Кристина Дод
Вълнуващи нощи (27)

26

След полунощ не се случва нищо добро.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Оугли стоеше сам на терасата, настрана от другите. Слушаше пронизителното свирене, с което ракетите излитаха във въздуха, наблюдаваше сноповете червени и златни искри, които експлодираха високо в небето, след частица от секундата чуваше и трясъка от експлозията. Ръцете му бяха скрити дълбоко в джобовете на мундира, лицето му беше мрачно. Може би гневът му щеше да се уталожи, а може би и не, но в момента не мислеше за това.

Бе видял как Хепбърн и Валдемар препускат в луд галоп надолу по входната алея. Валдемар се изправи на седлото и извика тържествуващо — и тогава чашата преля. Оугли побесня. Достатъчно дълго си бе играл на добър човек. Беше позволил да бъде надвит от човека, когото мразеше повече от всички други хора на света, и сега искаше да набие някого. Да види как някой страда, как се гърчи от болки. В това състояние не би могъл да отиде при Бренда и да се прави на любещ съпруг. Не можеше и да се преструва на герой пред тълпата обожатели. Затова стоеше сам, настрана от всички.

Най-много го ядосваше фактът, че Хепбърн въобще не се притесняваше, задето началникът му си е присвоил геройствата му. За Хепбърн онова, което беше извършил през войната, беше само изпълнение на воинския дълг и му беше безразлично, че Оугли обира овациите, а той остава в сянка. Хепбърн искаше само свободата на Валдемар. И бе получил, каквото искаше, като едновременно с това бе накарал Оугли да се чувства жалък и незначителен. Тази аристократична свиня! Проклет да е! Дано се пържи в ада!

— И вие ги видяхте, нали?

— Какво? — При звука на женския глас в непосредствена близост Оугли се обърна рязко. Една от дебютантките бе дошла да му прави компания в усамотението. Как ли се казваше? Той смръщи чело, но не можа да си спомни името й.

Отново отекна гръм, по небето се посипаха зелени искри и Оугли се вгледа по-внимателно в бледото момичешко лице. А, да, това беше мис Тръмбл. Мис Лариса Тръмбл.

— Видях как тръгнахте след тях. — Гласът й беше носов и вибрираше от презрение. — Принцеса Кларис се измъкна първа от балната зала. Лорд Хепбърн я последва. Сигурно си мислят, че са ме заблудили, но са сбъркали. Видях ги тази сутрин, след като бяха прекарали нощта заедно.

— Какво? — Беше глупаво да повтаря една и съща дума. Колкото и да беше тромав, умът му съобрази, че мис Тръмбл му показва път, хвърля светлина върху нещо, което досега беше в мрак. — Лорд Хепбърн и принцеса Кларис са любовна двойка?

— Мислех си, че знаете. Нали за това ги последвахте?

Не. Последвах Хепбърн, за да му позволя да ме унижи. Разбира се, Оугли не изрече тази мисъл на глас. Но се запита какво би могъл да направи с информацията, която мис Тръмбл му даде с такава готовност. Как да я използва, за да си отмъсти?

След това щеше по най-бързия начин да се махне от Макензи Мейнър, защото Хепбърн със сигурност ще се втурне да го преследва.

— Принцеса Кларис доста се унижава, като спи с един обикновен граф, как мислите?

Мис Тръмбл се изсмя горчиво.

— Тя не е никаква принцеса, а най-обикновена търговка, която продава кремове и мехлеми на глупавите дамички. Тя…

Оугли я сграбчи за ръката и рязко я обърна към себе си.

— Какво казахте?

— Ау! По дяволите, причинихте ми болка! — Лариса буквално изпищя и няколко глави се обърнаха към тях. Оугли бързо пусна ръката й и промърмори някакво извинение.

— Обяснете ми какво казахте!

— Принцеса Кларис продава кремове и мехлеми… и пудри, с които дамите цапат бузите си… и тайнствени мазила за екзотичен поглед. Обзалагам се, че тази вечер всички дами в залата са се намазали с кралските кремове, за да изглеждат по-добре. Всички освен мен. — Младата дама неволно попипа грозната пъпка на челото си.

Очите на Кармен! Очите й бяха с друг цвят!

— Как мислите, принцесата може ли да се маскира, за да изглежда като друг човек?

— Никога не е говорила за такива неща, но сигурно може. Тази жена е майсторка на измамата. — Мис Тръмбл се ухили и добави злобно: — Тя е най-обикновена уличница, която се прави на принцеса. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че…

Оугли се отдалечи, без да си даде труд да я изслуша.

Кармен не миришеше на себе си. Истинската Кармен миришеше на пурите, които постоянно пушеше, от нея се излъчваше тежка, сладникава миризма на тютюн. Жената в кабинети на Хепбърн миришеше на свежи цветя и подправки.

Докато танцуваше с принцеса Кларис, бе харесал парфюма й. Жената, която се представи за Кармен, миришеше по същия начин.

Естествено! Кармен не беше тук. Онази жена не беше Кармен, а маскираната принцеса Кларис. Хепбърн го бе направил на глупак. Сигурно и сега се заливаше от смях. Смееше се, тупаше Валдемар по гърба и от очите му течаха сълзи от смях. Оугли прекоси терасата и се отправи към мястото, където стоеше принцеса Кларис. Хепбърн щеше да се върне чак утре — какъв късмет! Тогава нямаше да се смее. Хепбърн беше благородник и човек на честта. Със сигурност щеше да направи всичко, за да спаси любовницата си от отмъщението му.

Всъщност не! Оугли рязко промени курса и хукна към оборите. Можеше да направи нещо по-добро. Нали бе видял погледа на Хепбърн. Гордият аристократ обожаваше фалшивата принцеса, следователно Оугли трябваше да намери начин да я унищожи. Това не беше чак толкова трудно. Търговка, която се представя за принцеса. Със сигурност имаше хора, които й желаеха злото.

Трябваше бързо да намери поне един такъв човек.

 

 

Вече беше почти светло, когато Хепбърн и Валдемар стигнаха до кораба, с който Валдемар щеше да отплава от Единбург.

— Още не мога да повярвам, че успя — повтори за кой ли път Валдемар с обичайния си простонароден лондонски акцент. — Накрая все пак натри носа на стария негодник. И то как!

— Някой трябваше да го спре. — Хепбърн се чувстваше пиян от умора и щастие. Имаше чувството, че от раменете му е паднала огромна тежест. Че е свободен, най-сетне свободен. — Оказа се, че не е толкова трудно да го надхитрим. Имах чувството, че се бия с невъоръжен човек.

Двамата мъже се прегърнаха и избухнаха в смях.

— Ти умееш да си служиш с думите, трябва да ти се признае. — Валдемар пое дълбоко въздух. — Без принцесата нямаше да се справим, а аз не намерих време да й благодаря.

— Аз ще й предам благодарностите ти. — Стъпките им отекваха глухо по кея. Робърт гореше от нетърпение да се върне при Кларис и да й разкаже целия си живот. Представи си как шепне в ухото й, докато главите им почиват на възглавницата, а телата им са изтощени от удоволствието, което са си подарили.

— Трябва да й кажеш най-важното. Кажи й, че я обичаш.

— Какво? — Хепбърн се обърна рязко към приятеля си. — Какви ги говориш?

— Ти я обичаш, човече! Нима не знаеш? — Валдемар го удари по рамото. — Нали уж си много умен? Защо не разпознаваш собственото си достойно за съжаление състояние?

— Господи! — Хепбърн остави думите да му подействат. Наистина ли я обичаше?

Глупости. Не любовта го бе тласнала в обятията й.

И все пак… тя беше девица, а той избягваше девиците — поне досега.

След битката с двамата негодници не беше в състояние да обуздае желанието си. Инстинктивно потърси утеха при нея. И тогава осъзна, че е копнял отчаяно да я направи своя. Че не е търсил коя да е жена, а нея — Кларис. Само Кларис.

А на следващата нощ… беше я любил, сякаш искаше да докаже нещо — на нея и на себе си.

— Обичам ли я?

Валдемар избухна в смях.

— Разбира се. Виждат го дори слепите глупаци с превръзки на очите.

През втората нощ се бе опитал да й докаже нещо. Тя го разгневи, като го възседна и започна да се разпорежда с него, сякаш беше Блейз, проклетият жребец, когото тя обуздаваше със силата на медния си глас и с движенията на прекрасните си бедра.

Робърт се усмихна. Описанието беше уместно. Той беше жребец, подушил расова кобила. Снощи мислеше само за едно: да й сложи печат, да направи така, че тя никога да не погледне друг мъж, без да помисли за него.

— Наистина я обичам. — Беше безкрайно изненадан от себе си, но и безкрайно щастлив.

— Това е очевидно, както е очевидно, че аз съм свободен.

— Обичам я!

— Боя се, че говориш не с когото трябва, стари приятелю. — Двамата стояха пред стълбичката на кея. Свежият вятър издуваше платната на корабите в пристанището и рошеше косата на Валдемар. — Какво смяташ да предприемеш?

— Откъде да знам? Едва сега го разбрах.

— Ако искаш да чуеш моето мнение…

— Искам.

— На твое място ще се прибера в хижата си и ще си отспя.

Робърт го изгледа унищожително.

— Не мога. Ами ако тя си замине? Дал съм нареждания да я спрат, но тя е по-интелигентна от всички жени, които съм познавал. Не бива да отсъствам твърде дълго. Може да ми избяга.

Валдемар избухна в смях.

— О, не! Принцеса Кларис няма да ти избяга.

— Откъде знаеш?

— Бих могъл да кажа, че чака да получи възнаграждението си, след като ни помогна да се справим с Оугли, но истината е, че тя те… харесва.

— Дано си прав. — Робърт замислено поклати глава. — Оугли си заминава днес. Ще ми олекне, като му видя гърба.

В очите на Валдемар светна веселие.

— Не се притеснявай за полковника. Той си мисли, че си като него. Смята, че всички хора са подли и достойни за презрение, какъвто е той. Достатъчно време бях негов камериер и понасях насилието му. Можеш да бъдеш сигурен, че е променил мнението си. Сега смята, че искаш да кажеш на жена му кой е истинският герой от полуострова. Вече го чака следващият бал, освен това е страхливец. Винаги е бягал. Надява се, че така ще се лиши от съмнителното удоволствие отново да бъде унижен от теб. Далече от очите, далече от ума — това е философията му.

— Сигурен ли си? — попита със съмнение Робърт.

— Абсолютно — кимна уверено Валдемар. — Наистина ли смяташ да се явиш пред очите на принцеса Кларис в този вид?

Робърт се погледна. Вярно, бяха препускали доста дълго и сигурно миришеше на пот, но въпреки това…

— Трябва да я видя веднага.

— О, скъпи приятелю, колко си неопитен! — Валдемар го потупа покровителствено по рамото. — В такова състояние не се прави предложение за женитба.

— Предложение? — Робърт шумно пое въздух. — Точно така. Ще й направя предложение за женитба.

Брак? Само преди четири дни щеше да каже, че бракът е последното, за което мисли. Но веднъж произнесена, идеята заседна в главата му.

— Ох, Валдемар, не е толкова просто. Тя няма да ме приеме. Тя е принцеса.

— Какво като е принцеса? Тя е жена. Нали видях лицето й. Тя те обожава. — Валдемар отново го потупа по рамото. — Бих казал, че всички жени те обожават, стари момко. Вероятно причината е, че цяла нощ ги държиш будни. Никога няма да проумея откъде вземаш тази издръжливост.

— Ям овес — отговори сериозно Хепбърн.

Валдемар го погледна стъписат, после заплашително вдигна юмрук.

— Лъжеш! Признай си, че лъжеш!

— Всички шотландци ядат овесена каша и могат да правят любов по цяла нощ — отговори гордо Робърт. Валдемар го изгледа недоверчиво, но лицето му остава съвсем сериозно.

— Е, може би си струва да опитам — промърмори русият мъж. — Освен това… Нали казват, че е по-добре врабче в ръката, отколкото гълъб на покрива.

Хепбърн го изгледа смаяно.

— Какво искаш да кажеш?

— По-добре красив и богат граф, който се мята безпомощно на въдицата, отколкото принц, когото тепърва трябва да хване.

Капитанът на кораба им извика, че е крайно време да се качват, и Валдемар му махна.

— Трябва да вървя, приятелю. Не знам какво още да кажа. Само едно: благодаря ти. Задължен съм ти. — Той прегърна Хепбърн доста тромаво, пусна го и изтича по стълбичката. Качи се на кораба и се наведе през релинга. — Запомни какво ти казах! Истинската принцеса от приказките ще последва своята истинска любов, не някакъв си принц с чорапогащник и красива фризура, когото не познава. Принцеса Кларис е твоя, трябва само да я вземеш. Попитай я и ще видиш!