Хедър Кулман
По-силна от магия (15)

Глава 14

Лицето му бе толкова близо, че можеше да преброи миглите му. Алис се усмихна на хрумването си и нежно прокара върха на пръста си по подобните на ветрило черни ресници, възхищавайки се на гъстотата им. Както всичко останало у Лусиън и те бяха великолепни.

— Алис — въздъхна той и очите му се затвориха под любовната й ласка.

Тя обви ръце около врата му и зарови лице в топлата вдлъбнатина в основата на шията му. Остана така дълго, вкусвайки с наслада усещането. Беше толкова прекрасно да притиска дребното си тяло към неговите стройни форми! Сякаш бяха създадени един за друг. А уханието, което той излъчваше…

Сгуши се още по-плътно до него и вдъхна дълбоко. Миришеше на мащерка, камшиче и великденче… като Тистълуд през пролетта.

Ммм… Да, също като Тистълуд, ала по-упойващо и по-прекрасно. Под първичното ухание на Съсекс се бе спотаил един по-фин и по-предизвикателен аромат — мускусната миризма на мъжественост, на чиято мамеща съблазън не можеше да устои нито една жена.

Алис жадно притисна устни към шията му и плъзна език по нея. Достигна до ухото му и спря. За миг го погледна, сетне нерешително започна да ближе изящната раковина.

Лусиън изохка. Нетърпелива да утоли сладострастния му повик, тя засмука месестата част, от време на време белите й зъби хапеха лекичко чувствителното място, докато задъханите му стенания преминаха в тихи викове.

— Обичам те, Алис! Мили боже, обичам те!

— И аз те обичам! — Горещият й дъх го опари.

Той потрепери, а от устните му се отрониха накъсани стонове. Въодушевена от женската си власт над него, Алис захапа за последен път ухото му, а после устните й нежно докоснаха лицето. Бавно ги придвижи по брадичката и стигна до другото ухо. В продължение на няколко пленителни мига го гали и дразни с език, докато Лусиън не се загърчи от страст.

— Позволи ми да те любя — промълви той, а гърдите му се разтърсиха от накъсани хлипове.

— Скоро… — измърка тя, плъзгайки топлия си език по изсечената извивка на брадичката му. Устните й дариха с нежна ласка всяка частица от лицето му, целуваха го навсякъде, но не и по стенещите устни. Плътта му бе топла и гладка като коприна, съхнеща под лъчите на лятното слънце. Чак накрая се насочи към устните.

Пръстите й, тръпнещи от копнежа, който я изгаряше, милваха чувствената им извивка, като от време на време навлизаха по-навътре, за да дарят с милувки кадифената им мекота.

С всяко докосване стенанията му се усилваха, а когато нямаше сили да понесе повече изтънченото мъчение, стисна китката й и притисна дланта й към гърдите си.

— Погледни ме! — Гласът му бе плътен и наситен като горещ шоколад.

Тя се подчини и погледът й срещна неговия. Никога досега очите му не я бяха гледали с такова обожание, топлина и страст. Остана завинаги покорена. Бавно приближи устни към нейните. Неспособна да сдържи страстта си, Алис сама привлече главата му и дръзко впи устни в неговите. Усети как дъхът му погалва лицето й.

— Лусиън…

— Кога смяташ да вдигнеш замръзналия си задник от леглото и да станеш?

— Лусиън?!

Усети шляпване по бузата.

— Нима ти звуча като лорд Надут пуяк?

Както нощният мрак се стопява с настъпването на зората, така и приятният й сън се разсея и изчезна. От гърдите й се изтръгна въздишка на разочарование, тя се обърна по корем и зарови глава във възглавницата.

Този път Хедли я ритна.

— Ще ставаш ли най-после? Чака ни доста работа.

— Махай се! Много съм ти сърдита! — Стискаше клепачи. Не искаше да ги отвори нито за миг, за да не изгуби и последните късчета от съня, което означаваше, никога да не усети забранения за нея вкус на устните на Лусиън.

До ухото й достигна недоволно грухтене.

— Както желаеш. Последното, което искам, е да будувам през нощта и да ръся вълшебен прах върху двойка чифтосващи се смъртни.

„Вълшебен прах? Чифтосващи се смъртни?“ Алис смръщи вежди, докато емоциите й продължаваха да се реят из изплъзващия й се романтичен свят на сънищата. Какви ги дрънкаше този немирник?

— И не си мисли, че няма да ми дължиш нови дрехи, ако сестрата на лорд Надут пуяк не забременее, защото за това ще си виновна ти и твоят мързел!

„Сестра? Нови дрехи? — Алис ахна и рязко се изправи. — Заклинанието!“ Огледа се ужасено за Хедли, но никъде не го видя.

— Хедли? — Отправи горещи молитви да е достатъчни близо до нея, за да я чуе.

— Тук, долу, тромава краво! Къде си мислиш, че съм? В Брайтън?

Алис едва не извика от облекчение, наведе се под леглото и се взря в мрака. Хедли се бе проснал върху килима и разтриваше челото си.

Хвърли й изпепеляващ поглед.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш като ме изритваш по този начин от леглото? Опитваш се да ме убиеш?

Зяпна го смаяно, загубила за миг дар слово. Постепенно проумя какво се бе случило — с рязкото си изправяне, без да иска, го бе съборила на пода. Усмихна се извинително и протегна ръка.

— Разбира се, че не. Стана случайно.

Хедли бутна ръката й.

— Можех да си счупя врата заради тази проклета случайност.

— Не можеш да си счупиш врата. Костите на феите не се чупят.

Той сви рамене, седна и енергично се замасажира.

— Е, нали знаеш, че за всичко има пръв път.

Алис отвори уста, за да изрече нещо хапливо, но размисли и побърза да я затвори. Не биваше да спори с войнствено настроения дух — по този начин нямаше да помогне на Шарлот. Ако го предизвика, той може да изчезне за няколко дни. Тогава какво ще прави?

Решила, че е най-добре да спечели благоразположението му, отново протегна ръка.

— Наистина съжалявам, че неволно ти причиних болка, Хедли. И за да докажа колко много съжалявам, ще ти купя елегантно бастунче, каквито носят джентълмените, когато излизат на разходка. Чудесно ще подхожда на новия ти костюм.

Лицето му се оживи и очите му светнаха.

— От полирана трънка с позлатен връх и кадифени пискюли?

— Каквото пожелаеш.

Това последното го умилостиви окончателно, Хедли се вкопчи в ръката й и й позволи да го вдигне и настани обратно в леглото.

— А сега… — Алис внимателно го сложи върху възглавницата, — най-добре е да се заемем със заклинанията. Какво трябва да направим?

— Ти ще застанеш пред вратата на спалнята на сестрата на лорд Надут пуяк и ще държиш това — Хедли махна с ръка и отнякъде изникна една зелена свещ, — като повтаряш: „Гуусли, гуусли, бъмби мег. Момбо, кимбо, ункебуу“. Аз ще вляза и ще ги поръся с вълшебния прах, докато се чифтосват.

Алис пламна при мисълта за унижението, на което ще бъдат подложени приятелите й, макар че, разбира се, те никога нямаше да разберат, че са имали свидетел на любовната си игра. Срамуваше се да попита, но се почувства задължена, затова притеснено смотолеви:

— Ами ако те не… ъъъ… не се чифтосват в момента?

— Достатъчно е да ги поръся само с една щипка от вълшебния прах и ще се нахвърлят един върху друг като разгонени псета — закиска се Хедли. Смехът му секна също така рязко, както бе избухнал. — Ти даде вълшебния пръстен на сестрата на лорд Надут пуяк, нали?

Алис кимна, извади свещта от свещника на масичката до леглото и постави на нейно място тази, която й даде Хедли.

— И какво й каза?

— Истината. — Плъзна се от леглото, за да си вземе пеньоара.

— Казала си й, че това е вълшебен пръстен? — изграчи Хедли, а очите му едва не изхвръкнаха от изумление.

— Казах й, че това е древен талисман, който помага на жените да забременеят. Лоти… — замълча, за да пристегне бледорозовия си кашмирен халат — обича народните предания за феи и горски духове. Затова, когато й обясних, че това е техен пръстен, тя веднага си го сложи. Закле се, че няма да го сваля, докато не зачене.

Хедли поклати глава, сякаш още не можеше да повярва на ушите си.

— Умна жена. Струва ми се, че в крайна сметка глупостта не е проклятие за цялото семейство на лорд Надут пуяк. — С тези думи той направи двойно салто от леглото и меко се приземи на килима. — Е, не стой там със зяпнала уста! Хайде!

Двамата се промъкнаха по коридора и се спуснаха безшумно по стълбите към стаите на Шарлот. Те се намираха на приземния етаж в крилото, свързващо стария замък с разширението от седемнадесети век. Имаха късмет, защото гостите, явно уморени от заниманията си през деня, се бяха оттеглили. Изглежда слугите бяха последвали примера на господарите си, защото двамата заговорници не срещнаха жива душа по пътя си.

— Спомняш ли си заклинанието? — Хедли се извърна от тежката дъбова врата, украсена с дърворезба, и се вторачи в Алис.

Тя коленичи и зашепна:

— Гуусли, гуусли, бъмби мег. Момбо, кимбо, ункле…

— Унке, а не ункле!

— Унке — послушно повтори тя и завърши: — буу.

По настояване на пакостливия дух го произнесе няколко пъти. Когато най-после декламацията й го задоволи, той измъкна една златна торбичка отнякъде и изчезна.

Внезапно почувствала се безкрайно самотна в тъмния и ветровит коридор, Алис се изправи и започна да си повтаря заклинанието. Отначало все се оглеждаше притеснено, питайки се как, за бога, ще обясни поведението си, ако някой я видеше пред вратата. После й хрумна, че едва ли друг, освен Шарлот, Клейтън или Лусиън би се появил в тази част на замъка, и то посред нощ. Първите двама без съмнение бяха доста заети в момента, а Лусиън навярно вече спеше дълбоко. Значи нямаше защо да се тревожи.

Усмихна се на собствената си глупост, пропъди напразните си безпокойства и с удвоена енергия поднови заклинанията.

 

 

Лусиън пристъпи в крилото в стил италиански Ренесанс и закри свещта с ръка, за да предпази пламъка от течението. Както и очакваше, през зимата в тази част на замъка бе доста студено. Спря се пред високия прозорец и се остави на режещия въздух. Беше му горещо. Тялото му цялото изгаряше от еротичните сънища… за Алис. От мига, в който затвори очи, съзнанието му бе обсебено от обезпокоителната случка в детската стая. Сънуваше как отново и отново пада върху Алис, а напрежението в слабините му нараства, докато тя се извива под тежестта му. Възбудата му бе толкова силна, че премина в почти физическа болка и накрая го събуди.

И все още бе в неин плен. Изпъшка и притисна лице до студеното стъкло, отчаяно опитвайки се да прогони образа на Алис, която стене и се извива под него. Толкова красива! Толкова изкусителна! Лусиън отново простена, а ръката му бавно се отпусна надолу, за да разтрие през халата болезнено пулсиращия член. Ако беше в Лондон, Рейна щеше много бързо да се погрижи.

„Да, но не си в Лондон и ако искаш да се облекчиш, трябва сам да го направиш или да продължиш да се разхождаш.“

Да се облекчи сам? Лусиън бързо отдръпна ръката си и лицето му пламна, щом осъзна какво прави. По дяволите! Никога не бе падал чак до там! Дори когато беше в Итън!

Значи трябваше да продължи да се разхожда. Въздъхна примирено, отдръпна се от прозореца и пое по коридора. Изведнъж зърна някаква светлинна в далечината. Спря и присви очи, когато видя неясна фигура да се промъква край вратата на сестра му. Май беше жена. Може би Шарлот?

Разбира се, че беше тя! Кой друг щеше да е в тази част на замъка и то през нощта? За пръв път, откакто се бе събудил от злощастните си сънища, Лусиън се усмихна. Нуждаеше се точно от това — от хапливия език на сестра си. Никога досега в живота си не бе изпитвал подобно нетърпение да поговори с някого, затова забърза натам. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. Намираше се вече на няколко крачки от спалнята на Шарлот, когато за пръв път се усъмни.

Жената бе по-дребна и по-слаба от сестра му. Насочи свещта и дългата дебела плитка заблестя в сребристото сияние на лунните лъчи.

Спря се като закован. Нетърпението му тутакси бе изместено от изненадата. Не беше Лоти, а Алис, жената, която най-малко желаеше да срещне в този момент. Кой друг имаше подобна коса?

Потисна въздишката, напираща в гърдите му, и запристъпя назад. Нямаше никаква представа какво търсеше повереницата му пред вратата на Лоти в този час и не желаеше да узнава. Не и след като бе само по халат, под чиито гънки напираше възбудената му мъжественост.

Изпълнен с възмущение от нежеланата среща, Лусиън направи крачка назад, после още една. И още няколко. И…

Без да иска разклати кристалните висулки на свещите и те зазвънтяха.

Алис рязко се извърна и тихо извика:

— К-кой е там?

Лусиън тихо изруга. Намираше се в капан. Нямаше друг избор, освен да пристъпи напред и да вдигне свещта, за да освети лицето си.

— Аз съм, Алис. — Нима този напрегнат и пресипнал глас бе неговият?

Тя също вдигна свещта високо, присви очи и се втренчи в него. Вместо да изглежда облекчена, му се стори разтревожена, почти… гузна. Погледна крадешком вратата зад гърба си и попита с изтънял гласец:

— Лусиън?

Той се намръщи. Какво, за бога, ставаше с нея? Държеше се доста странно. При тази мисъл едва не се засмя на глас. По дяволите, Алис не се държеше странно, тя наистина си бе странна. И все пак…

— Какво те води тук посред нощ? Да не си болна?

— Ъъъ… — Хвърли още един поглед към вратата и сведе клепачи. Запристъпя неловко, сякаш бе хваната да върши нещо нередно.

Изведнъж го прониза подозрение и погледът му се изостри. Злият демон се надигна в стомаха му. Дали не си бе определила среща в това крило с някой среднощен обожател? Може би Дрейк? Стори му се съвсем вероятно, особено след като си припомни начина, по който двамата с Алис си шушукаха след вечеря, склонили глави като влюбени гълъбчета. Така се смееха и забавляваха насаме, че явно се бяха сдобрили след следобедната случка.

Споменът за тази сцена, както и мисълта, че тя навярно желае по-интимна близост с онова предвзето конте, го изпълни с дива ярост.

— Е? — озъби се той.

Тя го погледна, а очите й се разшириха, видимо сепната от внезапната грубост, прозвучала в гласа му.

— Ъъъ… аз… добре съм…

— И? — Погледите им се срещнаха над трептящите пламъци на свещите им и той впи очи в нейните.

Веждите й се смръщиха.

— И какво?

— Щом не си болна и не си дошла да потърсиш помощта на Лоти, какво правиш тук?

Остана втренчена в него няколко дълги мига.

— А-аз не можах да заспя и… ами… реших да се поразходя… и…

Зад вратата се разнесоха стенания, последвани от женски вик. За опитното ухо на Лусиън бе ясно, че сестра му е била задоволена и то по най-добрия начин.

Алис, разбира се, не притежаваше подобен сексуален опит.

— Чуй! Този шум! Чух го, докато минавах, и спрях.

Последва нова серия от въздишки и стенания. Очите на Алис се разшириха още повече.

— Ето! Дали някой не е проникнал в замъка?

Лусиън срещна за миг питащия й поглед, после побърза да извърне очи, не знаейки какво да каже. Дяволите да го вземат нейното училище! И всички набожни учители с техните молитви и библии, заради които тя бе толкова неподготвена за живота. Какво да прави сега? Макар че възбудата му бе стихнала, последното нещо, което искаше, бе да обяснява сексуалните отношения между половете, и то на момиче, което предизвикваше тъкмо такива желания у него.

В пристъп на моментна страхливост той се замисли дали да не пренебрегне въпроса й и просто да й заповяда да се върне в стаята си. После си припомни за Дрейк и подозренията си. Не! В никакъв случай не биваше да я остава в неведение! Беззащитна срещу мъжките ласкателства и похотливостта на разните развратници. А те ще се тълпят около нея, в това нямаше никакво съмнение. Бе прекалено красива и съблазнителна, за да може един слаб мъж да устои на повика на плътта.

Бавно вдигна поглед и го прикова в лицето й. Алис продължаваше да се взира в него, очаквайки отговора му. Въпросът сега бе не какво да направи, а как да го направи.

Замисли се. Единият начин бе да я излъже, че звуците сигурно се дължат на нечий нощен кошмар, а на сутринта да помоли Лоти да й обясни всичко. Другият бе да настоява тя да прочете книгата, която баща му му бе дал за четиринадесетия му рожден ден.

Обмисли и двете възможности и с въздишка ги отхвърли. Лоти може би щеше да съумее да обясни на Алис какви става в брачното легло, но дълбоко се съмняваше, че ще я предупреди за опасностите, които я очакват от страна на всевъзможните развратници. А колкото до книгата, за да бъде разбрана, човек се нуждаеше от основни познания за половете, нещо, което повереницата му очевидно не притежаваше.

Оставаше само едно — сам да поговори с нея. Искаше му се да отхвърли и тази възможност, но не можеше. Съвестта не му позволяваше. Както самата Алис бе изтъкнала този следобед, негово задължение като настойник бе да се погрижи да попълни празнините в образованието й.

Не знаеше как точно да го направи, но знаеше, че е длъжен да го стори, затова я хвана за лакътя и промърмори:

— Клей и Лоти са… добре. Както и да е, струва ми се, че трябва да поговорим. — С тези думи той нежно я дръпна за ръката, подканяйки я да го придружи. Не бе сигурен точно къде, но във всеки случай някъде по-далеч от смущаващите звуци.

Алис обаче не помръдна.

— Не може ли да почака до сутринта? Внезапно почувствах, че съм доста… — изпусна дълбока прозявка — уморена.

Искаше му се този разговор наистина да може да почака. Отлично знаеше, че ако размисли през нощта, сигурно ще си намери някакво извинение, за да не го проведе изобщо, ала последиците можеха да бъдат фатални за младата му и невинна повереница.

Алис хвърли един последен поглед към вратата, сякаш не бе съвсем убедена, че приятелите й са добре, но се остави да я поведе по коридора. След кратък размисъл Лусиън реши да я заведе в библиотеката.

Просторна, но много уютна, тя бе пълна с книги от пода до тавана, а във въздуха се носеше уханието на стари пергаменти и скъпа кожа. Тук-там бяха разпръснати дълбоки и удобни кресла. Две бяха поставени край голямата камина, а между тях имаше малка масичка за чай. Като се изключи собствената му стая в кулата, това бе любимото му място в целия Тистълуд.

След като настани Алис в едно от креслата край камината, сложи дърва в огъня и запали лампите, Лусиън отиде до масичката с напитките и се загледа в гарафите.

— Искаш ли да ти сипя нещо за пиене? Може би чаша коняк ще ти помогне да заспиш?

Тя поклати глава. Маркизът обаче внезапно почувства силното желание да пийне нещо, взе една чаша и започна бавно да налива от бутилката с порто, сякаш сипваше еликсира на живота. Колкото и да му се искаше, не можеше повече да отлага, затова въздъхна и се настани до повереницата си.

Дълго се взира в искрящата течност в чашата си, чудейки се как да започне. После отново въздъхна и се насили да срещне погледа й.

— Бог ми е свидетел, Алис, че се опитах, но просто не мога да измисля по-деликатен начин да те попитам това, което се налага. Моля да извиниш прямотата ми, но трябва да съм наясно: какво знаеш за човешката плът?

Тя наклони глава и го погледна така, сякаш не е сигурна, че е чула правилно.

— Моля?

Той стисна зъби и процеди:

— В училище казвали ли са ви нещо за секса?

Алис остана за миг безмълвно втренчена в него, после сведе поглед, а страните й пламнаха. „О, страхотно!“ Заради престореното й неведение, сега той си мислеше, че е необходимо да й обясни какво е ставало зад вратата на спалнята на Шарлот.

— Е? — гласът му бе нежен, но настоятелен.

Тя задъвка нервно долната си устна, изпълнена с нерешителност. Дали да си признае, че знае какво е сексът и по този начин да сложи край на смущаващия разговор още преди да е започнал? Или да продължи да се преструва на невинна девойка, напълно невежа по въпросите на плътта, както би подобавало на едно момиче, прекарало години наред в строг пансион?

Докато се колебаеше, изведнъж й хрумна да му позволи да й обясни какво представляват любовта, бракът и всички свързани с тях последствия. Това може би щеше да й помогне да го разбере по-добре и да измисли успешен план как да го ожени за Даяна Рамзи.

В следващия миг Алис направи безпомощно движение с ръка и заекна като засрамена девица:

— Знам, че… ъъъ… сексуалните отношения често водят до раждането на бебета.

— А знаеш ли защо?

Тя поклати глава. Клепачите й продължаваха да бъдат скромно сведени. Лусиън въздъхна.

— Предполагам, че знаеш по какво се различават мъжете и жените?

— Мъжете са по-високи и… ами… по-силни… — Стрелна го с поглед, който се надяваше да изразява моминска свенливост. — О! Имат мустаци и бради.

Лусиън стисна челюсти.

— Друго?

— Не… Поне аз не се сещам…

Той се втренчи в чашата си и прокара палец по ръба й.

— Виждала ли си някога съблечен мъж?

— Не… — Веднъж бе зърнала трима рицари, които се къпеха в един планински поток, когато още беше Алис ла Фер.

Лусиън въздъхна отново, вдигна чашата до устните си и я пресуши на една глътка. После я остави на масата и промърмори:

— Разбирам, че си много по-невинна, отколкото се опасявах.

Няколко секунди се взира в празната чаша, сякаш не знаеше как да продължи, накрая стана и отиде до шкафа на северната стена. След доста дълъг оглед, по време на който остана мълчалив, Лусиън извади една тънка книжка със златна подвързия.

Заразгръща я, като тук-там се спираше. Най-накрая намери това, което търсеше. Кимна, вдигна глава и погледът му срещна нейния.

— Този следобед ти ми напомни, че като твой настойник, съм задължен да попълня пропуските в образованието ти. — Силните му пръсти стиснаха книгата. — Сега разбирам, че имаш значителни пропуски по анатомия. Затова смятам, че е изключително належащо да си наясно поне с основни понятия. Освен това не виждам никаква причина да не започнем с уроците още сега, след като явно и двамата страдаме от безсъние. — С тези думи сложи отворената книга в ръцете й. — Сега искам да разгледаш рисунката отляво и да ми кажеш какво си видяла.

Алис послушно сведе поглед и усети как цялото й тяло пламва — от върха на главата чак до пръстите на краката. Това бе анатомическа скица на мъж, и то съвсем подробна.

Лусиън се наведе над рамото й.

— Е?

— Ъъъ… Това е мъж…

— И?

Имаше чувството, че страните й ще изгорят. Извърна поглед от скицата и го заби в килима.

— Той… е г-гол…

— Да. И освен, че е по-висок, по-силен и има мустаци, по какво неговото тяло се различава от женското?

Ето докъде стигна с блестящите си хрумвания! Алис се размърда притеснено. Вече отчаяно съжаляваше за лъжата си. Защо не се вслуша в гласа на разума и не си призна, че е наясно с въпросите на плътта. Доколкото познаваше педантичността на Лусиън, беше сигурна, че сега съвсем съвестно ще изпълни ролята си на неин учител в областта на секса.

Алис погледна отново към рисунката и предпазливо сложи пръст върху гърдите на мъжа.

— Той… е п-плосък…

Главата на Лусиън бе толкова близо до нейната, че тя усети движението й, когато той кимна.

— Правилно. По какво още се различават?

Почти сигурна, че ще умре от срам и унижение, Алис плъзна пръста си по-надолу.

— Той… има… ъъъ…

— Пенис — подсказа й Лусиън невъзмутимо. — А тези — пресегна се през рамото й и показа двете кръгли торбички между краката — са неговите тестиси. С тези органи — описа кръг около най-важните мъжки атрибути — мъжът прави бебета на жените.

Загубила дар слово от срам и притеснение, Алис кимна безмълвно, като горещо се надяваше, че най-сетне ще затвори книгата и ще приключи с този смущаващ урок. Обаче от начина, по който се отдръпна от креслото й и закрачи напред-назад пред камината, бе ясно, че едва сега започваше.

С всяка изминала минута се чувстваше все по-неловко, а Лусиън навлизаше все по-дълбоко в тайната на мъжката анатомия. Макар че тя знаеше в основни линии какво представлява любовния акт — и как би могла след стотиците години на сватовнически мисии — никога не си бе правила труда да се замисли как точно протича всичко. Сега, когато Лусиън й обясняваше същността на зачатието, Алис разбра, че всичко е толкова удивително, че просто е трудно да си го представиш. Особено това, което описваше в момента — как мъжът се възбуждал и как членът му се втвърдявал, което втвърдяване се наричало ерекция.

Докато настойникът й разясняваше ерекциите, кога възникваха и каква бе целта им, Алис се улови, че хвърля тайни погледи към скицата в книгата. Изведнъж усети как чак пръстите на краката й изтръпват, защото се питаше как ли би изглеждал Лусиън гол и възбуден. Със сигурност знаеше, че тялото му е великолепно. Бе усетила мускулестата му сила, докато лежеше върху нея на пода в детската стая, и неведнъж се бе възхищавала на идеалните пропорции на фигурата му, скрита под елегантните дрехи.

Стомахът й внезапно се сви, тя затвори очи и си представи как го докосва по начина, който той в момента описваше. О, каква радост би било да му достави такова удоволствие, да го милва и дразни, а той да лежи възбуден и гърчещ се под ласките й. Колко ли прекрасно би било да усети нежността му, когато я докосва по онова тайно място, което в момента бе изтръпнало и пулсираше.

Самата мисъл за подобна интимност накара кръвта да закипи във вените й и по цялото й тяло се разля топлина, а интимните й части запламтяха от болезнена нужда. В този момент Лусиън обясняваше необходимостта на мъжа от сексуално освобождение. Внезапно окуражена от обзелата я страст, Алис отвори очи и попита със странно дрезгав глас:

— Ами вие, милорд? И вие ли се тормозите от подобни… нужди?

Той спря рязко, явно изненадан от въпроса й. Известно време се взира в нея със загадъчно изражение.

— И аз съм мъж, нали?

Без съмнение беше. Най-красивият и най-съблазнителният от всички мъже, които някога бе срещала. Той беше всичко, което една жена можеше да пожелае, дори повече. Много повече.

Но никога нямаше да бъде неин.

Колкото и обезсърчително да бе това напомняне, то не намали чувствения й копнеж. Тъкмо обратното. Накара я още по-силно да се стреми да узнае нещо за това, което никога нямаше да изпита.

А и щеше да й помогне да свърже съдбата му с Даяна. Или поне отчаяно се опитваше да се убеди, че е така, за да оправдае безсрамното си любопитство.

— И търсите ли освобождение, милорд?

Той остана мълчалив толкова дълго, че тя започна да се съмнява дали някога ще й отговори.

— Да, аз също търся освобождение, макар и не чак толкова често, колкото повечето мъже, които познавам. Гордея се със способността си да контролирам тези си нужди.

— Но при кого… — изтърси Алис и рязко спря, когато осъзна какво се кани да го попита.

— При кого отивам да потърся това освобождение?

Чувствайки се напълно засрамена, тя кимна. Той сви рамене. Явно нетактичният й въпрос изобщо не го бе притеснил.

— За тази цел мъжете от моята класа си имат любовници. Други намират сексуалното си облекчение с проститутки.

Рейна Кастел, разбира се. Шарлот й бе казала, че тя е негова любовница. И макар че досега не знаеше точно какви са задълженията на една любовница, все пак би трябвало да знае, че метресата задоволява първичните мъжки инстинкти. Къде й е бил умът, че не го е запомнила?

Всичко се бе стопило в мъглата на собствените й желания, толкова опияняващи, че й бяха отнели всякакво благоприличие и срам, подтиквайки я да си пъха носа в работи, които изобщо не я засягаха. Внезапно се почувства съвсем засрамена от собственото си нахалство и сведе глава. Искаше й се да потъне в земята.

Лусиън поднови и беседата, и разходката си из стаята като мина от сексуалните нужди на един обикновен мъж към безсрамните похождения и подли интриги на развратниците. После я предупреди за опасностите от съблазняването и започна да й дава наставления как да се предпазва от тях, за да не се превърне в неволна жертва. Изчерпвайки темата, най-после млъкна.

Двамата останаха така дълго време — той продължаваше да крачи напред-назад пред нея, а тя постепенно се съвземаше. Въпреки че й бе казал много за страстта, съблазняването и любовния акт, не бе проронил и дума за любовта. Поне не още.

Така че тя чакаше… и чакаше… докато от продължилата тишина стана ясно, че урокът е свършил. Алис се намръщи и се замисли. Колко странно! Смяташе, че вече Лусиън е променил отношението си към любовта. Поне дотолкова, че да я признае като причина за любовните връзки.

Докато размишляваше над този обезпокоителен въпрос внезапно си припомни предупреждението на Алура, че душата на Лусиън е била наранена и дълбоко засегната. Да не би проблемът да беше тъкмо тук? Нима способността му да обича е завинаги унищожена?

Ужасена от тази съвсем реална възможност и от трагичните последици, които щеше да има, ако предположението й бе истина, Алис попита без заобикалки:

— Ами за любовта, милорд? Със сигурност половият акт, който ми описахте, би бил много по-задоволителен, ако участниците в него са влюбени?

Вместо да спре, крачките му се ускориха и преминаха във възбудено подтичване.

— Любов? — изсумтя презрително Лусиън, обърна се на пети и забави ход, когато стигна до камината. — Любовта е просто благоприличното название на похотта… Изтънченото извинение за мъжете и жените, с което те прикриват срама си от собствените си плътски желания.

— Не… О, Лусиън… Не! Любовта, истинската любов, няма нищо общо с егоистичното физическо задоволяване, за което ти говориш. — Отчаяно решена да го накара да я изслуша и да му докаже, че способността му да обича е все още жива, тя го сграбчи за ръкава на халата, докато минаваше покрай нея, и го принуди да спре.

Вкопчила се в него, сякаш това бе последната й надежда за избавление — и може би наистина бе така — Алис впи поглед в каменното му лице.

— Любовта е нежността, с която майката държи детето си; тя е верността между приятели, добрината и милосърдието, които човек проявява към някой несретник. Тя е радостното единение на сърцата, умовете и телата в брака; тя е обожанието, с които съпругът и съпругата се отнасят един към друг. Любовта…

— … е измислица! — Лусиън нетърпеливо освободи ръката си. — Във всеки случай поне твоите възторжени глупости за съпругите и съпрузите. Както веднъж вече ти казах, любовта няма нищо общо с брака, нито, длъжен съм да добавя, съединението на телата в брачното легло носи някаква особена радост. Бракът е просто съюз на двама души с еднакво обществено положение с единствената цел да се обединят състоянията и да се осигури продължението на двата рода. — Скръсти ръце пред гърдите си. — Доколкото съм чувал, дори актът за даряване на наследници бил доста незадоволително преживяване.

Алис се втренчи в студените му сиви очи, изпълнена с отчаяние за душите и на двамата.

— Но… — Махна унило с ръка. Мислите й бясно препускаха, опитвайки се да посочи подходящ пример за любов между съпруг и съпруга. — Но какво… Какво ще кажеш за Шарлот и Клейтън? Двамата са женени, а съвсем очевидно се обичат по начина, който преди малко ти описах. Що се отнася до брачното легло, е, от шумовете, които чух до вратата на спалнята им, мога да се обзаложа, че преживяването им е изключително задоволително.

Черните му вежди язвително се повдигнаха, а в очите му блеснаха весели пламъчета. Дори се засмя.

— Ти наистина си умна малка кукла, не мога да го отрека. Толкова добре си схванала урока ми, че вече си разбрала какви са били онези шумове и какво са означавали.

— Значи признаваш, че това бе израз на сексуално удоволствие? — Слаба надежда заблещука в гърдите й. Ако го накара да признае любовта, може би ще прояви достатъчно любопитство към това чувство, за да пожелае да го изпита.

— Вероятно…

— А Лоти и Клейтън са категоричен пример, че любовта съществува в брака, нали?

Той наклони глава, обмисляйки въпроса й.

— Лоти и Клейтън се обичат. И наистина се обожават. Ако това наричаш любов, то предполагам, че тя съществува в техния брак.

Алис остана загледана в него няколко секунди. Отговорът му я окуражи. Дали Лусиън просто не можеше да разпознава любовта? Ако догадката й бе вярна, вече й бе съвсем ясно какъв трябва да е неговият следващ урок.

Устните й се извиха в едва доловима усмивка.

— Струва ми се, милорд, че вие сте също такъв невежа относно любовта, какъвто съм аз по въпросите на плътта.

Той сви рамене.

— Само защото никога не съм смятал за необходимо да отдавам някакво значение на познанията за любовта.

— Е, аз пък го смятам за необходимо, както и по-голямата част от света. И ако ми позволите, милорд, за мен ще бъде чест да ви науча на всичко, което знам по този въпрос.

Лусиън се втренчи в нея, смаян от внезапното си желание да й бъде ученик, а тя негова учителка. През изминалите години много жени му бяха изнасяли лекции за любовта, ала той никога не се бе заинтересувал особено. Обаче Алис му харесваше и поради тази причина бе любопитен да чуе нейните възгледи за нещо, което винаги бе смятал за отегчително и глупаво.

— Моля те! — Тя протегна и двете си ръце, а очите й го зовяха да ги поеме. — Това е най-малкото, с което мога да ти се отплатя за добротата ти през изминалите няколко седмици.

Лусиън остана загледан в дланите й, трогнат от простия жест. Тя молеше не само за търпението и снизхождението му, но и за доверието му. А в замяна му предлагаше своето.

Остана неподвижен няколко секунди, заварен съвсем неподготвен. За него доверието бе най-висшият израз на приятелството и уважението; белег за абсолютна хармония и разбирателство между двама души. С изключение на Лоти, никога досега не го бе давал на жена. Досега… В гърдите му се надигна непозната топлина. Лусиън пристъпи напред и бавно преплете пръсти с нейните, нетърпеливо приемащ скъпоценния дар и даващ й своя в замяна. Дълго остана така, омаян от доброжелателството и нежността.

Упоен от духовните ласки на нейната благосклонност и почувствал се напълно умиротворен и спокоен, Лусиън Уор стори още нещо, което не бе правил досега — отпусна се на пода и седна в краката й. Никога в живота си, дори като дете, той, благородният маркиз Тистълуд, не бе вършил нещо толкова смайващо. В този миг обаче това му се струваше съвсем правилно и естествено, а не унизително.

Сам се усмихна на необичайното си поведение и се настани удобно върху килима край камината, с пръсти все още преплетени с нейните. Без съмнение цялото висше общество би се опулило, ако го видеше как е седнал в краката на младата си повереница като послушно куче. Не че това го интересуваше. Би го направил дори и целият Лондон да го гледа.

След като се настани удобно, подгънал крака и подпрял дясното си рамо на дръжката на креслото, Алис стисна ръцете му и попита:

— Да започваме ли урока, милорд?

Въпреки че щеше да бъде напълно доволен просто да поседи пред камината в мълчание, да я държи за ръцете и да гледа огъня, Лусиън кимна.

Тя се усмихна и също кимна. Замисли се за миг, за да реши откъде да започне.

— Най-важното нещо, което трябва да се запомни за любовта, е, че тя не е онова огромно и завладяващо чувство, описано от поетите. Не. Тя е по-скоро смесица от добри чувства, постъпки и мисли, насочени към една-единствена личност.

Лусиън се втренчи изумено в нея.

— Аз много често изпитвам и трите към Търк. Да не би да искаш да ми кажеш, че съм влюбен в коня си?

Алис се засмя.

— Може би наистина го обичаш. Не е необичайно да се обича кон, куче или дори къща. Но не си влюбен в него. Любовта възниква само между двама души. И чувствата, за които говоря, са особени… Те са… — Накрая Алис поклати глава. — Може би ще бъде по-лесно, ако ти дам няколко примера.

— Ти си учителят.

Награди го с мила усмивка.

— Да видим сега… Хмм… — Алис се намръщи за миг. После усмивката отново разцъфна на лицето й. — Когато двама души са влюбени, всичко им изглежда ново и прекрасно. Най-обикновените и досадни неща в живота, като да закусваш или да яздиш из парка, внезапно се превръщат в нещо специално само защото ги правиш заедно с любимия човек. Разбираш ли какво искам да кажа?

Искрено озадачен, Лусиън понечи да поклати глава, но видя огъня в очите й и спря. Колко пъти, докато седяха и се смееха край огнището в кухнята, бе виждал пламъкът да се отразява в тях? Усмихна се. Среднощните набези… Ах! Ето те бяха отличен пример за това как обикновените неща могат да станат специални… въпреки че при тях това чувство се дължеше на приятелство, а не на любов. И все пак… Преценил, че нещата са доста сходни, Лусиън кимна, вместо да поклати глава, както възнамеряваше.

— Добре! — Лицето й светна. — Много добре! Мислиш ли, че си готов да преминем към следващия пример?

Той кимна и Алис продължи:

— Любовта е усещането, че си свързан с някого дори и когато сте разделени.

— Свързан? — Лусиън беше напълно объркан.

— Да, свързан… Тук! — Вдигна ръка и я сложи върху гърдите му. — Например: гледаш стая, пълна с хора, и виждаш само човека, когото обичаш. Това е… ъъъ… нещо като духовна близост, която те кара да се чувстваш така, сякаш сте само двамата на този свят, дори и да сте заобиколени от шумна и оживена тълпа.

Лусиън впи поглед в нея. Обясненията й само задълбочаваха още повече неговото объркване. Да погледнеш през препълнена стая и да видиш само един човек? Абсурд! Откакто бяха пристигнали в Тистълуд имаше толкова много вечери, през които бе виждал само нея. Но това не беше защото я обича. Разбира се, че не. А защото тя бе най-дивото момиче в стаята и съвсем естествено привличаше погледите.

— Лусиън? Разбираш ли? — По настоятелния й тон бе ясно, че повтаряше въпроса си.

Той кимна, тъй като се чувстваше твърде притеснен от причината за неудобството си, за да я обсъжда с нея. Усмихна се леко и промърмори:

— Имаш ли и други примери?

За разлика от неговата несигурна усмивка, нейната бе широка и щедра, понеже Алис бе искрено доволна от интереса му.

— Любовта съединява душите и те кара да усещаш как се чувства другия и от какво има нужда, без да е нужно да го питаш. Тя е убедеността, че можеш да споделиш най-съкровените си надежди и най-дълбоките си страхове, без значение колко невероятни могат да изглеждат, защото знаеш, че любимият човек ще ги разбере. Тя е пълно и безусловно доверие; приемане на другия без никакви ограничения и предубеждения.

Лусиън изведнъж откри, че сравнява всеки пример с тяхното приятелство. И установи доста обезпокоителни прилики. Да вземем това, че усещаш другия. Макар че по природа не бе проницателен човек, напоследък бе станал особено чувствителен към настроенията на Алис. Сега разбираше, че това е било подсъзнателен опит да й угоди.

Което, разбира се, нямаше нищо общо с любовта. Беше просто резултат от близостта, която се бе породила от приятелството им… както и от навика им да се доверяват един на друг. Всъщност да си споделят надеждите и страховете се бе превърнало в една от най-приятните части от среднощните им срещи в кухнята. Но това не бе защото са влюбени, а защото… си вярваха. А доверието бе съвсем естествена част от приятелството. Както и приемането на начина на мислене на другия, нещо, което напоследък с лекота им се удаваше. Дори намираше нейната чудатост за очарователна. Дори и разговорите с въображаемия й спътник, макар и вече доста редки, не го дразнеха. Тя не се въздържаше да го закача и дразни заради понякога надутото му държание и предвзети обноски.

Прекараха така още доста време: Алис изреждаше примери за любов; той ги сравняваше с тяхното приятелство. Най-после тя приключи с лекцията си и се възцари мълчание. Пръв заговори Лусиън, който бе много обезпокоен.

— Откъде едно толкова младо момиче е научило всичко това за любовта?

— О! Аз… ъъъ… — Страните й пламнаха. — Ами… слушала съм разни двойки, които са били влюбени и… ъъъ… съм чела… а и съм наблюдавала родителите си…

— И смяташ, че примерите, които изтъкна, са истински доказателства за любов?

— Сигурна съм!

— И откъде си толкова сигурна?

— Защо? Ти съмняваш ли се в това, което казах?

— Не — бавно поклати глава Лусиън. — Само се чудех дали може да има… ами… някои изключения… — Надяваше се да е така. Бог да му е на помощ! Не се бе влюбил в собствената си повереница, нали?