Хедър Кулман
По-силна от магия (5)

Глава 4

Беше унила утрин, студена и сива. Нито един слънчев лъч не проникваше през свъсеното зимно небе. Вятърът фучеше и покриваше стъклата със ситен скреж.

Алис се зарови под одеялата. Никак не й се напускаше топлия пашкул на леглото.

— Време е да ставате, госпожице! — Новата й камериерка Лети Дийкин отметна завивките.

Алис извика и потрепери от студения въздух, проникнал през тънката муселинена нощница. Зъбите й затракаха и тя бързо придърпа обратно одеялата. Въпреки огъня в голямата мраморна камина, в стаята бе студено. Лети неодобрително поклати глава.

— Негова Светлост ми каза, че в единадесет часа трябва да сте готова за шивачката. И… — измъкна одеялото от ръцете й и рязко го отметна, — ще бъдете готова!

— Негова Светлост казал? — промърмори Алис и изгледа смръщено Лети. — По-скоро е излаял заповедта си.

Откакто преди четири дни бе пристигнала в къщата, не бе чула нито една дума на Лусиън, изречена с приятен или поне любезен тон. Той все се сопваше и ръмжеше. Дори се държа доста грубо със собствената си сестра.

С въздишка стана от леглото и стъпи на дебелия плюшен килим. Очевидно всички край него бяха свикнали с вечно лошото му настроение, защото май тя бе единствената, която се разстройваше. Шарлот по-скоро се забавляваше.

„Е, поне днес няма да ми се наложи да прекарам много време в неприятната му компания“ — утеши се Алис, докато промушваше ръце през ръкавите на черния вълнен пеньоар, който Лети държеше.

Както бе предсказала Шарлот, отговорът на мадам Фаншон на бележката на Лусиън бе бърз и положителен. И ако всичко вървеше по план, за не повече от половин час той щеше да ги отведе до ателието й, да изкаже почитанията си и след това да ги остави на спокойствие. Веднъж само да се отърве от вечно нацупената му физиономия! Ще бъде наистина свободна да се наслаждава на няколко часа пазаруване в компанията на Шарлот. Щеше да има и възможността да я поразпита дали брат й се интересува от някоя дама. Би било чудесно, ако й отговори утвърдително.

Алис се усмихна, когато Лети й помогна да се настани в украсения с дърворезба стол пред камината и й подаде чаша с горещ шоколад. Въпреки че се бе срещала с Шарлот само два пъти, имаше чувството, че я познава отдавна. Нещо в приятелската усмивка на тази жена и в топлото й държание я бе предразположило.

Изпи шоколада си и отиде в банята, за да се заеме със сутрешния си тоалет. Нетърпението и възбудата й от настъпващия ден се увеличаваха с всяка изминала минута.

„Нов гардероб!“ — Алис въздъхна доволно и стъпи в медната вана. Бяха изминали почти петстотин години, откакто за последен път бе обличала нещо хубаво и модерно и самата мисъл за това я караше да потръпва от задоволство.

По време на сватовническите й мисии през вековете й бе позволено да се облича само в обикновени и невзрачни рокли. Сякаш грозничкият й външен вид не бе достатъчно наказание! Разбира се, тежките украшения за глава, кринолините и високите бели напудрени перуки не й липсваха кой знае колко. Но въпреки усилията си да обуздае прекалената си суетност, тя все още копнееше за красиви и елегантни тоалети и за въздействието, което оказваха те върху околните. Липсваха й възхитените мъжки погледи, възторженият шепот и разточителните ласкателства.

Бавно се потопи в топлата вода, наслаждавайки се на пролетно-сладкия аромат на лилия, който облъхваше раменете и шията й. Не изпитваше желание да възобнови жестоките си игри. Дори всеки път, когато си спомнеше държанието си в миналото, тя изпитваше дълбок срам и се питаше дали наказанието на Ангъс не е твърде снизходително.

Сега жадуваше за влюбените погледи и страстните клетви само от един мъж. Копнееше за това, което бе постигнала всяка от двойките, които бе успяла да свърже в тайнството на брака — истинската любов.

Ала никога нямаше да спечели тази най-висока награда, ако не откриеше жената, отредена от съдбата за Лусиън.

Внезапно се почувства много потисната. Надигна се от водата и даде знак на Лети да й помогне да свали мократа си риза. Явно наистина изглеждаше доста унила, защото строгото изражение на прислужницата видимо се смекчи. С оживление, изненадващо за една толкова сериозна жена, тя започна да бъбри за чудесата из лондонските магазини. Приказките й бяха много възторжени, затова, докато Алис обличаше бельото си и закопчаваше кукичките на роклята си, едва сдържаше нетърпението си да види всичко със собствените си очи.

Представяйки си разноцветни тоалети и елегантни бонета, тя забърза надолу по стълбите, нетърпелива да разпита Шарлот за Бърлингтън Аркейд. Носеше се толкова леко, че нозете й едва докосваха стъпалата. Задъхана от вълнение и очакване, прескочи последните две и се удари в… някаква тухлена стена. Един бърз поглед я осведоми, че всъщност не е тухлена стена, а самият Лусиън Уор.

С омекнали колене, Алис неволно обви ръце около него, та да не падне. Разтреперана, тя остана така няколко секунди с тяло, притиснато до неговото, и лице, заровено в хладните ленени къдрички на жабото му. Ала тези кратки секунди бяха достатъчни, за да усети стегнатите мускули под дрехите. А начинът, по който ухаеше…

Без да мисли, Алис се притисна още по-силно към ризата му. Затвори очи и вдъхна дълбоко. Прекрасно ухание! Точно както би трябвало да ухае всеки мъж — мъжествено и същевременно чисто, като сапун за бръснене с дъх на мускус.

Напълно омагьосана, тя не помръдна, докато той не хвана ръцете й и не я отдръпна от себе си. Грубото движение я изтръгна от сладкия унес. Почувства се така, сякаш я бе ударил.

Какво, за бога, я прихвана, та се вкопчи в него като някоя влюбена гъска? А дори не харесваше този звяр с отвратителен характер! Смутена и засрамена, Алис заекна:

— С-съжалявам.

— И би трябвало! — Смръщи вежди. Очите му бяха потъмнели от гняв. — Закъсня. Чакам те цели пет минути! — процеди го през зъби и посегна към часовника си, за да подчертае непростимото й нехайство. Очевидно го бе гледал, когато тя бе връхлетяла върху него, защото капакът му бе отворен и той висеше на черна панделка пред светлобежовите му панталони… много тесни и прилепнали.

Когато осъзна къде се е втренчила, Алис се изчерви и бързо се извърна. Беше изключително мъжествен! Лицето й пламна от дръзките мисли, съвсем неподходящи за една невинна девица. Запита се дали той е забелязал безсрамното й любопитство и му хвърли срамежлив поглед изпод дългите си мигли.

Както обикновено обаче, носът му бе вирнат нагоре. Лусиън се взираше в нещо, което явно бе много по-достойно за вниманието му, отколкото тя. Въздъхна облекчено.

Може би все пак не бе чак толкова лошо, че почти не я забелязваше.

Все още загледан в това, което приличаше на грозна ориенталска ваза, той грубо изрече:

— Занапред ще изисквам да бъдеш абсолютно точна. Разбра ли?

— Добре — промърмори тя, все още твърде смутена, за да се почувства обидена от заповедническия му тон.

Явно послушният й отговор го задоволи, защото се усмихна. Ако изобщо можеше да се нарече усмивка лекото моментно свиване на ъгълчетата на устните.

Тогава се появи Тидзъл. Носеше палтото, шапката и ръкавиците на господаря си.

— Каретата ви чака, милорд — обяви той с едва забележимо помръдване на долната устна.

Без да го погледне, Лусиън протегна ръце. Очевидно обличането на Негова Светлост бе част от задълженията на иконома. Алис едва успя да се удържи да не се изсмее на глас, докато наблюдаваше как достолепният прислужник опъва палтото по раменете на господаря си и подрипва, за да го закопчае.

Дали това бе още една демонстрация на тиранията на маркиза? Или е бил толкова разглезен като дете, че изобщо не се е учил да се облича сам? Картината на безпомощния и объркан Лусиън и надутия лакей бе толкова смешна, че накрая Алис не издържа и сподавено се изкиска.

— Нещо забавно ли има? — Строгият тон изразяваше пълното презрение на Лусиън към всичко смешно и забавно.

За един кратък миг Алис се изкуши да излъже, но сетне се отказа. Надменното изражение насреща й показваше, че никой досега не е имал нахалството да му се присмива. Поне не в негово присъствие. По устните й пропълзя лека усмивка. Това означаваше, че бе крайно време за урок номер едно — унижението от това да бъдеш обект на подигравки.

— Намирам за доста смешно един възрастен, здрав и прав мъж да се оставя да бъде обличан, сякаш е малко дете — заяви Алис и посочи към Тидзъл, който в момента се суетеше около късата пелерина на раменете му. — И вие бихте се съгласили с мен, ако можехте да видите колко нелепо изглеждате да стоите като истукан, докато прислужникът ви гласи.

Икономът, който тъкмо оправяше яката на господаря си, замръзна и ченето му смаяно увисна. Лусиън я удостои с бегъл поглед, но остана безизразен.

Приемайки липсата на отговор като подкана за по-обстойно пояснение, Алис продължи:

— Това, което ме кара да се смея, не е толкова комичният ви вид, колкото мисълта, че вие може би наистина не знаете как да се обличате сам. — Поклати глава. — В такъв случай оставяте прислужникът да ви облича не от високомерие, а от безсилие.

Лицето на Лусиън бавно придоби познатият й вече оттенък на пурпурното.

Алис със задоволство го наблюдаваше. Явно наистина бе страхотен учител. И като такъв трябваше да се погрижи душата му да се извиси колкото се може повече при този емоционален урок.

— Е, можете ли? — настоя тя, твърдо решила да отиде докрай.

— Какво? — процеди през зъби Лусиън.

— Да се обличате сам?

Маркизът избута Тидзъл, който се бе възстановил от смайването си и в момента приглаждаше единия му маншет, и се озова съвсем близо до нея.

Само един поглед върху изкривеното му от гняв лице бе достатъчен, за да смаже надигналата се в гърдите й увереност. Май наистина бе отишла твърде далеч.

Прехапа смутено устни и отстъпи. Лусиън изглеждаше достатъчно вбесен, за да я сграбчи, да я преметне върху коленете си и здравата да я напердаши, както вече няколко пъти я бе заплашил. Мисълта за подобно унижение я накара да направи още една крачка, но се препъна в долното стъпало на стълбата. Олюля се, разпери ръце и се строполи.

Подобно на лешояд, подушил плячка, Лусиън се спусна към нея. Сграбчи я и грубо я изправи.

— Къде, по дяволите, си израснала, Алис? В конюшня? — изсъска той и я разтърси. Почервенялото му от гняв лице се намираше на сантиметри от нейното.

Против волята си, Алис срещна погледа му. Пламтящата ярост в очите му бе наистина ужасяваща. Изплашена, тя се опита да отмести очи, ала той приближи лицето си още повече.

— Когато ти говоря, ще ме гледаш и ще попиваш всяка моя дума! — Този път я разтърси толкова силно, че зъбите й се разтракаха. — Търпях досега безочливото ти държание, защото разбирам, че ти липсва добро възпитание. Ала търпението ми, колкото и безкрайно да изглежда, си има своите граници. Няма да позволя да ми се подиграваш! Така че те предупреждавам, госпожице Феър, дори и да не ме харесваш, си длъжна да се отнасяш с уважение към мен. — Отново я разтърси. — Разбра ли?

Алис кимна, доколкото това бе възможно, тъй като лицето му почти се допираше до нейното. За пръв път не изпитваше и най-малкото желание да спори.

Лусиън я пусна толкова рязко, че тя едва не падна отново.

— Ако държиш да запазиш кожата на задника си, хубаво е занапред да не забравяш това, което ти казах. — С тези думи той се завъртя на пети и се запъти към Тидзъл, който му подаде високия черен цилиндър и кожените ръкавици. — Предлагам да тръгваме, ако не искаш да разгневиш мадам Фаншон със закъснението си и да се лишиш от услугите й.

Алис понечи да се подчини, но тогава осъзна отсъствието на Шарлот и спря.

— Няма ли да почакаме сестра ви?

— Тя няма да идва с нас.

— Какво?! — Всичките й надежди за един приятно прекаран ден тутакси се изпариха.

— Казах, че сестра ми няма да ни придружи. — Лусиън наблягаше на всяка дума. — Рано тази сутрин ми изпрати бележка, в която ме уведомява, че не се чувства добре. Моли ме аз сам да те заведа при шивачката, което и възнамерявам да направя само защото вече съм уговорил тази досадна среща.

 

 

— Погледни ме, Алис!

Алис вдигна глава и видя Хедли, който се плъзгаше по позлатеното перило. Щом стигна до завития край, нададе дрезгав вик, преметна се във въздуха и като жаба се пльосна в краката й. Лъхна я зловоние.

— Отиваме при шивачката, а, Алис?

Опитвайки се да диша колкото е възможно по-малко, тя стрелна с поглед Лусиън. Той тъкмо си избираше чадър от поставката, която Тидзъл придържаше. Изглежда нито един от двамата не й обръщаше внимание, затова се осмели да изсъска:

— Аз отивам при шивачката, а ти оставаш тук!

Обаче явно съскането й не е било толкова тихо, тъй като и двамата мъже вдигнаха глави и въпросително я изгледаха.

— Каза ли нещо? — обади се Лусиън.

— Ъ-ъ… аз… казах, че се надявам сестра ви да не е сериозно болна…

Лусиън поклати глава и отново се съсредоточи върху чадърите.

— Ще се оправи. Просто се чувства уморена, понеже е прекарала неспокойна нощ. Каза, че като се събудила тази сутрин, се чувствала така, сякаш са я щипали по цялото тяло.

Алис хвърли подозрителен поглед към Хедли, припомняйки се, че любимото занимание на злия дух бе да щипе хората, докато са в леглата си.

— Пфу! Не ме гледай така. — Хедли почеса шкембето си. — Сигурно са били онези пакостливи феи от Хайд Парк. Последният път, когато се присъединих към тях на чаша вино, те се кискаха и обсъждаха похожденията си сред лондонския хайлайф.

Алис сви недоверчиво устни. Гласът на Лусиън обаче изплющя като камшик.

— Престани да се мотаеш, Алис! Тръгваме! Веднага!

Погледна към отворената врата и кимна, но изтърва нарочно чантичката си и докато се навеждаше да я вземе, прошепна на Хедли:

— Оставаш тук! И се опитай да се въздържаш от лудории. Няма да се бавя.

Косматата му ръка се вдигна, за да си почеше подмишницата.

— Не мога.

— Можеш и ще го направиш! — Попита се с погнуса дали съществува такова нещо като въшки по феите.

Хедли лукаво я изгледа.

— Ангъс каза, че трябва навсякъде да ходя с теб. А ти най-добре от всички знаеш, че не бива да пренебрегвам заповедите на Негово Величество. — Хедли заподскача към вратата, нарочно настъпвайки Тидзъл. Икономът видимо трепна, макар че не бе ясно дали от настъпването или от отвратителната миризма.

Алис въздъхна примирено. „Още един ужасен ден!“

Първото нещо, което забеляза, когато излязоха, бе колко блед и измъчен е Лусиън. Тъкмо щеше да го попита дали не му е прилошало, когато усети зловонието на Хедли и го видя да се люлее на една клонка точно над главата на маркиза. Очевидно злият дух бе съвсем наясно за това, което предизвикваше у Негова Светлост, защото люлееше косматите си крака точно под носа му.

Алис въздъхна с раздразнение. Само това липсваше! Ако продължаваше да се държи така този маркиз, едва ли щеше да се намери някоя жена, която да го обикне. А нямаше никакво намерение да загуби безсмъртната си душа заради глупави палячовщини! Затова се протегна, сграбчи лозата и въпреки протестите на злия пакостник, я разтърси силно и я запрати към стената, уж че просто я маха от пътя си.

Разнесе се пронизително изпискване и възмутено „Ох!“. Лицето на Хедли застина в гневно изумление. След миг той тупна на земята и завъртя глава, сякаш се опитваше да си намести мозъка.

Поглеждайки лозата с явно неодобрение, Лусиън й предложи ръка и промърмори:

— Да не забравя да кажа на градинаря да ги поокастри. Миришат така, като че ли нещо се е свряло сред тях и е умряло.

Алис се усмихна любезно в знак на съгласие и го хвана под ръка. Хедли се потътри на известно разстояние след тях, мърморейки си някакви безсмислици.

Щом стигнаха до елегантната карета в черно, зелено и златисто, Алис хвърли поглед през рамо и кимна с глава към кочияша, давайки знак на пакостливеца, че трябва да се настани на капрата. Той се нацупи, но снизходително се отказа да спори.

— Отговорът е да — заяви Лусиън, докато се настаняваше на седалката срещу нея. На учудения й поглед, той поясни: — Напълно съм способен сам да се обличам. — След тези думи потропа с дръжката на чадъра по тавана, за да потеглят.

Въпреки че ателието на модистката се намираше само на няколко преки, напливът от фургони, карети и двуколки из тесните, криволичещи и заледени улички забавяше предвижването.

След като я уведоми за способността си да се облича сам, Лусиън потъна в мълчание, оставяйки я насаме с нерадостните й мисли за предстоящия ден. Всъщност умът й бе изцяло зает с мъжа, седнал насреща й.

Какво толкова имаше у него, че така я вълнуваше? Не беше красотата. През вековете бе срещала много красиви мъже, някои от които, ако трябваше да бъде честна, дори по-хубави от Лусиън. И въпреки красотата си нито един от тях не си бе спечелил нещо повече от един мимолетен поглед на възхищение.

Но Лусиън… Да, той бе нещо съвсем различно. Когато бе близо до него, просто не можеше да откъсне поглед от лицето и тялото му.

Присви леко очи. В каретата цареше полумрак, а и тази сянка от периферията на цилиндъра… Различаваше единствено устните и квадратната му брадичка с трапчинка.

Спря поглед върху устните. Красиви! Съвършени и по форма, и по големина. Горната бе с изящна извивка, а долната — по-пълна и чувствена. Стомахът й се сви от вълнение, като си представи как езикът му нахлува в устата й и се преплита с нейния. Лусън го бе правил преди толкова много векове… Затвори очи и облиза изтръпналите си устни. В същия миг каретата рязко спря.

Внезапното движение я изтръгна от приятните фантазии. Политна напред и се стовари в краката на маркиза. В следващия миг ръцете му я подхванаха под мишниците и я повдигнаха.

— Мили боже! Удари ли се? — Черното й кадифено боне се бе свлякло и закриваше очите й.

Усети леко оскубване и в следващия миг бонето бе махнато. Тогава се увери, че вече седи до Лусиън. Всъщност той се намираше само на няколко сантиметра от лявата й страна и тялото й почти се допираше в неговото. Чак пръстите на краката й изтръпнаха от вълнение.

— Удари ли се? — повтори той и се наведе към нея.

Алис отвори уста да каже „не“, ала думите заседнаха на гърлото й. Процеждащата се светлина играеше по лицето му — невероятно красиво и мъжествено, то се намираше само на сантиметри от нейното и, ако не грешеше, изразяваше дълбока загриженост.

Бръчката между веждите му дори се задълбочи, когато взе лицето й в шепи, за да го разгледа по-добре. Погледите им се срещнаха за миг и Алис отново изпита непреодолимото привличане.

— Алис?

— Хмм?

— Удари ли си главата?

— Главата… — Намръщи се. Близостта му забавяше мислите й и те се влачеха като охлюв по пясък. — Ъ-ъ… не. Защо?

— Защото ме гледаш много странно. — Бездънният му поглед се плъзна по лицето й. — Както котка гледа пълна купа с мляко.

Изминаха няколко секунди, преди думите му да достигнат до замъгления й мозък. Когато най-сетне се осъзна, тя рязко се отдръпна и недоволно изпухтя. Що за тъпоумен дръвник! Нищо чудно, че не е способен сам да открие истинската любов на живота си!

Обидена до дъното на душата си и чувствайки се още по-глупаво, задето си бе въобразила, че е привлечена от него, Алис се тросна:

— Разбира се, че ви гледам странно. Вие… вие имате нещо зелено между зъбите!

Сърцето й се изпълни със злорадство, като видя как Лусиън се смути при мисълта, че нещо може да нарушава безупречния му вид. Изражението му стана почти комично и той сви устни, опитвайки с език да извади несъществуващото зелено нещо.

Точно тогава кочияшът отвори вратата и спусна стълбичката. Лусиън се обърна и загрижено попита:

— Извадих ли го?

Прикривайки усмивката си, Алис се престори, че внимателно се взира в безупречните му зъби. Не можеше обаче да спре да се пита какво би било, ако прокара език по гладката им белота. Изкушена до краен предел, тя прокара облечения си в ръкавица пръст по розовия венец и нарочно докосна долната устна. Прониза я желанието да не е с ръкавици, за да може с голата си кожа да усети топлината й. Дали наистина беше толкова кадифено мека, колкото изглеждаше?

— Махна ли се?

Изглежда пак се бе отнесла, както постоянно й се случваше, когато бе близо до него. Намръщи се и дръпна ръката си като ужилена.

— Да, махнахте го… — мразеше се за слабостта си и искаше да се отдалечи колкото се може повече от него, за да сложи в ред обърканите си мисли, затова събра полите си и се плъзна към вратата.

Ръката му се протегна и я спря.

— Един момент, Алис.

Неохотно извърна лице към него, надявайки се, че страните й не са прекалено зачервени.

— Бонето ти… — Лусиън се зае да понагласи отвратителното траурно творение. — Шарлот никога няма да ми прости, ако те оставя да се представиш на най-известната лондонска модистка в небрежен вид. — Оправи ръба и кимна със задоволство. — Вече си готова да се изправиш пред прочутата лъвица.

След тези думи Алис се измъкна навън колкото можа по-бързо. Предпочиташе да се срещне с истински лъв, отколкото да прекара още малко в опасна близост до Лусиън Уор, мъжът, за когото съдбата бе предопределила да обикне друга жена.