Хедър Греъм
Златната невеста (6)

Пета глава

Иърин се стресна в съня си, потръпна от утринния студ и примигна срещу първата слаба светлина на зората. Веднага си спомни къде е. Но какво я бе събудило? Само след миг разбра. Вълка я гледаше. От погледа му струеше леден студ, въпреки това й стана горещо, защото й се стори, че тези необикновени сини очи четат мислите й.

Тя се изправи и отиде до потока, за да измие лицето си и да пие вода. След това се върна с небрежна походка при пленника си, стиснала верния си меч.

— Днес ще тичате редом с коня ми или ще умрете, северняко — проговори твърдо тя и преряза кожения ремък, с който го беше привързала към дървото. — Станете! — Ръцете му се отпуснаха безсилно и той зачака животът да се върне в тях. — Побързайте! — изфуча Иърин и го заплаши с меча. — Позволявам ви да се измиете и да пиете вода. И без глупости! Знайте, че умея да си служа с оръжието.

Мъжът се надигна, олюлявайки се, но девойката разбра, че почивката е вляла нови сили в измъченото му тяло. Трябваше да бъде максимално предпазлива, затова го последва до потока, опряла острие в гърба му. Разреши му само една глътка.

— Достатъчно! Вървете при коня! И без резки движения! Помнете, че сте мой пленник! — Фактът, че този силен мъж беше принуден да й се подчинява, я изпълваше с необуздано задоволство.

Докато отвързваше кобилата, от храстите излетя подплашена птица и изкрещя като същински демон от ада. Обзето от панически страх, животното се изправи на задните си крака и Иърин трябваше да пусне меча, за да улови юздата. Тази случайност подпечата съдбата й. В мига, в който обърна гръб на Олаф, две силни ръце я прихванаха през кръста и окованите китки се забиха болезнено в стомаха й.

— Значи аз съм ваш пленник? А какво ще кажете сега?

Вцепенена от ужас, Иърин загуби дар слово, ала веднага се съвзе и започна да се бори за свободата си. Изви се като змия в желязната му прегръдка, започна да го рита по краката, надявайки се да улучи раната на бедрото.

Мъчителен стон й показа, че е успяла. Въпреки това вързаните ръце продължаваха да стискат талията й. Олаф се олюля, загуби равновесие и двамата се строполиха на твърдата земя. Иърин се оказа погребана под тежестта му. Едва успяваше да си поеме дъх, а той също трябваше да почака, докато възстанови дишането си.

След малко мъжът се надигна и разтърси глава, за да прогони мъглата от съзнанието си. Очите му бяха полузатворени и Иърин почти повярва, че ей сега ще загуби съзнание. Трябваше незабавно да се възползва от удобния случай. Опита се да се изтръгне от желязната му хватка и това почти й се удаде, но викингът светкавично издърпа нагоре вързаните си ръце и зарови пръсти в косата й. Девойката изкрещя от болка и заби нокти в лицето му. Мъжът изрева като ранен звяр и притисна единия си лакът между ребрата й. Иърин стисна зъби, за да не изпищи от рязката болка, и продължи да се отбранява с юмруци и ритници.

Все пак Олаф успя да измъкне изпод нея вързаните си ръце и й нанесе силен удар с опакото на ръката.

Главата й забуча. Тя остана да лежи неподвижно, борейки се с напиращите сълзи, в очакване на следващия удар, който със сигурност щеше да бъде смъртоносен. Какво друго можеше да се очаква от един варварин…

Ала нищо такова не се случи. Иърин отвори предпазливо очи и видя врага си да лежи на земята само на крачка от нея. Опитвайки се да си поеме въздух, той я наблюдаваше зорко, но по лицето му се четеше безкрайна умора. След минута се претърколи към нея и тя с мъка сдържа писъка си. Понечи да скочи и да избяга, но вцепененото й от ужас тяло отказа да се подчини.

Вълка отново я улови с вързаните си ръце. Стовари се върху нея, тежък и масивен, и застина неподвижен. Иърин усещаше само неравномерното му дишане. Никога по-рано не се бе чувствала толкова безсилна, никога не беше осъзнавала с такава болезненост слабостта на пола си.

В главата й се гонеха ужасяващи картини. Викингът със сигурност щеше да я убие — а преди това да я изнасили или да я измъчва. А тя не можеше да стори нищо друго, освен да чака! Обзе я диво отчаяние.

След известно време мъжът издърпа ръцете си над главата й и се отмести настрана. Очевидно я беше задържал с тялото си, докато възвърне силите си. Сега щеше да се нахвърли върху нея като див звяр…

Вместо това Олаф стана, отиде при потока и се наведе да пие вода. После изми тинята от лицето и косата си, без да обръща внимание на вързаните си ръце. Иърин се изправи, но пред очите й причерня и тя падна отново на земята, полагайки отчаяни усилия да не загуби съзнание. Когато мъглата пред очите й се разсея, видя изправения до главата й враг. От брадата му се стичаше вода.

— Имате ли още нещо за ядене? — попита на ирландски той. Това я смая — особено след като го бе наругала на майчиния му език.

Макар и с мъка, тя се надигна и отговори безизразно:

— В чантата на седлото.

Норвежецът я сграбчи за косите и я потегли към мирно пасящата кобила. С треперещи пръсти Иърин зарови в кожената чанта. Когато се обърна, за да му даде хляб и пушено месо, спря да диша от ужас. Мъжът беше затворил очи, вените на слепоочията му пулсираха в бурен ритъм, а китките му с все сила опъваха ремъците. Тънката кожа не издържа и се скъса.

Едва тогава Олаф отвори отново очи, погледна Иърин, после храната, която тя бе изпуснала на земята.

— Вдигнете я — заповяда той, отново на ирландски. Без да каже дума, девойката се подчини.

Докато жадно поглъщаше хляба и месото, викингът не я изпускаше от очи. След като утоли глада си, той сграбчи отново рамото й, завлече я до потока, седна на брега и разкъса кожените гамаши над ранения си крак. Оголи се дълъг, дълбок прорез.

Иърин видя как мъжът стисна зъби. Болките му бяха непоносими. Тя отвърна поглед от страшната рана, но Олаф улови брадичката й и я принуди да го погледне в очите.

— Трябва да почистите раната.

— Не — пошушна едва чуто тя и една не повърна. Пръстите му притиснаха още по-здраво брадичката й.

— Трябва да го направите.

Иърин преглътна конвулсивно, откъсна парче от туниката си, потопи го в студената вода, погледна раната и застина на мястото си. Очите на Олаф приличаха на твърди, блещукащи диаманти.

— Трябва да го направите — повтори той.

Младата жена се наведе над ранения крак и започна да почиства прореза. Мъжът простена само веднъж. Лицето му посивя, но по нищо друго не личеше, че изпитва адски болки.

Иърин прехапа устни. Когато свърши с почистването, цялото й тяло трепереше.

— Раната трябва да се обгори.

Мъжът кимна, изправи се и започна да претърсва земята наоколо. Иърин съзря удобна възможност за бягство, но още щом мускулите й се напрегнаха, мъжът се обърна към нея. Очевидно прочете в очите й какво е замислила, защото се върна накуцвайки при нея, сграбчи я с една ръка и я хвърли във водата. После вдигна намерения кремък, събра малко съчки и запали огън на брега на потока. Измъкна меча на Иърин от храстите, изкуцука отново към потока и измъкна пленницата си от водата. Едната му ръка стисна в железни клещи рамото й, другата поднесе блестящото острие към пламъците. След минута я дръпна да седне до него и й подаде оръжието.

— Сега! — изсъска той.

Макар че пръстите й трепереха, Иърин притисна нагорещения метал до бедрото му и когато усети миризмата на изгоряла плът, едва не се строполи в безсъзнание на земята. Този път от гърлото на викинга се изтръгна дрезгав вик. Той пусна пленницата си, сви се на кълбо в тревата и зарови двете си ръце в земята.

Уплашена до смърт, девойката отпусна меча. В сърцето й нахлу вълна на съчувствие, но разумът побърза да го прогони. Трябваше незабавно да се възползва от удобния случай. Скочи на крака и се втурна към кобилата си, но само след миг една силна ръка я сграбчи за глезена и тя се строполи на земята.

Олаф беше затворил очи. Силите му бяха на свършване, но въпреки това продължаваше да държи крака й, макар че Иърин полагаше отчаяни усилия да му се изплъзне.

След известно време той пропълзя по-близо до нея, улови китката й и пусна глезена.

— Ирландско зверче! — изсъска ядно той. — Не ме принуждавайте да ви се отплатя, както заслужавате. Не подклаждайте огъня на отмъщението. Не разбирате ли, че сте моя пленница и сте изцяло в моя власт!

Иърин горчиво се запита как така този мъж съумяваше да остане в съзнание и дори да говори — при адските болки, които очевидно изпитваше!

— Никога няма да бъда във ваша власт, викинге! — изфуча разярено тя. — Баща ми ще ни намери и много скоро ще хвърлят трупа ви за храна на плъховете… — Мъжът изви китката й на гърба и от гърлото й се изтръгна болезнен писък.

— Млъкнете! — заповяда остро той, претърколи се върху нея и изпъшка измъчено, защото движението предизвика нови болки в раненото бедро. Задържа тялото й с две ръце и продължи: — Не желая да чувам нито дума повече! Дръзко е да поставяте на изпитание търпението на боговете!

Иърин се взираше като хипнотизирана във властните сини очи, без да смее да помръдне. После си каза, че не бива да показва страха си, и сведе дългите си ресници.

Времето минаваше. Олаф продължаваше да я държи здраво, но постепенно хватката му се разхлаби. Накрая Иърин не издържа, отвори предпазливо очи и разбра защо Вълка толкова време не се помръдва. Ужасните болки бяха надвили силната му воля и той бе изпаднал в безсъзнание. Бузата му почиваше върху рамото й, русата коса гъделичкаше брадичката й. Широките, стегнати в желязна броня гърди притискаха болезнено гръдта й, бедрата му бяха между нейните. Двамата се намираха в абсурдно интимна поза. Все едно, че я беше изнасилил…

Тази мисъл предизвика в сърцето й панически страх. Не биваше да чака нито миг повече! Опита се предпазливо да се измъкне изпод тежкото тяло, вдигна дясната му ръка, която беше паднала в тревата на сантиметър от главата й. После безшумно издърпа краката си настрана и се претърколи по корем. Сега вече можеше да се освободи от Олаф.

Иърин почти беше успяла да се измъкне, когато усети внезапно движение. Тя се обърна светкавично и от гърлото й се изтръгна задавен писък. Мъжът се бе надигнал и я гледаше. Ръката му сграбчи тънкия й кръст, дръпна я отново към могъщото му тяло и скоро тя отново лежеше погребана под тежестта му.

— Слушайте, момиче, още не съм си възвърнал напълно силите, това е вярно. Но ако още веднъж се опитате да избягате, ще ви счупя крака. Имате много крехки кости и съм сигурен, че без усилия ще се справя с една ръка. — Той я погледна с коравите си очи, после главата му отново се отпусна на рамото й.

По бузите на Иърин се затъркаляха сълзи. Без да помръдва, тя втренчи невиждащи очи в изгряващото слънце и се отдаде на отчаянието си. Накрая умората каза тежката си дума и при нея и подобно на измъчения до смърт норвежки вълк ирландската принцеса потъна в дълбок сън без сънища.

 

 

В съня си Олаф вадя величествената постройка на Валхала, около която се кълбяха светли облаци. Така и подобаваше на къщата на боговете. Скъпоценни камъни блещукаха по отбраните съдове за пиене, воините и жените им бяха облечени в скъпи коприни. Те се веселяха и се наслаждаваха на празничната трапеза, а мъжете вдигаха към устните си изкусно обковани рогове.

Ала Олаф не спря, за да пие наздравица с бойните си другари. Той прекоси огромната зала, отваряйки една след друга забулените в мъгли врати. Гренилда… Тя непременно го чакаше някъде. Много скоро любимата му наистина се появи, прекрасно видение, протегнало ръце към него. Той я прегърна, ала не усети горещата страст, с която го бе дарявала досега, а само вътрешен мир и нежността на най-сетне намерилите се души…

В полумрака между съня и събуждането мъжът се усмихна, усетил милувката на копринената й коса по страната си и топлината на притискащото се до него тяло. Пръстите му се плъзнаха по лицето й, спуснаха се по нежната шия, обхванаха твърдата закръглена гръд. Жената под него въздъхна тихо и се сгуши доволно в прегръдката му.

Олаф примигна, заслепен от ярката слънчева светлина. Слънцето го опари, но още по-пареща беше болката от преживяната загуба. Той сведе поглед към жената, която спеше в прегръдките му. Косата, която милваше брадатото му лице, не беше златна, а черна като нощта. А стройните дълги крака, преплетени в неговите, не принадлежаха на Гренилда. Нито пък нежното лице — измамно сладко и невинно в съня. Нямаше съмнение, той бе прегърнал ирландското зверче, което вчера беше заплашило да отсече с меча си мъжествеността му.

Иърин въздъхна едва чуто, притисна се по-силно до него и меката й гръд се потърка в ръката му. По устните на Вълка заигра горчива усмивка. Пленницата му също беше потънала в царството на съня.

За съжаление сънят на Иърин се различаваше от неговия. Събуждайки се, тя просто търсеше топлотата и силата на прилепналото до нея тяло, което й даряваше сигурност и уют.

Тя се протегна сладостно, вдигна копринените си ресници и се озова лице в лице с норвежкия вълк.

Забелязал ужаса в погледа й, Олаф се ухили доволно. Девойката погледна надолу, към смачканата туника, към краката си, преплетени с неговите. После бързо отблъсна ръката му от гърдата си, тресната от странното парене, което бе усетила. Внезапно мъжът се изсмя, но смехът му прозвуча кухо и безрадостно. В този миг Иърин осъзна наново унизителното положение, в което бе изпадаща, и в сърцето й нахлу дива омраза. Тя го блъсна с все сила и започна да го рита, стараейки се да улучи раненото му бедро.

Смехът му замлъкна също така внезапно, както беше дошъл, и отстъпи място на луд гняв. Той се стрелна нагоре, седна върху бедрата й, сграбчи двете й китки и ги изви над главата. Той е възвърнал вълчата си сила, каза си отчаяно Иърин и съжали за прибързаното си нападение. Твърде късно.

— Би трябвало да ви дам няколко урока по добро държание, ирландска вещице — изсъска ядно мъжът. — Благодарете на своя Бог, че мислите ми са заети с друго — и че се нуждая от вашата помощ. Кракът ми бе прободен от датчанин. — Той я пусна, изправи се на крака и я дръпна да стане. — Отиваме при водата. — Щом стигнаха брега, я блъсна да седне и предпазливо се отпусна до нея. — Почистете раната и го направете както трябва, защото продължава да ме пари. Излекувайте болката!

Ръцете й трепереха, но тя изпълни заповедта и охлади раната с бистрата вода на потока. Очите й непрестанно търсеха неподвижното мъжко лице. Олаф беше отметнал глава назад и очите му бяха затворени, но щом Иърин вдигнеше глава, те се присвиваха в тесни цепки, от които се излъчваше недвусмислено предупреждение.

— Тинята на този поток идва от една много особена глина — проговори колебливо тя. — Щом измия раната ви, ще сложа върху нея лапа от глина и водни растения. Така болката и паренето ще престанат…

— И коварната ви отрова ще ме убие? — попита остро той.

— Не! Говоря ви истината!

— Тогава сложете лапата, но внимателно.

Иърин откъсна още малко кожа от разкъсаните гамаши върху раненото бедро, после още едно парче от туниката си и направи превръзка. Докато месеше тинята с водните растения, тя усещаше по-силно от всякога смущаващата близост на норвежеца. Горещият му дъх милваше тила й. Когато се наведе над крака му, топлината му опари кожата й. Дори когато не го гледаше, чувстваше върху себе си погледа му, в който се примесваха студена подигравка и презрителна насмешка.

Винаги, когато неволно докоснеше тялото му, по кожата й пробягваха горещи тръпки. Трябваше да избяга и този път Олаф не биваше да я стигне, защото й се налагаше да го нарани още веднъж и да разпали до крайност отмъстителността му.

Мъжът без усилия отгатна мислите й.

— Отмъщението е сладко, нали, ирландска вещице!

— О, да, викинге, отмъщението е сладко — потвърди тя и докосна превръзката на бедрото му, сякаш искаше да се увери, че е прилепнала добре към раната. После се изправи и се протегна, преструвайки се на уморена. Както се надяваше, мъжът сведе глава и огледа превързаното място. Не, още не е възвърнал напълно силите си, каза си тържествуващо Иърин. Не е ял почти нищо, а болката в раната продължава да го мъчи. Нищо, че се е наспал през нощта. Ако побегне, той няма да може да я настигне. Трябва незабавно да избяга, защото „сладкото му отмъщение“ беше неизбежно…

Тя се приведе към растящия наблизо храст и вдигна един счупен клон. Можеше само да се надява, че Олаф няма да забележи нищо. Ала той чу шума и вдигна очи — само с миг закъснение.

Иърин стовари клона върху главата му и преди да се замъгли, погледът му й изпрати недвусмислено послание. Ако някога попаднеше отново в ръцете му, отмъщението щеше да бъде страшно.

Мъжът рухна на земята, но Иърин знаеше, че не го е улучила смъртоносно. Кой знае, може би дори не бе изгубил съзнание. Все пак тя не изчака да види резултата от отчаяната си стъпка, а се втурна да бяга като подгонена сърна, забравила коня си и абсурдното желание да вземе в плен Олаф Белия. Хукна като безумна между дърветата, през храсталаци и тръни, обзета от единственото желание да избяга колкото се може по-далеч от мъжа, който излъчваше такава невероятна сила и могъщество.