Кристина Дод
Вълнуващи нощи (31)

30

Еднакво лесно е да обичаш принц и просяк.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Закъсня. Робърт гледаше втренчено Кларис и нейния принц. Безнадеждно закъсня.

Твърде дълго беше чакал да й каже, че я обича. Сега принцът беше тук и щеше да я отведе в Бомонтен. И тя щеше да тръгне с него, защото…

— Не! — извика той. — Не, чуйте ме!

Принц Рейнджър се обърна назад, сякаш бе чул нещо в крепостта.

— Трябва да се махнем оттук. — И предложи ръката си на Кларис.

Лицемерен мръсник! Робърт застана до Кларис и също й предложи ръката си. Тя премести поглед от единия към другия мъж, после сложи ръката си върху лакътя на Робърт.

Принцът отстъпи. Не изглеждаше съкрушен. Просто чакаше.

— Можеш ли да ходиш? — осведоми се тихо Робърт.

— За да се махна оттук, съм готова да тичам по целия път до… — Кларис млъкна изведнъж.

До Макензи Мейнър. Кажи го! Искаше да се върнеш в Макензи Мейнър. Да се върнеш вкъщи!

Не посмя.

— Да, мога да ходя — отговори тихо.

Докато бързаха навън, Робърт я подкрепяше. Можеше и да не го прави, защото Кларис се държеше мъжки. Но той искаше да я докосва, да се увери, че още е негова.

Прекалено дълго чаках. Защо не й казах, че я обичам?

Докато Робърт и Кларис тичаха към изхода, принц Рейнджър затръшна вратата на къщичката.

На половината височина на гористия хълм пред крепостта Кларис се задъха и Робърт веднага спря. Не искаше да я мъчи повече. Тук никой не можеше да ги види, а и не се очакваше съдия Феърфут да излезе толкова скоро.

Принцът остана на разстояние. Може би усещаше напрежението им. Или знаеше, че Робърт ще бъде принуден да плати висока цена за помощта му.

А може би просто чакаше Кларис да каже на спасителя си, че всичко е свършило и трябва да си замине. И тогава да я отведе. Завинаги.

Не, невъзможно. Робърт държеше да й каже с какво бе пълно сърцето му.

— Кларис. — Под мътната лунна светлина лицето й изглеждаше мръсно и изтощено. Той посегна да избърше едно петно от скулата й и тя се отдръпна уплашено. Робърт разбра, Феърфут щеше да получи още бой за онова, което й бе сторил. Сметката му бързо нарастваше. — Какво ти стори онзи мръсник?

Кларис се усмихна измъчено.

— Нищо. Искаше много неща, но… нищо, съвсем нищо. Не ме е наранил. Или поне не така, както си мислиш.

Робърт я прегърна облекчено. Радваше се, че тя е останала невредима, но се радваше и за себе си. Ако Феърфут я бе изнасилил, сигурно щяха да го обесят за убийство на английски съдия. Притисна здраво Кларис и вдъхна добре познатия сладък аромат. Тя беше най-скъпоценното му притежание.

Твърде късно.

Тя се отдели бързо от него. Твърде бързо. Отстъпи две крачки назад и се опита да обясни:

— Феърфут реагира твърде чувствително, когато му заявих, че няма необходимите средства, за да задоволи една жена.

— Какво си му казала? — Робърт бе шокиран и ужасен. — Наистина ли си употребила тези думи? Не помисли ли, че си сама с него в заключена килия?

— Да, употребих точно тези думи — отговори Кларис с упорито вирната брадичка. — Той ме удари, но трябва да ти кажа, че яркочервеното му лице ме възнагради за юмручния удар. Убедена съм, че съм улучила точно в черната точка.

Робърт изпита гордост от тази поредна проява на смелост, но страхът за здравето й бързо взе връх. Не можеше да я закриля, но… Хвърли поглед към принца, който стоеше на достатъчно разстояние, за да разговарят необезпокоявани. Макар че според твърденията на Валдемар всички принцове притежаваха красиви руси къдрици и мънкаха изискано под носа си, този не беше от тях. Този принц беше корав и решителен и апелираше към единственото у Кларис, срещу което Робърт нямаше оръжие: към чувството й за дълг.

Твърде късно.

Робърт извади от чантата малката дървена кутийка и се обърна към Кларис.

— Искам да ме изслушаш.

— Не.

— Купих ти пръстен. — Отвори с треперещи пръсти капачето и извади бижуто от кутийката. — В Единбург. Искам да станеш моя жена.

Кларис затвори очи и извърна глава.

— Не. Не го прави!

— Моля те, омъжи се за мен! — Робърт не можеше да повярва, че тя не желае да го изслуша. Той беше граф Хепбърн. Той беше истинският герой от Иберийския полуостров и тя го знаеше.

Той й принадлежеше.

Луната бе закрита от облаци. След секунди сребърният диск отново се появи и светлината му показа нейната тъга и болка.

Той й принадлежеше целият, без остатък. Двамата заедно победиха полковник Оугли, освободиха Валдемар… Двамата заедно бяха много повече, отколкото беше всеки поотделно. Нима тя не го знаеше? Как можеше просто да го пренебрегне?

— Погледни го. — Робърт вдигна пръстена. — Кехлибарът е с цвета на очите ти. Сапфирите са с цвета на моите очи. Златото ни свързва. Погледни!

Ала Кларис изобщо не се помръдна. Какво лошо бе казал?

След малко тя се обърна към него и го погледна в очите.

— Знаеш ли коя съм аз?

— Моята любима. Моята жена.

Тя сложи пръст на устните му.

— Не го казвай.

Той целуна нежните пръсти и бутна ръката й.

— Моята най-голяма и единствена любов — добави тихо.

Кларис пое въздух. Цялата трепереше.

— Аз съм принцеса. Не съм молила да наследя тази титла, родила съм се с нея. През последните години единствената ми цел беше да се върна в Бомонтен и да заживея отново като принцеса. Нищо не застрашаваше мечтата на живота ми… докато не се появи ти.

— Значи съм дошъл навреме. Ти ме обичаш.

— Да, но това не е правилно. Ейми… Сестра ми, мис Ейми Розабел, избяга. Не иска да бъде принцеса. Аз я обичам твърде много и реших да я опазя. Искам тя да живее според желанията на сърцето си, а не според дълга, получен с раждането. — Кларис преглътна и за миг закри очи с ръце. — Нима не разбираш? Трябва да изпълня дълга си!

— Не говори непрекъснато за дълг! — помоли отчаяно той.

Трябва да постъпя, както изисква честта — поправи се тя.

— Престани да ми говориш за чест!

Кларис го погледна в очите.

— Ще престана, ако и ти го направиш.

Тази жена умееше да го накара да замълчи.

— Ние с теб имаме еднакви ценности. Затова се разбирахме толкова добре. Затова… — Тя потърси следващите думи, сложи ръка на бузата му и по лицето й се стече една единствена едра сълза. — Затова те обичам. — Сложа ръка върху пръстена в ръката му. — Обичам те.

Робърт не бе в състояние да говори. Сърцето му, същото сърце, което смяташе за вкаменено, пулсираше от болка.

В този момент тихо изцвили кон. Кларис се обърна рязко.

— Блейз! — без да знае къде е конят й, тя се запъти право към мястото, където Робърт го бе вързал.

— О, милият ми! — Тя зарови пръсти в гъстата грива на жребеца и опря чело в шията му. — Прекрасният ми Блейз. Ти си тук!

Като я видя да прегръща коня, когото толкова обичаше, Робърт загуби ума и дума. Тя се сбогуваше. С Блейз. И с него.

И той не беше в състояние да я разубеди. Тя беше убедена, че постъпва правилно, и той предполагаше, не, опасяваше се, че е права. Внимателно прибра пръстена в кутийката и щракна капачето. Над пръстена и над своите мечти.

— Ти си дошъл с него — промълви Кларис, — Дошъл си с него, за да ме спасиш.

Робърт прибра кутийката и джоба си и отиде при нея.

— Блейз не искаше да остане сам — обясни беззвучно той.

— Аз наистина го откраднах, знаеш ли… — Лицето й се помрачи. — Конят принадлежи на съдия Феърфут. Не мога да го взема.

— Аз дойдох от Макензи Мейнър на гърба на Блейз и смятам да го отведа обратно там. Щом свърша с Феърфут, проклетият съдия ще ме умолява на колене да ми продаде Блейз. И не само него, а и всеки друг кон от обора си.

Робърт искаше да утеши Кларис, но нямаше право да я докосне. Вече не. Вместо това помилва шията на Блейз и впи поглед в лицето й. Трябваше да запомни колкото може повече подробности, да ги съхрани в сърцето си, за да му стигнат до края на живота.

— Блейз ще има добър живот, обещавам ти.

— Благодаря ти, Робърт — Тихите думи отекнаха над нощната гора.

Мъжът се покашля и се опита да намери правилните думи.

— Ти… принцесо Кларис, надявам се да имаш добър живот.

Тя вдигна глава.

— И аз се надявам същото за теб, Робърт.

Да не би да му се подиграваше? Той поклати глава.

— О, да. — Тя беше принцеса и бе свикнала да заповяда. — Искам да водиш добър живот. Обещай ми.

Не искаше да й обещае нищо. Искаше да вдигне глава и да завие като вълк срещу луната. Искаше да проклина съдбата. Никога вече нямаше да яде с наслада, да мирише рози, да се облича елегантно и да танцува. Но тя нямаше да допусне възражение. Както винаги, щеше да наложи своята воля. Това й се удаваше великолепно.

Бяха й необходими само две думи.

— Обещай ми! — повтори тя. — Това е единственото, което може да ме направи щастлива.

Той капитулира.

— Обещавам.

— Ваше височество! — извика принцът. — Трябва да тръгваме!

— Веднага! — извика в отговор Кларис и погледна втренчено Робърт. Вдигна ръка да помилва бузата му, но бързо я скри зад гърба си. После се обърна към мястото, където чакаше принцът с два коня.

Негодникът бе дошъл подготвен!

Робърт проследи безмълвно как Кларис, любовта на живота му, възседна коня и се отдалечи с мъжа, който трябваше да се ожени за нея. И не направи нищо, за да я спре. Абсолютно нищо. Само вдигна ръка и й помаха, когато тя се обърна към него за последен път.

Не можеше да повярва. Наистина ли я остави да си отиде? Просто така? Защото бе казала думи като „дълг“ и „чест“. И защото не можеше да я принуди да се омъжи за него против волята си. За миг си бе поиграл с мисълта да се опита.

За съжаление никой свещеник нямаше да легализира този принудителен брак. А дори и да се намереше такъв, тя щеше да казва отново и отново „дълг“ и „чест“, докато той я пусне да си отиде.

Затова стоеше и гледаше как Кларис си отива, неспособен да предприеме нищо. Не можеше дори да заблъска с юмруци по стената, или да се напие до безсъзнание, или да пребие някого от бой. Нищо не можеше да го освободи от жестоката болка, което изгаряше вътрешностите му.

Откъм крепостта Джилмайкъл се чу глух трясък. Вратите се отвориха, излязоха трима мъже. Носеха факли и железни пръти.

Робърт се засмя и запретна ръкави. После закрачи по хълма.

Съдбата му даваше възможност да излее безсилния гняв и разочарованието, което го душеше. Нямаше да чака още дълго.