Кристина Дод
Вълнуващи нощи (8)

7

Принцесата винаги говори със сладки думи, защото понякога се налага сама да ги преглъща.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Кларис проследи с поглед отдалечаващата се Милисънт и си пожела младата дама да бе показала малко повече смелост. Да се опълчи на брат си и да остане тук, за да я пази.

Не, че наистина имаше нужда от пазачка. Беше се озовавала и в по-неприятни ситуации от тази. Какво можеше да й стори лорд Хепбърн, докато се намираха на пътя? Досега винаги се беше измъквала. Въпреки това щеше да й е по-лесно, ако Милисънт бе останала.

— Защо наранихте чувствата й?

— Какво казахте? — Хепбърн проследи сестра си с поглед. — Не ставайте смешна. Милисънт е твърде разумна, за да…

— За да има чувства? — изстреля насреща му тя. — Или се чувства толкова безполезна, че не смее да ги покаже?

Типично мъжко разсъждение. Робърт я зяпна, сякаш му говореше на чужд език.

— Сигурен съм, че Милисънт знае колко е ценна за Макензи Мейнър.

— Това е и моето убеждение.

Погледът му й каза, че е разбрал иронията й и е успяла да го обърка. Без съмнение щеше да отхвърли забележката й като женски дрънканици и сестра му щеше да продължи да вехне под потисничеството му.

Непременно ще предприема нещо срещу това, обеща си Кларис. Милисънт имаше нужда от помощ. А пък тя трябваше да стои далеч от лорд Хепбърн.

Защото той я нервираше, но и я караше да се чувства неловко — нещо, което досега не й беше причинявал никой мъж. Освен това предполагаше, че начинът му да налага волята си ще й причини още повече неприятности и ще задълбочи чувствата й.

Зачака да чуе поредния хаплив отговор, но той само обърна коня си и я подкани:

— Да вървим!

Огромният светлокафяв жребец препусна по широката, засенчена от прастари дървета алея, която водеше към имението.

Кларис зяпна смаяно подире му, после огледа пустия път. Сега беше моментът да избяга. Хепбърн беше лорд. Нямаше да се втурне да я гони. Но даже и да бе надценила почтеността му, можеше да разчита на Блейз. Конят й със сигурност беше по-бърз от дългокракия, но малко тромав Хелиос.

Кой знае…

Не. Ейми я чакаше във Фрея Крегс. Спешно им трябваха пари, а в Макензи Мейнър я очакваше солидна сумичка. Хепбърн не беше негодник. Нищо от онова, което й бе казала Ейми, не говореше в негова вреда, напротив. Даже ако й създадеше проблеми, щеше да изпълни обещанието си и да я възнагради богато. А другото… тя беше свикнала да се пази.

Кларис обърна Блейз в посока към къщата, но само след една крачка спря.

Фактът, че се подчини и тръгна след него, я накара да се почувства като пеперуда, доброволно влязла в лепкавата паяжина.

Ако отиде в къщата му, трябва да е двойно по-предпазлива от обикновено. Ще помага на Милисънт, ще продава кремовете си на гостенките и ще настоява да й плащат веднага. Ако Хепбърн премине границата, ще му заяви, че има работа в шивачницата, ще слезе във Фрея Крегс, ще вземе Ейми и ще избягат. Точно така. Това беше добър план.

Сериозна и замислена, тя последва Хепбърн по виещата се алея.

Когато мина през портата, по гърба й пробягаха студени тръпки. Сякаш бе преминала праг, от който нямаше връщане назад. Вече никога нямаше да е същата.

За малко да се върне. Ала като си помисли как ще живеят през следващите месеци в Шотландия, ако нямат достатъчно пари за храна и ежедневни нужди, както и мисълта за английския съдия, който гореше от желание да я обеси, я тласна напред. Споменът за Бомонтен беше като сребърна ивица на хоризонта. Като пътеводна звезда.

Кларис се отърси от унинието си и се огледа. Гората от двете страни на алеята беше като с мъка удържана джунгла. Огромни дъбове се люлееха под напора на пролетния вятър, азалиеви храсти, отрупани с червени и девствено бели цветове, разпространяваха замайващ аромат, но онова, което й вдъхна кураж и веднага повдигна настроението й, беше миризмата на борове.

Беше преодолявала и по-големи трудности. Ако всичко мине добре и Хепбърн сдържи обещанието си да я възнагради по кралски, двете с Ейми най-сетне ще си платят пътя до Бомонтен, ще влязат в страната си и ще потърсят старата кралица. Ще й помогнат да се справи с последните бунтовници — може би баба им е вече много възрастна и няма сили да се сражава с тях, затова не им е изпратила вест да се върнат. Или пък се опитва да ги пази от беда. Сигурно не може да си представи, че крехките момичета, които е изпратила, са станали възрастни и не мислят само за бродерия и танци, а умеят да оцеляват. Изпитът при Хепбърн беше последното предизвикателство, което Кларис трябваше да издържи. Беше убедена в това.

Когато настигна лорда на билото на възвишението, тя бе възвърнала куража и разума си. Той посочи напред с кожената си ръкавица.

— Това е Макензи Мейнър.

Преди, като видя масивната четириетажна къща от пътя, тя се почувства отблъсната. Сега, издигаща се зад просторната зелена морава и между старите дървета, сивият дом изглеждаше съвсем различен. Сградата беше мрачна и величествена и не приличаше на дом. Сякаш беше издигната главно за да плаши и унижава хората, осмелили се да посетят могъщите Хепбърнови. Дори бръшлян не украсяваше студената фасада, в основите на къщата не се виждаха цветни лехи. Никаква пристройка за посетителите. Макензи Мейнър излъчваше богатство и престиж, но нищо уютно, камо ли пък творческо. Кларис отново изпита чувството, че влиза в капан, и хвърли скрит поглед към мъжа до себе си.

Фигурата му беше също така впечатляваща като въздействието на къщата му. Слънчевите лъчи падаха върху лицето му, но светлите точици не бяха в състояние да смекчат острите линии на изпъкналите кости под кожата. Косата му се вееше назад и лицето бе напълно открито, което подчертаваше строгостта на чертите му. На слепоочието се червенееше голям белег. Раната сигурно е била много болезнена, каза си неволно Кларис.

Въпреки това той не позволяваше да му изказват съчувствие и цялото му поведение не показваше нито топлота, нито гордост от Макензи Мейнър. Вместо това оглеждаше господарския дом с хладното любопитство на мъж, който притежава, но не обича.

Същият преценяващ поглед се отправи към Кларис.

По-добре веднага да избяга. Да препусне надолу по пътя, без да се оглежда назад.

Вместо това не можа да откъсне поглед от неговия.

Цял живот се беше нагледала как хората се разкъсват от нещастни страсти, връхлитащи внезапно като лятна буря. Чудеше се на глупостта им. Защото тя беше принцеса. Контролираше всяко свое движение, всяка усмивка, всяко чувство. Страстите бяха за простия народ. Досега беше смятала, че произходът и възпитанието я предпазват ефективно от подобни емоции.

Но сега, пред този мъж, усети как я завладя безкрайно неприлично опиянение.

Той й заговори и гласът му звучеше дълбоко, разумно и цивилизовано.

— Бъдете уверена, мадам, че ще се отнасям към вас с най-дълбоко уважение. Естествено, знам, че мъжете се чувстват привлечени от красотата ви, и мога да си представя, че много от тях не виждат причини да държат под контрол низките си инстинкти. Вие не сте защитена нито от съпруг, нито от семейството си, затова ви смятат за лесна плячка.

Кларис кимна сковано.

— Много изискано го изразихте.

— Аз наистина имам нужда от услугите ви, за да забавлявате дамите и да ги разкрасите. Осмелявам се да твърдя, че предстоящият бал ще бъде за вас много доходно мероприятие.

О, той знаеше отлично какво да каже, за да я привлече!

— Сигурно сте прав, милорд, благодаря ви. Реших да остана и да направя онова, което очаквате от мен. Ще продавам кремовете си на гостенките ви, докато свършат. — Наистина, той бе обещал да й плати за престоя, но тя имаше опит в това отношение и не разчиташе на щедростта на аристократите.

— Добре. Много добре. — Лордът се усмихна с леко чувство за превъзходство, ясно изразяващо убедеността, че тя ще се подчини на волята му. — Можете да ме наричате Робърт.

Косъмчетата на тила й настръхнаха и тя отговори, без да помисли, че ще се наложи да плаща за дързостта си:

— А вие можете да ме наричате Ваше височество.

— Привилегия, която със сигурност не давате не много хора. — Робърт направи умела пауза и добави: — Ваше Височество.

Тонът му я накара да осъзнае, че се бе отнесла с него поне толкова пренебрежително, колкото той с нея. Тя, която винаги намираше остроумен отговор, този път се оказа неспособна и потърси изход в самохвалството.

За всичко е виновен той! — каза си ядно Кларис.

В същия момент в главата й отекна гласът на баба й. Старата кралица строго й напомни, че истинската принцеса винаги трябва да носи отговорност за действията си. Значи трябваше да обвини когото трябва, а именно себе си. Гордостта заплашвате да я задуши.

— Тъй като не се намирам в страната си, позволявам на познатите си да ме наричат мадам, както направихте преди малко, или принцеса Кларис. А може и милейди. — Рядко се случваше думите да излизат толкова трудно от устните й.

И на всичкото отгоре прозвучаха ужасно, още по-ужасно от казаното преди.

Той й благодари за отзивчивостта, но в очите му святкаше същият цинизъм, който я изкушаваше да му зашлеви шамар. Баба й би се ужасила от такава реакция.

— Благодаря ви, но ако участвате в моя бал като принцеса, все едно от коя страна…

Кларис изскърца със зъби.

— …и ако ме удостоите с ценните си съвети, аз, естествено, ще се чувствам задължен да се отнасям с дължимото уважение към ранга ви. — Той се усмихна, но усмивката му режеше по-остро от рапира. — Ваше височество.

Тя го познаваше едва от няколко часа, а вече мразеше усмивката му.

— Не мога да взема участие във вашия бал!

Лордът пренебрегна думите й.

— Като ответна услуга ви давам обещание да ви пазя от всички нахални мъже. Името ви ще остане неопетнено, а в края на приключението ще разполагате с достатъчно средства да се върнете в своето кралство, ако такова е желанието ви, или да останете тук и да се наслаждавате на живота.

Този човек отгатваше без усилие най-съкровените й мисли! У него имаше нещо дяволско, но тя бе длъжна да му възрази.

— Участието ми в бал, който се дава в чест на блестящ герой като полковник Оугли, само би привлякло ненужно внимание върху мен. А може да стане и опасно.

— Аз ще съумея да ви защитя.

Гласът му. Думите му. Те бяха доказателство, че е демон. Защото през самотните, ужасно трудни минали години беше мечтала някои мъж да й каже точно това. И още по-лошо — тя беше глупачка. Защото му вярваше.

— Много сериозно обещание.

— Права сте. Но аз спазвам обещанията си. Винаги. — Той се наведе от седлото, взе ръката й и я стисна. — Ала искам и вие да ми направите услуга. Да сторите онова, за което ви моля.

— Преди да се съглася, трябва да ми обясните с всички подробности какво точно се иска от мен.

— Когато му дойде времето. — Той вдигна ръката й към устните си и целуна пръстите в тънка ръкавица.

Този придворен жест би трябвало да се усети съвсем не толкова изкусително като предишната целувка върху голите й пръсти. Вместо това изкушението беше невероятно силно. В съзнанието й изникнаха неканени картини: как той съвсем бавно сваля ръкавиците, после и другите й дрехи. Как устните му милват бледата й кожа и дразнят чувствителните й нерви.

Кларис бързо издърпа ръката си.

Не знаеше по какви причини лорд Хепбърн толкова държи да я види на своя бал, но отлично съзнаваше, че той желае тялото й и неприкрито показва това свое желание. И сега я наблюдаваше с възхитителните си сини очи, пълни с агресия и страст. А тя… тя копнееше да го прелъсти и да се съедини с него.

Чувствеността на този мъж беше по-опасна от оръжие.

— Моля, кажете ми какво искате от мен. — Думите бяха твърде прями и съдържаха подтекст… почти като въпрос, който куртизанка задава на клиента си.

Очевидно Робърт Хепбърн бе усетил този подтекст, защото й се усмихна. Усмивката отново събуди в сърцето й мисъл за бягство. Колко просто беше да се обърне и да препусне по свободния път, без да се обърне нито веднъж…

— Би било много по-просто, ако изброите задълженията, които ме очакват като ваша домашна консултантка по разкрасяване.

Робърт отново се усмихна и отговори уклончиво:

— За момента е достатъчно да се отнасяте мило с Милисънт и търпеливо с Прюдънс. Освен това се погрижете за роднините, които вече са пристигнали. Забавлявайте племенничките ми. Те са няколко дузини и като се засмеят, започват да се чупят чаши.

— Не сте съвсем искрен с мен.

— Когато настъпи моментът, ще ви кажа какво точно искам от вас. — Той я погледна в очите и погледът му беше толкова настойчив, че изведнъж й се дощя да прикрие тъмните, почти забравени ъгълчета на душата си.

— Когато настъпи моментът — повтори тихо.