отмества мебели, за да не й пречат.

Елипсовидното огледало с гравирана рамка бе ценна находка. Да, рамката трябваше да бъде посребрена отново, но бе доста запазена. Можеха да го окачат с панделка във фоайето на долния етаж или на мястото на аптечката в помещението с мивки до тоалетната.

Все още с куклата под мишница, закрепи огледалото на стената и погледна отражението си в оплютото от мухи стъкло. Прахът по косите и лицето й личеше на силната светлина, а ранената парцалена кукла сякаш унило клюмаше.

„В момента и аз не изглеждам по-добре от нея — каза си Зоуи. — Важното е какъв вид би могла да добие.“

Около очите й имаше тъмни кръгове от умора, но малко краставичен гел щеше да помогне. Умееше да се грижи за външността си. За нея това бе рутина, както и тънкост на занаята.

Знаеше как да поддържа и духа си. Гледаше на себе си като на незавършена творба и никога нямаше да престане да се учи и усъвършенства.

Тя не бе жалка парцалена кукла, за която някой трябва да се погрижи. Можеше да се грижи сама за себе си, както и за онези, които имат нужда от нея.

„Кайна има нужда от мен“, помисли си Зоуи.

Трябваше да намери ключа за последната ключалка на затвора, в който бяха Кайна и сестрите й. Нямаше да се откаже, докато не стори всичко, на което е способна.

— Няма да се предам — каза на глас. — За нищо на света.

Стъклото се замъгли, докато стоеше загледана в него, и по повърхността му пробягнаха отблясъци. През тях видя себе си, но вече бе висока, стройна девойка със зелена рокля, кученце върху свивката на ръката и меч на хълбока.

Поразена, Зоуи се отдръпна крачка назад и посегна към огледалото. Но пръстите й не се спряха, когато докоснаха стъклото, а преминаха през него. Ужасено дръпна ръката си и я сви в юмрук, за да овладее разтуптяното си сърце.

Образът се взираше в нея. Очакваше.

Обзе я желание да побегне към вратата. Но какво обещание бе дала току-що?

„Няма да се предам, за нищо на света.“

Затвори очи за миг и се опита да възвърне самообладанието си. Това, което Малъри й бе казала за Брад, би могло да се отнася за всичко в живота.

„Продължавай напред.“

Зоуи събра смелост, притисна куклата към себе си за успокоение и навлезе в огледалото.

Стоеше със сестрите си сред градина, обляна от ярка слънчева светлина. Въздухът бе изпълнен с ухания на цветя и птичи песни, които радваха сърцето.

Кученцето се раздвижи върху ръката й, повдигна глава и я близна по брадичката. Тя го остави да потича и се засмя заедно със сестрите си.

— Трябва да го научим да танцува.

Венора прокара пръсти по струните на арфата си, докато кутрето тромаво подскачаше към прелитаща пеперуда.

— Сигурно предпочита да порови в градината. — Ниниан се наведе и го погали по главата. — И да направи някоя беля. Радвам се, че го намери, Кайна.

— Като че ли ме чакаше. — Вече привързана към него, тя приклекна и го погъделичка по мекото издуто коремче. — Седеше на пътеката в гората и сякаш искаше да каже: Хайде, заведи ме у дома.

— Горкичкото. Как ли се е загубило?

Кайна хвърли поглед към Венора.

— Няма значение. Вече си има дом. — Повдигна го и се завъртя в кръг с него, а то радостно изскимтя. — Ще се грижа за теб и ще те закрилям. И ще станеш голям и силен.

— Тогава той ще ни закриля — каза Ниниан и закачливо дръпна опашката на кутрето.

— Вече имаме предостатъчно закрилници. — Кайна потърка буза в козината на кученцето и погледна към двата силуета в далечния край на градината, прегърнати в сянката на разцъфнало дърво. — Когато не се захласват един по друг, Роуина и Пит ни пазят.

— Татко се тревожи твърде много. — Ниниан остави перото си и вдигна поглед към безоблачното лазурно небе. — Къде бихме могли да бъдем на по-сигурно място, отколкото тук, в сърцето на кралството?

— Някои биха нанесли удар право в сърцето, ако се осмелят. — Кайна несъзнателно хвана дръжката на меча си. — Биха могли чрез нас да навредят на родителите ни, на нашия свят, както и на този отвъд.

— Не разбирам защо съществува омраза, когато тук цари такава красота. И любов — добави Венора.

— Докато има злодеи като Кейн и последователите му, ще има борба между доброто и злото. Така е във всеки свят — увери ги Кайна. — Затова трябва да има не само музиканти и бардове, владетели и мъдреци, а и воини.

— Днес няма нужда от меч.

Ниниан докосна хълбока й.

— Ако питаш Кайна, мечът никога не е излишен — каза Венора с насмешка. — Но погледнете. Любовта е също толкова мощно оръжие, колкото стоманата. — Засвири на арфата си, съзерцавайки Роуина и Пит. — Вижте ги, сякаш нищо друго не им е нужно, освен да бъдат заедно. Един ден и ние ще открием такава любов.

— Мъжът, в когото ще се влюбя, трябва да бъде красив като Пит — каза Ниниан. — И умен.

— А моят любим, освен това трябва да има и душа на поет. — Венора притвори клепачи и притисна ръка към гърдите си. — А твоят, Кайна?

— Ха. — Отново сложи кученцето върху ръката си. — Красив, разбира се, умен и с душа на поет… и сърце на воин. И умел любовник.

Засмяха се в един глас, близо една до друга, и не забелязаха как синьото небе започна да притъмнява от запад.

Венора потръпна.

— Захладнява.

— Вятърът — промълви Кайна миг преди да се разрази буря.

Завъртя се, извади меча си и застана между сестрите си и сянката, която се задаваше откъм горите.

Прозвучаха стенания, свистене на вихрушка и отчаяните викове на онези, които тичаха на помощ. По плочките пропълзя змия и се спусна синя мъгла.

Очите на Кейн горяха на красивото му лице и издаваха чувство за сила. Излезе от сенките, вдигна ръце към черното небе и гласът му отекна като гръм.

Тя се втурна към него с вдигнат меч, но болката раздра гърдите й като зловещи нокти, които се вкопчиха в сърцето й и я накараха да падне на колене.

Видя усмивката на магьосника миг преди да бъде изтръгната от тялото си.

На тавана, под заслепяващата светлина на крушката, Зоуи едва успя да запази равновесие, докато ледени стрели пронизваха гърдите й, а по страните й се стичаха сълзи.

 

 

— Мъчно ми е за тях. — Зоуи притисна ръцете си една към друга върху масата в кухнята. — Чувствах същото, което и тя — емоциите, слънцето, топлата козина на кученцето, и все пак не бях част от случилото се. Не зная как да го обясня.

— Огледален образ? — предположи Брад и побутна към нея чашата с вино, което й бе налял.

Беше се държала, докато бе сложила Саймън да си легне, но не бе успяла да прикрие това, което издават очите й.

Той го бе доловил, а подозираше, че и Саймън, защото момчето бе отишло в стаята си без никакъв знак на негодувание.

Но сега бе бледа и ръцете й всеки миг щяха да затреперят.

— Да. — Зоуи изпита облекчение, че той намери точните думи вместо нея. — Сякаш се слях с отражението си. Като Алиса в огледалния свят — каза тя с удивление. — Познавах ги, Брадли. Обичах ги, както и тя. Седяха в градината, радваха се на кученцето и слънцето, смееха се и малко завиждаха на Роуина и Пит, които бяха толкова обсебени един от друг. Говореха си в какви мъже биха се влюбили. После изведнъж стана мрачно и ужасяващо студено. Тя се опита да се бие. — От очите й отново бликнаха сълзи. — Да защити сестрите си. Болката й… му доставяше удоволствие. Радваше се на провала й. Не можа да го спре. Нито пък аз.

Зоуи отпи малка глътка.

— Не биваше да ходиш сама на тавана.

— Мисля, че е трябвало да отида. Разбирам загрижеността ти, но мисля, че е било писано да го преживея сама. Брадли… — Побутна чашата и посегна към ръката му. — … той не знаеше, че съм там. Кейн не знаеше. Сигурна съм. Това, че нещо ме накара да се кача там без негово знание, не е случайно.

Брад се облегна назад и се замисли.

— Възможно е, след като двете ключалки бяха отворени, девойките да имат пролука към външния свят. Мислите, чувствата и надеждите им могат да достигнат до теб, особено ако някой им помага.

— Роуина и Пит.

— Не е зле да ги попитаме. Ако намериш някого да стои при Саймън, ще отидем при тях.

— Наближава десет. Ще се върнем около полунощ. Не мога да поискам от никого да дойде толкова късно.

— Добре. Аз ще се обадя.

Брад стана и вдигна слушалката на телефона в кухнята.

— Брадли…

— Нали имаш доверие на Флин?

— Разбира се — отвърна Зоуи, докато той набираше номера. — Но не бих го накарала да излезе от къщи по това време, за да бъде бавачка на Саймън.

Брад повдигна вежди.

— Флин, можеш ли да дойдеш у Зоуи да постоиш при Саймън? Ние трябва да се видим с Роуина и Пит. После ще ти разкажа. Добре. Доведи и Малъри. — Затвори. — Десет минути. За това са приятелите, Зоуи.

— Зная. — Тя нервно прокара пръсти през косите си. — Просто не желая да безпокоя хората само защото съм нервна.

— Жена, която преминава през огледала, няма за какво да се тревожи, когато тръгва за „Пийк“.

— Предполагам, че си прав.

 

 

„Може би не е тревога, а по-скоро нетърпение“, помисли си тя, докато минаваха през портала на „Пийк“.

Искаше час по-скоро да направи нещо за трите жени от портрета, след като бе влязла в кожата на едната от тях.

„Момичета“, поправи се Зоуи.

Бе почувствала невинността, надеждата и дързостта им, присъщи на младостта. В онзи момент пред огледалото бе опознала сърцето и душата на богинята.

И мъката бе разкъсала нейното сърце.

Погледна към луната, когато слязоха. Тя бе като хронометър, който отмерва изтичащото й време, докато дъщерите чакаха.

Пит отвори вратата, преди да прекосят площадката. Изглеждаше спокоен и бе облечен със сив пуловер, вместо с официален костюм, както обикновено.

— Извинявайте, че идваме толкова късно — започна Зоуи.

— Късно ли е? — Той хвана ръката й и накара страните й да поруменеят, когато я поднесе към устните си. — Тук сте добре дошли по всяко време.

— О. — Зоуи смутено извърна глава към Брад и видя, че съсредоточено го гледа. — Много мило. Все пак няма да ви досаждаме дълго.

— Ще ви отделим толкова време, колкото желаете. — Пит задържа ръката й в своята и я поведе по коридора. — Вечерите стават все по-студени. Запалили сме камината в приемната. Добре ли е синът ти?

— Да. — За първи път водеше непринуден разговор с него. — Спи. Флин и Малъри са у дома. Брадли ме докара, защото… имам въпроси за неща, които ми се случиха.

— Беше нападната — троснато каза Брад, когато влязоха в приемната.

Роуина рязко се изправи.

— Пострада ли?

— Не, не, добре съм. Брадли, недей да плашиш хората.

— Беше нападната — повтори той. — Отърва се с няколко синини и драскотини, но би могло да бъде по-зле.

— Ядосан си — отбеляза Пит. — И аз бих се държал така, ако любимата ми е в опасност. Дори за една жена воин е добре да има закрилник — обърна се той към Зоуи, преди тя да каже нещо.

— Заповядайте, седнете. — Роуина посочи дивана. — Ще ви предложа чай. Нещо успокояващо. — Приближи се към нея, докосна лицето й и я целуна по бузите. — Задължена съм ти — каза й тихо. — Никога не ще мога да ти се отплатя.

Зоуи остана безмълвна и загледана в нея, докато излизаше от стаята. След това извърна глава към Пит.

— Ти си бил. Еленът в гората. Ти си бил.

Той плъзна пръсти по бузата й.

— Защо не избяга, мамче?

— Не можех. Видях, че си ранен. — Краката й се подкосиха и седна на дивана. — Бях твърде изплашена и разгневена, за да побягна. А и ти беше ранен.

— Нападна го с огромен клон вместо кол — каза Пит на Брад. — Беше страхотна. Късметлия си.

— Все още не е убедена в това колкото мен.

Зоуи смутено притисна пръсти към слепоочията си.

— Дошъл си в гората, за да ме пазиш. Но еленът… Твоите очи не са зелени.

— Нямам и рога. Обикновено. — Усмихна се на любимата си, когато тя се върна в стаята. — Може би нямаше да дойда, ако Роуина не бе настояла.

— Щеше ли да ме убие?

— Вече проля човешка кръв. — Пит се настани на едно кресло. — Би могъл да пролее и твоята.

— А можеше ли… да убие и теб?

Вдигна глава малко надменно.

— Нищо не би го възпряло да опита.

— Може би щеше да го сплашиш повече, ако бе отишъл като човек, с пушка — изтъкна Брад.

— Не мога да се боря срещу него в човешки облик, когато е приел образ на звяр.

— Раните ти бяха дълбоки — спомни си Зоуи.

— Вече се погрижиха за тях. Благодаря.

— Чаят е сервиран. Доста мърмори, докато лекувах раните му. — Роуина повдигна чайника, който прислужницата бе сложила на масата. — Добър знак. Ако беше сериозно ранен, нямаше да каже нищо.

— Постъпих правилно, като се върнах там. През повечето време ми се струва, че не правя достатъчно. Но завръщането ми беше важно.

— Сама избираш пътя си. — Роуина й подаде чаша. — Приятелят ти се тревожи за теб. Разбирам те — обърна се тя към Брадли и наля още една. — Мога да ти обещая, че ще направим всичко възможно да я защитим.

— Погрижихте се Саймън да бъде в пълна безопасност. Осигурете я и на нея.

Лицето на Роуина издаде съчувствие, докато му подаваше втората чаша.

— Няма ключ без риск. Рисковете ще свършат едва когато ключът бъде намерен. Зоуи се нуждае от вярата ти в нея. Тя е важна колкото щит и меч.

— Имам пълна вяра в Зоуи. Но не мога да предвидя докъде ще стигне Кейн.

— Имаш право и за двете — съгласи се Пит. — Известно време ще ближе раните си, но това не означава, че е свършил с вас. И с двамата.

— Досега не ме е безпокоил — изтъкна Брад.

— Хитрият враг избира най-подходящия момент и бойно поле. Колкото повече се бои от теб, толкова по-жесток удар ще нанесе. Най-сигурният път към душата е през сърцето.

Когато чашата на Зоуи изтрака върху чинийката й, Брад кимна на Пит.

— Нека засега се тревожим само за настоящето. Ти си пазителката на ключовете — заговори той на Роуина. — Правилата се промениха, както сама каза. Дай й ключа и край.

— Иска да води преговори. — Очевидно доволен, Пит зае по-удобна поза. — Подписан е договор.

— В който не се споменава за опасност за живота и здравето — спокойно каза Брад. — Условията бяха нарушени при нападенията срещу една от страните по договора.

— Предвидена е компенсация за наранявания, които не е по силите ни да предотвратим.

— Няма пълна яснота.

Роуина въздъхна.

— Наистина ли си готов да спориш с него? — Въпросът бе отправен към Брад. — Сигурна съм, че и двамата с удоволствие бихте се впуснали в обсъждане на условията по договора. Съгласна съм да няма наказание отнемане на година от живота ви, ако Зоуи се откаже от търсенето. Пит също не би възразил, но ще се възползва от възможността да се попазари с теб заради принципа.

— И за удоволствие — добави той.

— Не мога да й дам ключа — продължи Роуина. — Щом избраниците са се съгласили на изпитанието и то е започнало, ключовете вече не са в мои ръце. Не мога да ги докосна, докато не бъдат намерени или до края на срока. Така стоят нещата.

— Тогава й кажи къде е.

— Не мога.

— Защото ще се появи някъде едва когато го открия — промълви Зоуи, разбрала смисъла на думите й. — Все още го няма. — Погледна Роуина. — Аз ще разбера, когато е там.

— Притежаваш силата, само трябва да откриеш как да я използваш.

— Сама ли преминах отвъд огледалото? Или ти ме изпрати?

— Не разбирам.

— Огледалото на тавана на „Малки удоволствия“. Кайна се появи в него. Гледахме се, а после пристъпих напред и се озовах там, в градината от твоята картина. Станах част от нея.

Роуина обхвана китката й.

— Разкажи ми всичко както се е случило.

Докато я слушаше, отмести поглед от лицето й и така притисна ръката й, че тя изтръпна. Зоуи продължи да чувства допира на треперещите й пръсти и след като я пусна.

— Момент — каза Роуина с пресипнал глас, изправи се и застана с лице към огъня.

— Aghra.

Пит се приближи към нея и потърка буза в косите й.

— Това лош знак ли е?

Разтърсена, Зоуи посегна към ръката на Брад.

— Най-големият ми страх за нашия свят се оказа истина. Кейн остава безнаказан, след като е нарушил законите и е пролял човешка кръв. О… — Роуина се обърна и притисна лице към гърдите на Пит.

— Несъмнено се води война. А аз съм тук като в капан.

Думите му издадоха отчаяние.

— Нужен си тук. — Роуина остана с гръб към тях. По страните й се стичаха сълзи. — И тази битка трябва да бъде спечелена. — Върна се при Зоуи. — Но има нова надежда.

Тя отвори чантата си и й подаде носна кърпичка.

— Не разбирам.

— Аз не видях това и Кейн не го е видял. Никой от двама ни не го е очаквал. Щом е успяла да ти се яви и си могла да я докоснеш, значи той е достигнал до нея.

— Кой?

— Кралят. Не само Кейн може да постига целите си с война. Ако ние победим тук, той ще победи в своя свят. Приеми го като дар, Зоуи. За няколко мига си била богиня, кралска дъщеря. — Лицето й засия. — Не само си видяла същността им и това, което са загубили, а си се докоснала до нея. Кейн никога не ще успее да разруши тази връзка.

— Тя се опита да се бие, но не можа. Извади меча си. — Докато изричаше тези думи, Зоуи отново почувства как го бе изтръгнала от ножницата. — Но той я повали на земята, преди да успее да го използва.

— Битката не е свършила. — Роуина леко докосна ръката й. — Нито в твоя свят, нито в моя.

— Позна го. Разбра какво се кани да направи и застана с лице срещу него.

— Достигнала е до сърцето ти и е станала част от теб за няколко мига, мислите й са се слели с твоите и е узнала всичко, което ти знаеш. Това е твоят дар за нея.

— Няма да я оставя там. Надявам се да знае.

Вървейки към вратата, Брад забави крачките си и се обърна към Пит, докато Роуина и Зоуи бяха избързали напред.

— Ако й се случи нещо, вечно ще те преследвам, какъвто и образ да приемеш.

— И аз на твое място бих постъпил така.

Брад хвърли поглед към Зоуи и сниши гласа си.

— Кажи ми как да го накарам да напада мен вместо нея.

— Скоро ще те споходи, защото сте свързани. Всичките. Накарай я да те обикне и ще стане по-скоро.