Хедър Греъм
Златната невеста (13)

Дванадесета глава

През първата седмица, която Иърин прекара като кралица на Олаф в Дъблин, отчаянието не я напускаше почти никога. Олаф престана да я предизвиква и я заговаряше само когато искаше да я натовари с някакво задължение. Тя правеше всичко възможно да го дразни. Дрехите, които трябваше да се кърпят, отиваха в ръцете на други жени. Когато я изпращаше в кухнята да донесе нещо за ядене или ейл, тя се преструваше, че забравя. Съпругът й все още се владееше, но Иърин почти физически усещаше как гневът му нараства. На желанието й да има собствена спалня бе отговорено с твърдо „не“. Той искаше да я има до себе си, за да я държи под око. Скоро Иърин започна да страда от безсъние, защото близостта на голото му тяло беше силно обезпокояваща.

Една нощ тя потъна в неспокойна дрямка и сънува един прекрасен ирландски воин, който идваше да я спаси. Мъжът на мечтите й не можеше да бъде никой друг, освен Фенен. Ала когато се събуди треперейки, Иърин с ужас осъзна, че косите на героя й бяха златни, а очите му сияеха в северно синьо.

След първите дни, прекарани сред стените на Дъблин, тя успя да избяга от бдителността на Мойра и от многобройните си задължения и тръгна да разглежда града. Дървените тротоари я изненадаха, също както и редиците ниски, покрити със слама къщи — някои от камък, други дървени. Между жилищните сгради бяха разпръснати всевъзможни дюкянчета и работилници. Многообразието на стоките, които се предлагаха, беше учудващо. Отвъд източната стена се простираха обширни ниви и ливади, по които пасеше добитък. Иърин се загледа с копнеж над непреодолимите стени и чу конския тропот едва когато ездачът спря точно зад нея.

Тя се обърна стреснато и се озова срещу подигравателния поглед на мъжа си.

— За бягство ли мечтаеш? — попита той.

Иърин уплашено се отдръпна от едрия, танцуващ вран кон.

— За съжаление то ще си остане само мечта.

Олаф протегна ръка към нея.

— Ела, става късно. Ще се приберем заедно в къщи.

— Благодаря, предпочитам да повървя.

— Не ме е грижа какво желаеш.

Без да й даде възможност да се възпротиви, Олаф я вдигна на седлото и я настани пред себе си. За кой ли път близостта му я смути. Топлият му дъх в тила й, мускулестите гърди, притиснати до гърба й — това беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Какво щастие, че си научила езика ни.

Иърин не разбра дали съпругът й отново не й се подиграваше, затова отговори безизразно:

— Ти също владееш ирландския език. Значи и аз имам основания да се радвам.

— Когато си решил да завладееш една страна, трябва да си в състояние да говориш с жителите й.

— Прав си. Ирландците също трябва да изучат езика на натрапниците, за да узнаят колкото се може повече за тях.

Олаф тихо се изсмя.

— Ти си умна жена, Иърин Мак Ейд. Знаеш ли и други езици?

— Латински и езика на франките.

— Прекрасно! Би трябвало да започнеш да ме учиш на латински. Много ми се иска да знам повече за бога, на който се кланят ирландците.

Двамата стигнаха парадния вход на кралската резиденция и Иърин побърза да скочи от коня, преди Олаф да е слязъл и да й е помогнал.

— Ако искаш да научиш нещо за християнския Бог, най-добре е да се обърнеш към сестра ми Биди. Тя е много по-близо до него от мен. — С тези думи тя се обърна и се втурна вътре, следвана от гръмкия смях на мъжа си. О, как го мразеше. Този проклет викинг, който смееше да й се подиграва, а тя — гордата принцеса на Тара — бе принудена да му се подчинява!

Заслепена от гняв, тя се втурна като вихър нагоре по стълбата и се сблъска с някакъв мъж. Отстъпи назад, за да се извини, и се озова лице в лице с Фенен Мак Кормак.

— Иърин! — прошепна смаяно младежът. — Знаеш ли откога се опитвам да ти поговоря насаме! — Той сложи ръце на раменете й. — Знам как страдаш. Не мисли, че съм те забравил. Скоро ще те освободя, макар че още не знам как.

— О, Фенен — прошепна горчиво Иърин, — ти нищо не можеш да направиш! По закон аз съм съпруга на Олаф. — Мечтата за бягство щеше да си остане само мечта. Тя не можеше да позволи нови кръвопролития. Затова се усмихна тъжно на Фенен и погледна дълбоко в сериозните му кафяви очи. Не, тя не го обичаше, както той нея, макар че го ценеше извънредно много. Не биваше да събужда в сърцето му напразни надежди. Не можеше да го изложи на опасност. — Върви си! — помоли тихо тя. — И бъди предпазлив…

— Никога няма да те оставя в ръцете на този северен варварин…

— Той не е жесток човек — чу се да отговаря Иърин и са зарадва, че е имала сили да признае истината. — Аз не се оплаквам, Фенен. Трябва да приемем нещата такива, каквито са.

— О, Иърин… — Внезапно мъжът се скова и погледна над рамото й.

Още преди да се е обърнала, Иърин знаеше какво ще види.

Олаф я беше последвал. Сега стоеше само на крачка от тях и по лицето му не трепваше нито мускул. Господи, дали беше чул разговора им? В сърцето й пропълзя леден страх. Ала мъжът й се приближи, без да бърза и без да покаже дали е подслушвал.

— Милорд Конаут — проговори учтиво той, посегна към ръката на Иърин и я издърпа по-далеч от ирландския крал. — Бихте ли ни извинили? Имам да обсъдя някои неща със съпругата си.

Фенен кимна безмълвно и отстъпи назад. Героят на сънищата ми, каза си горчиво Иърин. Защо и най-смелите бойци треперят пред Вълка?

Ръката на Олаф обхвана китката й със спокойна сила и я поведе към брачните покои.

— Какво желаеш да обсъдим? — попита делово Иърин, когато я пусна.

Олаф се облегна на вратата и небрежно скръсти ръце пред гърдите си.

— Желая да не те заварвам повече в прегръдките на този ирландски крал.

— Не съм била в прегръдките му! — възрази сърдито тя.

Ала викингът махна нетърпеливо с ръка и макар че не повиши глас, Иърин потрепери от ужас.

— Ако желаеш дълъг живот на галантния си сънародник, не допускай да те заваря още веднъж насаме с него.

Иърин вирна гордо брадичка.

— А аз смятах, че като кралица на Дъблин съм задължена да се отнасям дружелюбно не само към норвежките, но и към ирландските благородници.

Устните му се опънаха в тънка усмивка. Той въздъхна, отправи се към леглото, хвърли се върху меките завивки и скръсти ръце зад главата си.

— Ела тук.

— Както желаеш. — Тя отиде до леглото, но спря на крачка от него.

— Ела при мен, Иърин — заповяда дрезгаво мъжът.

Младата жена видя студения пламък в очите му и отговори едва чуто:

— Не искам.

— Ти непрекъснато забравяш колко отстъпки ти правя. Седни най-после при мен! Или искаш да приложа сила?

Макар и неохотно, тя се отпусна на леглото и Олаф продължи вече по-спокойно:

— Когато мъжът занемарява жена си, това може да я подтикне към изневяра или към постоянни караници. Не искам нищо друго, освен да живея в мир с теб, Иърин, но както изглежда, с това съм ти оказал лоша услуга…

Стресната до дън душа, Иърин го прекъсна:

— Не! Разбира се, че не!

Протестът остана без последствия. Олаф я привлече в обятията си, обърна я така, че тя се озова под него, и макар Иърин отчаяно да мяташе глава насам-натам, не можа да му се изплъзне. Той притисна устните си в нейните, пръстите му се заровиха в меките й коси и я задържаха здраво. Когато юмручетата й забарабаниха по гърдите му, обхвана с другата си ръка китките й.

Устата на Олаф пареше като огън и макар че Иърин се отбраняваше с всичка сила, горещината се разля по цялото й тяло и отслаби съпротивата й. Езикът му си проправи път между устните й и започна да изследва всяко ъгълче на устата — огнен и все пак нежен. Иърин имаше чувството, че лети към никога невиждана пропаст. Олаф вече не стискаше тила й. Пръстите му милваха бузата й, после се спуснаха към врата и гърдите.

В следващия момент обаче мъжът й се изправи. Иърин го изгледа смаяно, когато по устните му се изписа студена усмивка и върхът на пръста му помилва влажните й устни.

— Сигурен съм, че от днес нататък ще изпълняваш нарежданията ми с малко повече готовност, скъпа ми съпруго. И ще премисляш по два и по три пъти, преди да полетиш в прегръдките на друг мъж — все едно норвежец или ирландец. Защото тогава ще реша, че се чувстваш изоставена, и ще се видя принуден да потърся лек за болката ти.

Как хладно и безстрастно разговаряше с нея, макар че само преди миг разгаряше в тялото й буйни пламъци… Унизена до дън душа, Иърин избягна погледа му. Пламенната целувка беше само урок — предаден й от мъж, който разбираше от любовното изкуство, като спомен за властта, която той имаше над нея. Ако продължаваше да се съпротивлява, щеше горчиво да съжалява. Само това беше искал да й докаже с целувката си.

Безсрамната му ръка все още почиваше върху гръдта й. Заслепена от гняв, Иърин замахна да го удари, но железните му пръсти веднага се сключиха около китката й.

— Ти си или най-смелата, или най-глупавата от всички жени, които съм срещал — изфуча ядно мъжът. — Никога ли няма да се научиш? Я да видим — ще те заваря ли още веднъж в интимно усамотение с краля на Конаут?

— Не! — изсъска тя. — Онова, което ми причиняваш, е кръст, който трябва да си нося сама. Не искам други да страдат или да умрат заради мен.

Тя понечи да се изплъзне изпод него, но Олаф нямаше намерение да я пусне.

— Искам да ти кажа само едно — нямам намерение да се отнасям към теб като към пленница. Ако обаче не престанеш да се дърпаш като зверче, ще бъда принуден да прибягна до по-строги мерки. Не бихме ли могли да стигнем до някакво съгласие?

— Искаш да кажеш, да направим компромис? — попита горчиво тя.

— Точно така.

Най-после се отмести малко настрана и Иърин можа да стане. Събра остатъците от достойнството си и закрачи към вратата.

— Е, добре, викинге, нека сключим примирие. Ала според ирландските закони аз имам право да поискам развод.

Тя изскочи бързо навън и затвори с трясък тежката дървена врата. Беше толкова хубаво поне веднъж да има последната дума.

 

 

Иърин се хвърли в работа и голямото домакинство вървеше безупречно. Фрейда и Риг я подкрепяха на всяка крачка и Иърин ги обикна с цялото си сърце. Сигурна в уменията си, тя избираше всеки ден месото за вечеря и съставяше менюто. Скоро се научи да подрежда гостите си така, че нито ирландските лордове, нито норвежките благородници да се чувстват засегнати. В слънчевата стая на жените напрежението между ирландките и норвежките постепенно отслабна. Вече не се чувстваше толкова самотна, но фактът, че Мойра продължава да се държи на заден план, не преставаше да я смущава. Не искаше да вижда в нейно лице просто слугиня. Ала не можеше да я принуди да се държи като господарка и може би да й създаде трудности със Зигурт.

В началото всичко вървеше гладко. После положението внезапно се влоши. Иърин скоро разбра, че някои от кухненските слуги се противопоставят на нарежданията й, защото Магийн им заповядва противното. Когато един ден влезе в слънчевата стая, за да обсъди проблема със сестра си Биди, чу прикрито шушукане:

— Колко жалко… Кралицата толкова се старае…

— Ако беше норвежка, би било разбираемо, че Магийн се държи като…

— На него му е все едно. Щом не предприема нищо… — Чу се тихо хихикане.

— Бедното момиче! Дъщерята на Ейд, принцесата на Тара, да падне толкова ниско…

— Гренилда никога нямаше да го допусне…

Иърин се облегна на тапицираната стена и усети лудото биене на сърцето си. О, Господи, нима из целия дворец говореха за нея! Тези жени бяха безмилостни! Но какво можеше да направи, след като нямаше власт в собственото си домакинство… Дори Олаф не можеше да я унижи толкова, колкото жените с приказките си. А тя правеше всичко възможно да свикне с новия си живот…

Сега вече край, закле се тържествено Иърин. Вдигна високо глава, излезе с решителни крачки от слънчевата стая и се затвори в покоите си. През остатъка от деня занемари задълженията си и седя неподвижно до прозореца. Видя как Олаф и хората му работеха на полето. Братята й също бяха с него, даже Грегъри, когото не бе виждала след пристигането в Дъблин. Братовчед й, с когото бяха минали през ада и който се беше бил под нейна команда, сега беше привърженик на Вълка, който бе обещал да му върне Клонтайърт — разбира се, щом Грегъри стане достатъчно силен, за да задържи владението си.

Когато започна да се стъмва, в стаята влезе Мойра и веднага напомни на Иърин, че е време за вечеря в голямата зала.

— Не ми е добре — отговори Иърин. — Бъдете така любезна да ме извините пред Олаф.

Мойра я изгледа стреснато.

— Но вие трябва…

— Мойра! — За пръв път в гласа на Иърин зазвучаха заповеднически нотки. — Вече ви съобщих желанието си.

Тя беше убедена, че Олаф изобщо няма да забележи отсъствието й. В най-лошия случай щеше да дойде и да я наругае. А щом дойдеше при нея след вечеря, тя щеше да му поиска сметка за поведението му. Не й позволяваше да размени нито дума с Фенен — а през това време открито са забавляваше с Магийн и й позволяваше да унижава достойнството на жена му.

За нейна изненада Олаф нахлу в стаята само след няколко минути. Като видя бесния гняв в очите му, Иърин почти съжали за дързостта си, ала побърза да прогони страха и се въоръжи срещу нападението му.

— Ти какво си въобразяваш? — изсъска ядно мъжът.

Въпреки обзелото я напрежение, тя успя да се усмихне меко, дори безгрижно.

— Не държа особено да седя на една маса с курвата ти.

— Какво?

— От днес нататък няма да ти правя компания в залата. Аз съм принцеса на Тара. Ти поиска да водя домакинството ти и аз го сторих, за да изпълня споразумението, което си сключил с баща ми. Ала от този миг нататък няма да си мръдна и пръста, докато позволяваш на курвата си да ме прави смешна в очите на хората.

Когато Олаф избухна в луд смях, Иърин се обърка напълно.

— Ще слезеш с мен в залата.

— Само ако ме отмъкнеш насила. А в залата ти седят достатъчно ирландци, които ще защитят правата ми. Сигурна съм, че дори сред собствените ти приближени има мъже, които са на мнение, че съпругата заслужава уважение.

Викингът сложи ръце на хълбоците си и наклони глава.

— Ти май забравяш кой е господарят тук.

— Не, Олаф — отговори хладно Иърин. — Това никога няма да забравя.

Гневът му се беше изпарил. Сините очи замислено оглеждаха лицето й. Какво ставаше с тази жена? Той правеше всичко възможно, за да й помогне, искаше тя да свикне колкото се може по-скоро с новия си живот, подминаваше с мълчание постоянните й насмешки и не искаше почти нищо от нея. Защо не беше осъществил съпружеските си права? Тя беше най-красивата жена, която бе срещал, очите й бяха зелени като обширните ирландски поляни, а златните искри в тях бяха като капчиците роса по тревата. Чертите на лицето й бяха безупречни, тялото й беше добре оформено, със съвършена кожа, меко и все пак силно, създадено само за любов. Въпреки това той не я беше докоснал, макар че тя го предизвикваше повече от всяка друга жена в живота му. И защо? Отговорът беше много прост. Тя се отвращаваше от него, а той беше обичал друга жена — Гренилда, и не можеше да я забрави.

Все пак Иърин беше негова кралица и трябваше да изпълни дълга си.

— Ако искаш да те замъкна със сила в залата, ще изпълня желанието ти — заяви провлечено той.

— Прави, каквото щеш! — изфуча като тигрица Иърин и избяга от другата страна на леглото. — Даже да ме пребиеш, ще продължа да изпълнявам домакинските си задължения само когато покажеш на твоята блудница къде й е мястото.

Без да каже дума, Олаф тръгна към нея и тя се отдръпна назад, докато раменете й докоснаха стената.

— Не! — изпищя тя, когато Олаф посегна към нея, сграбчи кичур коса и го дръпна с все сила. Ала Иърин се надигна и така здраво захапа рамото му, че мъжът остро си пое въздух и я пусна. Очите му се присвиха в гневни цепки.

— Направи за принцесата от Тара поне онова, което би направил за метресата си, за онази руса викингска вълчица! — изсъска като змия тя.

Още преди да е изрекла докрай тези думи, й се прищя да ги върне назад. Никога преди това не беше виждала този бесен гняв в очите на Олаф. Той вдигна ръка, силен удар улучи бузата й и я отхвърли към леглото. Главата й забуча, парещата болка предизвика сълзи в очите й. Как да намери сила, за да се предпази от грубостта му? Не стана нужда да го прави. Олаф излезе от спалнята и не се върна повече.

 

 

На сутринта Риг й донесе чиния с прясно изпечен хляб, пушена сьомга и сирене. Първо му направи впечатление бледото й лице, после видя червените ивици на едната й буза и сведе глава, изпълнен с възмущение. Години наред служеше на Олаф и сега не можеше да одобри поведението му. Той, който се отличаваше с милостиво и великодушно сърце, се беше отнесъл жестоко с красивата си съпруга! Един ден щеше да каже на Вълка какво мисли за постъпката му, дори ако се изложеше на опасност да си навлече гнева му.

Иърин се усмихна и се опита да прикрие зачервената си буза с гъстата черна коса. За съжаление не успя, поне не изцяло. Риг отнесе чинията до леглото и скрито огледа раната. Не беше чак толкова лошо. До следобед червените ивици щяха да изчезнат.

— Както виждам, все още се чувствате зле — проговори с поклон той. — Ще се погрижа никой да не ви смущава.

— Благодаря ви, Риг. Най-добре е да остана в леглото.

Дребосъкът вдигна донесения рог и наля прясно краве мляко в чашата й.

— Искате ли да ви разкажа за нашите богове, за да убием малко времето? — Без да чака отговор, той продължи: — В началото имало само дълбока пропаст на име Гиннунгагап. Постепенно от двете й страни възникнали два свята — Нифлайм, царството на мрака, и Муспелайм, където владеели топлината и светлината. Там, където се срещнали, израснал животът в лицето на великана Юмир. Юмир създал от лед една крава, нарекъл я Аудимбла и се хранел с млякото й. Тя започнала да лиже леда и създала първото човешко същество — Бури. Юмир създал мрачни, зли великани, а от Бури се родил Бор, бащата на Один, първия ни бог. Синовете на Бор убили Юмир и Один се заел да направи земята. Кръвта на Юмир се превърнала в реки, плътта му станала земната кора, от крайниците му се издигнали планини. А Муспелайм дарил светлина. После синовете на Бор създали първия мъж и първата жена, като вдъхнали живот на две дървета. Нарекли ги Аск и Ембла. Човекът населил земята и заживял в една крепост, построена от веждите на Юмир. Името й било Мидгард.

Иърин се засмя.

— Значи хората са създадени от дърво?

— О, да! — Риг тичаше насам-натам и все намираше какво да пипне в подредената стая. — Ала великаните още не са умрели. Един ден ще се опълчат срещу боговете. Суртур охранява Муспелайм с огнен меч и в деня на загиването на света — Рагнарьок — той ще се възправи срещу боговете.

Иърин изненадано вдигна абаносовите си вежди.

— Наистина ли боговете и светът ще загинат?

— О, да — отговори ухилено Риг. — И не. За Рагнарьок ще ви разкажа друг път. Днес е достатъчно да запомните три божества: Один е бог на войната, на мъдростта и на изкуствата. Със своите валкири той избира героите, които загиват на бойното поле. Тор също е бог на войната, а Фрейа и брат й Фрейр са божества на плодородната земя. Твърди се, че фигурката на богинята, изрязана от дърво, благославя брака с много деца…

— О… — Иърин се надигна и отмести недокоснатата си чиния. — Много ви благодаря, Риг, но не мога повече. Иска ми се да поспя малко.

Риг съжали, че го отпратиха толкова бързо. Все пак беше успял да я развесели. Къде беше сгрешил? Той излезе от покоите с мрачно лице, проклинайки глупавия Олаф, който бе завладял най-красивата кралица на Ирландия, а сега злоупотребяваше с нея.

Иърин не беше затворила очи през цялата нощ и сега копнееше за сън и почивка. Искаше да избяга от нерадостните си мисли, поне за известно време. Беше толкова изтощена, че много скоро потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, беше възвърнала силите си. Докосна бузата си и облекчено установи, че подутината и следите от пръстите му са изчезнали. В очите й отново нахлуха сълзи. Как да се брани срещу силата на Олаф? Беше го заплашила със законите на Брехона, но много добре знаеше, че те не могат да й помогнат. В Ирландия мъжете и жените, даже най-нископоставените слуги, можеха да откупят свободата си. Брехонът разрешаваше дори на селянката да извика мъжа си пред съдията. Онези, които заемаха по-високо обществено положение, можеха да се обърнат към най-висшата власт. А Иърин, кралицата на Дъблин, беше лишена от възможността да се защитава. Можеше да излезе единствено пред господаря на града — а това беше собственият й съпруг. Това, разбира се, беше безсмислено!

Естествено беше Олаф да очаква от жена си послушание. Но нима трябваше да му позволява да я бие? Защо беше побеснял от гняв? Тя бе споменала Гренилда просто така, без да мисли, не беше имала намерение да го обиди. Още преди години тази жена бе завоювала неохотното й уважение. След смъртта й Олаф беше престанал да се интересува от жени — освен от услужливата Магийн, която си позволяваше да си придава важност в дома на любовника си и подкопаваше авторитета на законната съпруга.

На вратата се почука. Влезе Биди, придружена от една норвежка на име Зирган, която още от първия ден се беше отнасяла с Иърин по-любезно от останалите. Тя се ползваше с особеното благоволение на монахинята, защото беше въодушевена от християнския Бог. Това изглеждаше доста странно, защото Зирган беше омъжена за Хейдл, един от най-кръвожадните викингски воини.

Всички норвежци бяха известни като смели бойци, но берзекерите, наречени така по името на митични скандинавски същества, бяха особен род хора. По време на бой те ревяха и ръмжаха като зверове, заплашваха противника с трескаво светещи очи и чупеха зъбите си, хапейки бясно щитовете си. Иърин не разбираше как меката Зирган понася съвместния живот с един такъв мъж. Вероятно преди всяка битка се надяваше, че ще е последна за съпруга й.

— Разтревожих се за теб, мила сестро — промълви Биди, изтича към леглото и улови ръката на Иърин. — Ако все още се чувстваш зле, трябва да открия причината за неразположението ти и да го излекувам.

Иърин се постара да се усмихне убедително.

— Вече съм много по-добре. Скоро ще стана.

Монахинята се обърна облекчено към вратата, където чакаше Зирган. Очевидно Биди не само се радваше на оздравяването на сестра си. Тя имаше нужда от помощта й, за да реши проблем, с който не бе успяла да се справи сама.

— Зирган иска да говори с теб — обясни тя и Иърин изгледа любопитно норвежката.

— Как бих могла да ви помогна?

Русата жена пристъпи към края на леглото и Иърин забеляза тревожно смръщеното й чело. Тя не беше в първа младост, но чертите на лицето й бяха все още красиви.

— Толкова ме е страх за Мойра — започна с неудобство тя. — Тя живее отдавна при нас и ден след ден понася търпеливо нелюбезното държание на някои от сънародниците ми. Ала днес, когато Гундред я наруга заради един неправилно поставен стан, Мойра избухна в сълзи и избяга от слънчевата стая. Гундред е зла жена. Много ме е страх за Мойра, защото тя е от най-добрите ми приятелки.

Иърин слушаше смаяно. Значи наистина имаше достойни за обич норвежци — Риг, Фрейда, а сега и Зирган.

— Много ви благодаря, че ме уведомихте. Ще поговоря с Мойра и ще видя с какво мога да й помогна.

Монахинята въздъхна успокоено, после махна с ръка на Зирган и двете излязоха от стаята. Иърин стана, изми се и се облече. Не знаеше къде да търси Мойра, затова повика Риг и му заповяда да я намери.

Само след минути Мойра влезе в покоите й със зачервени от плач очи и побърза да се извини:

— Простете, че не дойдох още сутринта, но Риг ми обясни, че се чувствате зле и не желаете да ви смущават. Как сте сега?

— По-добре, благодаря. Повиках ви, защото искам да разбера какво ви потиска.

Долната устна на Мойра потрепери.

— Нищо ми няма. Мисля, че просто съм преуморена.

Иърин улови ръката на сънародницата си, отведе я до леглото и я накара да седне.

— Моля ви, Мойра, доверете ми се! Чух, че Гундред се отнесла нелюбезно с вас. Моята задача е да пазя мира в този дом, затова трябва да узная какво ви измъчва.

Мойра избухна в плач.

— Очаквам дете! — прошепна през сълзи тя и Иърин я прегърна утешително. — И не искам то да се роди извънбрачно, все едно ирландско ли е или норвежко. Така и двата народа ще го презират.

Иърин помилва безпомощно косите й.

— Никой няма да презира детето ви, мила, имате обещанието ми. Ще помоля Олаф да ви изпрати в Тара, при баща ми. Там живеят много млади мъже, загубили семействата си във войната, и Ард-Рий лесно ще намери за кого да ви омъжи. Сигурна съм, че всеки ирландец ще приеме с обич и вас, и детето. Не позволявайте на Зигурт да ви докосва повече. Той е едно норманско чудовище и…

Тя млъкна смутено, защото Мойра внезапно избухна в истеричен смях, макар че по страните й продължаваха да се стичат сълзи.

— О, Иърин, Бог да ви благослови, но аз не мога да оставя Зигурт. Аз обичам това норманско чудовище! Само ме е страх за бебето…

Иърин се изправи и с усилия си пое дъх.

— Ако обичате Зигурт и носите под сърцето си неговото дете, той трябва да се ожени за вас.

Мойра отговори през плач:

— Той ме желае, знам, но никога няма да се ожени за ирландка. Тъй като не е крал, няма нужда да се съюзява с когото и да било.

Иърин не можеше да приеме такова възражение.

— Останете тук. Ей сега ще се върна. И тогава ще започнем да се готвим за сватба.

Тя излезе от покоите си гордо изправена и Мойра се загледа страхопочтително след нея, без да знае, че господарката й се пита със страх откъде се е взела тази увереност в сърцето й. Иърин можеше само да се надява, че ще стане чудо, което ще й позволи да изпълни обещанието ся.