Хедър Кулман
По-силна от магия (10)

Глава 9

Три дни след стълкновението й с майстора-коминочистач, Алис седеше в луксозната каляска на Лусиън на път за Тистълуд Касъл. Шарлот споделяше купето с нея, докато маркиза и Клейтън яздеха отстрани, възседнали два прекрасни жребеца, които бяха купили предишната седмица от прочутите конюшни Татърсол. Отделно пътуваше багажа им, както и неколцина градски слуги.

Шарлот, която бе изтощена от бала преди официалното откриване на сезона, спеше в ъгъла, а Алис бе потънала в мрачни мисли.

„Тистълуд“. При всяко повтаряне на това име сърцето й болезнено се свиваше. Изпитваше истински ужас, че отново ще го види. Макар че бяха минали почти петстотин години, откакто за последен път бе зърнала масивните каменни стени, срамът и вината й за това, което се бе случило там, все още пареха, а раната й от смъртта на Лусън… все още кървеше.

Примигна, за да отпъди сълзите, които винаги напираха при спомена за него, подпря буза в леденото стъкло на прозорчето и се втренчи в тъжния зимен пейзаж. Как щеше да издържи през следващите две седмици под покрива на мястото, скътало толкова скръбни и печални образи? Всичко там, независимо колко се бе променило от годините и човешките ръце, щеше да й напомня за Лусън.

Щеше да усеща нежното му присъствие във всеки камък и всяка греда; да чува съблазнителния му глас в шепота на нощния вятър. А което бе още по-обезпокоително, щеше да усеща мириса му в призрачния дъх на мащерката, камшичето и великденчето. Лусън винаги бе ухаел на слънцето и зелените хълмове на Тистълуд; свеж като невинността и в същото време чувствен като земните недра. И от мига, в който я бе взел в прегръдките си, Алис не можеше да вдиша и частица от въздуха на Тистълуд, без да изпита болезнения копнеж да почувства ръцете му около себе си.

Затвори очи. От устните й се изтръгна тихо ридание. Ако в този миг някой я попиташе дали знае къде се намира адът, без колебание би отговорила: в Тистълуд Касъл.

Очевидно изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше, защото Шарлот, която се бе събудила, се наведе към нея и нежно постави длан на бузата й.

— Как си, скъпа? Не ти е прилошало от люлеенето, нали?

Алис измъчено се усмихна. Шарлот бе най-милото и добро същество, което бе срещала през вековете и с което би искала да си остане приятелка, след като отново се превърне в смъртна. Взе ръката й и я стисна.

— Добре съм, Лоти. Просто се бях замислила.

— Съдейки по тъжното и нещастно изражение на лицето ти, май мислите ти са били много печални. Ах! Но разбира се! В момента минаваме през Съри и, ако добре си спомням, твоят дом е само на няколко километра оттук. Затова ли тъжиш?

— Да… — Е, със сигурност не можеше да й каже, че тъгува за мъжа, който нейният брат е бил преди близо петстотин години.

Шарлот разбиращо кимна.

— Спомням си колко ми беше мъчно за Тистълуд, когато се омъжих. Направо щях да се стопя от скръб, ако Клейтън не ме водеше там толкова често през първата година на брака ни. Ако искаш, ще помоля Лусиън да спрем във Феърфакс на връщане.

— Не! — Прозвуча много остро и видя смаяния поглед на Шарлот. Затова добави по-меко: — Не, аз… не искам да ви притеснявам… — Истината бе, че онази единствена нощ, която бе прекарала в стария си дом, преди да потегли за Лондон и за къщата на Лусиън, бе истинско мъчение, защото всичко във Феърфакс Касъл й напомняше за живота й като смъртна и за страданията, които бе причинила.

Шарлот отново кимна разбиращо.

— Много добре осъзнавам, че моят брат не е образец на топлотата и състраданието, но не е и чак такъв безсърдечен звяр, че да ти забрани да посетиш родния си дом.

Алис отново поклати глава.

— Може би по-скоро аз съм безсърдечен звяр, защото, ако трябва да бъда искрена, нямам никакво желание да посещавам Феърфакс. Знам, че звучи ужасно, но горя от нетърпение да се върна в града и да се потопя във вълнуващата атмосфера на сезона. — Не бе лъжа. Наистина копнееше да се върне в Лондон, за да започне изпълнението на сватовническите си планове.

Шарлот се засмя и я целуна.

— Не си безсърдечна, скъпа моя, просто си още много млада. И е съвсем естествено да се вълнуваш от баловете и да копнееш за обществото на твои връстници. Когато решихме да дойдем в Тистълуд, двамата с Лусиън взехме под внимание всички това и смятаме да те изненадаме с празненство в замъка. Помислихме, че е хубаво да се сприятелиш с някои девойки преди началото на сезона. Лусиън и Клейтън са поканили на лов и неколцина млади мъже, така че ще имаш възможност да упражниш танцьорските си умения и изкуството да водиш светски разговор.

— Празненство в замъка… — Мислите й бясно препускаха. — Ще има и други млади жени?

— И мъже…

— Да, разбира се — отсъстващо промърмори Алис. Ако Лусиън бе участвал в изготвянето на списъка с гостите, сигурно бе поканил и госпожица Кастел. Идеална възможност за нейното сватовничество. — Имаш ли нещо против да ми кажеш кого сте поканили? А може би и да ми разкажеш по нещо за всеки гост, за да не се чувствам неудобно?

— Точно това възнамерявах да направя. — Шарлот отвори дамската си чантичка и извади някакъв лист. Разгъна го и прочете първото име. — Лорд Лангли и дъщеря му, госпожица Даяна Рамзи. — Вдигна глава, за да поясни: — Съседи са на Лусиън в Тистълуд. Макар че Даяна е по-голяма от теб — миналия месец навърши двадесет и четири — сигурна съм, че ще я харесаш. И тя като теб е отлична ездачка. Освен това е най-добрият ловец в областта. Преди две години на лов за лисици сложи всички мъже в джоба си.

— Сигурна съм, че чудесно ще се разбираме! — Направо ръцете я сърбяха да грабне листа, за да види дали госпожица Кастел фигурира в списъка. Вместо това обаче попита: — Поканили ли сте някого от Лондон?

Шарлот вдигна глава и въпросително я изгледа.

— Има ли някой, с когото специално искаш да се запознаеш? Някой млад мъж, предполагам?

Алис едва се сдържа да не попита направо дали е поканена госпожица Кастел. Но навреме се сети, че в такъв случай ще трябва да каже къде е чула за тази жена и да обясни защо се интересува от нея. Припомни си обещанието, което бе дала на помощничката на мадам Фаншон, и предпочете да излъже:

— Помислих, че би било много хубаво да си имам приятелка, която да мога да посещавам, след като се върна в града.

Удовлетворена от отговора й, Шарлот погледна към листа. Показалецът й се плъзна по страницата и тя замислено изрече:

— Лондон… Да видим сега… — Пръстът й се спря. — А, да! Лорд и лейди Уейкхърст и дъщеря им Касандра. Лондонската им къща се намира на Мейфеър. Каси е много фино и изискано създание на осемнадесет години. Изтънчена! Истинска дама! Нещо между теб и мен. Винаги съм смятала, че й липсва жизненост, но Лусиън е на мнение, че ще бъде добър пример за теб. Освен това и…

Без никакво предупреждение каляската рязко спря и двете жени се вкопчиха в страничните дръжки. Отвън се чуха възбудени гласове, придружени с цвиленето на кон.

— Какво ли се е случило? — възкликна Шарлот и надникна през прозорчето.

Сякаш в отговор се чу едно силно „туп!“, след което жребецът на Лусиън, но без ездача си, профуча покрай тях. В продължение на един дълъг миг двете жени се взираха недоумяващо. После Шарлот изпищя пронизително:

— Лус! Мили боже, Лус! — и изхвръкна от каляската. С развята светложълта рокля, подобно на внезапно избухнал пламък, тя се стрелна по замръзналия път.

Алис тутакси я последва. Сърцето й лудешки заблъска при мисълта, че Лусиън е ранен. Или нещо още по-лошо… Стомахът й се бе свил и тя отчаяно повтаряше:

— Моля те, Господи! Моля те, нека да е добре!

Шарлот разбута скупчилите се на пътя прислужници.

В следващия миг отчаяният й вопъл разцепи въздуха. Изпълнена с ужас, ала не за себе си и за това, което щеше да изгуби, ако Лусиън умре, а за самия него и за неговата застрашена душа, Алис разблъска с лакти човешката стена, изпречила се на пътя й. Когато най-после стигна до маркиза, цялата се вледени.

Лежеше по гръб, с безжизнено отпуснати ръце и крака. Главата му почиваше неподвижно в скута на сестра му. Приличаше на мъртвец. Алис застина, вцепенена от ужас и мъка. Гледаше втренчено смъртнобялото му лице и не можеше да повярва на очите си.

В този миг се разнесе пронизителен писък, последван от: „Мили боже, милорд! Добре ли сте?“. Барт профуча като вихър и се хвърли върху гърдите на своя благодетел. Това я извади от вцепенението.

— Лусиън? — задавено простена Алис. Краката й внезапно омекнаха и тя се свлече на колене в калния сняг. Накъсаните й ридания се смесиха с тези на Шарлот и Барт. Протегна ръка и нежно докосна хладната буза.

През последните няколко седмици той бе започнал да означава много за нея. Много повече, отколкото изобщо някога си бе представяла, че е възможно. През деня мислеше непрекъснато за него, а през нощта го сънуваше. Ако не знаеше, че е невъзможно, щеше да реши, че се е влюбила.

В този миг чувствата й бяха толкова силни, че с радост би разменила безсмъртната си душа срещу способността на Ангъс да лекува. Би се съгласила завинаги да остане заточена в подземното царство, безнадеждно и обречено, докато се превърне в пепел. Би дала всичко, за да го спаси.

И сякаш някой — Ангъс или Бог — бе чул изтерзаната й молба, защото тъмните ресници на Лусиън потрепнаха. За един кратък миг се втренчи в нея. Тъмносивите му очи бяха замъглени и празни. После промърмори с раздразнен глас, който се стори на Алис по-прекрасен и от ангелски хор:

— За какво, по дяволите, сте се разревали? Не може ли човек да падне от коня си?

— О, Лус! — задавено промълви Шарлот и покри лицето му с целувки.

— За бога, Лоти! — избухна той и се опита да се надигне, за да прекрати сълзливите излияния. За негово безкрайно разочарование обаче, усилията му се оказаха напразни. Някаква тежест притискаше гърдите му. Какво, по… — тогава видя Барт, който се бе вкопчил в палтото му и ридаеше неутешимо, сякаш бе загубил най-добрия си приятел. — Барт? — промърмори Лусиън и леко докосна слабото потръпващо рамо.

Барт вдигна глава и го погледна с празен поглед. Ала в следващия миг нададе дрезгав писък, скочи и го зяпна с такова изумление, сякаш господарят му току-що се бе надигнал от гроба. Първите му думи потвърдиха, че точно това си бе помислил.

— Н-не сте ли мъртъв?

Лусиън се намръщи, но си личеше, че не е ядосан.

— Разбира се, че не съм мъртъв. Откога мъртвец може да седи и да разговаря?

— Явно не си мъртъв, Лус, но сигурно си се ударил зле при падането — загрижено се намеси Шарлот и сложи облечената си в ръкавица ръка на гърдите му, за да му попречи да стане. — Трябва да останеш да лежиш неподвижно поне докато не се уверим, че нямаш нищо счупено.

— Уверявам те, че щях веднага да забележа, ако имах нещо счупено — сухо я информира брат й. Въпреки всичките му уверения обаче, че нищо не го боли, когато седна от устните му излезе съскащ звук, защото всички кости и мускули го боляха, сякаш го бяха смазали от бой.

— Лус… — възрази Шарлот и посегна към рамото му.

Той изръмжа недоволно и я бутна настрани.

— За последен път ти казвам, Лоти! Добре съм. — Решен да докаже твърдението си, той понечи да се изправи, но рухна отново по гръб, тъй като остра болка прониза десния му глезен. През стиснатите му зъби се изливаше поток от грозни проклятия, докато внимателно разтриваше пулсиращия си крайник през твърдата кожа на ботушите си.

— Ти наистина си най-твърдоглавия мъж, когото съм имала нещастието да познавам! — възкликна сестра му, изправи се и с явно неодобрение се втренчи в него. Без да обръща внимание, че слугите са съвсем наблизо и чуват всяка нейна дума, тя сложи ръце на кръста си и продължи да му се кара. — Без съмнение така само ще си причиниш допълнителна вреда. Заради ината си нищо чудно през следващите няколко седмици да се наложи да ходиш с патерици. Спомням си…

— Достатъчно! — изрева Лусиън. Твърдо решен да вземе нещата в свои ръце и да защити малкото достойнство, което му бе останало, той заяви с най-заповедническия си и господарски тон: — Няма никакво основание за подобни приказки. Просто съм си навехнал глезена. Нищо повече. — Докато говореше, продължаваше да масажира въпросния глезен. За негово облекчение вече можеше да мърда крака си в ботуша, макар че всяко движение бе истинско мъчение.

Очевидно болката се бе изписала на лицето му, тъй като непокорната му сестра гневно занарежда:

— Може и да няма нищо счупено, но от начина, по който се мръщиш и се свиваш, става ясно, че навяхването е достатъчно лошо, за да не можеш да яздиш през останалия път. — С тези думи тя даде знак на двама от лакеите да помогнат на господаря си да стане.

Лусиън отвори уста, за да възрази и да отхвърли всякаква помощ, но от устните му излезе само измъчено стенание. После маркиз Тистълуд стисна зъби и ръцете му с благодарност се вкопчиха в раменете на двамата лакеи. През младостта си вече бе преживял счупване на глезен и познаваше страданията и мъчителните болки след това.

От този спомен се почувства още по-зле. Отчаяно се нуждаеше от нещо — каквото и да е то — само и само да го разсее. Огледа насъбралото се множество.

Каква странна картинка представляваха! Шарлот пристъпваше от дясната му страна и все даваше наставления на двамата прислужника. Отляво пък крачеше Алис с мрачно изражение, сякаш го изпращаше в последния му път. Зад тях се точеха останалите слуги. Процесията завършваше с Барт, който държеше шапката си с такова тържествено благоговение, като че ли бе шаферка, носеща края на дългия шлейф на булката.

Всички погледи обаче бяха вперени в маркиза, а състраданието и мъката в тях не можеха да се сбъркат. Фактът, че прислужниците му съчувстваха и явно бяха загрижени за неприятното положение, в което бе изпаднал, искрено го изненада. През всичките години, откакто бе техен работодател, той нито веднъж не се бе замислил за чувствата им. Никога не ги бе смятал за важни. Но сега, когато бе заобиколен от толкова искрена загриженост, и то от страна на хора, които до неотдавна бе смятал за незначителни, осъзна какво голямо значение има това.

Всъщност той си даваше сметка, че не заслужава вниманието на прислугата, окуражаващите им усмивки и милите утешения, докато го подкрепяха по неравния и хлъзгав път. Със сигурност не бе направил нищо, за да спечели подобна привързаност, с изключение на това, че бе увеличавал заплатите им и им бе давал допълнително възнаграждение за Коледа.

Чак когато Барт притича до него и мушна слабата си детска ръка в неговата, за да изрази подкрепата си, Лусиън разбра на какво се дължи прекрасното им отношение, защото лицата им светнаха и изразиха нежна гордост. Беше съвсем ясно, че новите им чувства не се дължаха на парите, а на благородната му постъпка спрямо бедното дете.

Напълно объркан, Лусиън премести поглед към малкия, който го гледаше с огромните си, пълни с обожание очи. Фактът, че нещо толкова незначително можеше да предизвика такава огромна благодарност, бе смайващо невероятен. А още по-смайващо бе обстоятелството, че маркиз Тистълуд изпитваше блажено удоволствие от тази демонстрация на чувства и привързаност.

— Внимателно, милорд — предупреди го лакеят от лявата му страна и го хвана по-здраво, за да го подкрепи по заледения участък пред вратата на каляската.

Лусиън вдигна глава, срещна погледа му и изрече с усмивка:

— Благодаря, Динсмор. — Наистина си заслужаваше усилието да научи имената на слугите си заради радостта, която се изписа по лицето на мъжа.

Докато чакаше другия лакей, Кътлър, ако правилно си спомняше името му, да отвори вратата, Барт стисна окуражително ръката на маркиза за последен път и неохотно понечи да се отдръпне. Лусиън му се усмихна нежно и задържа ръката му.

— Ще ми окажете ли честта да пътувате заедно с мен в каляската, млади човече? Установих, че глезенът почти не ме боли, когато ме държиш за ръка. — И наистина беше така. Радостните чувства, които стопляха сърцето му, го разсейваха и той почти не усещаше болката.

Подобно на Динсмор и лицето на Барт засия.

— Шъ я държа през целия път до Съсекс, милорд, и то с най-голямо удоволствие!

Лусиън отвори уста да отговори, но забеляза, че Алис крачи напред-назад от другата страна на пътя, където Клейтън и конярят напразно се опитваха да успокоят жребеца му. Лицето на повереницата му беше смръщено. Вгледа се по-внимателно. Тя явно не се мръщеше на разбеснелия се кон, а на пътя. Въздъхна, тъй като видя, че устните й се раздвижиха.

По дяволите! Алис отново разговаряше с въображаемия си приятел! Лусиън стисна зъби, за да не извика от болка, докато лакеят му помагаше да се качи в каляската. Закле се, че по някакъв начин ще прокуди… как му беше името? Хмм… А, да! Хедли. Ще го прогони от въображението на момичето.

Маркизът обаче не подозираше, че в този момент Алис лично би отстранила Хедли, при това колкото се може по-надалеч.

— А ако беше убил Негова Светлост с глупавите си игри! — изсъска тя и посочи към побеснелия кон, безмилостно измъчван от двойка кискащи се малки феи.

Пакостливият дух заби късия си набит крак в снега.

— Не ме гледай с този обвинителен поглед! Не съм виновен, че феите нападнаха жребеца на лорд Надут пуяк.

— О, така ли? — Алис саркастично вдигна вежди.

— О, да! Няма да откриеш никакво доказателство, че имам нещо общо с това.

— Ако не греша, Бийкън се е заплел в гривата, а Скър се люлее на опашката. И двамата, доколкото си спомням, са твои приятели.

Черните като мъниста очи на Хедли се сведоха виновно и се приковаха в дупката, която дълбаеше с крака си.

— И какво? Това нищо не доказва.

— Тъкмо обратното. Тези двамата са от кентските гори, а сега сме в Съри.

— Е, и?

Алис сложи ръце на кръста си и погледна надолу към Хедли по начин, който удивително напомняше на Шарлот.

— Трябва да ме мислиш за пълна глупачка, ако вярваш, че след петстотин години не съм разбрала, че горските феи никога не напускат местата, които обитават, без нечии изрични инструкции. И със сигурност няма да тормозят конете в непознати земи, освен ако не изпълняват специална мисия.

Хедли шумно подсмъркна.

— Е, и?

— И след като ти си единственият за когото знам, че не изпитва топли чувства към Лусиън, кой друг би могъл да е виновен? Уверявам те, че в Англия няма нито една фея, която да се осмели да си позволи толкова опасна шега с преродения син на Ангъс и то само заради собственото си забавление. Е?

Дупката в снега застрашително се увеличаваше.

— Просто исках да му дам урок, задето ме нарече „пълна небивалица“ — смънка Хедли, без да я поглежда.

— Да давам уроци на маркиз Тистълуд е моя работа, а не твоя! Твоята задача е да ми помагаш и точно сега аз настоявам да го направиш, като изпратиш приятелите си обратно в Кент.

Хедли възмутено изръмжа. Алис извади последния си коз.

— Или ще бъда принудена да призова Алура и да я помоля да докладва на Ангъс, че едва не си убил сина му отново. Освен това очаквам от теб да ми обещаеш тържествено, че за в бъдеще ще се въздържаш от подобни опасни шеги.

Пакостливият дух изглеждаше доста обезпокоен.

— Нямах намерение да нараня този надут задник, само да го посрамя — измънка той и ритна ядно в дупката.

— За нещастие постигна и двете. А сега…

— Алис!

Тя въздъхна и погледна към каляската. Лусиън се бе облегнал на вратата и нетърпеливо й даваше знаци да се върне.

— Идвам! — извика тя. После извърна поглед към Хедли и нареди: — Изпращаш двете феи в Кент! Веднага!

Докато Хедли обикаляше около побеснелия кон и крещеше нещо на езика на феите, който тя не разбираше, Алис свали ръкавиците си от ярешка кожа и коленичи. Напълни шепите си с чист бял сняг. В това време конят се поуспокои. След като заповяда на пакостника да пътува с нея, за да може да го държи под око, Алис се върна при каляската.

В сравнение с хапещия студ навън, вътре бе топло и приятно. Босият Лусиън бе настанен на седалката срещу Шарлот, а навехнатият му глезен почиваше в скута на сестра му. До него седеше Барт, който потупваше и галеше ръката му, както любяща майка утешава капризното си дете. А свит под седалката и мърморещ вероятно обиди по неин адрес, се гушеше нацупеният Хедли.

Шарлот вдигна глава от глезена на брат си.

— Какво правеше навън? Започнах да се тревожа, че ще измръзнеш до смърт.

Алис протегна шепите си, пълни със сняг.

— Събирах сняг за глезена на Лусиън. Помислих, че ще облекчи болката.

— Като че ли кракът ми вече не е достатъчно измръзнал — промърмори той и й хвърли недоволен поглед.

— О, не бъди неблагодарен, Лус. Мисля, че е много мило от страна на Алис да пожертва ръкавиците си, за да събере сняг. И ако някой трябва да се оплаква от измръзване, то това е тя. Само погледни бедните й ръце. — Шарлот взе ръцете на приятелката си и ги стисна между топлите си длани. — Съвсем са се сковали от студ!

За огромно изумление на Алис, той не издаде един от обичайните си презрителни звуци, нито пък я удостои с мрачен поглед, а след като я гледа замислено известно време, на устните му се изписа лека усмивка.

— Напълно си права, Лоти. Много е мило от нейна страна. Благодаря ти, Алис!

Алис се взираше в него, твърде омагьосана от красотата му, за да отговори. Когато се мръщеше, бе хубав, но когато се усмихваше, ставаше неустоим. Алис сведе глава, за да скрие издайническата червенина, плъзнала по лицето й, и задавено промълви:

— Няма за какво. Би ли искал да сложа снега върху глезена ти?

— Да, ако не те затруднява.

Чак тогава погледна раната му.

— О, Лусиън! — Докосна я нежно. — Изглежда ужасно! Сигурен ли си, че не е счупен?

— Напълно. — Той размърда пръсти, за да потвърди думите си, макар че движението го накара да потрепери от болка. — Изглежда по-лошо, отколкото е всъщност. Мога да те уверя, че след няколко дни ще се възстановя.

— Откъде си толкова сигурен?

— По време на войната на два пъти имах подобни рани, макар и не след падане от кон.

— И как стана? — намеси се Шарлот.

— Не знам. В един миг двамата с Клейтън… — издаде съскащ звук, докато Алис поставяше снега върху подутия му глезен, — яздехме съвсем спокойно и обсъждахме новото първокачествено стадо на лорд Конуей. В следващия миг Чарлмейн се изправи рязко на задните си крака и препусна като пощурял. Ако бях суеверен, щях да кажа, че е бил обладан от зла сила.

— Суеверен или не, няма да ти навреди следващия път, когато яздиш този звяр, да използваш пръчка от самодивско дърво, а не обикновен камшик — заяви Шарлот и зави с вълнената наметка бедрото му.

Лусиън я изгледа, сякаш бе полудяла.

— И защо ще правя подобно нещо?

— Не си ли спомняш лейди Тремейн?

— Лейди Тремейн? — намръщи се брат й.

— О! Разбира се, че не си я спомняш. Колко глупаво от моя страна. Ти беше още бебе, когато татко ми я подари. — Шарлот го потупа извинително по крака. — Лейди Тремейн бе моето първо пони. Получих я за четвъртия си рожден ден. За да не досаждам с подробности, ще кажа само, че тя се оказа изключително лоша. Хапеше всеки, който се доближеше на една ръка разстояние от нея, и ме хвърляше от седлото всеки път, когато се осмелях да я яздя. Татко вече сериозно обмисляше дали да не я убие, когато бавачката Спратлинг предложи да използвам пръчка от самодивско дърво вместо обикновен камшик — прогонвала лошите духове и усмирявала омагьосаните коне.

— И получи ли се? — намеси се Барт, чието личице се бе удължило от почуда.

Шарлот се усмихна и приятелски му намигна.

— Само два удара по задните й части и тя се превърна в най-покорния кон.

Както можеше да се очаква, Лусиън изглеждаше скептичен.

— Пръчки от самодивско дърво? Зли духове и омагьосани коне? Ха! Суеверни глупости! Следващото, което ще ме посъветваш, е да си пъхна четирилистна детелина под шапката и да затанцувам в кръг.

— Това се прави само ако искаш да видиш феите!

Маркизът отмести недоверчивия си поглед от сестра си към повереницата си.

— И какво още? Да напръскам коня си със светена вода и да накарам някой свещеник да му почете?

Подигравателният тон накара Алис да настръхне.

— Разбира се, че не. Сега ти говориш глупости.

— Аха! Нека да се вслушаме в гласа на разума — промърмори Лусиън, достатъчно високо, за да го чуят.

— Наистина, Лус. Само защото си в лошо настроение, задето падна от коня, не ти дава основание да бъдеш груб — скара му се Шарлот. Хвърли осъдителен поглед към брат си и се обърна към Алис: — Моля те, по-добре ни кажи ти какво би направила за този кон? Намирам историите за магии и духове за изключително интересни и забавни.

Лусиън изсумтя презрително и затвори очи, сякаш подобни разговори го приспиваха. Алис сви рамене.

— Много просто. Ще окача звънче на врата му.

— Звънче?

— Проблемът на коня на Лусиън не са злите духове, а палавите горски феи. Те обаче мразят звънчетата.

Това предизвика поредното изсумтяване на Лусиън. Шарлот не му обърна никакво внимание.

— Сега си спомням, че нани Спратлинг казваше същото. Но защо мразят звънчетата?

— Защото ги свързват с църквата. Феите и духовете се ужасяват от Бог и неговия гняв.

Шарлот озадачено смръщи вежди.

— Колко странно!

— Що някой шъ го е страх от Бог? — Лицето на Барт изразяваше не по-малко учудване от това на Шарлот.

— Според легендите най-първите феи са били прокудени ангели — обясни Алис. — След като са изпаднали в немилост пред Бога, те са изгубили завинаги безсмъртните си души.

— Не ги упреквам тогава — отбеляза Шарлот и деликатно сви рамене. — Наистина е ужасяващо да нямаш никаква надежда, че един ден ще отидеш на небето.

— А Бог що ги е прогонил? — изтърси Барт, след като няколко минути обмисля обяснението на Алис. — Толкова ли са били лоши?

Детското му любопитство предизвика усмивка на устните й.

— Тяхното престъпление се е състояло в това, че са позволили да бъдат подмамени от Сатаната. Но прегрешението им не е било чак толкова голямо, че да отидат в ада. И останали точно пред вратите на Рая. Затова някои феи и духове се реят във въздуха, други са се сгушили в дърветата, трети пърхат във водата, а има и такива, които обитават земните недра.

— Щом кат феите не са били толкоз лоши, че да идат в ада, нито толкоз добри, че да останат на небето, к’во става с тях кат умрат?

— Те са вълшебни. Когато вълшебството свърши, обикновено след хиляда години, те просто изчезват.

Последното обяснение предизвика шумно възмущение от страна на Лусиън.

— Иска ми се тези глупави легенди да последват примера им и също да изчезнат. — Отвори очи и хвърли раздразнен поглед на повереницата си. — А сега, ако молбата ми не ви се струва прекалено нескромна, бихте ли сменили темата? Достатъчно ми е, че ще ми се наложи да изтърпя глупавите бръщолевеници на арендаторите си в Тистълуд.

— Разбираш ли — започна Шарлот и сви устни, за да потисне напиращия в гърдите й смях, — арендаторите вярват, че Лусиън е прероден рицар на име Лусън, живял през тринадесети или четиринадесети век, който…

— Тя вече е прочела тази история — прекъсна я брат й. — Така че, за да приключим с досадната тема, ще поясня, че моите арендатори са убедени, че аз съм преродилият се Лусън, който се е върнал, за да спаси душата си.

— Предполагам, че вярата им ще укрепне още повече, след като се появиш в имението, придружен от млада жена на име Алис — изтъкна Шарлот и дяволито се засмя. — Не се съмнявам, че единственото им желание ще бъде вие двамата да се ожените.

Лусиън остана не по-малко смаян от Алис. „Въпреки че да съм омъжена за него, едва ли би било толкова лошо“ — помисли си тя и сведе ресници, за да прикрие възхищението, с което изучаваше красивото му лице и стройното му тяло. „Не, в никакъв случай няма да е лошо. Просто е невъзможно.“

Явно Лусиън сметна идеята й за изключително противна, понеже възмутено изпуфтя:

— Дори и моите арендатори, доколкото и да са с развинтено въображение, не са толкова оглупели, че да си помислят, че Алис е подходяща за моя съпруга.

Грубата забележка засегна Алис много повече, отколкото бе очаквала. Не че имаше желание той да гледа на нея като на бъдеща невеста. Просто намираше за много безсърдечно да е смятана за толкова незначителна и нежелана от един мъж, който неудържимо я привличаше. Това разклати вярата й в самата нея и тя сериозно се запита, въпреки постоянните уверения на Шарлот в противното, дали не е лишена не само от красива външност, но и от прилични обноски и приятен характер.

Въздъхна тежко. Е, добре. Какво значение има за нея високомерният лорд Тистълуд? Много скоро той ще бъде щастливо оженен за госпожица Кастел, а тя ще бъде свободна да си намери мъж с по-малки претенции.

По някакъв начин обаче мисълта да се отдаде на друг, а не на Лусиън, я направи нещастна. С всеки изминал миг все повече и повече осъзнаваше тъжната истина, че желае маркиза и копнее за него.

„Ще го преодолея!“ — С тази мисъл тя решително се изправи. Нямаше друг избор. Дори и да се бе осмелила да се поддаде на чувствата си, Лусиън бе дал ясно да се разбере, че не се интересува от нея. Единственото, което го вълнуваше, бе да я омъжи, за да се отърве. Мисълта за сватовническите му планове й напомни за нейната задача.

— Ще ми кажеш ли кои са останалите гости, поканени на празненството? — рязко се обърна тя към Шарлот с решителност, породена от отчаянието. Колкото по-скоро се оженеше Лусиън, толкова по-скоро ще се окаже далеч от него и от обърканите чувства, които събуждаше у нея.

— Предполагам, че няма да възразиш, ако продължим с обсъждане на партито? — В тона на Шарлот имаше саркастична нотка.

С израз на върховна досада, Лусиън облегна глава на тапицираната с коприна стена на каляската, затвори очи и промърмори:

— Както желаете.

С елегантен жест Шарлот вдигна листа и зачете. Когато след половин час остави списъка, Алис не можа да скрие разочарованието си.

— Защо ми изглеждаш недоволна, скъпа?

Лусиън отвори очи и ги втренчи въпросително в повереницата си, която поклати глава, докато отчаяно се опитваше да измисли най-тактичния начин да попита защо госпожица Кастел не е сред поканените.

— Тогава какво има? — нежно настоя Шарлот. — Може би искаш да присъства някой твой приятел?

— Не е приятел, но… Да, има някой, с когото бих желала да се запозная… — нерешително изрече Алис.

— И кой е той? — Въпросът бе зададен от Лусиън. Колкото и странно да бе, той я гледаше с искрен интерес.

Алис се наведе над глезена му, уж да провери дали снегът е на мястото си.

— Рейна Кастел — едва чуто промълви тя.

Думите й бяха посрещнати с пълно мълчание. Измина цяла вечност, преди да се осмели да вдигне глава. Шарлот я гледаше ужасено, а Лусиън имаше изражението на човек, който току-що е седнал на остър трън. Когато пронизващият му поглед се срещна с нейния, обърканото изражение се смени с твърде обичайното за него — пълно неодобрение.

— Какво знаеш за Рейна Кастел? — изръмжа той.

Обхваната от необясним трепет, Алис отново сведе поглед към снежната купчинка.

— Не много. Подочух, че била твърде известна и си помислих… ами… Помислих си, че тя може да ме научи на някои женски хитрости…

Лусиън остро се изсмя.

— О, тя знае много тънкости за привличане на мъже, но те не са от тези, които бих желал да научиш.

— Но защо? Ти даде съвсем ясно да се разбере, че нямаш търпение да ме омъжиш. Не искаш ли да усвоя всички женски уловки? — Алис вдигна глава и въпросителният й поглед се срещна с неговия, който в момента приличаше на развълнувано море.

В отговор Лусиън се обърна към Шарлот. Тя обаче вдигна ръце и поклати глава.

— О, не, Лус! Ти ще се оправяш с всичко това.

Маркизът отново погледна към повереницата си. Беше напълно объркан. Накрая прочисти гърлото си и рече:

— Рейна Кастел е калинка.

— Калинка?! — Дали това не бе гальовното название на любимата жена?

— Нали разбираш… — безпомощно махна с ръка, — жена със съмнително поведение…

Алис наклони глава, очаквайки по-нататъшните му обяснения.

Лусиън отново махна с ръка.

— Тя е fille de joie^[1].

— Съжалявам. Страхувам се, че не знам френски.

— О, по дяволите!

— Тя е любовница на Лусиън — раздразнено възкликна Шарлот.

— Л-любовница?

— За бога, Лоти! Нужно ли е винаги да си толкова безцеремонна? — изръмжа Лусиън и лицето му придоби подозрителен пурпурен оттенък.

— Пфу! Стига с тези срамежливости, Лус! Рано или късно, когато я представим в обществото, Алис ще чуе клюките…

В гърдите й се надигна някакво лошо предчувствие и тя отмести поглед от раздразненото лице на Шарлот към непроницаемата физиономия на брат й. После въздъхна.

Дотук с надеждите й за лесно сватовничество.