Хедър Греъм
Златната невеста (16)

Петнадесета глава

Вятърът бързо се засилваше. Иърин стоеше като статуя на високата крайбрежна скала, издадена над Ирландско море, и не помръдваше. Само дългата наметка и гарвановочерните коси се развяваха от морския бриз.

Сивите вълни се разбиваха с оглушителен шум в каменистия бряг. Солената пяна се пръскаше на голяма височина и Иърин усещаше капчиците й по бузите си.

Небето също беше сиво и предупреждаваше за буря. Степните треви бяха полегнали, за да се запазят от развилнелия се вятър. Ала само тук беше мястото, където Иърин можеше да намери вътрешен мир. Тази буря, както и зелените поля, беше част от родината й, част от наследството й.

Тя се събуди цялата скована и едва не изплака от болка. Имаше чувството, че нещо я е разкъсало надве. Припомни си думите на Олаф и избухна в плач. Чувстваше се предадена и омърсена. Върна се и гневът. Ала сред хаоса от противоречиви чувства се промъкна усещането за горчива загуба — сякаш й бе дадена възможността да посегне към скъпоценен бисер, ала тя беше твърде изненадана, за да се възползва от случая и да го разгледа по-внимателно.

Признай си, повтаряше си подигравателно тя. Може би Олаф има право. Вярно е, че го мразеше, но въпреки отвращението си, изпитваше и възхищение към него, още тогава в Клонтайърт, когато се появи като светъл бог и с усмивка се обърна към своята Гренилда. Още от онзи първи ден една дълбоко скрита част на сърцето й се възхищаваше от могъщата му сила, от завладяващото му излъчване.

Може би огънят в тялото й едва сега се разгаряше. Той щеше да пламти с все по-буйни пламъци, защото макар че го презираше, миналата нощ Олаф бе завладял не само тялото, но и душата й. Никога повече нямаше да бъде същата.

Докато наблюдаваше надигането на бурята, Иърин отново се запита какво всъщност изпитва към Олаф. Едно беше сигурно: той принадлежеше към бруталните викинги и живееше в брутално време.

Ала се отличаваше от другите мъже, от времето си, следваше свой странен кодекс на честта. Беше се отнесъл жестоко с жена си, но тя трябваше да признае, че му беше дала достатъчно поводи за това. А онази плесница? Всеки друг мъж на негово място щеше да пердаши непокорната си жена много по-често. А изнасилването? И двамата знаеха колко смешна е тази дума, приложена към събитията от последната нощ.

Той не я обичаше. Ала никой друг мъж не би я превел по-нежно и внимателно през прага на физическата любов. Иърин разбираше това въпреки неопитността си.

После обаче се ядоса от сълзите й. Въпреки това се опита да я утеши, но беше грубо отблъснат и само заради това се върна към старата си студенина.

Иърин се усмихна с болка. Познаваше много истории за пленени жени, които се влюбвали в господарите си, но досега само се беше надсмивала над тях. Тези жени бяха само едни жалки глупачки, без чувство за собствено достойнство. Но нима можеше да се надсмее над Мойра? Нали сама беше видяла колко дълбоко приятелката й обичаше своя червенокос викинг и как той отговаряше на чувствата й със същата страст.

А Иърин не беше пленница, не беше военна плячка. Тя беше кралицата на Дъблин, съпругата на норвежкия вълк — на мъжа, който не се интересуваше от нея. Въпреки това прозрение, въпреки всички обещания, които си бе дала, тя неизбежно щеше да попадне под силата на очарованието му. Но той не биваше да го забележи, защото щеше да се възползва от чувствата й и да я накаже още по-жестоко с подигравка и презрение.

Нима можеше да се пребори с него? Досега не беше спечелила нито една битка. Може би трябваше да изучи от Биди изкуството на издръжливостта, но монахинята си тръгваше днес.

Иърин не чу конския тропот, не разбра и че Олаф я е наблюдавал доста време с острите си орлови очи. Той не можеше да проумее болката в сърцето й. Виждаше само неподвижната фигура, развяната абаносовочерна коса, гордо изправената глава. Светкавица разкъса сивото небе, следвана от оглушителен гръм.

Олаф препусна към жена си и спря коня на метър от скалата.

— Казват, че в такива дни Один препускал по небето на коня си Слейпнир. Вълшебният кон има осем крака и когато тича в галон, троши облаците на парченца.

Иърин се обърна и го погледна, смаяна от мекия тон на гласа му.

Беше се учудила, че не й попречиха да излезе от градските стени, и беше очаквала, че Олаф ще я посрещне с гняв. Той нямаше никакви основания да й вярва.

Сега обаче усети, въпреки непроницаемото му изражение, че не е разгневен. Върху сините му очи бе паднала странна сянка и те й се струваха по-тайнствени от всякога. Устните под златнорусата брада не се усмихваха.

Той ми е чужд, каза си плахо тя. След всичко, което споделихме, си остана чужденец. Чужд е дори на собствените си хора, защото пред никому не открива душата си. Никого не допуска до себе си.

Олаф слезе от врания си жребец и тръгна с протегната ръка към нея. В погледа му се четеше бдителност.

— Хайде да се върнем в къщи, принцесо — предложи тихо той. — Необходима ми е утехата на жена ми.

Това не беше извинение, не беше и признание за чувства. Ала Иърин не можа да устои на нежността в гласа му и сложи ръката си в неговата.

— Не съм искала да бягам. Просто усетих копнеж по морето.

Олаф кимна и я поведе към обраслото с трева хълмче, където беше оставила кобилата си.

— Боя се, че няма да успеем да избягаме от бурята.

Той я вдигна на седлото, свирна на коня си, метна се на гърба му и се обърна към нея. На лицето й се изписа тъжна усмивка.

— Може би Один е пожелал да се разходи и край морето.

— Може би. — Олаф отговори на усмивката й.

Небето отново бе прорязано от светкавица. Удари силен гръм и от черния облак над главите им заваля пороен дъжд.

— Ела! — Олаф надвика дивия вой на вятъра и тропането на тежките капки по крайбрежните скали. — Наблизо има една пещера… — Той насочи бойния си кон надолу по склона и Иърин го последва.

Макар че силната буря подхождаше на лудите удари на сърцето му, викингът усещаше странна радост и лекота. Копитата на коня кънтяха по каменистата пътека. Щом стигнаха пред пещерата, той скочи и вдигна жена си от седлото. Иърин не отблъсна помощта му, но не посмя да го погледне в очите.

Олаф пристъпи към входа, погледа сипещия се дъжд и потрепери от студ. После се обърна към Иърин, която стоеше насред пещерата, мокра до кости, и в сърцето му пропълзя смущение.

— Бурята ще трае дълго — отбеляза той и си пожела жена му да каже нещо. Влезе навътре в пещерата и намери струпани в един ъгъл съчки и няколко изпокъсани кожи. — Ще запаля огън.

Най-после Иърин можа да заговори.

— Често ли идваш тук? — попита колебливо тя.

— Понякога. Обичам скалите, където те заварих преди малко. Обичам да наблюдавам морето, да усещам вятъра в косата си. Често имам чувството, че твърде дълго съм бил далече от морето, и тогава просто трябва да го видя отново.

При тези думи Иърин потръпна от болка, защото не можеше да забрави, че той — нашественикът — беше дошъл в родината й с голямата си лодка с дракон на носа.

Олаф умело удари с кремъка си, запали сухите съчки и нахвърля в огнището още дърва. Когато вдигна поглед към Иърин, прочете в очите й, че е казал нещо не на място. Надигна се бавно, отиде при нея и сложи ръка на рамото й.

— Не мога да променя кой съм и какъв съм — нито онова, което съм извършил. Но сега си моя жена и желая да живея в мир с теб. В началото бях обещал да не те докосвам, но днес знам, че не съм в състояние да изпълня обещанието си. Освен това вече нямаш причина да ме отблъскваш. Изпълних желанието ти, Мойра и Зигурт се венчаха и са щастливи, а онази жена никога повече няма да ти досажда.

Иърин погледна в очите му и макар че не можеше изведнъж да преодолее отчуждението си, подсъзнателно разбра, че този мъж ще й даде всичко, на което е способен. Тя се усмихна и нежно докосна бузата му, после острата брада. За нейна изненада Олаф улови пръстите й и целуна дланта й. После дрезгаво прошепна:

— Ти си моята Иърин. Обещавам винаги да бъда добър с теб…

Тогава тя се хвърли на врата му, наслади се на топлината на тялото му, която проникваше през мокрите дрехи. Отговори жадно на целувките му, прие езика му дълбоко в устата си, вкуси сладостта му.

След малко Олаф вдигна глава.

— Ще настинем, ако продължаваме да стоим с тези мокри дрехи. — Гласът му беше само дрезгав шепот.

Иърин отстъпи назад и преглътна, решена да задоволи пламналия в тялото й огън. Този ден щеше да се наслади на всичко, което Олаф можеше да й даде. Може би беше дошъл при нея, тласкан единствено от физическото желание, но тя щеше да опознае поне тялото му. Нищо, че й затваряше душата си.

— Позволи ми да ти помогна — помоли тихо тя.

Олаф не повярва на ушите си, но се потопи в погледа й като в море от смарагдовозелена коприна. Не, не се беше излъгал. Мелодичният й глас отекна в сърцето му и в слабините му лумна буен пламък.

— С голямо удоволствие — отговори тихо той.

С треперещи ръце Иърин откопча наметката, освободи го от туниката, целуна гърдите му, усети вкуса на мократа от дъжда кожа. Вече разбираше нежността, която беше проявил към нея миналата нощ, защото всичко, което сега правеше за него, я изпълваше с топла радост.

Все така усмихната, тя улови ръката му, отведе го при огъня и му посочи да седне. След това се приведе и изу ботушите и вълнените чорапи. Огледа внимателно норвежкия му панталон, без да скрива учудването си, и Олаф не можа да удържи усмивката си. Все пак не се опита да й помогне.

Иърин отвърза връзките, смъкна панталона от хълбоците му и мъжът спря да диша. Внезапно той я привлече към себе си и зарови пръсти в мократа й коса. Искаше да я усети с цялото си тяло.

— Ти си най-прекрасният бисер на този остров. — Шепотът му беше като милувка. Той свали наметката й и понечи да изхлузи роклята през главата й, но Иърин поклати глава с тайнствена усмивка. Тя скочи на крака, развърза връзките на врата си и остави широката туника да се свлече на земята в краката й. После грациозно се освободи от обувките, с дразнеща бавност свали вълнените чорапи и тънките жартиери.

После застана срещу него и това беше недвусмислено предложение, за което само беше мечтал през многото си безсънни нощи.

Олаф не можеше да откъсне поглед от зелените очи, които отразяваха както буреносните облаци над морето, така и мирната същност на ирландците. Влажната от дъжда коса се разливаше на меки вълни по раменете й. Между тежките кичури надничаха гърдите й, високи, кръгли и корави, с подканващо издадени напред връхчета, като напъпили пролетни рози. Те се вдигаха и спускаха неравномерно. Погледът му слезе към хълбоците, чийто сладостни извивки вече познаваше, и спря върху черния триъгълник, който криеше изкусителните дълбини на женствеността й.

Останал без дъх, той притисна голото й тяло до своето и Иърин простена тихо, усетила пламтящото му желание. Пръстите й бавно милваха силните рамене и широкия гръб, а Олаф отговаряше на нежностите й, като галеше хълбоците й. Усмивката не слизаше от лицето й. Тя потърка лице по гърдите му, наслади се на контраста между нежната си кожа и твърдите руси косъмчета. После спусна ръце към хълбоците му, но не се осмели да потърси мъжествеността му.

Толкова отдавна жена не го беше дарявала с любовта си, но още докато желанието се разгаряше трескаво в тялото му, Олаф осъзна, че никога не е бил обичан така.

Иърин беше изцяло негова, само негова, цвете, разцъфнало в обятията му, обърнато към него като към слънцето. Вродената чувственост вече не дремеше дълбоко в тялото й. Тя се даряваше на мъжа си цялата, без остатъци и без задръжки. Неговата жена искаше да му достави радост, но тя доставяше радост и на себе си, като отговаряше на немите му молби с неизказана нежност, милваше го там, където му беше най-приятно, изследваше всяка частица от силното му тяло, завладяваше все нови и нови области. Той я положи меко върху кожите, зацелува я с бурна страст, зарови лице в гарвановочерната коса. Устните му се впиха в набъбналите връхчета на гърдите й и Иърин извика от удоволствие. Ръцете й не бяха отпуснати, както миналата нощ, а се движеха по тялото му, плъзгаха се по плоския корем и коравите хълбоци. Все пак тя се поколеба и Олаф трябваше да я окуражи:

— Хвани ме, Иърин, хвани ме…

Иърин се подчини и когато усети парещото пулсиране, по тялото й се разля гореща вълна. После започна да изследва втвърдилия се член с връхчетата на пръстите си и смелите й, ритмични милувки накараха Олаф да простене от наслада.

— Не преставай, сладката ми, не преставай… — пошушна в ухото й той.

Ръката му се плъзна между бедрата й и Иърин затаи дъх. Умелите му пръсти галеха меката плът и скоро тя се притисна с всичка сила до него, изплака и помоли за милост.

Бурята, която бушуваше навън, не беше нищо в сравнение с лудото биене на кръвта във вените й. Тя усещаше под себе си твърдата скала и въпреки това имаше чувството, че се носи по облаците. Имаше мигове на черен мрак — и други на заслепяваща слънчева светлина. Тя се наслаждаваше на милувките му с всяка фибра на тялото си, тръпнеше от удоволствие, искаше още и още, макар да се боеше, че тялото й ще се пръсне, ако Олаф не сложи край на тази сладка мъка. С жадни пръсти, със зъби и език тя направи онова, което си беше наумила — опозна всяка частица от тялото на мъжа си, докато не остана нищо скрито. Всички задръжки бяха забравени. Водеше я единствено трескавото желание.

Когато Олаф проникна в утробата й с мощен тласък, и двамата извикаха. Най-после можеше да усети в себе си пулсиращия живот, за който беше копняла. Двамата бяха създадени един за друг… Не, тя нямаше да се откаже от това щастие, да се слее цялата с Олаф, да стане частица от него.

С умелите си движения Олаф я поведе към онзи слънчев връх, където земята свършва и започва небето. Двамата се изкачиха още по-високо — сред златни, пламтящи вълни. Мигът на най-висш екстаз беше толкова силен, че тялото на Иърин се разтрепери като в треска. Тя се отпусна на твърдата земя, без да може да си поеме дъх. Изкрещя името му, пошепна го и Олаф заключи устата й с гореща целувка.

Бавно, много бавно Иърин се върна в действителността и доволно се сгуши в силните обятия на мъжа си. Той отмахна грижовно влажната коса от челото й и се запита защо е бил такъв глупак и защо я е подценявал във високомерието си. Никога нямаше да бъде неин господар, никога нямаше да успее да я сплаши. Но и тя нямаше да продължи да се самоизмамва. Днес му беше дала всичко — но само защото това беше собственото й желание…

Олаф отдавна беше престанал да вярва в любовта, но днес беше изненадан от силата на чувствата си. До последния си дъх щеше да се грижи за Иърин и никога нямаше да й позволи дори да помисли за друг мъж. Прегърна я с цялата нежност, на която беше способен, и монотонното трополене на дъжда скоро го приспа.

 

 

Докато Вълка спеше, на границата с Ълстър пламна едно село. Фригид Кривокракия дори не се обърна да види пламъците. Обърна се на юг и се усмихна. Вълка беше завладял Дъблин и се беше оженил за дъщерята на Ейд Финлейт — а се говореше, че тя е най-красивата жена на острова. Вълка беше сключил съюз с вечния враг. Но сега щеше да дойде тук и да умре. Съдбата следваше своя път…

Нийл от Ълстър събра хората си и почна да се готви за бой. А новоизпеченият младоженец Зигурт гневно се запита какво ли е станало с господаря му, докато воините на Дъблин чистеха оръжията си и трескаво обличаха броните си, за да последват своя сюзерен в новия поход.

 

 

Мергуин стоеше в дъжда, стъпил върху обраслата с мъх горска почва край езерото Карлингфорд Лох. Мократа му роба тежеше като олово. Той беше вдигнал ръце към сивото небе и шепнеше прастарите думи, призоваваше облаците и земята.

После преряза гърлото на малко сърне и положи жертвата пред каменен олтар. Изчака да види как кафявите очи се изцъклиха и кръвта се стече в улея. Друидът принасяше кръвна жертва.

Мергуин не мислеше нито за миналото, нито за настоящето. Той късаше паяжините в мозъка си и се опитваше да проумее злото, което неизбежно предстоеше. Ала не го виждаше, не знаеше кога ще премине в атака. Знаеше само едно — родено в мрака, то щеше да събере сили през деня.

Друидът протегна умолително ръце към небето, поиска помощ от дърветата и листата. Сърнето беше жертва за земното царство, билките — за вятъра. Той се молеше на силите, които вилнееха по света.

Молеше се за Иърин.

 

 

Облегнат на лакът, Олаф наблюдаваше лицето на жена си. Показалецът му описваше кръгове по корема й.

— Още от началото участта на боговете е била да умрат.

Тя му бе разказала, че Риг я е запознал накратко със северните богове, но й е описал само началото на живота им.

— Суртур ще поведе воините от Муспелайм, това е известно открай време. Голямата битка ще се състои на полето Вигрид. Три ужасни зими ще възвестят началото на края. Голямо земетресение ще разтърси планините, един вълк ще погълне слънцето, друг луната, а Фенрир, най-злият от всички вълци, които бълват огън, ще изяде Один. После обаче Видар, синът на Один, ще убие Фенрир. Тор, който винаги е побеждавал змията Мидгард, най-после ще я насече на парчета. След това ще отстъпи девет крачки назад и ще умре от отрова. Суртур ще убие Фрейр. — Той помълча малко и се усмихна. — Богът на плодородието се нарича Фрейр.

— Това го знам. Риг ми го разказа.

— А после Суртур ще запали целия свят.

— И всичко ще загине? — попита намръщено Иърин. Очевидно Риг беше прекъснал разказа си, защото не искаше тя да узнае края му.

— И да и не. Огънят ще унищожи всичко, но някой ден светът отново ще се раззелени. Една дъщеря на слънцето ще върне топлината и светлината, синовете на Один и Тор ще заживеят в едно място на име Идафелд и отново ще заселят земята. А Балдр, любимецът на боговете, убит от брат си Ход, ще напусне света на мъртвите и ще се появи в Идафелд — заедно с убиеца си. Накрая всички ще заживеят във вечен мир. — Видя тайнствената усмивка на жена си и объркано попита: — Какво ти става?

— О, нищо особено. — Значи това беше скрил Риг от нея. Желанието му беше тя да чуе края от мъжа си. Войните бяха разрушителни, но след тях идваше мирът. Все пак тя не вярваше във вечния мир между викингите и ирландците. Още отдавна Мергуин я беше предупредил, че нито тя, нито децата й ще го доживеят. Но вероятно можеше да се наслади на собствения си малък мир. Моменти като този щяха да й дават сила, когато светът започнеше да се руши.

Следобедното слънце освети входа на пещерата и Иърин се засмя.

— Май е спряло да вали.

— Отдавна — ухили се Олаф. Погледите им се срещнаха и двамата избухнаха в безгрижен смях. Той залепи гореща целувка на устните й, после скочи и със съжаление я издърпа да стане. — Трябва да се връщаме, преди Зигурт да е разпратил стражите да ни търсят.

Иърин кимна. Дрехите им бяха изсъхнали на огъня и двамата се облякоха мълчаливо. Помогнаха си при закопчаването на наметките и се целунаха за последен път, преди да излязат от пещерата.

По време на обратния път Иърин не преставаше да наблюдава скришом мъжа си. Колко добре изглеждаше… Усмихна се потиснато и си помисли, че той си бе останал чужденец за нея. Гордо изправен на седлото — отново недостъпният норвежки вълк, който не я допускаше до сърцето и духа си… Дали някога щеше да пробие бронята, която бе издигнал около себе си?

Когато наближиха града, той се обърна към нея. В очите му просветна добре познатият леден пламък.

— Побързай! — изкрещя гневно той. — Нещо се е случило, докато ни е нямало!

Иърин стегна уплашено юздите и кобилата й се понесе като вихър след едрия боен жребец. Вятърът гонеше косата в лицето й. Въпреки това видя мъжете, които се събираха зад стената на палата, въоръжени с мечове, пики, бойни брадви и щитове. Бяха тръгнали на война.

 

 

Иърин стоеше до прозореца на покоите си и се взираше в лицата на мъжете, които се тълпяха в двора. Защо беше осъдена вечно да се сбогува с онези, които обичаше?

Сълзи запариха в очите й, но тя не ги допусна да закалят по бузите. Тя беше кралицата на Дъблин и когато на разсъмване воините потеглеха, щеше да изпълни дълга си. Щеше да държи стремето на Олаф и да съпроводи войската с ликуващ вик, тържествуващ, изразяващ увереност в победата. Откакто се бяха върнали от скалите, двамата с мъжа й почти не разговаряха.

Конете усещаха вълнението, което цареше навсякъде, и неспокойно танцуваха на дългите си крака. Войниците, които носеха щандарти, слугите, ковачите и воините тичаха забързано насам-натам. Олаф беше потънал в приготовленията и Иърин беше сигурна, че е забравил присъствието й. От Грегъри, Лейт и Брис не можа да чуе нищо определено. А Нийл се беше затворил с краля, за да обсъдят стратегията на предстоящите битки.

Подготовката трая до късно вечерта. Иърин лежеше в леглото си и трепереше, въпреки че беше нахвърляла върху си няколко кожи. Каква несправедливост… Толкова дълго беше чакала мира и сега, когато той най-сетне се бе настанил в душата й, избухваше нова война.

Мина много време, преди да заспи, но заспа толкова дълбоко, че не се събуди от идването на Олаф.

Ала в съня си се притисна до топлото му тяло и той я взе в обятията си. Самият той не затвори очи нито за миг, но си почина в прегръдката на жена си. Когато на сутринта Иърин се събуди, в погледа му проблесна необичайна нежност, но само след миг се изпари. Дали не беше само плод на въображението й? А може би наистина бе видяла истинската му същност, макар и само за миг? Никога нямаше да го узнае…

Олаф приглади назад косата й и тихо попита:

— Все още ли искаш някоя датска бойна брадва да сложи край на живота ми?

Иърин едва не му изкрещя, че го обича. Ала не произнесе гласно думите, които горяха в сърцето й. Не можеше да му даде толкова много, докато той затваряше сърцето си пред нея.

— Знай, че нямам намерение да умра само за да ти доставя удоволствие — прибави с подрезгавял глас той.

Тя понечи да го увери, че не иска смъртта му. Междувременно той би трябвало да знае каква власт упражнява върху нея. Устните й не успяха да промълвят нито дума. Олаф гневно я притисна в прегръдката си и двамата се вкопчиха един в друг с отчаяна страст.

 

 

Иърин поговори с Брис и Лейт, обсъди няколко незначителни неща, както постъпваше и майка й, посъветва братята си да спят винаги в шатрите, да не остават дълго с мокри дрехи и да се хранят добре. На Нийл не каза нищо. Само го целуна, позволи му да я прегърне и преглътна сълзите си.

— Няма да е толкова страшно, принцесо — пошепна в ухото й Грегъри. — Ще знаем, че тук си на сигурно място, а нито един жалък датчанин не може да победи обединените сили на Нийл от Ълстър, Ейд Финлейт и норвежкия вълк.

Иърин се опита да се усмихне.

— Много ми се иска да можех да ви придружа. О, Грегъри, толкова ми е трудно да седя бездейна и да чакам.

Момъкът се ухили.

— Дните, в които доказваше бойното си изкуство, принадлежат на миналото, братовчедке. И слава богу! Ако тогава ти се беше случило нещо, никога нямаше да си простя. Впрочем, братята ти знаят всичко. Лейт те е разкрил. Каза ми го в деня преди сватбата ти, казал е и на Нийл и Брис. Обещаха да не споменават пред никого. Сигурен съм, че се гордеят с теб, макар че са били ужасени от опасността, на която си се изложила. Ако Златната жена-воин беше продължила да се бие с датчаните, сигурно щяха да намерят средства и начини да те спрат. Е, поне се превърнахме в легенда…

В очите на Иърин отново нахлуха сълзи. Лейт, Брис и Нийл са знаели през цялото време и са запазили тайната й! Прониза я остра болка. Как щеше да се раздели със скъпите си братя…

Грегъри я целуна по бузата.

— Моля те, Иърин, не плачи. Войската ни е многобройна и добре въоръжена. С пълководец като Олаф не можем да загубим. Войските на баща ти също ще се присъединят към нас отвъд планините. Скоро ще се върнем в къщи.

— Няма да плача, Грегъри — отвърна тихо тя и го целуна. После сърдито изтри сълзите си.

Проехтя пронизителният звук на боен рог. Иърин застана пред Олаф, възседнал врания си жребец, и му поднесе сребърния бокал. Той го вдигна високо и пи, докато мъжете му надаваха победни викове, а конете изплашено се вдигаха на задните си крака.

Олаф върна бокала на жена си, наклони се и помилва бузата й.

— Пази се.

Тя целуна дланта му и сведе глава. Никой не биваше да види сълзите й, най-малко той. После бързо отстъпи назад.

Сред оглушително дрънчене на оръжия и тропот на копита войската излезе от града.