Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викингите Маколиф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Golden Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 185гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka(2009)
Допълнителна корекция
hrUssI(2013)

Издание:

Хедър Греъм. Златната невеста

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-022-4

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Соня)
  3. —Корекция от hrUssI

Двадесет и втора глава

Снежинките танцуваха във въздуха и падаха по вълнената наметка и черните коси на Иърин. След дълги часове езда в студения ден, тя се чувстваше изтощена до смърт. Ала когато достигнаха последните хълмове преди долините на Тара, заваля сняг. И тази красива гледка, заедно с радостта от предстоящата среща, повдигна настроението й.

Насреща им препускаше ездач — гордо изправен на седлото, въпреки белите коси и изпъстреното с бръчки лице, изпито от мъка. Когато спря, Иърин притисна пети в хълбоците на кобилата си и се понесе в галоп насреща му, оставяйки зад себе си облак сняг.

Ейд не можеше да откъсне очи от дъщеря си и старото му сърце биеше до пръсване. Детето му — неговото красиво, неговото най-любимо дете се връщаше при него. Изпълнен с тревога, той наблюдаваше лицето на Иърин, без да смее да протегне ръце, страхувайки се да не бъде отблъснат. Както става с удавниците, пред духовния му взор преминаха с бясна бързина картини от миналото. Иърин, която правеше първи крачки на несигурните си крачета. Иърин, която винаги се втурваше първа насреща му, когато се връщаше от бойното поле.

На крачка от него Иърин спря кобилата си и скочи на земята. Ейд се вгледа изпитателно в очите й, но не можа да забележи радостния им блясък, защото тя се хвърли без бавене в прегръдките му.

— Татко! — прошепнаха устните й. Тогава Ейд разбра, че му е простила, и сълзите му се смесиха със снежинките, които падаха по лицето му.

 

 

Ерик се огледа развеселено в голямата зала. Само преди няколко часа Мойра бе дарила Зигурт със здрава, гръмогласна дъщеря. И сега викингите, които използваха всяка възможност да празнуват, се наливаха с ейл, пееха и се препираха на висок глас, обслужвани от най-красивите блудници. Някои от хората му вече се бяха оттеглили с несигурни крака в оборите или по стаите си. Други просто оставаха да лежат на мястото, където се бяха строполили. Една ръка почиваше на масата точно до него и когато понечи да я вдигне, му се стори тежка като олово. Мъжът, на когото беше ръката, зае по-удобна поза и изпъшка болезнено. Ерик избухна в тих смях. Изпразни отново рога си и се замисли за брат си.

Олаф също беше пил с воините, но нищо не беше в състояние да го изтръгне от лошото му настроение. Очевидно все още не разбираше, че си е намерил майстора в лицето на сладката ирландска вещица. Колкото по-дълго траеше отсъствието й, толкова по-мрачен ставаше. Ерик се ухили злобно. Повечето мъже са глупаци, каза си развеселено той, и дори не забелязват как попадат под чара на жените. При това Вълка беше един от най-умните и силни мъже на времето си. Благодарение на политическия му разум ирландци и викинги живееха в мир. Месо и жито, медовина и ейл пълнеха избите му. Сръчни ръце засяваха нивите му, умножаваха стадата овце и говеда. Той беше могъщ господар и тъй като знаеше кога да тръгне на бой и кога да пази мира, беше завоювал уважението на кралете, на воините и селяните.

Тежката дъбова врата на залата се отвори и Ерик видя брат си да влиза, напълно трезвен, с лице мрачно като буреносен облак.

Олаф отиде при него, протегна ръце към огъня в камината и попита недоволно:

— Още ли си тук? И то сам, за разлика от хората си! Както виждам, при тръгването ви в Дъблин няма да остане и едно момиче.

Ерик се засмя добродушно.

— В някои нощи се задоволявам с ролята на наблюдател. Освен това сред тези стени видях една-единствена жена, която би могла да спечели сърцето ми, и за съжаление трябва да я наричам „снахо“.

Олаф простена болезнено и потърка слепоочията си.

— По всичко личи, че те е омагьосала.

— А теб?

— Моето сърце не е за даване. Веднъж го направих и когато се разкъса, ме заболя повече от удара на датска бойна брадва.

— Гренилда е мъртва, но ти си жив — както и ирландската ти красавица.

— Точно така — промърмори горчиво Олаф. — Моята ирландска красавица. Крайбрежните скали и бурното море също са красиви, но опасни.

Ерик стана, протегна се и с върха на ботуша си побутна настрана един заспал пияница.

— Ти си известен като велик воин и мъдър, справедлив крал, Олаф. Макар че разполагаш с безгранична власт, често проявяваш милост към победените. Ала се отвръщаш от най-прекрасното сърце, което си завладял, без дори да помислиш прав ли си или не. Опитай се да си дадеш сметка какво изпитваш към жена си — този път като крал, не като съпруг. Знам колко силно усещаш липсата й. Иди и я доведи обратно в дома си.

Вълка го изгледа като обезумял и с мъка се сдържа да не се нахвърли върху него. Но Ерик не се уплаши от гнева му. Знаеше, че брат му е справедлив и няма да търси отмъщение, когато му се казва истината.

— Нима морето е престанало да те привлича? — попита хладно Олаф. — Доста отдавна си тук.

Ерик направи гримаса.

— Е, понякога наистина ми се дощява да се кача отново на кораба си. Но си казах, че за теб ще е по-добре да остана в Дъблин, докато си на път към Тара. Ако някой се осмели да нападне столицата ти, моите воини ще помагат на Зигурт.

Вълка въздъхна и се загледа в пламъците.

— Да, ще отида да доведа Иърин в къщи. Синът ми трябва да се роди тук, в крепостта на викингите.

Брат му не отговори нищо. Само се усмихна и излезе от залата, оставяйки краля на Дъблин сам с мислите му.

 

 

Топлите дрехи я пазеха от зимния студ. В параклиса беше ужасно задушно и Иърин с мъка успяваше да си припомни молитвите, които трябваше да произнесе. Тя беше коленичила на пода с изправен гръб и се вслушваше внимателно в монотонния глас на свещеника. Чувстваше се зле и с мъка понасяше дългата заупокойна литургия, но се боеше да не оскърби чувствата на майка си. Ако имаше небе, Лейт и Фенен сигурно отдавна бяха стигнали там, защото не бяха извършили никакви грехове, освен дребните прегрешения на младостта. Всевишният не можеше да не посрещне с добре дошли двамата млади воини, дори ако никой не се беше помолил за душите им.

Когато най-после излезе от параклиса, Иърин вдъхна дълбоко свежия утринен въздух и с меланхолична усмивка се загледа към къщите в долината. Тя обичаше Тара и я намираше наистина величествена под тънката снежна покривка. Тук беше мястото на краля на кралете. В сърцето й винаги щеше да има място за родния дом. Беше щастлива, че е отново с обичаните си родители. Мъката беше състарила Мейви с години и пристигането на дъщерята беше истински лек за нея — не на последно място и защото загрижеността за състоянието на Иърин отклоняваше вниманието й от мъката по сина. А Иърин с удоволствие й позволяваше да я глези. Това беше балсам за наранената й душа.

Помиряването с баща й също я правеше щастлива, най-вече знанието, че е освободила душата му от тежък товар. Тя прекарваше много часове с него и споменът за дългите разговори щеше да я придружава до края на дните й.

Да, Иърин беше щастлива от връщането в бащината къща. И въпреки това тъгуваше по новия си дом. Тара беше мястото, където беше прекарала детството си, но откакто беше станала жена, домът й беше в Дъблин — в голямата каменна резиденция на съпруга й. Колко нощи вече спеше сама? Дали и той като нея протягаше ръка, за да докосне възглавницата й? Дали сънуваше, че я прегръща?

Тя се обърна на североизток, в посока към Дъблин, и с усмивка си припомни пратеника, който беше донесъл вестта, че Мойра е родила дъщеря. Толкова й се искаше да види бебето! В началото мъжът се бе поколебал, но после — окуражен от бурната й радост — бе описал някои подробности. Когато узна, че Зигурт е плакал от радост и вечерта се е напил до безсъзнание, Иърин избухна във весел смях. После попита дали Олаф е заръчал да й предадат нещо и вестителят се изчерви смутено. Не, господарят не казал нищо…

Когато чу зад себе си стъпки, Иърин се обърна и се усмихна на баща си. С големи, невинни очи тя го бе излъгала и го беше уверила, че в Дъблин всичко е наред.

— Аз съм дъщеря на Ард-Рий. И винаги ще вървя по пътя си, със собствени сили.

Ейд отговори на усмивката й и настави укорително:

— Крайно време е да се прибереш в стаята си. Става студено и мястото ти е до огъня. Не можем да допуснем да се случи нещо с бебето ти.

Иърин потисна въздишката си и послушно пое предложената й ръка. Олаф надали би намерил по-строги пазачи от собствените й родители.

— Ръката ти е съвсем студена — скара й се Ейд и Иърин избухна в смях.

— Не съм замръзнала, татко.

Въпреки тези думи Ейд сложи ръка на рамото й.

— Вярно е, изглеждаш здрава и си по-красива от всякога. Напомняш ми на майка си. С всяко дете, което носеше под сърцето си, ставаше все по-хубава. И никога не е боледувала.

— Значи трябва да се радвам, че приличам на мама. Понякога се чувствам тромава и уморена, но никога не съм болна.

Двамата продължиха пътя си в мълчание. Когато наближиха къщата, Ейд спря и изгледа замислено дъщеря си.

— Беше се обърнала към Дъблин. За какво мислеше?

Иърин се постара гласът й да звучи непринудено:

— О, няма нищо особено. Мислех си за Мойра. Толкова се радвам за бебето й.

— Не помисли ли и за мъжа си?

— О, разбира се. Знаеш ли, преди да замина той почти не се прибираше в къщи. Имаше много работа, освен това брат му ни беше на гости. Пък и събранието на ирландските крале наближава и ако Олаф държи да вземе участие, трябва да пристигне тук най-късно след седмица-две. Макар че не съм сигурна дали ще намери време. Войната го задържа твърде дълго далеч от града на мечтите му.

Мина доста време, преди Ейд да отговори.

— Той ще дойде и ще те вземе, защото иска да бъде сигурен, че детето му ще се роди под неговия покрив. — След малко колебливо добави: — Страхувам се за теб. Мергуин непрестанно споменава някакви опасности, които не можел да прозре.

Иърин потрепери, но се принуди да се усмихне.

— Какви опасности? В това състояние не мога да избягам. Нали на втората крачка ще се строполя в снега! И все едно къде съм, скоро ще бъда майка и детето ще заема цялото ми време… — Тя млъкна и затаи дъх, усетила силното ритане на малкото краче в корема си.

— Какво ти стана, Иърин? — уплаши се Ейд.

Младата жена се засмя и притисна по-силно ръката на баща си.

— Пипни тук! Внукът ти се движи. Силен и смел момък ще бъде, не мислиш ли? Това е чисто ирландски ритник!

Кралят избухна във весел смях.

— Не забравяй колко силен е баща му! — прошепна меко той. Докато я водеше към залата, в сърцето му напираше безмълвна молба. Дари я със син, Всемогъщи, защото аз съм твърде стар, за да се справя с внучка, наследила темперамента на майка си.

 

 

Иърин послушно изяде супата, приготвена от Мейви, и се оттегли в стаята си. Там беше топло и уютно. Облечена само в тънка нощница, тя седна пред камината и подви колене под себе си. Опитваше се да прогони страха, че Олаф никога вече няма да се върне. Но нима не беше по-добре, ако останеше тук и възпиташе детето си като ирландец — тук, в кралската резиденция? Заобиколена от хора, които я обичаха и щяха да обичат и детето й? Не, рече си с въздишка тя, мъжът ми си иска наследника. Не може да не дойде.

Тя се опита да си представи как ще го посрещне — хладно и с достойнство, в най-красивата си рокля, с подплатена с лисичи кожи наметка, която да скрие безформената й фигура. Затвори уморено очи и започна да мисли какви думи да му каже. „Добре дошъл в Тара, съпруже. Бъди уверен, че в дома на Ард-Рий ще бъдат изпълнени всичките ти желания…“

Тежки стъпки я изтръгнаха от мечтанията. Иърин отвори очи в мига, когато някой блъсна вратата на стаята й. Смаяна, тя се взря в лицето на мъжа си. Норвежкият вълк стоеше на прага, опрял ръце на хълбоците си, загърнат в синя кралска мантия, която подчертаваше леда в очите му. Беше толкова величествен в разкошното си облекло…

Седнала със свити крака пред камината, Иърин изглеждаше толкова крехка, зелените й очи изразяваха безпомощна обърканост. Изпод ризата надничаха босите й крака. Олаф искаше да отиде при нея, да я прегърне с цялата си нежност, да помилва закръгления корем, в който растеше детето му. Ала не можа да го стори. Остана като закован на прага, представяйки си как жена му ще посрещне нежността му с хладен гняв, скована и отвратена. Даже езикът отказваше да го слуша. Беше изминал дълъг път, а сега не смееше да направи дори крачка.

Иърин се изправи забързано. Поздравителната реч, която си бе приготвила, беше забравена. Гласът й прозвуча хапливо:

— Намираш се в ирландския кралски дом, скъпи съпруже. Тук е прието да се чука, преди да се отваря вратата.

Звукът на гласа й веднага го изтръгна от вцепенението. Светлите вежди се вдигнаха подигравателно.

— Даже в ирландския кралски дом вратата на съпругата е и тази на съпруга. Но дори и да не е така, трябва да ми простиш. Ние норвежците никога не чукаме. Всички знаят, че сме недодялани типове. Ала може би ще ми позволиш да добавя към извинението си, че лично ирландският Ард-Рий ме придружи до стаята ти и ме увери, че всички врати на дома му са отворени за мен.

Иърин спря да диша, когато съпругът й бавно пристъпи към нея.

— Изненадана съм, че идваш толкова рано. Събранието на кралете още не е започнало, а в Дъблин те чакат неотложни дела.

Олаф помилва бузата й, после плъзна ръка по наедрелите гърди и закръгления корем.

— Боя се, че трябва да потеглим към Дъблин преди кралското събрание…

— Защо? — пошепна едва чуто Иърин.

— Бебето…

— То ще се роди чак след два месеца.

— Направих грешка, като ти позволих да дойдеш тук. През последните седмици не бива да яздиш. Именно затова трябва да си тръгнем веднага. — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Няма да търпя протестите ти, Иърин. Тази нощ ще поговоря с баща ти за държавните дела, а утре сутринта тръгваме.

Иърин сведе очи към ръката му, която почиваше върху корема й. Та тя изобщо нямаше намерение да му противоречи. Толкова се радваше, че е дошъл да я вземе. Каквото и да й кажеше, тя щеше да го послуша.

Бебето изглежда искаше да сподели радостта й, защото изрита силно ръката на създателя си. Олаф вдигна смутено поглед към жена си и тя му се усмихна.

— Какво силно момче — прошепна тихо, почти страхопочтително той.

— Може да е дъщеря…

— Не, син е — отговори уверено Олаф и като видя гримасата й, избухна в смях. Пръстите му се заровиха в черната й коса. — Сигурен съм, че ще твърдиш обратното дори ако посред бял ден ти кажа, че грее слънце.

Лъжеш се, понечи да отговори Иърин, но не посмя — не посмя да последва и напора на сърцето си да се хвърли в прегръдките му. Двамата се гледаха хладно и пропастта помежду им се разширяваше.

Олаф отстъпи назад.

— Имам да обсъдя някои неща с баща ти. Събери багажа си и легни да се наспиш. Тръгваме на разсъмване. — Преди да излезе от стаята, той се обърна още веднъж. — И не зарезвай вратата си, защото ми е все едно къде се намирам. Независимо дали сме в Дъблин или в Тара, ти си и си оставаш моя жена. Готов съм да ти го докажа дори като счупя една ирландска врата.

Иърин не каза нито дума, но и не отмести очи от неговите. Когато остана сама, не можа да избере между гнева и радостта. От една страна, ужасно й се искаше да го удуши, от друга, сърцето и тялото й очакваха с нетърпение предстоящата нощ.

Тя събра набързо дрехите си, приготви пътническия си костюм — най-топлата рокля, най-дебелата, подплатена с кожи наметка, вълнени чорапи и високи кожени ботуши. Щом свърши, се обърна към леглото си. Колко пъти се беше търкаляла тук със сестрите си и беше бъбрила за бъдещето, за мечтите, които един ден щяха да станат действителност. Тази нощ щеше да спи в него с мъжа си.

Тя отдавна лежеше под меката пухена завивка и когато Олаф влезе в стаята, обърна гръб на вратата. Напрегнатият й слух улавяше всяко негово движение. Докато го чакаше да се съблече, непрестанно си повтаряше, че не е трябвало да се преструва на заспала. Толкова й се искаше да погледне силното му тяло, да задоволи копнежа на измъченото си сърце. След малко усети как Олаф легна до нея и зачака нежната милувка на ръцете му. Ала той й обърна гръб и прегърна възглавницата си.

Когато повярва, че мъжът й е заспал, Иърин не можа да сдържи риданията си. Олаф веднага се обърна към нея и я улови за рамото.

— Какво ти е? — прошепна загрижено той.

Тъй като не можеше да му признае истината, тя излъга тихо:

— Понякога бебето ме рита с все сила…

Олаф веднага я прегърна, притисна гърба й към голите си гърди и нежно замилва корема й.

— По-добре ли е така?

Иърин се усмихна в мрака.

— Много по-добре, благодаря ти, Олаф. — Само след миг вече спеше, усещайки се сигурна и защитена.