Кристина Дод
Вълнуващи нощи (33)

ЕПИЛОГ

Накрая любовта те хваща в капана.

Старците от Фрея Крегс

Робърт най-сетне се бе завърнал от Единбург.

Кларис се настани по-удобно в креслото си. Бе вдигнала крака на ниско столче и се усмихваше със затворени очи, докато се вслушваше в стъпките на мъжа си. През двете години на брака им беше опознала походката, аромата, докосванията му. Наслаждаваше се на всичко от него, дори на страстните му приумици, защото ги владееше до съвършенство и ги пазеше само за нея.

Робърт я целуна нежно и помилва закръгления й корем.

— Хм… — Кларис отвори очи, сложи ръка върху неговата и огледа лицето му. Остро изсечените скули, копринената черна коса, прекрасните сини очи.

Робърт не бе свалил пътническото облекло. Ботушите му бяха целите в прах, носеше чантите от седлото на рамо.

— Значи си будна? — попита тихо той.

— Седях тук и чаках бебето да спре да рита. Добро момче с той. Здраво и силно.

Робърт се усмихна сияещо.

— Напълно е възможно да е дъщеря. Все пак и майката, и явете лели не са особено кротки и мирни.

Кларис се надигна.

— Това не важи за мен. Аз съм напълно опитомена. Скоро ще заблея като овчица.

— Само много глупав мъж би отговорил на такова предизвикателство. — Преди тя да е успяла да контрира, че всички мъже са глупави, той пусна чантите на пода и я измъкна от креслото.

Настани се на мястото й и я взе в скута си. Това беше любимата му поза, макар че в последно време усещаше ясно допълнителната тежест на детето.

— Как е Милисънт? — попита Кларис.

— Много е добре. Красавицата на Единбург е и водачка на суфражетките. Изпраща ти най-сърдечни поздрави и това… — Той я целуна нежно по бузата.

— Много е мила. — Кларис го прегърна и се облегна на него. — А Прюдънс?

— Скарала се с младия Айдън.

— За какво?

— Не можах да разбера. Постарах се да изчезна колкото може по-бързо.

Кларис въздъхна. Мъжете никога не обръщаха внимание на важните неща.

— Сигурно точно затова са се скарали — заяви тя сърдито.

Робърт я погледна смутено. После извади от чантата си писмо с кралския печат на Бомонтен.

— Ето и новини от баба ти.

О, баба й! Преди две години Кларис стоеше на дока в Лондон и се взираше в кораба, който трябваше да я откара на континента. Мислеше за баба си. За Ейми, която търсеше своето място в света, и за Сорша, което бе изчезнала безследно. Обърна се и видя до себе си принц Рейнджър, който я наблюдаваше внимателно.

— Трябва да кажа — заяви той, — че не съм много очарован от перспективата да се оженя за жена, което обича друг.

Кларис трепна като ударена.

— Лошо ли се държах? — Дотогава беше убедена, че скрива умело мъката и болката си.

— Бяхте почти трагично смела. — Когато Кларис понечи да възрази, принцът вдигна ръка. — Може би е по-добре да кажа трагично весела. Държахте се точно като принцеса, разочарована от любовта.

— Благодаря. — Докато пътуваха, тя се научи да харесва Рейнджър. На него можеше да се разчита. Беше умен, разсъдлив и не се боеше да пуска в ход юмруците си, когато беше нужно. Колко пъти си беше казвала, че бракът с него няма да е толкова ужасен, колкото се опасяваше.

Но тогава си спомняше за Робърт и сълзите й рухваха неудържимо. Плачеше, докато заспи.

— Знаете ли, че трябва да намеря и двете ви сестри? — Рейнджър говореше с усмивка. — Баба ви, тази страшна жена, е твърде упорита, за да умре. Готов съм да повярвам, че ще живее вечно. И няма да ми даде първата внучка, която съм й довел, докато не намеря останалите две. Това означава, че вие, Кларис, ще си седите в палата, докато аз търся по света Сорша и Ейми.

Тя разбра накъде клоняха мислите му и в сърцето й покълна надежда.

— Разбирам.

— Искам да кажа, че ако се върнете в Шотландия и се омъжите за вашия граф Хепбърн, Бомонтен няма да пострада сериозно от това, камо ли пък да загине.

Кларис преглътна. Искаше да постъпи правилно, но кое беше правилното?

— Ами ако не намерите сестрите ми?

Той я погледна със сериозните си тъмни очи.

— Ще ги намеря.

О, да, сигурно ще ги намери. Затова Кларис му каза, че Ейми е заминала за Северна Шотландия, макар че сестричката й мразеше студа и със сигурност беше слязла на юг. Рейнджър трябваше да търси само Сорша. И да я намери. Тя беше неговата годеница.

Докато седеше в скута на Робърт и се наслаждаваше на близостта му, Кларис претегли на ръка писмото от баба си и въздъхна.

— Всеки месец. Не е пропуснала нито един. Смяташ ли, че някога ще престане да настоява да се върна?

— Ако новината за предстоящото раждане не може да я спре, не виждам какво повече мога да направя. — Робърт разтриваше внимателно гърба й и облекчаваше болките. — Щом бебето поотрасне, ще заминем за Бомонтен. Пиши й, че ще го направим. — Той прегърна жена си и я притисна нежно към себе си.

Както винаги, когато беше в прегръдките му, тя чувстваше, че е намерила родината си. Той я целуна жадно и тя усети колко много му е липсвала. Страстта му й напомни защо бяха любовна двойка. Сякаш са били разделени цяла вечност.

В известна степен беше станало точно това. Двамата се бяха отказали един от друг. Известно време бяха вярвали, че никога вече няма да бъдат заедно.

А сега тя живееше в Макензи Мейнър и въпреки тревогата си за Сорша и Ейми, и въпреки постоянните искания на баба й да се върне, беше щастлива като никога в живота си.

Когато се обърна към мъжа си, изражението му беше сериозно и тя разбра, че ще чуе още новини.

— Не се тревожи. — Робърт извади от чантата единбургския вестник. — Слава въпрос за Ейми.

Кларис изтръгна вестника от ръката му.

— Да не е болна?

Както бе обещала, от време на време Ейми пускаше съобщения във вестниците. Понякога веднъж месечно, друг път веднаж на три месеца. Питаше дали Кларис е здрава и щастлива, но никога не издаваше къде се крие.

— Да не би да се е появил Джефри? Ами ако я е намерил? Да не й е сторил зло?

Най-сетне бяха разбрали за коварството на Джефри. За плана му да разпръсне принцесите от Бомонтен във всички посоки. За съжаление, въпреки неуморните усилия на баба й, неверният посланик още не беше заловен.

Робърт гледаше мрачно, но въпреки това се опита да я успокои.

— Ейми е добре. Искам да кажа, била е добре. Съобщението е от преди три месеца.

— Три месеца? — Кларис затрепери толкова силно, че не беше в състояние да чете. — Защо са минали три месеца?

— Предполагам, че е минало известно време, преди вестникът да стигне дотук. Освен това се съмнявам, че са публикували съобщението веднага. Ето, виж. — Той посочи краткото съобщение в черна рамка.

— Моля те, прочети го. — Кларис му подаде вестника. — Какво пише?

Робърт приближи вестника към очите си и зачете:

— „Кларис, отвлякох един маркиз и го държа, докато не платят откуп. Нуждая се от съвета ти. Ела колкото може по-бързо. Ейми.“