Хедър Греъм
Златната невеста (11)

Десета глава

Иърин се пробуди бавно от неспокойния си сън. Ръцете я боляха, чувстваше се много зле.

Нямаше нужда да размисли, за да разбере къде се намира и защо китките й са изтръпнали. Все още беше вързана за стълба на леглото. А викингът до нея си спеше тихо и мирно, притиснал златната си глава до гърдите й, преметнал ръка през кръста й.

Как да се изплъзне от тази твърде интимна поза? Иърин огледа внимателно ръката, която почиваше върху хълбока й. Може би щеше да успее да се отмести настрана… Тя обърна поглед към лицето му и бузите й пламнаха от срам. Олаф беше буден. Сините му очи издаваха колко е развеселен от неудобното й положение. Устните му се разтегнаха в усмивка и Иърин бързо отмести поглед към красивите ленени завеси, които обграждаха резбованото легло.

— Прощавай — извини се подигравателно мъжът. — Май те притесних с близостта си. Веднага ще се погрижа да оправим тази работа. — Той свали ръка от хълбока й и дългите, грапави пръсти се плъзнаха възбуждащо бавно по корема й. Иърин спря да диша, за да се пребори с издайническото треперене на тялото си.

Тя преглътна мъчително и проследи как пръстите му направиха кръг около пъпа й, после се изкачиха към гръдта й и бавно се сключиха около твърдото хълмче. Палецът му помилва розовото връхче и по тялото на Иърин се разля гореща вълна. Това беше нещо, неизпитано досега. Тя вече не можеше да потиска треперенето си. Паренето, което й причиняваше интимната милувка, я уплаши. Тя затвори очи и простена, преди да е успяла да се удържи:

— Моля те…

За нейно облекчение Олаф веднага престана да я измъчва. След малко тя събра смелост и вдигна натежалите си мигли. Подпрян на лакът, викингът се усмихваше и я наблюдаваше със странна настойчивост.

— Значи не си била чак толкова студена. Много добре. Може би някой ден ще заживеем в мир.

Без да го погледне, Иърин помоли:

— Би ли ме отвързал?

Олаф се надигна, за да изпълни молбата й, и тя отново затвори очи, за да не вижда силното, загоряло от слънцето тяло.

Олаф развърза кожения колан и ръцете й паднаха безсилно върху завивката. Иърин отвори очи и започна да разтрива зачервените си китки.

— Защо ме мразиш толкова? — попита внезапно мъжът и в гласа му прозвуча напрежение.

— Първата ни среща не беше особена радваща. Би трябвало да разбереш чувствата ми.

— Не. Когато ме намери край потока, ти реши да ми помогнеш — докато ме позна. Е? Защо ме мразиш?

— Защото уби леля ми! — изсъска ядно тя.

Изненадата, изписала се по непроницаемото му лице, я смути до дън душа.

— Никога не съм убивал жена — отговори твърдо той.

Сълзите отново заплашваха да рукнат по лицето й. Но той не биваше да ги види.

— Кралят на Клонтайърт беше мой чичо, а Бриджит беше кралицата му.

Олаф стана от леглото и повтори хладно:

— Никога не съм убивал жена. Не позволявам и на хората си да го правят.

— Разбира се, че не — потвърди горчиво Иърин. — Твоите воини не прерязват гърлата на жените. Те само се нахвърлят върху тях като зверове и злоупотребяват с тях дотогава, докато нещастниците започнат да призовават смъртта.

— Очевидно са ти наговорили куп лъжи — отвърна безизразно мъжът.

— Лъжи? — Гневът й избухна с такава сила, че тя забрави голотата си и скочи на крака. — Много добре знам какво правят викингите. Видях ви със собствените си очи, защото бях в Клонтайърт.

— Аз не съм убил леля ти — подчерта мрачно Олаф.

— Е, да, но тя се самоуби, като те видя да идваш… — Иърин притисна ръка към гърлото си. — Освен това видях как мъжете ти се нахвърлиха върху Мойра — а тя е жена, която познавам добре.

— Мойра? — Олаф помълча малко. — Не съм докосвал тази ирландка, кълна ти се. Ако наистина си била в Клонтайърт, трябва да си го разбрала. — Нима Иърин го смяташе способен да посегне на изплашена, пищяща жена, когато Гренилда беше още жива? Не, той никога не би направил такова нещо.

— Възможно е да не си бил между онези кучета, които изнасилваха беззащитните жени, но градът беше опустошен по твоя заповед. Бедната Мойра беше изнасилена от твоите хора!

— Кралят на Клонтайърт можеше да се предаде — отвърна нетърпеливо Олаф. — Тогава всички градски жители щяха да бъдат пощадени. При всяка битка има мъртви и ранени и за нещастие невинните са тези, които най-често страдат. Така върви животът открай време.

— Значи чичо ми е трябвало да се предаде? — попита раздразнено Иърин. — Клонтайърт беше негов и…

— … и беше завладян от по-силния. Това също е част от световната история.

— А когато един срещу друг се изправят еднакво силни мъже? — попита предизвикателно тя.

— Тогава се правят компромиси — отговори небрежно той. — Както аз постъпих с баща ти.

— Не забравяй никога тези последни думи. Сключил си съюз с баща ми, не с мен. — В този миг на вратата се почука и Иърин млъкна уплашено.

— Влез! — извика с отсъстващ вид Олаф, без да се съобразява, че жена му е гола. После посегна към един чаршаф и го уви около хълбоците си.

Иърин пламна от срам и се скри под кожените завивки. В стаята влезе дребен възрастен мъж. Той се поклони, после удостои Иърин с такава неустоимо дяволита усмивка, че против волята си тя й отговори.

— Банята ви е готова, господарю Олаф — обяви тържествено той.

— Нека я донесат.

Дребосъкът отстъпи настрана и двама слуги довлякоха в стаята голяма метална вана. Следваха ги няколко изчервени момичета, които носеха ведра с топла вода. Никоя не посмя да погледне Иърин или Олаф, макар че с мъка удържаха хихикането си. Дребният мъж постави на скрина до вратата няколко стъклени шишенца.

— Да ви помогна ли, господарю?

— Не. — Вълка се обърна към жена си. — Иърин, това е Риг. Той ще бъде винаги на твоите услуги.

— О, да, господарке — потвърди усърдно мъжът. — Когато се нуждаете от нещо, трябва само да ме повикате.

— Благодаря — промърмори Иърин и притисна кожите до гърдите си.

Дребосъкът се поклони дълбоко и изскочи от стаята.

Олаф отпусна чаршафа и влезе във ваната, сякаш бе забравил присъствието на Иърин. После затвори очи и въздъхна облекчено.

Иърин почака малко, после решително скочи от леглото, изтича към своя скрин и затърси някакви дрехи. Убедена, че мъжът й няма да й обърне внимание, тя навлече лека долна риза и в този миг гласът му я стресна.

— Ела тук! — заповяда Олаф. — Искам да ми измиеш гърба.

— Няма да го направя! — отговори възмутено тя, ала веднага съжали за отказа си, защото мъжът й се надигна и закрачи застрашително към нея. От тялото му се вдигаше пара. Макар че нямаше къде да бяга, Иърин се обърна, но ръцете му вече бяха върху раменете й.

Олаф я обърна грубо към себе си и я притисна към мокрите си гърди.

— Ти наистина поставяш търпението ми на сериозно изпитание, Иърин. Когато бях тежко ранен, ти доставяше дяволска радост да ме измъчваш по най-жесток начин — макар през цялото време да твърдеше, че варваринът съм аз. А сега си въобразяваш, че ще ти позволя да проявяваш непослушание. Като се имат предвид обстоятелствата, трябва да признаеш, че проявявам твърде голяма отстъпчивост към принцесата от Тара. Смятам обаче, че е дошло времето да си изясним нещата, преди да съм се отказал от решението си да бъда мек и добър с ирландците. Ожених се за теб само по политически причини. Бъди покорна, не се мяркай много пред очите ми, прави каквото пожелая — и никой няма да те закача. Ти си само инструмент на компромиса, за който вече говорихме, колкото и да не ти харесва този факт. Ако продължаваш да се държиш като злобно зверче, ще прекарваш дните и нощите си вързана. Проумя ли най-сетне? Уверяват ме, че ирландският ми е доста разбираем.

Иърин потрепери в тънката си риза, която Олаф беше намокрил. Господи, как мразеше да отстъпва! Как се отвращаваше от грубата сила, срещу която беше безпомощна! Макар да беше силна жена, опитна във военните упражнения — срещу Олаф тя не можеше да направи нищо. Безсмислено беше да се бори с тази арктическа вихрушка.

— Разбирам — процеди през стиснати зъби тя. — И ще измия проклетия ти гръб.

— Не, междувременно промених решението си. Искам да ме намажеш с благовонно масло.

Олаф се усмихна и посочи към скрина до вратата и Иърин потиснато се запита какво ли ново унижение й предстоеше. Викингът я пусна и посегна към голямата кърпа, за да се изтрие.

— Вземи шишенцето отдясно…

Иърин въздъхна дълбоко, сякаш имаше работа с неразумно дете, взе шишенцето и се върна при него. Знаеше, че мъжът й не я изпуска от поглед, и се постара да изобрази на лицето си досада.

— Моите братя-варвари ми донесоха тази есенция от едно пътуване в Южна Европа — обясни развеселено Олаф: — Ухае много приятно и действа отпускащо, особено когато нежни пръсти го втриват в мускулите. Чувствам се малко скован. Не е толкова приятно да прекараш нощта до жена, която гори от желание да те убие.

— Спа като пън! — изсъска ядно Иърин.

— Така ли? Въпреки това усещам болки в мускулите. — Той легна по корем на леглото. — Започваме ли?

Макар и неохотно, Иърин приседна до него, отвори шишенцето и изля малко масло на дланта си. После започна да разтрива широкия гръб и силните рамене. При това се отбраняваше отчаяно срещу изкусителния аромат, който я удари право в лицето.

Докато втриваше маслото в гърба му, тя неволно се възхищаваше на гладката бронзова кожа и твърдите мускули. Главата й се замая и тя бързо отдръпна ръката си.

— Готова съм.

Понечи да стане, но Олаф се обърна по гръб и я задържа. На лицето му отново се изписа подигравателна усмивка, която не стигна до очите му.

— Справи се отлично. Беше много приятно и бих желал да разтриеш и краката ми. — Лицето й пламна от гняв и в гласа му прозвуча недвусмислено предупреждение: — Радвай се, че не искам от теб нищо повече!

Иърин стисна здраво зъби, изля малко масло на единия му крак и започна да го втрива в коравата кожа. Не можеше да не забележи колко добре са оформени прасците му. Господи, защо милваше плътта, която презираше, защо я чувстваше толкова топла и силна, толкова смущаваща? Достигнала до коленете, тя спря и Олаф я изгледа укорително.

— Продължавай! Бедрата ми също имат нужда от масаж.

— Не!

— Скъпа съпруго, не забравяй, че трябва винаги да се подчиняваш на желанията ми!

Иърин пое дълбоко дъх и започна да масажира бедрата му. Внезапно Олаф се отмести настрана и ръката й неволно докосна члена му, който веднага се събуди за живот и започна да пулсира.

Иърин се стресна, но бързо се овладя и продължи да разтрива хълбоците и плоския корем, сякаш нищо не се беше случило. Олаф се превиваше от смях.

Новото унижение беше непоносимо и Иърин не можа да устои на изкушението. Трябваше да му причини поне малко болка. Пръстите й се впиха болезнено в меката плът на корема и Олаф пое остро дъх.

— Внимавай. Иърин! — произнесе предупредително той. — Не прави нищо, за което после ще съжаляваш.

Иърин стисна до болка ръце в юмруци, за да удържи изгарящата я омраза. Мразеше него, но много повече мразеше себе си. Защо нямаше малко повече сила, за да има поне известни шансове за успех… Гласът на Олаф прекъсна нерадостните й мисли:

— Бъди нащрек, сладка моя! Сега си в моя власт, а аз вече не съм тежко ранен, нито упоен от спомена за битката и от претърпените страдания. Ако ми причиниш болка, ще ти се отплатя стократно.

Иърин с мъка потисна напора да го удари. Вместо това продължи да масажира гърдите му, след това се върна отново на бедрата. Преглътна мъчително, когато откри дългия бял белег и си припомни как жестоко се беше отнесла към безпомощния, тежко ранен мъж в гората. Е, все пак бе почистила раната и тя беше зараснала. Олаф трябваше да й благодари поне за лапата от глина и водни растения. Тя го подложи на ужасни мъчения, но го и спаси. Още тогава бе усетила обезпокояващото въздействие на мъжествеността му — а сега вече не понасяше докосването до голата му плът. Погледна го и рязко отдръпна ръцете си.

— Много ти благодаря — промълви подигравателно Олаф.

Иърин стана и бързо отиде до прозореца.

Този път Олаф не я повика да се върне. Тя му обърна гръб, но нямаше как да не чуе, че ходи из стаята и се облича. Сладкият дъх на сандалово дърво отново изпълни въздуха и тя неволно си каза, че този приятен, мъжествен аромат винаги ще й напомня за Олаф.

— Не искам да си нещастна — заговори сериозно мъжът. — Трябва само да разбереш, че нямам време да се тормозя с коварна, изпълнена с омраза съпруга. Нямам време да се занимавам и с дребнавата ти жажда за отмъщение. Съжалявам за смъртта на леля ти, но такива неща се случват във всяка война. Аз също съм воин, но мисля, че е дошло времето да престана да разрушавам и да започна да строя. Съдбата ни събра при достойни за съжаление обстоятелства и това е жалко. Ала сега си моя жена, моя собственост, и трябва да се примириш с участта си. Само тогава ще можеш да водиш мирен и спокоен живот.

— Аз съм родена в Ирландия. А според законите на Брехона една жена не може да бъде собственост на никой мъж. — В тихия й глас се бореха гордост и отчаяние.

Внезапно Олаф бе обзет от дълбока жалост — и от възхищение.

— Законите на Брехона не означават нищо за мен. Аз съм моят собствен закон. Въпреки това не искам да те нараня.

— Ако наистина желаеш да живееш в мир с мен, защо ме унижаваш по този начин?

— Странно е, че именно ти задаваш този въпрос. Ти ме унижи много по-лошо и продължаваш да искаш смъртта ми. Би трябвало да разбереш, че не можеш да постигнеш нищо срещу мен. Много хора не са доволни от съюза, който сключих с баща ти и ще нападнат Дъблин, ще нападнат ирландските градове ще подпалят нови войни. Безброй къщи ще станат на пепел и трябва да ги издигнем отново. Виждаш, че има много работа. Ако се опиташ да ми пречиш, аз ще те вразумя с цялата строгост, на която съм способен. — Той помълча малко и добави: — Ще заповядам на слугите да ти приготвят вода за къпане.

— Сестра ми… — започна Иърин.

— Ще я видиш по-късно — прекъсна я рязко Олаф. — Ще ти пратя една дама, с която съм сигурен, че ще се разбираш добре.

Иърин чу как вратата се затвори и се загледа с невиждащи очи през прозореца, разкъсвана между бесния гняв и смущението от факта, че Вълка се бе оказал цивилизован и разумен — а освен това извънредно силен и привлекателен.

На вратата се почука.

— Влез! — извика с отсъстващ вид Иърин, която тъкмо беше заета с мисълта как ще прекарва дните си в тази норвежка крепост.

— Аз съм, милейди, Риг. Носим ви вана и чиста вода.

Кръвта се качи в главата й, когато осъзна, че все още е облечена само в тънката риза. Ала дребосъкът не я погледна, а се разтича забързано из стаята и започна да дава нареждания на прислугата да изнесе ваната на Олаф и да внесе определената за нея.

— Повикайте ме, ако имате нужда от нещо, милейди.

— Да, Риг, много ви благодаря. — Тя му се усмихна, без да подозира, че си е спечелила първия приятел в чуждия Дъблин.

Откакто на сутринта бе видял красивите й, тъжни очи и милото, опънато от болка лице, сърцето на Риг се бе изпълнило с възхищение. Олаф е достоен за завиждане, реши слугата. Вярно е, че се ожени за нея само заради съюза с ирландците, но сега трябваше да разбере, че жена му е истински бисер.

— Дамата ей сега ще дойде — обяви тържествено той, поклони се и излезе от спалнята.

Слепоочията на Иърин пулсираха болезнено. Колко бързо се промени животът й… Само до преди ден беше живяла свободно и беше жадувала да отмъсти на мъжа, под чиято власт беше попаднала…

Е, Олаф поне не настояваше да осъществи съпружеските си права. Това щеше да бъде непоносимо. Защо, защо бе предизвикала така лекомислено съдбата си? Защо не се омъжи за Фенен? Сигурно щеше да намери радост в обятията му… Иърин затвори измъчено очи и призна, че целувките на младия ирландски крал никога не бяха предизвиквали в тялото й онова предателско треперене, което я завладяваше при всяко докосване на русия викинг. Това е само защото го мразя, втълпяваше си отчаяно тя. Треперя от страх и гняв, това е всичко.

Дали Олаф наистина беше решил да я остави на мира? Естествено той не я обичаше, но нали трябваше да задоволява мъжките си потребности? Внезапно тя изплака и закри очите си. Защо си въобразяваше, че една неопитна, девствена съпруга, връчена му от краля на ирландските крале, може да представлява някакво изкушение за него?

Сигурно имаше друга жена, която развличаше големия господар на вълците с любовното си изкуство. Това е много добре, каза си Иърин. Нека се забавлява на воля с блудницата си, само да ме остави на мира…

При тази мисъл тя намрази съпруга си по-силно от всякога. Някой ден щеше да избяга от този дом — но къде щеше да отиде? Не можеше да се прибере в Тара, при баща си, когото беше обичала с цялото си сърце и който й бе причинил това огромно зло. А майка й? Иърин копнееше болезнено за близостта на Мейви, за добротата й, за меката й вътрешна сила. Не, майка й не е знаела нищо за намеренията на Ард-Рий — за разлика от предателката Биди.

Потискайки с мъка сълзите си, Иърин свали тънката риза, влезе във ваната и уви косата си на тила, за да не я намокри. Най-добре засега да приеме нещата такива, каквито са. Ако продължаваше да си блъска главата, нищо чудно да загуби разума си.

На вратата се почука и само след миг се чу щракането на бравата. Иърин се обърна стреснато и се озова лице в лице с красива, усмихната жена.

— Мойра! — извика невярващо тя.