Хедър Греъм
Златната невеста (26)

Двадесет и пета глава

Дните се превръщаха в седмици, но малкият отряд продължаваше да препуска от зори до мрак. В началото Иърин беше убедена, че напрегнатото пътуване на изток ще я убие. Но се оказа, че е по-силна, отколкото е смятала.

Всеки ден Фригид пресмяташе на глас колко дни му остават, докато дойде времето да се порадва на плячката си. Времето летеше, а от Олаф нямаше и следа. А може би изобщо не беше тръгнал да ги преследва? Дали не беше решил, че предателствата на жена му са станали твърде много? Може би беше сметнал, че е дошло времето да се отърве веднъж завинаги от една постоянна заплаха…

Още повече й липсваше бебето. Все пак можеше да се утеши с мисълта, че то е на сигурно място в палата на баща си и е под грижите на всички дами и прислужници.

Датчаните не се отнасяха жестоко към нея, признаваха я за собственост на Фригид и я оставяха на мира. Някои бяха дори любезни и уважаваха смелостта й.

След деветнадесет дни най-после стигнаха целта си — новостроящо се селище, в което кипеше живот. Иърин се ужаси, когато видя, че Фригид разполага с много повече хора, отколкото беше смятала първоначално.

Крепостта се издигаше на мястото на отчасти изгорено ирландско село. Иърин разбра това по няколкото оцелели ирландски хижи от плет, измазани с глина, които нашествениците не бяха разрушили. Високи земни насипи и огради от дебели дървета обкръжаваха лагера. В средата се издигаше дъсчена платформа и Иърин неволно се запита какви ли публични мъчения се извършват върху нея.

Докато се оглеждаше, датчанинът отиде при нея.

— Вашият вълк закъсня, милейди. Съмнявам се, че изобщо ще се появи. След няколко дни крепостта ми ще бъде непристъпна. Следвайте ме!

Той я свали от коня и я отведе в голямата къща близо до странната платформа. Архитектурата й беше сходна с тази на палата в Дъблин, но беше много по-малка. Датчанинът избута Иърин в една тясна стаичка под стълбището.

— Насладете се на последната нощ, която ще прекарате сама, милейди. Чакането свърши. — Вратата се затвори с трясък, отвън бе спуснато тежко резе.

Иърин се хвърли отчаяно на леглото и сълзите, които толкова дълго беше сдържала, потекоха като порой. След като плака до изтощение, тя потъна в дълбок сън без сънища.

На сутринта слугите й донесоха храна, вода за къпане и чисти дрехи. Сега, когато беше поне малко отпочинала, беше време да помисли за бягство. През деня вратата на стаята й остана незарезена. Иърин слезе в залата, но през цялото време усещаше бдителните очи на датчаните в гърба си. Но никой не я спря, а и Фригид не се виждаше никъде. Решена на всичко, тя излезе навън, за да огледа селището. Не можеше да се покатери по високия насип или да се прехвърли през оградата, но в западния край на крепостта се издигаше скалисто възвишение, което представляваше естествена защита срещу внезапни неприятелски нападения. Това беше единственият път за бягство.

Иърин прояви лицемерен интерес към строителството, обиколи новите къщи и установи, че никой не я следи. Фригид е прекалено сигурен в себе си, каза си тържествуващо тя. Значи лесно ще му избягам. Накрая тя се отправи към скалите, оглеждайки се скришом на всички страни. Скоро намери пътеката, която се виеше към върха. Останала без дъх, се изкачи на възвишението и увереността й нарасна. Оставаше й само да слезе от другата страна и да се скрие в гората. По-късно щеше да потърси помощ. Тежко щеше да понесе студа, но предпочиташе да замръзне или да загине от глад, вместо да позволи на отвратителния датчанин да я докосне. Поседна малко на един скален блок, за да си отпочине, и отново тръгна на път.

След няколко крачки зад гърба й прозвуча подигравателен глас, който я прикова на мястото й.

— Да не сте си помислили, че ще ми избягате, милейди? Особено след като чаках толкова дълго, за да се насладя на отмъщението си! Дойде времето търпението ми да бъде възнаградено. Вярвам, че историите за красотата и темперамента ви не са били преувеличени…

Иърин се обърна и се озова лице в лице с Фригид Кривокракия. Очевидно датчанинът беше предвидил действията й и се беше изкачил пръв на скалите.

— Вие няма да ме победите, датчанино. Дори и Олаф да не дойде, баща ми непременно ще ви унищожи.

— Тогава Ард-Рий ще умре и свадата между ирландските крале ще избухне с нова сила. А като се избиват помежду си, те ме улесняват в намерението да завладея земите им.

Иърин не каза нищо. И сама знаеше, че смъртта на Ейд ще бъде най-тежкият удар за родината й.

Ухиленият Фригид пристъпи напред и улови една от къдриците, развети от вятъра.

— Забравете вашия вълк и се молете да не е тръгнал след вас. Сигурен съм, че с времето ще се научите да ми служите покорно… — Той каза още нещо, но Иърин престана да го слуша. Близостта му й беше отвратителна.

Внезапно Иърин забеляза, че датчанинът е замлъкнал. Вдигна очи и видя, че се е загледал през рамото й на изток. Раменете му потръпваха.

— Невъзможно! — прошепна той. — Не може да е дошъл толкова бързо…

Иърин се обърна смаяно и дъхът й спря. Луд страх и гореща вълна на щастие се сляха в сърцето й. Господаря на вълците беше дошъл за жена си.

Войските напредваха стремително, с развети знамена. Земята трепереше под копитата на безброй коне, ехтяха норвежки бойни рогове, смесваха се с бойните викове на мъжете. Огромната войска закриваше хоризонта. От юг пристигаха воините на Ейд Финлейт, от север препускаше Нийл от Ълстър, а Олаф Белия, кралят на Дъблин, идваше от изток. Иърин веднага позна съпруга си по русата глава, която се издигаше над другите. Яркочервената му наметка се вееше на вятъра. Той беше дошъл за жена си!

Колко пъти, макар и с половин сърце, Иърин беше пожелавала мъжът й да остане в резиденцията си, да не се пролива напразно кръв… Но сега, когато го видя, в сърцето й нахлу луда радост. Тя се изсмя тържествуващо и се обърна към Фригид:

— Вълка е тук, датчанино! А това означава смърт за вас!

Какво от това, че идването му означаваше смърт и за нея? Неприятелят не беше в състояние да унищожи любовта й, не можеше да заличи онова, което се беше случило между ирландската принцеса и норвежкия принц. А в Дъблин живееше синът им, живото доказателство за щастието им. Фригид сграбчи рамото й.

— Да, Вълка наистина дойде. Но каква полза за вас, милейди, след като никога вече няма да го видите? Дъблин също няма да види господаря си, защото тук го чака смъртта.

И той изви ръката й на гърба така, че Иърин едва не изпищя от болка. Все пак направи усилия и отново се изсмя в лицето му.

— Вълка няма да умре. А ако сте достатъчно глупав и излезете на бой срещу него, ще ви насече на парчета.

— Може и така да е. — Грозна усмивка разкриви лицето му. — Но каквото и да се случи с мен, вие никога вече няма да лежите в прегръдките му. Един от двама ви днес ще се прости с живота си.

Той я повлече надолу по тясната пътека, макар че тя се противеше с всички сили. Мяташе се като риба, виеше се като змия, спъваше се и падаше, само и само да му попречи да върви по-бързо.

— Внимавайте! — изфуча Фригид, когато му омръзна да я влачи. Иърин беше ударила рамото си в една остра скала и едва си поемаше дъх от болка. — Не искам да припадате, преди да съм свършил с вас!

Иърин стисна здраво зъби и се изправи. След няколко минути влязоха в двора на крепостта, където цареше ужасен хаос. Един датчанин се втурна насреща им.

— Норвежците нападат портите!

— Я не ми хленчете като някоя стара баба! — Фригид отвратено се изплю в краката му. — Бийте барабаните, съберете хората и заемете позиция пред вратите! Те са толкова здрави, че и хиляда ездачи не могат да ги стъпчат.

— Не е само Вълка. Дошли са войски от Тара и Ълстър. Срещу нас са половината провинции. Ейд Финлейт…

— Все ми е едно срещу кого се бием. От толкова време се сражавам с ирландските крале. Всички по местата си! Да не би датчаните да се превръщат в баби само при появата на Вълка? Той не е бог, той е смъртен и днес всички ще видите как кръвта ще изтече от вените му.

Мъжът хукна да бяга, стреснат от гнева на пълководеца, и започна да предава заповедите му. Фригид грубо дръпна пленницата си.

— Да вървим, красива кралице! Не искам да пропуснете нищо от кървавата битка, затова съм ви подготвил прекрасно местенце, откъдето да виждате всичко.

Чуваха се крясъци на мъже, които изваждаха оръжията си, подреждаха се, подготвяха катапултите, за да изливат горещо масло върху нападателите. По бойниците се събираха стрелци с лъкове.

Земята все по-силно трепереше под равномерните удари на копитата. Фригид завлече Иърин до дървената платформа, заобиколена с ограда от тънки стъбла. В средата на платформата се издигаше позорен стълб. Иърин с ужас осъзна, че датчанинът възнамерява да я върже за стълба. Затова, когато я поведе по дъските, започна да се отбранява с всички сили. Двамата се строполиха на земята, претърколиха се и за миг почти й се удаде да му се изплъзне. Все пак Фригид успя да улови края на роклята й, скочи на крака, притегли я към себе си и с все сила я зашлеви през лицето. Главата й политна назад, от устата й бликна кръв.

— Престанете с тези глупости, милейди, или ще умрете още сега! Не разбирате ли, че не ми се иска да пропуснете големия спектакъл?

Сълзи опариха очите й, но тя ги преглътна. Фригид стисна ръката й и я отведе при позорния стълб. Вдигна ръцете й, свърза ги с дебело въже и го уви около кола. Въжето се вряза с такава сила в китките й, че ръцете й скоро изтръпнаха. От гърлото й се изтръгна болезнен стон.

Наболата брада на Фригид одраска лицето й, устните му докоснаха ухото й.

— Не вярвах, че Господаря на вълците е толкова глупав да тръгне срещу моята крепост — пошепна иронично той. — Но се утешавайте с надеждата, че двамата ще полетите заедно към Валхала.

Въпреки болките, Иърин успя да се усмихне подигравателно.

— Смели думи от устата на един мъж, който знае само да привързва безпомощни жени към позорния стълб. Защо не се изправите срещу Вълка като мъж срещу мъж? Не смеете, нали, Кривокраки, защото ви е страх от мъжа ми? Олаф е по-силен от вас и…

Нова плесница я принуди да замълчи.

— Нито дума повече, кралице, иначе ще ви прережа гърлото!

Иърин преглътна мъчително и се опита да се пребори с болката, която заплашваше да я надвие. Платформата се залюля под краката й, пред очите й причерня. Все пак тя се овладя и погледът й се проясни.

— Какво значение има кога ще умра? Важното е, че вие няма да победите норвежкия вълк. Той ще остане крал на Дъблин и когато вие отдавна ще сте само облаче прах, носено от вятъра…

— Лъжете се. Преди да ви застигне смъртта, ще имате възможност да се насладите на неговата. Надявам се да оцените великолепното представление, което съм ви подготвил.

Иърин вдигна глава. Платформата беше издигната на малко възвишение и от другата страна на оградата ясно се виждаха напредващите войски на съюзниците. Иърин откри Олаф на черния му жребец, видя парчетата кал, които откъртваха копитата му. Дали беше дошъл, защото я обичаше и имаше нужда от нея? Или защото честта на викингския крал изискваше от него да си възвърне собствеността? Или мразеше Фригид повече, отколкото обичаше нея, и искаше да отмъсти за Гренилда? Не, сега това не беше важно. Иърин искаше само едно — мъжът й да остане жив. Пази се, скъпи, помоли се отчаяно тя.

После Иърин видя и баща си, братята си, братовчед си Грегъри. Тя се беше принесла в жертва на Ирландия, като се беше омъжила за Вълка. И сега всички се бяха стекли пред тези стени, за да я освободят.

— Отивам при хората си, милейди — обяви подигравателно Фригид.

Без дори да трепне, Иърин се вгледа в жестоките тъмни очи.

— Скоро ще се пържите в ада. Валхала е затворена за вас.

— Нищо чудно скоро да се запозная с адския огън, Иърин. Но вие само след няколко минути ще изпитате на собствения си гръб какво значи да гориш в огън. — Той се поклони с преувеличена учтивост и се отдалечи с бързи крачки.

Иърин не разбра намека му, но това не я разтревожи. Нападателите наближаваха дървените валове. Първите катапулти бяха вдигнати и Иърин спря да диша, когато бойните брадви на датчаните разсякоха въжетата и врящото масло се изля над загражденията. Стрелците изстреляха първите запалени стрели към нападащите.

— О, господи! — проплака ужасено Иърин, когато воините отново започнаха да пълнят големите съдове с масло, и отчаяно задърпа въжетата, с които бяха стегнати китките й. После затвори очи, за да не вижда повторното изливане на врящата маса.

Не мина много време и Иърин стреснато отвори очи. Оглушителен шум възвести падането на датския вал. Копитата на врания жребец разтрошиха дървото на парченца и Олаф прелетя като птица над рухналата крепостна стена. Следван от своите викинги, Вълка се втурна в неприятелското селище, размаха меча си, чието острие блестеше като златно на слънцето, и нададе пронизителен боен вик. Още беше далеч, но Иърин разбра, че я е забелязал. Безброй воини нахлуха в датската крепост. Чу се звън на стомана, бойните брадви съскаха като змии, запалени стрели фучаха във въздуха.

Фригид няма да издържи на този щурм, каза си Иърин, изпълнена с любов и гордост. Нима наистина е вярвал, че ще се опре на Вълка с тази слаба крепост?

В този миг нещо прелетя на сантиметър от бузата й и тя се сви уплашено. Вдигна поглед и видя застаналия отвъд оградата Фригид с голям лък в ръце, чиято тетива още трептеше. Тя се огледа стъписано и най-после разбра значението на прощалните му думи: „Скоро сама ще узнаете какво означава да гориш в огън…“. Той бе изпратил запалена стрела в заграждението на платформата, която очевидно беше заляна с масло и веднага се подпали.

— Свети боже! — проплака ужасено Иърин и отново задърпа въжетата си. Хапещият пушек извика сълзи в очите й. Подигравателният смях на датчанина заглуши шума на битката. Да, той щеше да се наслади на отмъщението си, защото Олаф нямаше да успее да дойде навреме, за да спаси жена си от огнения ад.

— Поздравявам ви, принцесо на Тара, кралице на Дъблин! — изкрещя Фригид. — Ще се срещнем още днес във Валхала!

Огнените езици вече лижеха сухите пръчки на оградата.

— Не! — изпищя диво Иърин, обзета от безумен страх, взря се като безумна в черния облак дим и задърпа въжетата, докато китките й се обляха в кръв. Само след минута обаче безсилно се свлече на кола. Няма да изгоря жива, опита се да се утеши тя. Димът ще ме задуши още преди това… Смъртта не беше чак толкова страшна. Пред небесните порти щяха да я чакат Брис и Фенен, Бриджит и Брайн от Клонтайърт. Не, тя не се страхуваше от смъртта, съжаляваше само, че не е успяла да признае на Олаф колко много го обича…

 

 

Вълка имаше очи за един-единствен човек. Той отблъскваше с отсъстващ вид ударите на датчаните, които искаха да го въвлекат в близък бой. Управляваше жребеца си само с коленете. В едната си ръка стискаше меч, в другата щит. Ако изгубеше и двете си оръжия, щеше да нападне Фригид с голи ръце. Къде ли се беше скрил коварният датчанин!

— Господарю на вълците! — Олаф напрегна взор и най-сетне видя врага си.

Воините около тях сведоха мечовете и брадвите си. Половината постройки вече горяха. Над селището се спусна странна тишина и всички устремиха погледи към двамата викинги, които се готвеха да се нахвърлят един върху друг. Засега бяха спрели на разстояние пет конски дължини и се измерваха с критични погледи. Едрият жребец на Олаф, заобиколен от облак дим, нервно потропваше с предните си копита.

Отдавна жадуваният бой, мислеше си Олаф. За Гренилда, за мира в Ирландия, за сина ми… Не, за Иърин. Тя е моят живот.

Под ризницата туниката на Фригид беше разкъсана. Вълка се изправи срещу него в ирландско облекло, закрито от тежка броня, взета като плячка от врага. Датчанинът също беше въоръжен с меч и щит. Главата му беше скрита под стоманен шлем с наличник.

Кралят на Дъблин още не беше нахлупил шлема си. Златната му коса блестеше на слънцето.

— Нека решим въпроса помежду си, датчанино. Не водете войските си на сигурна смърт. Борба между двама викинги.

— Така е, тази битка е само наша. Така са отсъдили Тор и Один. Но тук не виждам двама викинги. Вие отдавна сте станал ирландец.

Олаф вдигна рамене.

— Може би. Във всеки случай аз съм човекът, който владее Дъблин, а когато тръгва на бой, хиляди ирландци го следват с готовност. Къде е Иърин?

Фригид се ухили подигравателно.

— Плячката е на победителя. Не знаете ли стария закон?

— Тогава е крайно време да го определим.

Грегъри от Клонтайърт си проправи път през множеството, изтича при Олаф и му подаде шлема. Вълка го нахлупи на главата си и зад блестящото сребро на метала вече се виждаха само двете ледени сини очи. Жребецът се изправи на задните си крака, ездачът му нададе оглушителен боен вик и се нахвърли върху врага си. Земята потрепери, когато копитата на коня се удариха в камъните и мечовете се сблъскаха със звън.

Датчанинът се биеше като берзекер. В тази битка той можеше да загуби всичко или всичко да спечели. А Вълка се биеше със страстния гняв на мъж, претърпял болезнени загуби. И преди всичко се биеше за жена си.

Ала при следващото нападение Олаф беше този, който се строполи от седлото и се претърколи в праха. Ала скочи веднага на крака и вдигна щита пред лицето си. Фригид препусна към него и се опита да го премаже под коня си, като в същото време го удари с меча си. Нито едното, нито другото му се удаде. Вълка успя да улови ръката на противника си. Само след миг двамата мъже се търкаляха по земята. Ала бързо скочиха на крака и започнаха предпазливо да обикалят в кръг.

Стоманените острия на мечовете отново се сблъскаха. Мечът на Фригид проникна през бронята на Олаф и одраска рамото му, но норвежецът не усети болка. Продължи да размахва меча и скоро щитът на датския принц излетя във въздуха. Мечът на Олаф се заби отстрани във врата на Фригид. Датчанинът се олюля и изпусна оръжието си, после посегна към мястото, откъдето изтичаше кръвта му — и животът му. Отпусна се на колене и изгледа учудено норвежеца, сякаш не можеше да повярва, че е изгубил битката.

Олаф застана пред падналия враг, поемайки тежко дъх, и прочете в очите му триумф. Тогава коленичи пред Фригид, сграбчи окървавените му рамене и го разтърси.

— Къде е жена ми? — изрева той, обзет от страх. Никой умиращ не се усмихваше така победоносно, ако не…

Датчанинът мълчеше. През наличника се чуваше само предсмъртно хъркане.

— Къде е тя? — изкрещя Олаф.

Очите на Фригид вече бяха добили празния блясък на смъртта, но примигнаха за последен път и се плъзнаха към горящата крепост. Последният му дъх прозвуча като пращене на сухи листа през зимата.

Когато Олаф се надигна, един датчанин излезе пред него и сложи меча си в краката му.

— Предаваме се, господарю на вълците. Още от самото начало бяхме по-слабите и не искахме да започнем тази битка, но трябваше да подкрепим водача си. Не очакваме от вас милост, но молим за нея.

— Напуснете Ирландия или се закълнете във вярност на Ейд Финлейт, така ще заслужите милост — отговори с отсъстващ вид Олаф и огледа новото селище. — Не съм дошъл да проливам кръв. Търся жена си.

Дали само хапещият дим извика сълзи в очите на датчанина?

— Вашата съпруга… Вашата кралица…

— Говорете най-после, човече! — процеди през стиснати зъби Олаф, без да може да скрие треперенето на гласа си.

Мъжът безмълвно посочи към платформата, около която бушуваха пламъци.

— Там, в огъня… Ако е още жива, няма как да стигнете до нея. Повярвайте, кралю на Дъблин, никой от нас не знаеше какво възнамерява Фригид. Иначе щяхме да й се притечем на помощ, научихме се да я уважаваме, тя е много смела жена…

— О, не! — изкрещя Вълка, метна се на черния си кон и препусна като безумен към пламналата клада. Много датчани, воините от Ълстър, Тара и Дъблин също се метнаха на конете си или се втурнаха пеш към горящата платформа. Олаф, който беше начело, спря пред огнена преграда, над която се издигаше гъст облак черен дим. Огънят още не беше достигнал до завързаната за позорния стълб жена, която висеше безсилно на ръцете си, скрила лице под гъстата черна коса.

Отчаяният вик на Олаф достигна до ушите на всички християнски и езически богове. Той пришпори жребеца си, но животното се уплаши от огнената стена и се отдръпна. Иърин вдигна бавно глава, видя насъбралите се около платформата воини на коне, но не разбра значението на тази внезапно появила се тълпа. Очите й останаха приковани във величествената фигура на мъжа й, гордо изправена върху врания жребец, с безумно святкащи очи зад златния наличник с изрязан върху него вълк. Ледът беше изчезнал от тях и те приличаха на разбунено езеро през лятото. Дали не сънуваше? Тя примигна и когато повторно се взря в лицето му, сините очи отново бяха ледени.

Той не я обичаше. Беше дошъл тук само за да отмъсти за Гренилда. Не, сега това изобщо не беше важно. Важна беше единствено нейната любов, образът, който се беше запечатал завинаги в безсмъртната й душа. Той беше като златен бог и когато му дойдеше времето да отлети във Валхала, щеше да стане владетел на небесните герои.

Но той живееше — защото беше непобедим. Ето че конят му отстъпи още няколко крачки назад, после се впусна в луд галоп към огъня и зрителите затаиха дъх. Олаф се беше привел почти до шията на жребеца и шепнеше окуражителни думи в ухото му. Този път животното не се стресна от бушуващите пламъци. То полетя напред като вихър и се приземи чак върху дървената платформа, която се строши под тежките му копита. Иърин видя блясъка на меча, който разсече въжетата около китките й и се свлече безсилно на дъските.

Оръжието падна със звън на земята и една силна ръка я вдигна във въздуха, преди да е паднала в пламъците. Олаф я сложи пред себе си на седлото и възбуденият жребец отново се изправи на задните си крака. Копитата му изплющяха във въздуха, защото пламъците бяха дошли още по-близо.

Иърин беше чакала смъртта и беше изпитвала радост, че образът на Олаф ще я придружи във вечността. Но сега, когато той я държеше в прегръдката си, волята й за живот отново се събуди. Трябваше да живее, да го усеща, най-после да му каже колко много го обича. Какво значение имаше откъде е дошъл и дали онази руса красавица беше отнесла сърцето му със себе си във Валхала?

— Олаф — проговори задавено тя, но гласът й заглъхна сред пращенето на пламъците.

— Не говори! — заповяда мъжът. — Поеми дълбоко въздух.

Иърин се подчини. Олаф дръпна юздите и насочи коня си право към бушуващата огнена стена. Ирландци, датчани и норвежци проследиха с невярващи погледи как мощният жребец прескочи още веднъж пламтящата дървена ограда. Като митичният осемкрак кон на боговете, враният жребец на Олаф пренесе норвежкия крал и ирландската принцеса през пламъците на ада към новия живот.