Хедър Греъм
Златната невеста (15)

Четиринадесета глава

Малко преди вечеря кралят на Дъблин влезе в голямата зала, която бавно се изпълваше с хора. Дали Иърин щеше да се появи тази вечер? Разбира се, след като бе изпълнил желанието й, тя нямаше да се осмели да го разгневи отново. Ето я там, застанала до огъня, разговаряше с брат си Лейт.

Когато забеляза мъжа си, Иърин се отправи грациозно към него и го поздрави с неподправена любезност.

— Зигурт и Мойра ще се венчаят, преди да поднесат вечерята. Така всички ще вземат участие в церемонията. Надявам се, че нямаш нищо против.

В очите й блещукаха искри, които изобличаваха в лъжа уважението в гласа й. Тази жена изпълняваше нарежданията му — и в същото време го предизвикваше, както и когато можеше.

— Много добре — отговори равнодушно Олаф. — Нека церемонията започне.

Мойра и Зигурт бяха венчани от един християнски монах и скоро всички седнаха на масата. Настроението се повишаваше с всяка изминала минута. Вино и ейл се лееха в изобилие. Развеселен, Олаф наблюдаваше как безумно смелият Зигурт често се изчервява като малко момче. А ирландската му невеста не преставаше да пролива радостни сълзи.

Кралят пи повече от всякога и това го разяри не по-малко от величественото поведение на жена му, която седеше до него. Винаги, когато улавяше погледа й, четеше в него уверено превъзходство. Не, още тази нощ трябваше да я постави на мястото й.

Внезапно Олаф се ухили злобно и вдигна чашата си.

— Пий с мен, скъпа съпруго! За твоята победа! За новата щастлива връзка между норвежец и ирландка!

Както беше очаквал, Иърин се подчини и вдигна своята чаша, ала усмивката не достигна до устните й.

В този миг Олаф отново си припомни обвинението на Магийн, че Фенен Мак Кормак е любовник на жена му… Пийналият Зигурт отклони вниманието му, като стовари силните си мечи лапи върху раменете му. Олаф го отблъсна и през смях му пожела успешна сватбена нощ. После се обърна отново на другата страна, но жена му беше изчезнала.

Все пак той не стана веднага от масата. Когато най-сетне се надигна, кръвта пулсираше болезнено в слепоочията му. Миналата нощ беше спал лошо, после бе прекарал часове наред на арената с младите воини, а накрая дори го принудиха да се занимава с някакви глупави женски спорове. Крайно време беше да си почине. А най-доброто средство за отпускане беше топлата вана.

Уморен, Вълка напусна залата и заповяда на Риг да отнесе ваната в спалнята му. Когато влезе, Иърин още не си беше легнала. Тя тъкмо завързваше връзките на нощницата си и когато вратата скръцна, потрепери и изпусна сатенения шнур. Олаф избухна в смях. Без да каже дума, Иърин се пъхна в леглото и се зави до брадичката.

Устремил очи право пред себе си, съпругът й започна да се съблича. Междувременно Риг надзираваше слугите, които внесоха в стаята тежката медна вана и няколко ведра с вода. Странно, запита се Олаф, защо дребосъкът тази вечер упорито избягва погледа ми…

Той сви рамене и влезе във ваната. Риг застана до него, стиснал в ръце последното ведро. Вълка се отпусна назад и лениво попита:

— Какво чакаш още? Да не си се побъркал внезапно?

Риг изля горещата вода право върху гърдите му и Олаф простена смаяно:

— Какво ти става днес? Изчезвай, преди да съм се побъркал и аз. Заслужаваш добре да ти нашаря задника.

Джуджето хвърли любопитен поглед към свитата на кълбо фигура в леглото и изскочи от стаята.

Скоро парещата болка по гърдите му отслабна и под въздействието на топлата вода мускулите му започнаха да се отпускат. Ала гневът и вътрешното напрежение не искаха да изчезнат. Все по-често се улавяше, че поглежда към жена си, която продължаваше да лежи неподвижно. Не, тя не спеше — не можеше да е заспала за толкова кратко време.

Да вървят по дяволите и тя, и лицемерното й, фалшиво послушание! А той, глупакът, съжаляваше, че я е ударил! Беше се подчинил на желанието й, беше принудил най-добрия си пълководец да вземе за жена една ирландска пленница и беше прогонил любовницата си. А тази жена не проявяваше и най-малка благодарност.

Внезапно на устните му се появи усмивка.

— Иърин, изтрий ми гърба! — Жена му не отговори. Също така умело, както се преструваше на покорна, сега се направи на заспала. — Знам, че си още будна, скъпа ми съпруго. Прекарах дълъг, напрегнат ден и ако ми позволиш, ще добавя, че ти го направи още по-неприятен с изискванията си. Затова имам пълно право да поискам от теб тази малка услуга.

— Подчинявам ти се във всичко, което се отнася до домакинството — отговори хладно Иърин, без да се обърне към него. — Ала що се отнася лично до теб, смятам, че не ти дължа нищо. Ти се закле пред баща ми, че всички в дома ти ще се отнасят към мен с дължимото уважение, а пред мен спомена, че си склонен дори на компромиси. Ала вчера вечерта не се поколеба да ме удариш и показа истинската си същност на жесток варварин. Днешното ти поведение направи жалката ми съдба малко по-поносима, макар че стори само онова, което дължиш на баща ми и на хората, чиято страна управляваш и с които уж желаеш да живееш в мир. След като уреди въпросите, за които те помолих, нямам намерение да ти досаждам повече. Очаквам от теб да не ме нападаш като звяр и да ме обиждаш. Възнамерявам да стоя далече от теб и да не те гневя, за да не ти давам повече поводи да ме удряш.

Олаф излезе от ваната и тръгна към леглото, без да си направи труд да се избърше. Вървеше толкова тихо, че Иърин го усети едва когато я сграбчи и я вдигна във въздуха. В първия миг тя се стъписа, но после задумка с юмруци по гърдите му.

— Ти ме наричаш жесток варварин! — Гласът му режеше като нож. — И въпреки това продължаваш да разпалваш гнева ми. Очевидно трябва да ти докажа, че не съм варварин, а цивилизован човек, който желае да направи живота ти колкото се може по-приятен. Ти не пожела да измиеш гърба ми, следователно аз ще проявя покорство и ще ти предложа услугите си.

Иърин се разтрепери с цялото си тяло. Тя познаваше както изблиците на ярост, така и хапещата му учтивост, и последната й се струваше много по-опасна. Ала можа да прошепне само едно задавено: „Не!“, преди той да я пусне в топлата вода. Отчаяна, младата жена се залови за ръба на ваната, за да запази равновесие и да не потъне.

— О, ама че съм глупак! — Голият й, мокър съпруг коленичи до ваната и улови ръцете й. — Разбира се, че не мога да те измия, докато си с тази нощница.

— Върви по дяволите, северняко! Не искам да ме миеш!

Докато обуздаваше с една ръка съпротивата на Иърин, с другата Олаф издърпа през главата й мократа нощница. Пусна само за миг китките й, за да махне ръкавите, после отново ги стисна в желязна хватка.

— Не мърдай! — заповяда той и я изгледа с невинни сини очи. — Искам само да ти направя една малка услуга.

Иърин се опита да се изправи, но опасността голото й, мокро тяло да бъде притиснато до неговото я принуди да се откаже от намерението си. Тя се отпусна назад във ваната и затвори очи. Но когато Олаф посегна между стиснатите й колене за сапуна и кърпата, изтръпна и шумно си пое въздух.

— Отпусни се де, принцесо — промърмори мъжът. — След като ти удари шамар, варваринът се опитва да поправи стореното зло.

Той мина зад нея, вдигна дългата й коса и започна да сапунисва раменете й. Иърин отново се залови за ръба на ваната, сякаш това беше единственото й спасение от пропадането в бездънната пропаст. По тялото й се разля гореща вълна. Какво става с мен, питаше се отчаяно тя. Близостта му я мъчеше винаги, но този път беше различно. Беше й невъзможно да се възпротиви, не можеше да се бори с него, не можеше да се раздвижи, не можеше дори да мисли. Ръцете на Олаф, които се плъзгаха по гърба й, сковаваха мозъка й. Гневът й отлетя безкрайно далеч.

Все пак Иърин се принуди да подреди мислите си. Меките му докосвания я плашеха много повече от грубостите. Още от самото начало помежду им се беше възцарило странно напрежение, от първата им среща на брега на потока — напрежение, от което много скоро щеше да се разрази буря, а сега сковаваше не само крайниците на Иърин. Ето че отново се излагаше на опасност да загуби разума си. Само до преди миг бе съумявала да разсъждава трезво, а сега потъваше все по-дълбоко в омаята на неканените чувства.

Олаф не знаеше дали го изкушаваха богове или демони. Сигурно беше препил и алкохолът объркваше сетивата му. Абаносовочерната коса на Иърин беше като коприна между пръстите му. Също както и светлата, нежна кожа на врата й. Той изсипа вода върху раменете й, изплакна гърба й, насапуниса я пак и забеляза, че тялото й потръпва под милващите му движения. Наведе се напред, притисна устни до тила й и усети как жена му се скова — ала само след миг отново потръпна. Устата му се плъзна към ухото й и тя усети топлия му дъх.

— От страх ли трепериш, принцесо? Толкова ли се боиш от дивия варварин, дошъл от далечния Север?

Той изпусна сапуна във водата, улови жена си под мишниците и я вдигна. Ръцете му помилваха гърба й и спряха върху меката извивка на хълбоците. Сега не само усещаше треперенето на Иърин, а можеше и да го види.

Устните му проследиха пътя на ръцете по гърба й, езикът му погъделичка пламналата й кожа.

— Не, по дяволите! — изплака отчаяно Иърин. Опита се да се освободи, но напразно. Коравата му ръка притисна талията й.

Докато се опитваше да му се изплъзне, тя неволно се обърна с лице към него.

— Моля… — прошепна тя. Само един поглед в замаяните й очи беше достатъчен и Вълка се усмихна тържествуващо. Вече знаеше, че жена му напразно се опитва да остане равнодушна към нежностите му. Но това не й се удаваше. Огънят на страстта, който отдавна дремеше в тялото й, постепенно се разгаряше. Това беше повече от ясно. Нищо, че го мразеше. Но до последния си ден нямаше да може да отрече, че чувствеността й е отговорила жадно на нежностите му.

Той посегна отново към сапуна, плъзна го по бедрата на Иърин, после нагоре по корема към гърдите. Описа няколко кръгови движения около меките хълмчета, палецът му притисна едното връхче, което веднага се втвърди под докосването му.

Иърин стоеше неподвижно във водата, стиснала ръце в юмруци и Олаф можеше да види как пулсира вената на врата й. Продължавайки да си играе с гърдите й, той погледна дълбоко в очите й, после видя как устните й се отвориха, сякаш за да изрекат молба. Ала Иърин остана безмълвна. Тогава той се наведе над нея и устата му неумолимо започна да се приближава към нейната. Омаяна, тя му позволи това докосване, но когато устните им се сляха, отново започна да се отбранява. Олаф обхвана с една ръка тила й и бавно плъзна език между стиснатите устни.

Иърин протестира със задавена въздишка, но целувката беше толкова настойчива, толкова жарка, че не й оставаше нищо друго, освен да се понесе по изкусителното течение. Едва когато ръката му се плъзна между бедрата й и се зарови в меките кичурчета, тя осъзна какво става, заудря отчаяно раменете му — но след миг безсилно се вкопчи в силното му тяло.

Олаф я вдигна от водата, отнесе я на леглото и я пусна внимателно върху меките кожи. Погледът му се плъзна по съвършеното й тяло, помилва гърдите с цвят на слонова кост и тъмни, твърди връхчета, плоския корем, меката закръгленост на хълбоците, примамващия черен триъгълник между бедрата, който обещаваше непознато удоволствие, дългите стройни крака…

Думите на Магийн се върнаха в съзнанието му, за да го измъчват. Ала макар да се закле, че ще убие по най-жесток начин Фенен Мак Кормак, ако не намери Иърин недокосната, той повярва в невинността, която излъчваха обърканите й очи.

Огънят в собственото му тяло ставаше неуправляем, но той понасяше засилващата се сладка мъка на желанието и продължаваше да гледа жена си, изпиваше с поглед красотата й.

Странна ленивост обзе Иърин и в същото време в тялото й нахлуха нови, неподозирани сили. Някак незабележимо те се бяха освободили от оковите и сега се превръщаха в огнена буря, която причиняваше сладки болки и отслабваше тялото й. Олаф вече не я държеше. Тя можеше да скочи и да избяга, но в момента не можеше да стори нищо друго, освен да лежи и да го гледа. Даже когато мъжът й стана от леглото, Иърин не намери сили да избяга. Проследи със замъглен поглед как Олаф отиде до скрина край вратата и взе едно от шишенцата, оставени там. Едва когато се върна при нея, понечи да се надигне, но вече беше много късно.

Мъжът я възседна, настани се удобно върху бедрата й и я задържа неподвижна — не само със силните си крака, но и със синия огън на очите си. В погледа му се четеше лека подигравка и едновременно с това дълбока нежност. Този поглед улавяше всичко, което ставаше в тялото на Иърин.

— Никога не съм помислял да поискам от теб услуга, която не мога да ти върна, скъпа съпруга — заяви тържествено той, изля малко благовонно масло на дланта си и остави шишенцето на пода. — Това не е сандалово дърво. Само есенция от цветя…

Иърин вдигна отбранително ръце, но той ги улови без усилия. После внимателно започна да масажира пръстите й.

— Олаф! Пусни ме! Аз… — Тя се опита да се изправи, но мъжът обхвана раменете й я и притисна във възглавниците.

— Не мърдай! — нареди строго той.

Очите му… Иърин не можеше да се съпротивлява, когато я гледаше така. Понечи да го изблъска, но не намери сили да го стори. В тялото й отново се разля онази странна леност. Смутена, тя затвори очи, за да размисли, но това само засили интензивността на усещанията й. Ръцете на Олаф, които бавно се плъзгаха към раменете й, я лишаваха от възможността да разсъждава разумно. Когато започна да разтрива гърдите й, от гърлото й се изтръгна задавен писък. Пръстите му описваха кръгове около твърдите зърна, заобиколени с тъмни кръгчета. След малко вниманието му се насочи към закръглените хълбоци и в корема й пламна огън.

Иърин отново затвори очи, надявайки се да избяга поне от завладяващата сила на погледа му. Трябваше да се пребори с желанието, което заплашваше да я надвие и да я повлече като мощна морска вълна.

Олаф я обърна по корем и тя усети ръцете му върху раменете и гърба си. Всяко движение я завличаше все по-дълбоко в пороя на страстта.

Олаф разтри с ароматното масло бедрата и прасците й. Стигна чак до петите. После отново я обърна по гръб, изправи се до леглото и втренчи поглед в пламналото й тяло. Иърин отвори очи, макар че клепачите й тежаха като олово.

Когато забеляза, че жена му е подгънала коленете си в знак на последен опит за самозащита, на лицето му изгря усмивка. Вече знаеше, че тя няма да се съпротивлява.

Вътрешният глас я предупреждаваше да спре дотук, ала от устните й не излезе нито дума. Можеше само да го гледа. Силното, загоряло от слънцето тяло, широките рамене, тесните хълбоци я възхищаваха. Чувства, никога неизпитани досега, се разливаха по вените й. Най-после част от разума й, омаян от дяволските нежности на Олаф, се възвърна. Ала и сега се чувстваше така, сякаш е изпила цяла кана от най-силната медовина.

Когато осъзна, че мъжът й не я подиграва, а е напълно сериозен, от гърлото й се изтръгна задавен стон. Само след миг щеше да я направи своя.

— Не! — изсъска разгневено тя. — Не смей да ме докосваш! Варварин!

— Не съм те докосвал като варварин. И двамата го знаем — проговори меко той.

Беше проследил в очите на Иърин как омаята премина в страх. Затова легна бързо върху изстиващото й, сковано тяло, улови ръцете, които напразно се мъчеха да го отблъснат, и ги притисна във възглавниците от двете страни на косата й.

Преплете пръстите си с нейните, без да й причини болка, подчини я повече с очите си, отколкото с физическата си сила.

Иърин преглътна мъчително. Сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите.

— Моля… Умолявам те, Олаф!

— Ти ми принадлежиш. Ти си моя жена и това е част от съдбата ни. Не се съпротивлявай, защото много добре знаеш, че трепериш от страст под докосванията ми.

Очите му я привлякоха още по-силно в онази странна омая. Тялото й все още беше напрегнато, готово за бягство, но съпротивата й отслабна и тя отново се почувства жертва на замайващата горещина, която бунтуваше кръвта й.

Олаф започна да я целува, проследи контурите на устните й с върха на езика си, мушна го в устата й. Заигра дразнещо с нейния език, твърдата му брада погъделичка бузите й и дори драскането разпали още по-силно пламъците в тялото й, което престана да се подчинява на разума.

Без да пуска ръцете й, мъжът се отмести леко и устата му се спусна към гърдите й. Езикът му закръжи около треперещото връхче, а когато го взе в устата си, усети екзотичната сладост на розовото масло. Кръвта пулсираше във вените му, страстта ставаше неудържима… Все пак Олаф стисна зъби, погледна жена си и се зае с другата гърда. Пръстите й се впиха с неподозирана сила в неговите, отпуснаха се за миг, после отново се вкопчиха и ръцете му.

Иърин твърде късно разбра, че коляното на Олаф е разтворило бедрата й. Горещите му устни се спуснаха към корема й, вкусиха отново ухаещото благовонно масло, събрало се в пъпчето й, и последваха извивката на хълбока.

Олаф легна между краката й и мекият натиск на гърдите му я принуди да разтвори бедрата си още малко. Той усети чувственото им треперене, набъбването на плътта и вдигна поглед към лицето й. Бледо и красиво, то блещукаше в рамката на абаносовата коса, разпиляна по възглавниците. Иърин беше затворила очи.

— Не — чу шепота й Олаф, но това беше само лек полъх.

Той продължаваше да държи ръцете й, усещаше напрежението им, а погледът му не изпускаше лицето й, когато езикът му внимателно се потопи сред тъмните кичурчета между бедрата. Иърин се стресна, пое шумно дъх, изстена протестиращо. Но Олаф не се остави да бъде измамен. Затърси с език и скоро намери нежните, раними гънки на женствеността й и ги нападна с най-мекото от всички оръжия. Освободи ръцете й, за да обхване хълбоците й, и бе възнаграден със силна тръпка, която разтърси цялото й тяло.

— Моля те… — пошушна Иърин и Олаф видя, че главата й се мята безсилно насам-натам. Хълбоците й се надигнаха към устата му, задвижиха се в естествен чувствен ритъм, който се ускоряваше все повече и повече, прогонвайки страховете и задръжките й. Тя се вкопчи в раменете на Олаф и собственото му желание стана неудържимо. Светът, леглото, красивата му жена — всичко избухна в червено-черни пламъци.

Той се надигна и с един-единствен мощен тласък проникна в утробата й. Иърин изплака, прорязана от остра болка. Олаф веднага спря, обгърнат от топлата й, влажна женственост. Надигна се и замилва косите й.

— Спокойно, Иърин, спокойно…

— Олаф… — Тя притисна лице във врата му, улови се като удавница за раменете му. Усещаше твърдата му мъжественост дълбоко в себе си, болката режеше като стоманено острие, но широките му гърди я даряваха със странна утеха.

В този момент имаше нужда от силата му, от цялата защита, която можеше да й даде.

— Дръж се здраво за мен, Иърин. Болката ще премине. Ела с мен… — Той отново започна да се движи, почувствал се добре дошъл в сладката, отдадена топлина на тялото й. Проникна още по-дълбоко в утробата й, увлече я със себе си във все по-ускоряващ се ритъм и потръпна, когато усети гъвкавите, чувствени движения на хълбоците й.

В очите му пламнаха звезди. Страстта, която толкова дълго се бе старал да обуздава, се изля навън на мощни вълни. Той се сля с Иърин, предизвиквайки я да му отговори със същата страстна жажда. Зацелува устните й, гърдите и пак устните, треперещ от ненаситна страст. Изчезна и последният остатък от самообладанието му, остана само всевластната воля на плътта.

Стройните крака на Иърин се сключиха около хълбоците му, гърдите й жадуваха за устните му. Олаф разбра, че жена му го е последвала в света, където ярки светкавици се стрелкаха през катраненочерни облаци. Викът й се примеси със стона му, когато заедно достигнаха върха.

Олаф не я пусна, остана в нея, докато светът постепенно се връщаше към нормалните си изменения. Едва тогава внимателно я освободи от тежестта на тялото си. Полегна на една страна и поиска да я прегърне, да заговори, но видя лицето й и думите замръзнаха на устните му. Очите й бяха затворени, цялата й поза изразяваше затвореност. В гърдите му се надигна гняв. Защо се срамуваше, защо се отдръпваше от него именно сега, след като я бе подготвил с толкова търпение и нежност за великото тайнство на любовта — макар че след първоначалната болка се бе отдала без задръжки на страстта си?

Е, поне е изцяло моя, каза си горчиво викингът. Беше усетил леката съпротива на девствената преграда, а сега видя и кръвта между бедрата й — гледка, която го изпълни с мъжка гордост. Ако се окажеше, че е бил измамен, щеше да извърши убийство.

Иърин му обърна гръб и скоро той разбра, че плаче безгласно. Смутен и гневен, Вълка се загледа в потръпващите й рамене. Та той не я беше изнасилил. Беше се съединил с нея с много внимание, не просто за да задоволи похотта си.

Гренилда…

В обятията на Иърин той беше забравил Гренилда и беше осквернил паметта й. След смъртта й беше имал няколко жени, но ги беше вземал без любов и нежност. А сега беше дарил с тези чувства проклетото ирландско зверче, което го презираше и се молеше да го види мъртъв. Не беше давал толкова от себе си дори на Гренилда, а Иърин се отвръщаше от него и проливаше сълзи.

Мъчеха го обърканост и гняв и ледът, който смрази сърцето му, се върна обратно в очите. Пръстите му леко се плъзнаха по правия гръб на жена му.

— Е, принцесо, сега спокойно можеш да си въобразяваш, че си била изнасилена от един варварин. Точно както очакваше.

Думите пронизаха като с меч гърдите й. Тя захапа ръката си, за да не изплаче с глас, и усети вкуса на кръвта. Чу отново гласа му, този път учудващо мек:

— Иърин…

Той помилва рамото й и тя се отдръпна като ужилена.

— Моля те! Поне сега ме остави на мира!

Без да каже дума, Олаф стана от леглото и я загледа със стиснати в юмруци ръце. После отиде до сандъка с дрехите, навлече един панталон и една туника, нахлузи кожените си ботуши и изскочи навън. Вратата се затръшна с оглушителен шум зад гърба му.

Олаф се взираше към пълната луна, но изобщо не мислеше за нея, докато бродеше неспокойно в нощта, опитвайки се да сложи ред в обърканите си чувства. Не можеше да разбере какво толкова го е развълнувало и сега заплашва да разкъса сърцето му. Беше постигнал целта си. Иърин стана негова, но това не му донесе желаното удовлетворение. Сега я желаеше с нов глад, който можеше да бъде задоволен по съвсем друг начин. С всяка нощ пламъкът в тялото му щеше да се разгаря все по-силно. Треска — да, за него Иърин беше като треска, жена с предизвикателната страстна чувственост на слънчева богиня, която го презираше.

Той беше смятал да я остави на спокойствие и да живее в мир с нея, но това вече не беше възможно. Никога нямаше да я изпусне от ръцете си и един ден може би наистина щяха да заживеят в мир.

Гренилда… Споменаването й все още му причиняваше болка, но когато спускаше ресници, не виждаше сини, а блестящи смарагдовозелени очи, горди и подигравателни — после замъглени от гореща страст.

— Скоро ще разбереш, че аз съм твоят господар — зашепна като в транс той. — И ще престанеш да мечтаеш за друг живот, за друг съпруг, за победата над викингите. Защото аз може да съм викинг, но аз съм и тази Ирландия, която от днес нататък ще бъде твоя родина. Разбери, ти ще ми принадлежиш изцяло, защото не можеш да отречеш собствените си чувства. Доброволно или не, ти ще идваш при мен, а аз ще си вземам онова, което ми принадлежи. Ала първо ще ти подам ръката си за примирие и ще чакам да я докоснеш с нежност. Вече няма да плачеш, когато си познала страстта в обятията ми.

Той отново погледна към луната и този път смръщи чело. Странна луна… Върху диска й танцуваха черни фигури. Сенките на боговете. Гръмотевици във Валхала.

Откъм свежия бриз долетя неясен шепот и Олаф неволно си помисли за валкириите. Те непрестанно търсеха определените да умрат и ги упойваха със силни питиета, за да ги отведат в голямата зала. А той? Вярваше ли в боговете, в Один и в неговата мъдрост? Вярваше ли в Тор, могъщия воин, и във Фрейа, богинята на плодородието?

Олаф дълго не свали поглед от танцуващите черни фигури. Какво ли предвещаваха те? Най-после той се прибра в дома, който беше цялата му гордост, и отново се настани за сън край голямата кухненска печка.

 

 

От другата страна на обширните зелени поля, хълмове и скали, Ейд Финлейт се събуди посред нощ. Какво го беше стреснало? Първият му поглед беше към жена му, която спеше тихо и се усмихваше насън.

Не, не се беше случило нищо страшно. Все пак той не можа да заспи и след малко стана, облече късата си вълнена туника, излезе от спалнята и се запъти към смълчаната зала.

Огънят в камината беше почти догорял, но все още излъчваше топлина. В огромното помещение цареше мрак. Единственото светло петно беше луната навън. Ейд мина покрай заспалия страж и излезе в нощта, без да усеща хапещия зимен студ.

По пълната луна се плъзна черна сянка и я уви в странно було. Кралят потръпна от ужас, усетил, че в тази нощ се е родило зло. Опита се да се отърси от страха, промъкнал се в старите му кости и отново, за кой ли път след завръщането му в Тара, мислите му се насочиха към най-малката му дъщеря. Понякога му се струваше, че чува тихия й смях във воя на вятъра, а когато затваряше очи, я виждаше да тича към него с развяна черна коса.

Може би трябва да заминем за Дъблин, каза си уморено той, майка й и аз. Жена му беше преживяла много тежко омъжването на дъщеря си. Но тя не познаваше Олаф и не можеше да го съди. Първо трябваше да види грамадния викинг със златни коси и сини очи, да усети силата, която се излъчваше от него, и тогава да го прецени.

Да, двамата с Мейви трябваше да посетят новобрачните. Можеха само да се молят любимото им дете да ги посрещне с добре дошли. Но най-добре беше да изчакат още две седмици, за да дадат възможност на Иърин да свикне с новия си живот.

Преди да влезе обратно в палата, Ейд се обърна повторно към засенчената от черен облак луна и отново усети убийствения мрак, който предвещаваше зло. Побърза да се скрие в голямата зала, търсейки защита от влажния нощен вятър, който виеше провлечено. Земята затрепери под краката му. Ти си един стар глупак, укори се тъжно той. Не се оставяй да бъдеш сплашен от глупавите фантазии на старостта.

Когато се върна в леглото си, Ейд обгърна с ръка спящата си жена и здраво я притисна към лудо биещото си сърце.

 

 

В тъмнозелените дълбини на гората Мергуин също се взираше в пълната луна, но в очите му нямаше страх, а твърдост, дори пренебрежение. Не се разтрепери от силния вятър, а разпери ръце и повика земята. После изчака и пое в себе си отговора на небето. Страна на сенките. Предателска луна.

Светкавица проряза мрака и угасна. Сянката върху луната се сгъсти. Мергуин се обърна рязко и развилнелият се вятър надигна робата му, разроши дългата коса и брада. Той се прибра в малката си колиба, притури още съчки в огнището и разпали огъня. После окачи над огнището котле и хвърли във врящата вода жертвите на друидите. Пламъците опариха очите му, но устните му продължиха да напяват прастарите думи, думите на земята. Не можеше да предотврати нещастието. Можеше само да се надява, че ще отслаби силата му.

Датчаните отново нахлуваха в страната. Той вече усещаше как земята трепери под конските копита, Фригид Кривокракия жадуваше за мъст. Но не това беше злото, от което се боеше Мергуин. Съдбата отдавна беше решила Вълка да се срещне с датския лешояд. Победителят скоро щеше да се възправи над тялото на убития си враг. Дали времето му беше дошло?

Мергуин поклати глава. Друго го безпокоеше. Нещо дребно — малка грешка, може би само глупава прищявка на съдбата, която щеше да повлече след себе си ужасяващи събития. Ти не притежаваш мъдростта да разпознаеш тези неща и да ги предскажеш, помисли си тъжно той. Отдръпна се с въздишка от огъня, излезе отново в нощта и втренчи поглед в пълната луна. Скоро щеше да язди заедно със своя крал и с норвежкия вълк и тогава щеше да наблюдава внимателно двамата и да търси опасността, която не можеше да предвиди.