Хедър Греъм
Златната невеста (8)

Седма глава

— Забранявам ти да напускаш Тара по време на моето отсъствие. Проявих великодушие, като ти позволих да придружаваш Грегъри в поклонническите му пътувания, макар да го смятах за безсмислено. Ала докато се води война, ти си длъжна да стоиш тук. Разбра ли ме, дъще моя?

В очите на Иърин пареха сълзи. Баща й, братята й, Грегъри — всички тръгваха срещу норвежкия вълк, който бавно, но неумолимо напредваше с многохилядна войска. Ирландските крале се бяха събрали в долините на Тара, за да се преборят с обединени сили със страшния неприятел. Ард-Рий беше естественият им водач.

— Да, татко — отговори с половин уста тя и бащата улови с ръка брадичката й.

— Знаеш, че в старото ми сърце се крие слабост към теб, момичето ми, но този път говоря сериозно. Ако не изпълниш заповедта ми, наказанието ще бъде безмилостно.

Иърин кимна и безмълвно го изчака да възседне коня си. После забърза след майка си, за да целуне братята си. Когато намести токата на наметката на Нийл, на лицето й грейна измъчена усмивка.

— Пази се, братко.

— Горе главата, сестричке! Ще се върнем скоро.

Той се обърна да се сбогува с жена си, а Иърин отиде при Грегъри.

— Ясно е, че Златната жена-воин трябва да изчезне, поне за известно време — пошепна в ухото й той. — И така е по-добре. Поне ще бъдеш на сигурно място.

— Толкова ме е страх за татко и за всички вас, Грегъри.

— Сигурен съм, че ще се върнем живи и здрави.

— Надявам се. С цялото си сърце.

Една ръка докосна рамото й и тя се обърна стреснато. Фенен застана пред нея, притисна я в прегръдките си и нежно целуна меките й устни.

— Аз също ще се върна и тогава няма да чакам повече. Ще поговоря с баща ти и ще те направя своя жена.

Иърин отвори уста, за да протестира, но предпочете да премълчи. Когато ирландската войска се върнеше, Вълка вероятно щеше да бъде мъртъв и заплахата от страна на норвежците отстранена.

— Пазете се, Фенен Мак Кормак.

— Борбата няма да трае дълго, обещавам ви, красавице моя. — Той се изправи гордо, метна се гъвкаво на коня си и препусна напред, за да подреди редиците на воините от Конаут.

Иърин потърси с очи Грегъри, но той вече беше тръгнал. Майка й стоеше неподвижно, загледана с тъга след съпруга си, който яздеше начело на дългото шествие. След малко въздъхна и сложи ръка на рамото на дъщеря си. Двете изчакаха, докато и последният ездач се скри в облака прах, позлатен от яркото обедно слънце.

 

 

Дните в Тара минаваха бавно. Всекидневните задължения се струваха на Иърин все по-глупави и досадни. Бяха й наредили да пази овцете. Докато животните хрупаха сочната трева, тя лежеше на топлата земя и мечтаеше за победоносното завръщане на ирландците. Само смъртта на норвежкия вълк можеше да я освободи от всички грозни спомени. Въображението й рисуваше също как Фенен Мак Кормак коленичи пред нея и моли за ръката й. А баща й, горд от героичните дела на младия крал, се съгласява с радост…

Тези картини предизвикваха сладостни тръпки в тялото й. Иърин все по-често се питаше какво ли е да опознаеш един мъж, да го обичаш с душата и тялото си.

Един следобед, пет седмици след заминаването на войската, Иърин се стресна от конски тропот. Сърцето й заби силно и тя скочи на крака. Дали не се беше отдалечила твърде много със стадото? Може би я заплашваше опасност? Само след миг обаче тя въздъхна облекчено, защото ездачът, който дръпна юздите на коня си, за да не уплаши овцете, не беше никой друг, а братовчед й Грегъри.

Иърин извика зарадвано името му и хукна надолу по склона. Щом момъкът скочи от коня си, тя се хвърли възторжено в прегръдките му.

— О, Грегъри, добре ли си? Как са татко и братята ми?

Младежът я отдалечи малко от себе си и се вгледа с усмивка в загрижените й очи.

— Когато ги напуснах преди два дни, всички бяха живи и здрави.

— А защо си тук? — попита задъхано Иърин. — Да не ни заплашва поражение?

— Не, разбира се, че не — побърза да я успокои Грегъри. — Всичко върви добре. Просто баща ти реши да изпрати човек в Тара, за да съобщи новините. — Той спря за миг, размишлявайки дали да й разкрие истинската причина за идването си или да я остави още малко да се порадва, че го е посрещнала жив и здрав. Накрая реши, че е по-добре да си мълчи. — Този вълк е странен противник, освен това е извънредно хитър. Когато нападне някое село, убива само мъжете, които са вдигнали оръжие срещу войската му. После взема известно количество храна, за да има за воините му, но не изгаря нито една колиба, преди да се оттегли. Честно казано, съмнявам се, че има намерение да нападне Тара. Вероятно очаква от нас да повярваме, че се държи също като другите викинги преди него. Ние, разбира се, му вярваме и това може да ни коства главите.

Иърин улови ръката на братовчед си и го поведе към стадото овце, събрало се на ниския хълм. Покани го да седне на тревата, където преди малко беше мечтала за мирния живот, отвори торбата си и му подаде мек хляб и сирене.

— Не разбирам… — призна тя и го загледа как с удоволствие поглъща яденето. — Наистина ли смяташ, че Олаф ще примами ирландците в капан? Ако не заплашваше Тара, сигурно щяха да го оставят на мира. Докато се задоволява с Дъблин, ние няма да воюваме срещу него.

Младежът поклати глава и пое с благодарност кратунката с вода. Напи се, избърса с ръкав устата си и въздъхна.

— И аз не разбирам какво означава всичко това, Иърин, но съм много разтревожен. Никой не проумява какво е замислил Вълка. Ден след ден го изтласкваме все по-назад. Скоро ще го прогоним чак до Дъблин и въпреки това нямам чувството, че сме победители. Поведението му е загадка за всички ни.

— Не и за мен! — провикна се тържествуващо тя. — Баща ми ще смаже онова норвежко куче и завинаги ще прогони нашествениците от земята ни!

Дивият изблик на чувства го смая. Зад него се криеше лична омраза. Вярно, тя беше преживяла заедно с него трагедията на Клонтайърт, но там бяха загинали неговите родители, не нейните. Той също жадуваше за отмъщение, но не винеше Олаф за тежката си загуба. Във всяка война се случваха подобни неща, и от двете страни, и той се беше научил да преценява събитията с разума си. Ала Иърин беше жена и въпреки умението й да се бие, чувствата й винаги надвиваха над разума.

Младата жена се взираше с безизразно лице в мирно пасящите овце.

— Видя ли Вълка?

— Да.

— Значи е жив… Не беше ли поне ранен?

— Не е получил дори драскотина. Много ирландци вярват, че северните богове го пазят. — Изразът в очите й не му хареса и той сметна, че е дошло времето да каже истината. — Иърин, помолих баща ти да ме изпрати в Тара, защото имах много важна причина да го сторя. Затова и избрах лично мъжете, които ме придружават. — Той помълча малко и когато Иърин го изгледа въпросително, смутено се покашля. — В действителност дойдох, защото имаме нужда от теб.

— Не те разбирам…

— Златната жена-воин трябва да възкръсне.

— Какво? Грегъри, ти не си с всичкия си! Ако срещнем баща ми, тогава по-добре да се изправя сам-сама срещу цяла викингска орда!

— Няма да се приближаваме към войската — прекъсна я решително той. — Атрип е разучил внимателно местността. Вълка не заплашва Тара, но само на ден път оттук лагерува отряд отцепници от ирландската армия, към който са се присъединили и няколко датчани. Атрип е сигурен, че са решили да ни нападнат. В града са останали твърде малко мъже. За сметка на това има твърде много жени на благородни воини. Негодниците смятат да поискат за тях висок откуп — или да се позабавляват на воля.

Иърин размишляваше трескаво.

— Как бих могла да ви помогна? Татко ми изтръгна обещанието да не мърдам от Тара, а мама ми изнамира какви ли не задължения.

— Ако не действаме, отцепниците ще опустошат Тара!

— Не мога да си представя, че татко ще изостави своя град на произвола на съдбата!

— Не разбираш ли! Войските се отдалечават в посока Дъблин и боевете стават от ден на ден по-ожесточени. Взел съм всички хора, от които можа да се лиши Ейд. Иърин, баща ти очаква от мен да победя и аз вярвам в силата на ръката си. Но трябва да изненадаме врага. Измисли нещо, моля те!

Той видя как братовчедка му се бори със себе си. Кое ли я безпокоеше повече — дали че трябваше да облече отново златната броня и да се бие срещу варварите, или че щеше да престъпи заповедта на баща си? Иърин се замисли и когато след известно време заговори, гласът й прозвуча ясно и решително:

— Знам под какъв претекст да се измъкна. Ще кажеш на мама, че Мергуин се е разболял и че ти и хората ти ще ме придружите до колибата му. Така Златната жена-воин ще може да се появи внезапно в гората, където живее той.

— Идеята ти е чудесна, братовчедке!

Иърин стана и изтърси пясъка и тревичките от роклята си. После погледна към красивите постройки на Тара, огрени от слънцето, и си припомни деня, когато мечтаеше за героични дела в колибата на друида. Сега беше героиня, но по ирония на съдбата вече не искаше да бъде такава.

— Да вървим! — Тя подаде ръка на братовчед си и продължи: — Ще отидем при мама и сестрите ми. Трябва да им съобщиш добрите новини от татко и братята ми. После поговори с жените, чиито мъже няма да се върнат.

Двамата се отправиха към коня на Грегъри, той улови юздата, а Иърин свирна на кучетата. Събраха овцете и забързаха към Тара.

 

 

Олаф Белия играеше невероятна игра на котка и мишка. Дни наред норвежците нападаха малки села, после светкавично изчезваха, винаги на крачка пред ирландците, и бавно се оттегляха към столицата си Дъблин.

Дойде денят, когато Олаф зае позиция пред рова около Дъблин, готов за решителната битка. При това приложи тактиката, която прилагаше и дъщерята на Ейд — без баща й да знае. Примами ирландците в засада. Боят се разрази рано сутринта, бушува до късния следобед и продължи дори когато над полето се спусна мрак.

Ейд, който се биеше наред с воините си, осъзнаваше болезнено старостта си. На пръв поглед, ирландците бяха удържали полето пред гористите хълмове, но кралят скоро забеляза, че това е било измама. До преди миг около него бяха само ирландци, сега обаче от всички страни се спускаха норвежци.

Стар съм, каза си уморено той, животът ми отива към своя край. Ала това прозрение не можеше да му помогне пред лицето на смъртта. Помисли за Мейви и децата си, за Ирландия, която мечтаеше да види свободна и обединена. Затова вдигна отново меча си, макар че го очакваше поражение.

Също така внезапно, както се бяха появили, враговете се оттеглиха. Главата му забуча, погледът му се замъгли и той затвори очи. Когато отново ги отвори, пред него стоеше Олаф Белия. Ейд го погледна и разбра, че всичко, което се говори за него, е вярно. От този мъж се излъчваше някаква необикновена сила. Беше огромен, дори за викинг, а под богато украсената ризница се криеше могъщо тяло.

Без да бърза, мъжът крачеше към Ард-Рий. Не искам да умра, каза си внезапно Ейд. Без да сваля поглед от студените сини очи на врага си, той се изправи гордо и се постара да овладее обзелия го страх. Помоли се на Бога, вдигна меча си и се хвърли срещу норвежеца. Олаф парираше с лекота ударите му и срещата между двамата вождове приличаше по-скоро на гъвкав танц, отколкото на битка на живот и смърт.

Раменете на краля трепереха под напора на тежкия меч. Той се справяше все по-трудно с добре прицелените удари на противника си. По някое време се огледа и разбра, че никой не се намесва в двубоя. Е, поне не рискуваше някоя бойна брадва да го улучи в гърба. Но и без това нямаше шанс срещу този превъзходен боец. Единственото му утешение беше, че успя да издържи толкова дълго. Щеше да загине с геройска смърт и всички щяха да го запомнят като горд воин и пълководец.

Силен удар с острието на меча го принуди да падне на колене. Кралят се опита да се изправи, но се подхлъзна в кървавата кал, неспособен да вдигне отново тежкото си оръжие. Ейд затвори отново очи, видя пред себе си зелена трева, усети дъх на свежа земя, представи си усмивката на Мейви, синевата на ирландското небе. Когато усети на гърлото си острието на противниковия меч, направи усилие да не трепери. Ала мечът се отдалечи и той отвори смаяно очи.

Нима норвежецът беше решил да му откаже достойната смърт на бойното поле? Не можеше да си представи, че Вълка, известен навсякъде със странното си милосърдие — ще лиши от тази чест Ард-Рий, който му беше достоен противник.

За негова изненада една ръка, увита до кокалчетата на пръстите в кожа, се протегна към неговата. В ледените сини очи просветваха весели искри.

— Изправете се, кралю на Тара. — Дълбокият глас, който заговори Ейд на майчиния му език, звучеше учудващо приятно. Объркан, ирландският пълководец посегна към предложената ръка, а русият великан прибави: — Надявам се, че когато стигна до вашите години, ще бъда в състояние да проявя вашата смелост и сила.

Ейд се изправи, полагайки усилия да не се олюлява.

— Не е ли време да ме убиете, господарю на вълците? — попита на норвежки той. — Окажете тази последна услуга на един крал и запазете достойнството му.

Викингът се засмя, но Ейд не можеше да знае, че е първият човек, предизвикал топли искри в студените му очи — от много време насам.

— Кълна се във вашия християнски бог, Ард-Рий, че нямам намерение да ви взема живота. Върнете се при воините си. Няма да ви сторя нищо лошо, защото сте умен и човек на честта.

Ейд не повярва на очите си, когато едрите северняци се разстъпиха пред него и го пропуснаха да мине. Ей сега ще забият брадва в гърба ми, каза си безпомощно той, но Олаф държеше на думата си. Кралят на кралете прекоси необезпокоявано затихналото бойно поле, а норвежците изчезнаха безшумно в близката гора. Ейд благодари на всевишния за странния каприз на Вълка, който му беше подарил живота, и започна да премисля резултатите от битката. Ала и при най-добро желание не можа да каже кой е победителят.

 

 

На четиридесет мили от него, навътре в страната, дъщерята на Ейд Финлейт напусна бойното поле на своята собствена битка. Грегъри и отрядът на Златната жена-воин успяха да спасят Тара, но докато яздеше през гората, Иърин усещаше странна потиснатост. Братовчед й беше ранен и тя трябваше да го отведе колкото се може по-скоро при Мергуин, който притежаваше почти магически лечебни сили.

Грегъри яздеше редом с нея. Усмихна й се, макар че лицето му беше разкривено от болка, и младото момиче побърза да го успокои:

— Ей сега ще стигнем. Друидът ще ти помогне, ще видиш.

— Страх ме е за теб, не за мен.

Иърин не отговори веднага. Този ден за малко не й донесе смърт. Незнайно как се бе озовала в най-гъстата навалица и бе започната ожесточен двубой с огромен датчанин, силен като мечка. И досега не знаеше как бе успяла да се изплъзне от убийствената му бойна брадва. Слава богу, поне не й се наложи да го убие, защото Грегъри побърза да й се притече на помощ. Все пак Иърин беше разбрала, че е в състояние да убие човек — макар и само за да спаси живота си.

Сърцето й се отвращаваше от войната. Освен това знаеше какво безпокои братовчед й. Скоро можеше да се озове срещу друг, не по-малко силен противник и кой знае дали щеше да намери сили да му нанесе смъртоносния удар…

— Не се страхувай — промълви тъжно тя. — Сигурна съм, че мога да се справя с всяко опасно положение.

— Най-добре е никога вече да не обличаш златната си броня.

Двамата продължиха пътя си в мълчание. Както беше очаквала Иърин, Мергуин знаеше всичко за случилото се. Той превърза раната на Грегъри, нахрани ги и им приготви постеля в колибата си. Иърин остана много учудена от мълчанието на друида. Въпреки изтощителната битка, тя се отпусна на мекото легло и заспа като дете.

За закуска имаше пушена риба. Мергуин продължаваше да мълчи и девойката напразно се стараеше да отгатне причините за странното му настроение. На сбогуване тя прочете в очите му дълбока тъга и искрено съчувствие. Погледът му се запечата в съзнанието й завинаги. Какво ли се беше случило? Много й се искаше да поговори с братовчед си, но Грегъри се беше свил на седлото с разкривено от болка лице и тя не искаше да го товари с допълнителни грижи.

Двамата стигнаха в Тара без произшествия. Грегъри остана само един ден в палата и побърза да се върне в лагера на Ейд Финлейт.

Иърин отново се зае със стадото овце и потъна в мечтанията си, без да подозира, че те скоро ще се разтворят в едно ужасяващо нищо.