Хедър Греъм
Златната невеста (27)

Двадесет и шеста глава

Олаф бе посрещнат от оглушителни крясъци, но не спря нито за миг, за да приеме похвалите на свои и чужди. Тълпата се разстъпи пред коня и той препусна през изпотрошения крепостен вал към близката борова горичка. Иърин седеше в скута му и трепереше след резкия преход от пламтящата клада към зимния студ.

Щом стигнаха горичката, мъжът й спря коня, скочи от седлото и й помогна да слезе. После огледа внимателно опърленото й лице.

— Доколкото виждам, нямаш сериозни наранявания. — Гласът му прозвуча странно хладно, след като само преди миг беше рискувал живота си, за да я спаси.

Когато я пусна и се обърна към коня си, в сърцето й пропълзя ужас. Не, тя нямаше да го пусне да си отиде. Щеше да потъпче веднъж завинаги гордостта си и да го върне при себе си. Сега, когато беше познала крехкостта на живота, не искаше да пропилее нито частица от него.

Тя протегна треперещите си ръце и произнесе името му, хълцайки задавено. Олаф замръзна на мястото си. В този вик беше прозвучало всичко, което толкова дълго беше търсил. Все пак се побоя, че се е излъгал, и колебливо се обърна.

Видя сълзите на Иърин, белите ручейчета по омазаните със сажди бузи, смарагдовите очи, които му обещаваха прекрасна пролет посред зима.

— Аз… аз те обичам — проговори задавено тя. — Знам, че винаги ще обичаш само Гренилда, но аз ще се задоволя с онова, което си в състояние да ми дадеш…

— Иърин! — Олаф се хвърли към нея като безумен, но я заключи в прегръдките си с безкрайна нежност, сякаш имаше в ръцете си крехко цвете, което лесно можеше да се прекърши.

Заля я гореща вълна на щастие. Ехото на прошепнатото й име бе отнесено от вятъра, но тя се сгуши още по-плътно в прегръдката на мъжа си и усети как любовта му възвръща жизнените й сили. След малко Вълка се отдръпна и устните му потърсиха нейните.

Иърин заговори с мъка:

— Никога не съм те предавала. Фригид беше човекът, който в онзи злокобен ден ме поведе към лагера ти, за да застана срещу теб с меч в ръка. — Тя помълча малко и прибави горчиво: — Ти сигурно си го убил и вече никой не може да потвърди думите ми. Пак нямам доказателства… Последния път също не съм имала намерение да те предавам. Но трябваше да спася сина си. Как щях да живея, ако го бях изгубила…

— Тихо, любов моя, тихо — прошепна нежно Олаф и я притисна здраво до гърдите си. — Знам всичко…

— Фригид искаше да те убие — но първо щеше да пререже гърлото на Лейт пред очите ти…

— Не говори повече…

— Вярваш ли ми сега?

— Да, вярвам ти, моя най-скъпа Иърин.

— Но аз не мога да ти докажа…

— Аз те обичам — прекъсна я меко той. — Именно затова се боях, че не съм в състояние да те съдя, без да се поддавам на чувствата си, и се срамувах, че съм допуснал една жена да ме направи на глупак.

— Кажи го още веднъж!

— Не смеех да се доверя на изкусителните думи на една ирландска вещица…

— Не. Кажи ми онова, което каза преди.

— Обичам те — повтори с усмивка той. — Обичам те много отдавна. Но нима е лесно да се обича една ирландска магьосница, която постоянно показва ноктите си на викингския вълк?

— Ах, Олаф… — въздъхна Иърин, облегна се на гърдите му и се наслади с цялото си същество на мощните удари на сърцето му. — За съжаление си прав. Аз не исках да се влюбя във викинга — никога. Но не можах да ти устоя.

Когато отново вдигна поглед към него, той заговори замислено:

— Моята любов към Гренилда няма да угасне никога, но сега тя е скрита дълбоко в спомените ми — също като твоята любов към загиналия брат. Любовта към Гренилда не може да повлияе на чувствата ми към теб. Защото онова, което ме обвързва за теб с тяло и душа, е по-силно от всичко, което съм изпитвал досега. Ти ме омагьоса още при първата ни среща и грабна сърцето ми в измамно крехките си ръце. Завладян от твоето сладко съвършенство, не бях в състояние дори да помисля за друга жена. Но ти беше изпълнена с омраза и презрение и ми го показваше от ясно по-ясно.

В очите на Иърин все още блестяха сълзи, но очите й се усмихваха.

— Не по-малко ясна беше и сладката, засрамваща слабост, която ме обземаше при всяко твое докосване… — Устните й затрепериха. — А защо се отвърна от мен преди малко?

— Преди да ме извикаш, не се осмелявах да повярвам, че би могла да обикнеш един викинг — още по-малко пък норвежкия вълк. Не само ирландските принцеси, викингите също си имат гордост. — Тя се засмя тихо и Олаф я целуна по челото. — Време е да тръгваме, Иърин. Баща ти иска да те види. Грегъри и Брис също…

— И Лейт! — прекъсна го оживено тя. — Толкова тъгувах за детето си и умирам от нетърпение да го прегърна!

— Не се тревожи за него. Синът ни е в добри ръце. Още днес тръгваме към дома. Предстои ни дълъг път.

Той я вдигна отново на седлото и се метна зад нея. Иърин се притисна до него и двамата изминаха пътя в блажено мълчание.

Забравила преживяния ужас, Иърин мислеше единствено за осъществяването на мечтата си. Той не бе паднал на колене пред нея, за да я помоли за прошка, но убедителното му обяснение в любов беше най-прекрасното нещо в живота й. Освен това Вълка от Норвегия и Дъблин не коленичи пред миналото, помисли си с гордост тя, той се издига към бъдещето.

Олаф спря коня си пред руините на датското селище. Иърин го погледна през рамо и забеляза, че е устремил замислен поглед пред себе си.

— Какво ти е?

Той я обгърна с коравата си ръка и отвърна:

— Припомних си думите на един стар друид, скъпа моя, и си казах, че той е много мъдър мъж. Той ми каза, че един ден ще намеря душата си — не защото съм убил датчанина, а защото съм се устремил към новия живот.

 

 

Олаф стоеше до камината и наблюдаваше с усмивка празненството, което кипеше в голямата зала. Цялото семейство на Ард-Рий беше дошло да прекара коледните празници в Дъблин. Ейд енергично беше заявил, че Иърин не бива да идва в Тара, защото е пътувала достатъчно през двата месеца след тежкото раждане.

Никога преди това в кралската резиденция не бе царяло такова оживление. Ирландските дами и господа се стараеха да обяснят на норвежците смисъла на Коледа. А викингите често отправяха безмълвни молитви към Один да им спести дългите обяснения. Но се наслаждаваха на празника от сърце.

Кралят на ирландските крале полагаше големи усилия да обърне Зигурт в правата вяра и червенокосият великан се смееше от сърце. За да угоди на жена си, той отдавна беше станал католик, но не забравяше северните си богове.

Мейви изобщо не забелязваше бъркотията наоколо си. Тя притискаше в скута си малкия Лейт и не откъсваше очи от него, докато Иърин изпълняваше задълженията си на домакиня. А Биди, обикновено толкова спокойната монахиня, тичаше като момиченце след палавия син на Гуин, наречен Падрайк, за да даде на сестра си малко отдих в компанията на мъжа й. Всички се чувстват като у дома си, каза си доволно Вълка.

— Какво сте се замислили, милорд Олаф?

— О, нищо особено, Мергуин, просто си казвах колко щастлив човек съм.

Старият друид се усмихна тайнствено.

— Вчера отново прочетох руните ви.

— Така ли? — Вълка го изгледа пронизващо. Доста отдавна се бе научил да приема сериозно предсказанията на Мергуин.

— Да. За вас времето на войните е отминало, Господарю на вълците.

— Това не е нещо ново — ухили се в отговор Олаф. — Аз държа здраво в ръцете си онова, което притежавам, и не се стремя към нови завоевания.

Мергуин го погледна многозначително в очите.

— Вие ще намалите потока чужденци, които се стичат към Ирландия, но няма да го спрете окончателно.

Вълка изненадано смръщи чело.

— Значи натрапниците ще продължават да опустошават земите ни, а аз няма да мога да се справя с тях?

— Нищо не можете да направите, Господарю на вълците. Не можете да промените съдбата, определена за друго столетие. Но до края на живота си ще си останете могъщ. Очаква ви дълъг, щастлив живот. Ще имате здрави, силни деца и ще ги видите как израстват. Сега започва времето на растежа, на зрелостта, на жътвата. Предстоят ви и няколко нови битки, но вече сте намерили вътрешния си мир. Важното е, че знаете какво наистина искате.

Олаф погледна над рамото на друида и проследи с жаден поглед жена си, която излизаше с грациозни крачки от кухнята. Зелената й рокля подчертаваше смарагдовите очи и черната като нощ коса. Но по-силно от бисерите в косата й блестеше погледът й, отправен към него. Мергуин видя усмивката, с която Иърин дари мъжа си, усети нежността и любовта, стаени в него.

— Извинете ме, друиде — поклони се учтиво Вълка и забърза към Иърин.

Мергуин ги видя да вървят един към друг, горди и красиви. И внезапно избухна в смях. Мир ли? Мирът в кралския дом щеше да се помрачава често и през идващите години, защото темпераментите на Олаф и Иърин бяха бурни като страстта им. Ала любовта им, силна като земята на Ирландия, нямаше да изстине никога.

Златнорусият викинг пошепна нещо в ухото на кралицата си и зелените очи засвяткаха още по-ясно. Двамата огледаха залата, за да проверят дали всички гости се забавляват добре, и ръка за ръка изтичаха към стълбата. Там Олаф грабна жена си на ръце и бързо я понесе към спалнята им. Последното, което видя Мергуин, беше как обутият в тежък ботуш мъжки крак затвори с ритник резбованата врата.

— Да, норвежки вълко, ти наистина стана ирландец — засмя се тихичко друидът. — И ще оставиш неизличими следи в ирландската земя.

— Какво пак си мърмориш под носа, стари глупчо?

Мергуин се обърна към приятеля си Ейд Финлейт.

— Искаш ли да се обзаложим, Ард-Рий? Мога с пълна увереност да ти кажа, че още преди следващата Коледа ще се радваш на втория си норвежки внук.

Ейд му намигна развеселено, после погледна към стълбата.

— Не си прав. Ще имам втори ирландски внук.

— Както кажеш, Ард-Рий. — Друидът вдигна тържествено пълния с вино рог. — Ти винаги си прав…