Хедър Греъм
Златната невеста (25)

Двадесет и четвърта глава

Проникването в града се оказа невероятно лесно и мъжът с мъка удържа тържествуващия си смях. Щом стигна в двора на резиденцията, той скочи от старата си кобила, натоварена с убити птици, и огледа с неохотно възхищение красивата постройка. Врагът му заслужаваше уважение. Ала омразата отново се върна в сърцето му. Горделивият вълк беше наредил да издълбаят герба му на всеки прозорец!

Мъжът не се боеше, че ще бъде разпознат, защото беше пожертвал великолепната си дълга брада и беше облечен в дълго монашеско расо, чиято качулка скриваше главата му. На ръка носеше голяма кошница, все едно беше лекар, ходил да събира билки. Освен това знаеше езика на местните хора.

Фригид излезе на пазара, продаде донесените птици, после отведе мърлявата си кобила до едно скрито място край крепостната стена и я завърза здраво. Върна се отново в резиденцията и необезпокояван влезе в голямата зала. Всеки, който имаше молба или оплакване, можеше да го стори. А всички, които желаеха, можеха да се нахранят до насита. В Дъблин никой не биваше да гладува.

Фригид знаеше за този обичай и спокойно помоли за гостоприемство. Поканиха го край камината и му поднесоха чиния с агнешко.

Докато се хранеше, той наблюдаваше внимателно суетнята на слугите, които тъкмо метяха пода. От време на време по стълбите се виждаха норвежки и ирландски дами. Вероятно Вълка живееше в някоя от стаите до площадката, защото трябваше да е близо до оръжията, когато нощен враг заплашеше дома му.

Никой не обръщаше внимание на непознатия монах, а той чакаше търпеливо. Щом залата се опразни, скочи на крака и пъргаво изкачи стълбите. Дива жажда за отмъщение гореше в кръвта му. Стигна на горния етаж и крадливо се огледа. Чу женски смях, но видя, че коридорът е пуст, и безшумно се плъзна към първата врата. Отвори я и веднага забеляза резбованата люлка пред камината. В погледа му просветна злобна радост. Синът на Вълка спеше. Русите къдрици недвусмислено издаваха кой беше създателят му.

Фригид внимателно вдигна детето от люлката и го сложи в кошницата си. За щастие малкият не се събуди, защото плачът му веднага щеше да го издаде. Тъй като лейди Иърин надали оставяше сина си дълго сам, похитителят трябваше да побърза. Въпреки това не можа да устои на изкушението и огледа кралската спалня. Не пропусна нито красивите завеси и кожените завивки върху леглото, нито излъсканите до блясък сандъци. В сърцето му нахлу злобна завист. Той, той трябваше да живее в тази великолепна къща и да спи в широкото легло с прекрасната кралица!

— Е, някой ден и това ще стане, Олаф — прошепна уверено той.

После безшумно открехна вратата. Коридорът все още беше празен, ала от другия му край долетя тихо тананикане. Някаква жена се беше запътила насам, Фригид слезе бързо по стълбата и изскочи от залата. И този път никой не го задържа. Кой би се заинтересувал от някакъв си одърпан монах?

Датчанинът стигна необезпокояван до куцата си кобила, възседна я и излезе от града. Когато се скри в гората, смъкна качулката от главата си и избухна в гръмък смях. Воините, които му се бяха заклели във вечна вярност, го очакваха в гората заедно с една дойка, която щеше да се грижи за малкото и да го кърми, и с един великолепен жребец. Нещастната кобила, която беше принуден да язди в града, скоро щеше да падне под ножа му.

 

 

Иърин вървеше с танцуващи стъпки по коридора и весело си тананикаше. Кристално ясният ден подхождаше на веселото й настроение. Лейт беше станал на три седмици и тя отново бе поела голяма част от задълженията си. Имаше много работа, защото Олаф беше издал заповед всички католици, които живееха в Дъблин, да изпълняват религиозните си задължения, както се изискваше в църковните канони. Викингите също очакваха с нетърпение идващата Коледа. Кралицата им беше обяснила, че предстои голям празник, а те бяха винаги готови да пируват и да се веселят. Тогава щяха да кръстят и малкия Лейт, точно шест седмици след раждането. Дотогава Иърин смяташе да убеди съпруга си в своята невинност. Най-после той трябваше да разбере, че съпругата му не е искала да го убие. Двамата все още не говореха за чувствата си, но Иърин помнеше, че в онези мъчителни мигове на раждането Олаф я бе нарекъл „любима“, и й се искаше да вярва в искреността му. След като бе загубила брат си и един добър приятел, вече разбираше по-добре скръбта му по Гренилда. Не му се сърдеше, че пази в паметта си образа на мъртвата, но желаеше скоро в сърцето му да се отвори място за нова любов…

Тя влезе с усмивка в спалнята и се наведе над люлката, където спеше синът й. Ала като видя празната люлка, в сърцето й пропълзя смразяващ страх. Не, нямаше за какво да се тревожи. Може би Олаф го беше взел за малко… или Мойра. Не! Вълка беше събрал хората си и беше отишъл на лов в гората западно от Дъблин, а двете с Мойра току-що бяха обсъдили менюто за коледната вечеря…

Мислите й се насочиха към Мергуин, който все още беше при тях. Не, той никога не би докоснал бебето без позволението на краля. Риг? Или може би Магийн?

Уплашеният писък, който най-после си проби път през стиснатите зъби на Иърин, стресна всички мъже в крепостта. Младата майка изскочи като обезумяла в коридора, където вече се бяха събрали изплашени жени и мъже.

— Бебето… Лейт е изчезнал! — проплака тя. Обърна се към дотичалия Риг и умолително попита: — Къде е детето ми, Риг? Може би Олаф е наредил на някого да го изнесе навън? Магийн! Лейт събуди ли се? Плака ли? Къде сте го скрили?

Никой не й отговори. От всички страни я гледаха разстроени, неразбиращи лица. Иърин изплака отново и се свлече на земята. Мойра побърза да я подкрепи.

— Ще го намерим. Сигурно има някакво обяснение…

Един викинг пристъпи напред.

— Успокойте се, милейди. Веднага ще уведомим Вълка.

Няколко мъже веднага хукнаха навън, а другите се заеха да претърсят цялата къща. Иърин скри лице на рамото на Мойра и тялото й се разтърси от ридания.

— Той е толкова малък! Няма да оживее без мен! Божичко, къде ли може да е?

Нито в резиденцията, нито в някоя от градските къщи не намериха дори следа от малкия принц. Когато Олаф най-после се завърна, Иърин беше близо до безумието. Той зададе няколко целенасочени въпроса с твърд глас и притисна до себе си треперещата си жена. Никой не можа да му даде отговор.

Мергуин, който бе придружил ловуващите мъже, наблюдаваше мълчаливо отчаяните лица и едно ужасяващо прозрение сви сърцето му. Ето че мракът наистина се спусна над Дъблин. Той знаеше отдавна, че някаква опасност грози Иърин, но не беше разбрал, че сенките по луната се отнасят до сина й. Най-после той пристъпи в кръга на воините и се обърна към русия великан, който продължаваше да притиска до себе си ридаещата кралица.

— Милорд, ако се осведомим какви чужденци са влезли днес в града, може би ще узнаем какво е станало с принца.

Вълка кимна и извика:

— Кой беше в залата тази сутрин? Кой помоли за гостоприемство в дома ми?

— Един монах! — След кратко колебание този отговор излезе едновременно от няколко гърла. След това се обади викингът, който беше повикал господаря си в къщи.

— Той беше единственият непознат, който днес влезе в залата.

В душата на Олаф се надигна грозно подозрение.

— Опишете го!

— Носеше окъсано кафяво расо. Лицето му не се виждаше, защото беше скрито от качулката. — Викингът замислено смръщи чело. — Походката му ми се видя странна. Като че яздеше кон…

— Фригид Кривокракия… — прошепна невярващо Ерик, а Иърин вдигна глава от рамото на мъжа си и се взря ужасено в лицето на девера си.

— Датчанинът? — пошушна едва чуто тя и си припомни мъжа, който беше предизвикал клането край Карлингфорд Лох. После от гърлото й се изтръгна пронизителен писък. Без да я е грижа за наобиколилите ги хора, заудря с юмруци по гърдите на мъжа си, започна да го проклина и обвинява. Ирландците никога нямало да се бият срещу деца. Само викингите, триж проклетите натрапници, били способни на такава жестокост. Как е посмял Олаф да води мръсната си война в нейната страна, викинги срещу викинги, и да изложи на опасност собствения си син? Без се помръдне, Вълка понесе безумните й обвинения, докато Иърин остана без сила и примря на гърдите му.

Погледът му потърси Мергуин, който веднага пристъпи напред и прегърна плачещата кралица. После я поведе нагоре по стълбата, макар че тя се противеше. Настани я в леглото и й приготви успокояваща напитка.

Олаф изпрати стражите извън градските стени, после повика Ерик и Зигурт в оръжейната си. Брат му го погледна загрижено и сложи ръка на рамото му.

— Тя не искаше да каже това.

— Напротив — възрази ледено Вълка. — Но сега това няма значение. Първо трябва да намеря сина си, после ще се заема с невярната си жена.

Претърсиха основно цялата околност. Предварително бяха уговорили в какъв ред трябва да прозвучат пронизителните военни рогове, ако попаднеха на някаква следа. Ерик се съмняваше, че Фригид е пристигнал с голяма войска, защото беше загубил много хора в битките с Олаф, а и твърде малко датчани се осмеляваха да тръгнат срещу норвежкия вълк.

Макар да се боеше от гнева на господаря си, Зигурт изказа гласно онова, което го тревожеше.

— Възможно е детето вече да не е между живите. Кривокракия няма да се поколебае да го убие. Толкова ви мрази, че е способен на всичко…

Лицето на Олаф се разкриви от болка, но гласът му прозвуча уверено:

— Не вярвам. Ако Фригид убие сина ми, това ще задоволи жаждата му за отмъщение само отчасти, защото той иска мен. Не, като е отвлякъл наследника ми, той е искал да улучи мен…

Той спря, защото на вратата се почука. Един страж съобщи, че в залата е пристигнал пратеник на датчанина Фригид и желае да говори с господаря. Олаф изскочи устремно от оръжейната и трудно удържаният му гняв накара новопристигналия да се разтрепери.

— Кажете ми, че синът ми е жив! — изрева Вълка и го сграбчи за гърлото. — Иначе ще умрете само след миг!

Лицето на пратеника, осеяно с безброй белези от жестоки битки, се оцвети в тъмночервено.

— Ако не се върна, Фригид ще прониже сина ви със собствения си нож, господарю на вълците.

Ерик докосна предупредително рамото на брат си и Олаф неохотно освободи пратеника.

— Е, говорете най-после!

— Ако искате да видите отново детето си, трябва на разсъмване да се явите в гората южно от града. Вземете със себе си само един човек, за да отведе сина ви обратно в къщи.

— Няма да го направя. Ако Фригид иска да се бие с мен, ще го чакам пред градските порти на Дъблин — сам. Щом върне сина ми, хората ми ще се оттеглят. Тази битка засяга само мен и Кривокракия, тя не се отнася до ирландците, норвежците или датчаните. И без това се проля достатъчно кръв. Предайте моето послание на водача си и се върнете тук с отговора.

— Не! — Пронизителен писък огласи залата.

Олаф се обърна и видя застаналата на стълбището Иърин, вкопчила се в резбования парапет, с разбъркана коса и безумно святкащи очи. В следващия миг тя беше вече долу и говореше на датчанина:

— Не бива да казвате това на Кривокракия. Кажете му, че аз ще отида при него — и ще направя всичко, което иска, стига само да освободи детето ми. Аз съм много по-добър заложник, защото умея да яздя и няма да му преча. Предайте му…

— Иърин! — прекъсна я с гръмотевичен глас Олаф, сграбчи я за рамото и изкрещя на пратеника: — Махайте се от залата или ще заповядам да ви отрежат носа и двете уши! И предайте на господаря си, каквото ви наредих аз — не тази обезумяла фурия…

Датчанинът се втурна да бяга, колкото го държаха краката, защото не се усъмни нито за миг, че страшният Господар на вълците е в състояние да изпълни заплахата си.

— Предайте на Фригид моето послание! — изкрещя подире му Иърин, но не разбра дали молбата й е била чута, защото вратата се затвори с трясък.

Не й остана време дори да помисли, защото Олаф я разтърси с все сила.

— Пак ли трябваше да ме предадеш? Глупачка такава! Та ти изобщо не познаваш Кривокракия Фригид! Той иска да ме примами в онази гора само за да пререже гърлото на Лейт пред очите ми, преди да се разправи веднъж завинаги с мен. Нима вярваш, че ще замени теб срещу детето? О, не, той ще запази и двама ви! Нима гориш от желание да те изнасили?

Иърин го изгледа с искрящи от гняв очи.

— Всички викинги са еднакви. Какво значение има за ирландците дали онези, които ограбват страната им, са датчани или норвежци?

Като видя болката в очите на Олаф, Иърин веднага съжали за жестокостта си. Освен това той беше прав. Врагът му нямаше да се поколебае да убие и Лейт, и баща му. Само тя можеше да се справи с датчанина, и то като измисли някаква хитрост. Трябваше да накара Фригид да освободи малкия, дори ако това щеше да струва живота й. Но какво от това, след като синът и съпругът й щяха да останат живи?

Тя беше излъгала Мергуин, че ще спи, за да обмисли на спокойствие плана си, но не беше подготвена за бесния гняв на Олаф. Той я отблъсна от себе си с такава сила, че тя политна назад и щеше да се строполи на пода, ако Зигурт не я беше подкрепил.

— Оковете жена ми във вериги! — заповяда с леден глас Вълка.

— Ще отведа кралицата в стаята й…

— Не! — изрева Олаф. — В подземието! Защото тази предателка е и магьосница и отлично умее да баламосва бедните мъже и да налага волята си.

Червенокосият великан улови Иърин за раменете и с неудобство запристъпва от крак на крак.

— Олаф, аз…

— Подчинявайте се на заповедите ми! Знам какво правя.

— Не! — изкрещя възмутено Иърин, но Зигурт я вдигна на ръце и я понесе по влажните стълби към избата. Господи, как ли щеше да се измъкне от този каменен затвор, за да спаси детето си?

Зигурт, разбира се, не я окова, а й донесе топла медовина, храна и кожени завивки. Ала изражението му ясно показваше, че е решен да запази верността към господаря си и няма да я освободи. Иърин беше изплакала сълзите си и мисиите й бяха започнали да се объркват. Тя ходеше напред-назад по каменния под, без да намери покой, опитвайки се да измисли нещо ново. Все още беше убедена, че само тя е в състояние да спаси сина си.

 

 

Часовете се изнизваха. Гърдите й натежаха и започнаха да я болят. Отдавна беше минало времето за кърмене. Господи, Лейт вече бе пропуснал две хранения! Не, не бива да мисля за това, каза си отчаяно тя, иначе ще обезумея.

— Иърин! — Шепотът едва се чуваше. Дали пък произнесеното име не беше само плод на въображението й? Тя изтича към тежката дървена врата и надникна през малкото прозорче. Безкрайно беше облекчението й, когато в ключалката се превъртя ключ.

— Кой е? — пошушна колебливо Иърин.

Вратата се отвори със скърцане и на прага застана Магийн.

— Побързайте, милейди! Ако Олаф разбере какво правя, ще заповяда да ме набият с камшик.

— О, Магийн! Бог да ви благослови!

— Да вървим! Бързо!

Иърин последва освободителката си през извитите подземни ходници.

— Ей сега ще стигнем в кухнята — и дано се промъкнем незабелязано през задния двор — обясни Магийн. — Вече се зазорява. Повечето мъже още спят дълбоко.

Скоро двете жени напуснаха влажното подземие и се изкачиха по тясна стълбичка към кухнята. Някои от слугите се бяха постарали да останат будни през нощта и сега дремеха по столовете или бяха налягали по рогозките. Безшумно и без никой да им попречи, бегълките изскочиха в нощния мрак.

— Благодаря ви, Магийн — пошепна Иърин. — Сега ми трябва само кон и кама.

— Ако отивате при датчанина, идвам с вас.

— Не! Не искам да ви излагам на опасност.

— А кой ще прибере сина ви?

Иърин се поколеба, после въздъхна дълбоко.

— Ще се моля на Всевишния да ви закриля и да ви възнагради за благородството ви. Но първо трябва да се промъкнем покрай стражите.

Магийн тихо се засмя.

— Сприятелих се с един ирландски ковач, който пътува от град на град и предлага услугите си. Той ще преведе конете ни покрай постовете и ще се срещнем пред западната стена. Там зее дупка, защото един от водопроводите се повреди и трябваше да бъде поправен.

Скоро започна да се развиделява, но двете жени вече яздеха към гората на запад от града. Сърцето на Иърин беше изпълнено със страх, но още по-силна беше благодарността й към Магийн, защото не можеше да не забележи, че придружителката й е много по-уплашена от самата нея.

Когато стигнаха до първите дървета, тя посочи с жест на Магийн да остане на мястото си. Пристигането им нямаше да убегне от вниманието на датчаните, а за да осъществи плана си, тя се нуждаеше от място, което нямаше да намери в гората. Лек шум в храстите издаде, че противникът наистина ги дебне. Иърин се провикна, стараейки се гласът й да звучи спокойно:

— Нямам намерение да вляза в гората, Фригид! Покажете се, но внимателно, иначе ще се върна обратно!

Иззад храстите изникна ухилената физиономия на датчанина. От двете му страни застанаха тежковъоръжени мъже.

— Очаквах ви, Иърин от Тара. Бъдете добре дошла. — Той говореше много добре ирландски, а тя позна в негово лице мъжа, когото в деня на битката бе сметнала за Олаф. Едва не й прилоша, но по лицето й не пролича нищо.

— Ако позволите на тази жена да отведе сина ми в Дъблин, аз ще ви придружа доброволно.

Смехът му се разнесе отново и по гърба й пробягаха студени тръпки.

— Защо да ви давам детето? Вълка ще дойде да си го вземе.

— Вие не искате да убиете принца, искате само баща му. А Олаф ще ви последва не само заради наследника си, а и заради мен. Той е човек, който много държи на собствеността си. За разлика от малкия обаче, аз изобщо няма да ви бъда в тежест.

— Това е вярно. Вие наистина сте по-добър заложник, освен това можете да ми дарите много по-приятни радости от едно малко бебе. Слезте от коня, милейди, и се приближете, за да мога да видя какво точно ми се предлага.

Макар че Магийн тихо се възпротиви, Иърин се подчини. Моментът беше дошъл. Тя слезе от коня и бавно тръгна към датчанина. Отново се разнесе прочутият му смях.

— Ето че вече имам и детето, и майката…

Ала той замлъкна уплашено, когато Иърин светкавично опря камата си в чатала му.

— Ако синът ми умре, животът ми губи своя смисъл. Тогава ще умра доброволно. Но вие няма да имате това щастие и ще прекарате остатъка от дните си не като мъж, а по-скоро като жена.

— Стой! — изрева Фригид, когато мъжете пристъпиха напред. — Предайте детето на онази жена!

Иърин притисна камата в слабините му и изчака, докато увитият в кожи Лейт бе предаден в ръцете на Магийн. Успокои се едва когато чу жалното му скимтене, защото то й даваше сигурност, че детето й е живо и здраво. Ала и тогава не отдръпна смъртоносното оръжие.

— Ще ви позволя да се раздвижите едва когато придружителката ми стигне пред градската врата. И не се опитвайте да ме гневите, защото ръката ми лесно може да се отплесне.

Фригид се ухили иронично.

— Детето ви е гладно. Няма ли да го накърмите, преди да тръгнем на път? Много обичам такива домашни сцени.

— Не. Тръгвайте най-сетне, Магийн! Ще се обърна едва когато видя, че сте влезли в града.

Иърин усети колебанието на Магийн, но гласът на прислужницата й прозвуча учудващо хладно.

— Ще ви кажа само едно, датчанино. Кралицата роди само преди три седмици и раждането беше много тежко. Ако се нахвърлите върху нея като звяр, със сигурност ще я убиете и тогава няма да имате нищо, с което да примамите Вълка.

Похотливите очи на Фригид се местеха от едната жена към другата.

— Е, тя е ценна плячка и си струва да почакам, докато й се насладя, както трябва.

Магийн се поколеба още малко, но след минута Иърин най-после чу отдалечаващ се конски тропот. Трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да продължи да се взира подигравателно в очите на датчанина. Най-после мъжът прекъсна мълчанието.

— Слугинята ви наближава градските стени, милейди. Време е да махнете тази кама. Нямам намерение да ви убия. По-скоро съм майстор в изкуството да причинявам мъчителни болки.

Иърин изтощено отпусна оръжието си и стисна здраво зъби, когато Фригид сграбчи с една ръка косата й, а с другата започна да опипва гърдите й. По лицето й се разля болезнена бледност, посрещната от Фригид с висок смях.

— Май наистина съм направил добра замяна, Иърин от Тара. Давам ви цели три седмици да се възстановите след раждането. После обаче ще взема онова, което принадлежи на Олаф.

Иърин успя да се усмихне подигравателно.

— Не ми се вярва да примамите Вълка да ви преследва, датчанино, защото той ме смята за предателка и отдавна вече не ме е докосвал. Така че не се знае добра или лоша замяна сте извършили.

— Ще изчакаме и ще видим. Качете се сега на коня си и без излишни движения! Може би пък ще смекчим сърцето на Олаф, като му изпратим едно от красивите ви пръстчета.

Тъй като заплахата му прозвуча съвсем сериозно, Иърин побърза да възседне кобилата си.

— Към гората! — заповяда Фригид.

— Може пък Олаф вече да ни преследва — отбеляза саркастично Иърин.

— Не е много вероятно, милейди. В пелените на детето ви му пратих известие. Ако не ми осигури преднина от един ден, вие ще умрете.

Фригид се метна на коня си, после с такава сила удари кобилата на Иърин по задницата, че уплашеното животно полетя напред и едва не хвърли ездачката си.

Докато следваше отряда през гората, Иърин се опитваше да преброи мъжете. Колко ли бяха… Най-малко сто, а може би и повече. В очите й напираха сълзи. Миналата нощ не бе могла да заспи и сега усещаше, че силите й са на привършване. Тъй като Фригид беше решен да си осигури възможно най-голяма преднина, той още дълго нямаше да й позволи почивка.

 

 

Появата на Магийн, притиснала до гърдите си увитото в кожи дете, дотолкова смая Олаф, че в първия миг той не можа да реагира. После обаче изтръгна сина си от ръцете на жената и го притисна до гърдите си. След като се убеди, че Лейт е жив и здрав, той се обърна към бившата си любовница и в гласа му прозвуча трудно удържан гняв:

— Как взе детето?

— Иърин… — започна Магийн, която едва си поемаше дъх.

Олаф изкрещя да повикат Мойра и предаде в ръцете й хленчещото дете.

— Пазете наследника ми като собствената си дъщеря. — След това нетърпеливо се обърна към Магийн: — Доколкото разбирам, жена ми за пореден път ме е предала.

— О, не! — изплака отчаяно Магийн. — Тя само искаше да спаси детето си — и мъжа си! А сега е в лапите на датчанина…

Олаф изрева някакво проклятие и рязко й обърна гръб, защото не искаше никой да види ужаса в очите му.

— Зигурт! Изпратете стражите на север и на юг! Вестоносците веднага да потеглят за Тара и Ълстър! Този път Фригид ще умре. Тази страна никога повече няма да страда от злодеянията му.

Мергуин, който седеше до огъня, вдигна загрижен поглед. Дали норвежкият вълк знаеше, че отдавна е станал ирландец? Дали най-после бе разбрал с какво ценно съкровище се е сдобил? Но сега това не беше важно. Само едно имаше значение — Вълка щеше да преследва датчанина, за да спаси Иърин. Дано само не беше твърде късно…

Друидът отправи гореща молитва към старите си богове. Пред духовния му взор изникна запалена клада и в сърцето му отново пропълзя безименен страх.