Кристина Дод
Вълнуващи нощи (7)

6

Гладният вълк и малкото агънце може да си легнат заедно, но агънцето трябва постоянно да държи едното си око отворено.

Старците от Фрея Крегс

Милисънт яздеше редом с принцеса Кларис и брат си по стръмния, изпъстрен с много завои път към Макензи Мейнър и с тихо задоволство следеше как Робърт и принцесата си разменят остри думички и умни отговори.

— Лорд Хепбърн. — Принцеса Кларис направляваше без усилия огромния си кон и не му позволяваше да се разиграе. Красива, темпераментна жена, а облеклото й е толкова елегантно, каквото аз никога няма да постигна, каза си без завист Милисънт. — Както чух, наскоро сте се завърнали от Иберийския полуостров. Ще ми разкажете ли къде ви отведоха пътуванията ви?

В гората беше тихо и топло. Вятърът, който духаше в лицата им, миришеше на пролет, копитата на конете вдигаха облачета прах. Кобилата на Милисънт беше специално подбрана за дама. Кротка и покорна, съвсем различна от Блейз, жребеца на Кларис, както и от огромния златнокафяв скопен кон на Робърт, който носеше името Хелиос. Естествено, Милисънт не беше опитна ездачка. Или поне не умееше да язди като принцеса Кларис.

Робърт обаче седеше на гърба на Хелиос, сякаш се бе родил там.

— Полкът ми беше разположен в Северна Португалия.

Принцесата погледна смаяно Милисънт. Не бе очаквала толкова кратък отговор.

— И? Там ли прекарахте цялата война?

Милисънт се наведе напред, за да чуе отговора. Когато Робърт се върна от войната, тя едва го позна. Очарователният, жизнен младеж се бе превърнал в мъж с мрачни, безжизнени очи, който гледаше на света със скучаещо превъзходство и не допускаше никого до себе си. Тя се опитваше да говори с него за годините в армията, но той веднага сменяше темата — учтиво, но твърдо, и започваше да я разпитва какво се е случило във Фрея Крегс. При това се усещаше, че изобщо не се интересува от родното си място.

— Обиколих цялата страна — отговори кратко той. Поредният незадоволителен отговор. Милисънт въздъхна разочаровано.

Принцесата обаче не се обезкуражи. Даже се усмихна едва забележимо. Усмивка на красива жена, съзнаваща, че никой не може да й устои.

Милисънт беше наясно, че нейната усмивка няма такъв ефект. Най-доброто свидетелство бяха злополучният й дебют и многото балове през следващите години, на които правеше компания на бъбриви възрастни дами. Друго доказателство бяха дългите години неудовлетворен копнеж по Кори Макгаун, граф Тардю, който надали беше запомнил името й.

Когато гледаше принцеса Кларис, Робърт се променяше. Милисънт беше девица, но знаеше какво означава, когато някой е запленен от някого, и сега наблюдаваше с интерес как ледената маска на брат й се разтапяше почти против волята му.

Възхищението й от принцесата нарастваше. Тази жена не позволяваше да пренебрегват въпросите й.

— О, милорд, сигурна съм, че приключенията ви на полуострова са били героични, а пътуванията — поучителни и вълнуващи.

Да не би да бе решила да го ласкае?

— Може би тази вечер ще ни забавлявате с весели истории — продължи упорито Кларис. — Какво сте правили, кого сте видели… кои места сте посетили.

Робърт отговори с острота, която трябваше да сложи край на любопитните въпроси:

— Да не би да питате, защото кралството ви се намира в тази част на континента? Да не сте принцеса на Португалия? Или на Андалусия? Баминия, Серефиния или…?

Принцеса Кларис се засмя и вдигна ръка, за да го спре.

— Познавам повечето кралски семейства в Европа и съм роднина с тях. Признавам, че наистина бях любопитна да чуя какво ще ми разкажете за тях.

— Явно не желаете да ни кажете нищо за собствения си произход. — Думите на Робърт прозвучаха любезно, но Милисънт чу много ясно твърдия подтон.

Може би принцеса Кларис също го чу, но по лицето й не пролича нищо.

— Революциите не само затрудняват живота на принцесите, но понякога го правят и много опасен.

— Защо тогава възвестихте кралския си произход на селския площад? — попита веднага Робърт. Принцесата се усмихна, но и братът, и сестрата забелязаха как стисна зъби.

— Защото продавам кремове, а жените отказват да ги изпробват, ако нямат убедителна причина. Като им кажа, че ще употребяват същите емулсии като някогашните кралици, това е изкушение, на което не могат да устоят. Затова използвам възможността да обявя титлата си, но напускам мястото бързо, за да изпреваря евентуални похитители. Или коварни убийци.

— Много удобно — отбеляза Робърт.

— Много необходимо — контрира принцесата.

И тя не даваше отговори на интимни въпроси. Словесният сблъсък между брат й и принцесата възхищаваше Милисънт. Самата тя никога не смееше да възрази на Робърт, все едно по какъв случай. Очакваше с радост завръщането му, но след като живя няколко месеца с този учтив чужденец, чиято усмивка никога не стопляше очите, загуби надежда един ден да си върне любимия брат.

До днес.

Принцеса Кларис бе примамила Робърт да излезе от самоналоженото си изгнаничество и да се появи отново в света на хората. Затова Милисънт искаше принцесата да остане с тях, да е винаги наблизо, за да не може той да я пренебрегва. Явно само тя умееше да извика на винаги сериозното му лице този специален израз на болка и смайване.

Точно така изглеждаше в момента, докато яздеше и я гледаше.

С движение, което го изключи от разговора, принцесата се обърна към Милисънт:

— Разкажете ми за бала, който давате.

Милисънт не си направи труда да потисне гордостта, която я обзе.

— Моят брат дава бал за полковник Оскар Оугли.

— Героя от войната? — Принцесата явно бе впечатлена, и не без основание. За геройствата на полковник Оскар Оугли пишеха всички вестници. Името му беше в устата на хората. Грамадната фигура, впечатляващата външност и изискаността му го бяха направили още по-популярен. Говореше се, че уелският принц търсел съвета му, а кралското семейство възнамерявало да го удостои с титла, подобаваща на заслугите му. Полковник Оугли даже бе написал книга, която Милисънт купи и заповяда да подвържат в най-фина кожа. Сега стоеше на почетно място в салона й.

— Полковник Оугли ще дойде тук?

— Той беше моят командващ офицер на Иберийския полуостров — обясни кратко Робърт. — Да отпразнувам завръщането му — това е най-малкото, което мога да направя след… геройските му дела.

Принцесата кимна възхитено.

— Истински късмет е, че сте го убедили да дойде!

Робърт сведе глава към земята и се усмихна едва забележимо.

Милисънт знаеше какво мисли брат й. Според него полковник Оугли трябваше да се смята за почетен, че Хепбърнови са го поканили да им гостува. Може би трябваше внимателно да обясни това на принцесата.

— Естествено, ние сме много радостни, че полковникът прие да ни посети. Това е единственият бал в Шотландия, за който е дал съгласието си.

Още преди Милисънт да е завършила изречението, Кларис разбра какво намекваше.

— Разбирам. Каква чест за полковник Оугли, че Хепбърнови са решили да отпразнуват завръщането му.

С тези думи принцеса Кларис отново доказа колко е изискана и учтива. Милисънт не знаеше защо Робърт бе настоял принцесата да се настани в Макензи Мейнър, но се бе осмелила да присъедини и своята покана към неговата — естествено, не с такъв решителен, едва ли не заповеднически тон. Беше приятно изненадана от държанието й. Красивите жени обикновено я плашеха. Но въпреки красотата си принцесата беше общителна и се държеше съвсем естествено. Как се засмя, когато Милисънт се пошегува с малката си сестра Прюдънс… Накратко, Милисънт можеше да си представи, че двете ще станат приятелки.

Вярно, Кларис беше принцеса. Може би Милисънт не биваше да очаква двете да имат нещо общо…

— Скъпа лейди Милисънт — продължи Кларис, — ужас ме обзема, като си помисля колко много работа сте имали с този бал! Моля ви, кажете ми какво мога да направя за вас. С удоволствие ще ви помогна, все едно за какво се отнася.

Още преди Милисънт да е успяла да й благодари, се намеси Робърт.

— Като вземете участие.

Принцесата се обърна рязко.

— Невъзможно! — изсъска тя и думата отекна като пистолетен изстрел.

Милисънт местеше глава между брат си и принцесата, сякаш следеше игра на тенис. Внезапното възражение я изненада.

— Настоявам — заяви Робърт.

— Аз не участвам в балове — отговори вече по-спокойно принцесата.

— Вие сте принцеса — настоя той.

— Нейно високоблагородие принцесата пътуваща търговка. — Принцеса Кларис се усмихна, но не любезно както преди. — Боя се, че повечето от гостите ви ще приемат съветите ми, но няма да разговарят с мен на бала. Но още отсега ви обещавам, ми лорд, че това няма да ме обиди.

Робърт не се предаде.

— Аз обаче ще се обидя, ако не участвате.

Принцесата загуби самообладание.

— Нито имам подходящи дрехи за бал, нито имам намерение…

— Милисънт с радост ще ви услужи — прекъсна я твърдо Робърт.

— Не, няма — изфуча ядосано принцесата.

— Напротив, знам, че ще бъде възхитена — настоя Робърт. — Прав съм, нали, Милисънт?

Когато две двойки очи я пронизаха с гневни погледи, Милисънт се стресна.

— Разбира се… Много лесно ще преправим някоя от роклите на Прюдънс за нейно височество. Уверявам ви, че роклята няма да е носена, принцесо! Никога не бих си позволила да ви предложа носена рокля. Прюдънс има толкова много тоалети, че дори няма да забележи, ако някоя изчезне.

Принцесата й протегна ръка.

— Много сте мила. Благодаря ви от цялото си сърце. Моля, не ме разбирайте погрешно, но… — Тя погледна втренчено Робърт. — Не приемам подаяния.

Отново прехвърчаха искри.

— Това няма нищо общо с подаяние — изръмжа той. — Смятам, че имам право да ви обезщетя за положените усилия.

На което принцесата отговори с величествена безцеремонност:

— Предпочитам да ме обезщетите със златни гвинеи.

— Ще платя, каквото искате. — Робърт се усмихна като хищник. — Повярвайте, ще ви накарам да се изпотите за всяко пени.

Даже в ушите на Милисънт думите му прозвучаха крайно неприлично.

— Робърт! — извика укорително тя.

Леката червенина по бузите на принцесата се задълбочи и тя спря коня си пред голямата порта на Макензи Мейнър.

— Хайде да си изясним нещо, милорд. Аз се грижа хората да изглеждат добре. Разбирам нещо от това, но то е единствената ми мисия. Независимо от обстоятелствата й от възможните изисквания няма да сторя нищо, което би застрашило доброто ми име и самоуважението ми.

Робърт обърна коня си и застана така, че да й пререже пътя за бягство към долината.

— Думите ми бяха прибързани и неучтиви. Уверявам ви, принцесо, че нямам никакви лоши намерения спрямо височайшата ви личност.

Милисънт въздъхна облекчено.

— И няма да извърша нищо, което би застрашило доброто ви име. — Гласът му звучеше абсолютно искрено, лицето му беше открито и честно.

— Пътуващите търговци нямат име… — Кларис се местеше неспокойно на седлото. — Затова внимавам толкова за моето.

Блейз очевидно не хареса решението на господарката си да спре и когато Робърт освободи пътя, мина покрай коня му и излезе на открито.

Това беше номер — Милисънт го осъзна в момента, когато принцесата се изплъзна от капана на брат й. Кларис беше равностоен противник. Робърт беше принуден да излезе от мавзолея, в който сам се бе зазидал, за да се справи с неочакваната съпротива.

Лорд Хепбърн реагира светкавично. Едно кратко притискане с бедрата — и огромният скопен кон се намести между принцесата и селото.

— Знам, че не сте омъжена, принцесо Кларис, затова извинявам недоверието ви. Но дори да не ми вярвате, помислете за следното: с двете ми сестри в къщата и с десетките роднини от женски пол, които ще ни нападнат, надали ще имам време и ще намеря подходящо място да прелъстя някоя от гостенките, все едно колко е красива. И в никакъв случай не бих се опитал с гостенка, която толкова държи на доброто си име.

— Време? И място? — Кларис помилва шията на Блейз, за да го успокои. — Ако се съди по онова, което разправят в селото, вие живеете сам в някаква хижа.

Робърт не сметна за нужно да обясни на принцесата това свое решение, както не го беше обяснил и пред Милисънт и Прюдънс.

— Откакто се върнах от войната, предпочитам уединението.

Велики боже! Ако наистина искаше да убеди принцесата, режещият тон и надменното изражение бяха възможно най-лошите средства.

Незнайно по каква причина обаче Кларис изглежда се успокои.

— Съгласна съм. Приемам, че намеренията ви са почтени. Но няма да взема участие във вашия бал.

— Милисънт — помоли Робърт, без да сваля поглед от Кларис, — ще ти бъда много благодарен, ако избързаш напред и наредиш да подготвят покоите на принцесата. Най-добре е да я настаним в кралската спалня. Тя е близо до твоята спалня и до тази на Прюдънс, освен това настаняването й в представителния апартамент ще даде на гостите да разберат колко високо ценим нашата кралска гостенка.

Брат й искаше да се отърве от нея. Милисънт го разбра, но се уплаши, че той може да прогони принцеса Кларис. А тя искаше принцесата да остане. Искаше да получи шанс да се сприятели с нея. И преди всичко да установи дали тя ще продължи да смущава Робърт и ще успее ли да го върне към живота.

Затова остана в нерешителност на мястото си, докато Робърт я погледна настойчиво.

— Милисънт, моля те.

Затвореният войник със студени очи отново прогони мъжа, показал първи признаци на човечност. Милисънт потрепери. Заболя я, като го видя пак да се затваря в себе си. Още повече я заболя, че не можеше да стори нищо, за да проникне до сърцето му. И се почувства ужасно обидена, че той й се скара пред очите на принцесата, сякаш не означаваше нищо за него.

Сякаш не беше любима сестра, а икономка на къщата му. Каквато беше за баща им. И каквато щеше да остане до края на живота си. Баща й много отдавна й го бе предсказал. Никой няма да мисли за чувствата ти — това бяха точните му думи. Оказа се прав.

— Разбира се, братко — отговори бързо тя, преди да избухне в сълзи. — Веднага. — Обърна се и препусна към портата. Къщата беше нейното убежище.