Кристина Дод
Вълнуващи нощи (3)

2

Ако не можеш да видиш слънчевата страна на живота, поизлъскай малко тъмната.

Старците от Фрея Крегс

Принцеса Кларис Джейн Мари Никол Лили пое дълбоко въздух и зачака, докато любопитната тълпа се събираше около подиума.

Хората я гледаха спокойно и изчакващо. Изглеждаха доста мрачни в сивите си и кафяви одежди. Тук и там святкаха червени или руси коси, но повечето жени бяха скрили главите си с кърпи, а мъжете носеха шапки. Селището явно беше заможно, но тя не видя нито една усмивка, нито една пъстра одежда или ярка панделка. Имаше чувството, че хората тук не се радват на живота. Сякаш не виждаха прекрасната светлина на слънцето и не усещаха аромата на цветята, които се продаваха по щандовете.

Май онова, което казваха англичаните, беше вярно: шотландците бяха затъпели и скучни. Тези хора имаха нужда от нея, имаха нужда от онова, което смяташе да им предложи.

Палецът й отново се плъзна по сребърния кръст на шията. Той трябваше да й донесе късмет. През последните месеци съдбата не беше особено благосклонна към нея. Може би причината беше, че мъката, която постоянно я гризеше, накрая се превърна в отчаяние. Отчаянието се просмука в иначе уверения й характер, оцвети гласа и усмивката, даже позата й. Затова бе минала шотландската граница. В Англия вече не я искаха, но нали трябваше да печели пари.

Нямаше право да се провали. От нея зависеше твърде много.

От нея зависеше всичко.

Със сръчността на родена артистка тя премина към лек шотландски акцент.

— Добри хора от Фрея Крегс, аз мога да превърна обикновено момиче в чудна красавица. Да излекувам нечистата кожа. Да накарам бледите бузи да поруменеят и да завоюват мъжкото внимание. Естествено, мога да направя същото и за всеки джентълмен, който има нужда от помощ. Но вие, дами — тя се засмя и намигна към жените, — не намирате ли, че малко сапун прави и най-грозния мъж неустоим?

Няколко по-възрастни жени се изсмяха и смушкаха мъжете си. Те им отговориха с ядно ръмжене.

Кларис отново се усмихна. Винаги се усмихваше и ги гледаше в очите и в крайна сметка те й отговаряха с усмивка. И сега стана така.

— И какво предлагате, мис? — извика тромава жена с огромни гърди.

— Щастие! — отговори Кларис, без да се колебае.

— Мога да си го купя и в кръчмата! — Младежът, произнесъл тези думи, изглеждаше здрав, но мръсните, лошо ушити дрехи издаваха, че не е женен. Той смушка приятелите си и изграчи от удоволствие, но под спокойния поглед на Кларис замлъкна и се изчерви.

— Наистина ли можете? — Тя се обърна към момъка и приятелчетата му и понижи глас. — Утре сутринта, когато се събудите и усетите в устата си паяжини, а леглото ви е самотно и студено, елате при мен и ми кажете, че сте щастлив, за да се посмея.

Погледът й се насочи към красиво момиче с нацупена устичка, което отметна глава назад и я изгледа с внимание.

След като укроти нахалника, Кларис произнесе малката си реч.

— Сигурно се питате коя съм аз, та се осмелявам да твърди, че съм в състояние да облекча любовните ви грижи? Моето име е принцеса Кларис.

Джентълмен на около трийсет години напредваше бавно през тълпата. Усмивката му издаваше неверие и подигравка. Като го видя, Кларис забрави какво искаше да каже. Изпъна рамене и втренчи поглед в лицето му. Стоеше на избраната от самата нея сцена и виждаше само мъжа, който бавно се приближаваше.

Естествено, Кларис беше свикнала с вниманието на зрителите. Всичко, което правеше, начинът, по който се обличаше, предизвикваше това внимание.

Ала този мъж беше различен от другите. И той носеше прости дрехи, но много по-добре ушити, отколкото на хората от селото. Кларис го определи като заможен селянин, а може би и търговец от Единбург. Беше поне с пет сантиметра по-висок от другите мъже на площада и излъчваше неприкрита, почти животинска мъжественост, която събуди дълбоко скритата й женственост. Косата му беше черна. Не тъмнокафява, а черна като черна коприна, която поглъщаше всичко, освен най-ярката слънчева светлина, придаваща й сребърен отблясък. Обруленото от ветровете лице изглеждаше кораво. Очевидно беше видял много свят и видяното не му харесваше. Имаше орлов нос, силна брадичка, а очите му… Ох, тези очи!

Кларис поиска да отвърне поглед, но не й се удаде.

Ако беше поетеса, сигурно щеше да съчини стихотворение за тези очи. Ясни, сияещо-сини като кралски сапфири, обковани със злато. Очи, които я оглеждаха с такава самоувереност, че тя веднага разбра: този мъж умееше да дарява удоволствие на жените и щеше безогледно да използва знанията си, отново и отново, докато се изтощи или и двамата останат без сили от радостите, които си даряват взаимно.

Кларис не искаше този вид внимание. Не искаше да се бори срещу този вид изкушение. Никога не се отдаваше на кокетство и не си позволяваше волности като други млади жени. Не смееше. Затова трябваше да се погрижи да стои далече от този мъж.

Макар и с мъка, тя отдели погледа си от неговия.

— Да — каза тя, — аз съм една от изчезналите принцеси. Моята страна е изгубена, семейството ми е разпръснато, но не мога да избягам от съдбата си. А вие, добри хора от Фрея Крегс, знаете ли каква е тази съдба?

Казваше тези думи вече пет години и веднага забеляза, че по-чувствителните са се хванали в мрежата й. Няколко слушатели в тълпата поклатиха глави.

— Принцесата — обясни Кларис, насочила поглед към тях, — е родена с една единствена цел. Да се омъжи за принц.

Над множеството се понесе вълна от смях. На много лица изгряха усмивки, но при старите, по-опитните, тези усмивки бяха грозни и цинични. Младите бяха смутени и показваха плах интерес. Твърде малко бяха онези, които проявиха само любопитство.

— Искате ли да ви помогна да намерите принца? — Кларис пристъпи към края на подиума и драматично понижи глас.

— Веднага ще ви призная, че в днешно време твърде рядко се срещат принцове.

Хората се разсмяха още по-силно.

— Когато бях дете, се постараха да втълпят в главата ми едно правило: намери своя принц и се омъжи за него. Не се задоволявай с обикновен мъж. За съжаление не мога да го направя, затова използвам таланта си, за да помогна на вас, дами, да уловите своя принц. В тези чанти — тя посочи торбите от седлото — съм скрила кралски тайни от целия свят. Естествено — Кларис нарочно спусна ъгълчетата на устните си, — ще трябва да ви взема малко пари за тях. Принцесите в изгнание също трябва да ядат. — Повиши глас и продължи: — Но както виждате, аз не съм спечелила състояние от средствата които предлагам, и не искам много за услугите си. Освен това ви гарантирам успех.

Сега вече всички я слушаха внимателно.

Почти всички.

Няколко души стояха със скръстени ръце под гърдите. Красивата жена пред кръчмата. Дребен мъж на средна възраст със зъл поглед и гняв в сърцето, вледенено като айсберг. Висока, тъжна жена с увиснали рамене. От тези хора можеха да се очакват трудности… но в края на краищата именно те щяха да й помогнат да продаде кремовете и мехлемите си.

Грамадният джентълмен я наблюдаваше неотстъпно. Очевидно се забавляваше. Беше абсолютно непознат за Кларис и въпреки това тя имаше чувството, че го познава отнякъде. Може би от сън… или от неизпълнено желание.

Не, не го харесваше. Никак.

Постара се да прогони мислите за него и се усмихна, очаквайки забележките, които неизбежно щяха да последват.

Първа беше кръчмарката.

— Трябва да призная, че имате добър език. Но по-добре ни покажете какво умеете!

От средата на навалицата се обади дребен мъж:

— Сигурен съм, че не може да направи нищо от онова, което твърди!

Тъжната дама мълчеше, но едва забележимо се отдръпна, сякаш искаше да се дистанцира от тълпата.

— Не мога ли? — Кларис се обърна към младата шивачка, която стоеше точно пред нея, потънала в мислите си. — Как е вашето име, мис?

Момичето се стресна и вдигна глава, надявайки се Кларис да е имала предвид друга.

— Моето… как се казвам ли?

— Не се страхувайте — окуражи я принцесата. — Кажете ни името си.

— Аз… казвам се… аз съм мис Ейми Розабел.

— Качете се при мен, мис Розабел.

Младата шивачка сведе глава и едновременно я поклати. Очевидно беше много плаха.

Кларис не прие отказа й. Обърна се отново към навалицата и помоли:

— Хайде, хора, вдъхнете малко смелост на младата дама.

Няколко младежи изръкопляскаха ободрително. Мис Розабел се покачи колебливо на подиума и застана до Кларис. Беше поне с пет сантиметра по-висока от нея, но раменете й бяха толкова увиснали, че изглеждаше по-дребна. Тъмната коса беше пригладена назад и подчертаваше тесния нос и острата брадичка. Имаше сенки под очите, кожата й беше отпусната и белезникава, а кафявата вълнена рокля беше просто ужасна.

За Кларис бе очевидно, че момичето има спешна нужда от помощ.

— Мис Розабел — заяви уверено тя, — ще направя от вас истинска красавица!

Шивачката се уви плътно във вехтия шал и поклати глава.

— Не, мис. Благодаря ви, но не искам.

Кривокракият мъж с грозен поглед и зачервени бузи се изсмя лаещо.

— Нямате късмет. Тази си е грозна и нищо не може да я промени.

Мис Розабел вдигна шала към устните си. Няколко жени в навалицата й закимаха съчувствено. Кларис закрилнически сложи ръка на рамото й.

— Сър, обзалагам се с вас на десет фунта, че ще я направя красива.

Мъжът излезе напред.

— Готово! Хайде да видим как ще я разкрасите тук, пред нас! — Изпухтя презрително и направи широк жест.

Винаги се намираше някой като него, за да й помогне. Кларис очакваше да чуе точно тези думи. Наведе се леко и попита:

— А как е вашето име, сър?

Мъжът скръсти ръце под гърдите си.

— Казвам се Били Макбейн, но това изобщо не ви засяга.

— Питам се, Били, дали не трябва да разкрася и вас? — Гръмнаха смехове и Кларис кимна доволно. Това бе доказателство, че не е изгубила умението си да разгадава характерите на хората. Дребният ръст и некрасивото лице правеха Били враждебен и сприхав и никой от местните хора не го обичаше. Кларис видя как той стисна ръце в юмруци и бързо продължи: — О, разбирам, вие сте борец, и то най-добрият във Фрея Крегс, готова съм да се обзаложа!

Дребосъкът отпусна ръце, вирна брадичка и се потупа по мършавите гърди. Ала в присвитите очи все така святкаше злоба.

— Точно така, аз съм борец и ще направите добре да не го забравяте, мис!

Кларис притисна ръка към сърцето си с отработен жест.

— Вече разбирам, че сте и деспот.

Били се ядоса, но затова пък жените се засмяха и си зашепнаха. Бе успяла да ги направи свои съюзници, а те бяха първите й и най-добри клиенти.

Били направи крачка към нея. Очите му святкаха от гняв и той размаха заплашително силните си юмруци. Сърцето на Кларис се качи в гърлото. За момент се уплаши, че е отишла твърде далеч.

Точно тогава забележителният джентълмен сложи ръка на рамото на Били.

Момъкът се обърна с вдигнат юмрук, готов да набие всеки осмелил се да го спре. Но като видя кой е дръзкият нахалник, веднага отпусна юмруци и само го изгледа злобно.

Джентълменът вдигна едната си вежда и едва забележимо поклати глава.

Били се отдръпна назад.

Аха. Значи джентълменът умееше да си служи с юмруците. Беше красив, силен и енергичен. Внушаваше респект, а може би и малко страх.

По гърба на Кларис пробягаха тръпки. В сърцето й покълна страх. Трябваше да се пази от него.

С леко треперещи пръсти тя отвори чантите и извади глинено гърненце. Вдигна го, за да го видят всички, и обясни:

— Това е силен екстракт от билки и корени, преработени в мек крем, който освежава кожата и я разкрасява. Внимавайте как ще го нанеса. — Мис Розабел вдигна брадичка, Кларис размаза крема по лицето й и го втри в кожата. — Ухае на розмарин и мента и съдържа тайни съставки, известни само на членовете на семейството ми.

— Злато, тамян и мирта — рече подигравателно кръчмарката.

— Имате право, но само отчасти — отвърна Кларис. — Моето кралство, естествено, се намира много далеч от Витлеем, но търговските пътища към Ориента съществуват от векове. Моята страна е известна с планините, и съкровищата си. И с прекрасните си жени. — Тя се усмихна на възрастните мъже, които седяха под навеса на кръчмата и бяха проточили сбръчканите си шии, за да я виждат по-добре.

Пет почти еднакви беззъби усти отговориха на усмивката й, а един от старците се облегна на стената и притисна ръце към гърдите си, имитирайки сърдечен пристъп.

Кръчмарката го удари с шала си.

Старците се разсмяха в един глас като древногръцки хор. Очевидно й се възхищаваха.

Кларис обичаше старите мъже. Те казваха, каквото мислят, смееха се, когато си поискат, и винаги я харесваха, все едно какво се случваше. Винаги.

Извади чиста кърпа и грижливо отстрани крема от лицето на мис Розабел. Натисна я по гърба, за да изпъне рамене, разхлаби косите й, разроши ги леко и я бутна към ръба на подиума.

Сред зрителите се понесе учуден шепот.

— Ето, виждате ли каква промяна настъпи само за пет минути! — Кларис посочи лицето на момичето и продължи: — Тъмните кръгове изчезнаха, кожата е розова и изглежда здрава. — Много по-важно е обаче, помисли си доволно тя, че носът и брадичката на шивачката не стърчат така грозно, а меката, разпусната коса й придава много по-младежки вид. Дайте ми един час и ще ви покажа колко още неща мога да променя у всяка жена.

Мис Розабел предпазливо попипа лицето си.

— Красива ли съм сега?

— Много — отговори й уверено Кларис.

— Кожата ми се усеща толкова чиста и свежа! — Мис Розабел се усмихна за първи път и няколко мъже замърмориха одобрително. Досега не я бяха забелязвали, но промяната ги впечатли. Розабел може да не беше красавица, но беше млада и здрава и скоро щяха да я засипят с предложения за вечерни разходки.

Въпреки това трябваше да бъде предпазлива. Повечето мъже се отнасяха благосклонно към самотните жени, но не всички бяха така благородни. Кларис плъзна поглед по множеството и затърси възможни причинители на ядове.

Като не видя нищо заплашително, тя извади от чантата си парче мек син плат и го драпира на гърдите на мис Розабел. Цветът подчертаваше по най-добрия начин атрактивното лице.

— Е, дами и господа, това разкрасяване струва ли си десет фунта от Били Макбейн?

— Да! — изрева множеството и доста хора се заозъртаха да намерят Били.

Кларис избухна в смях. Смееше се от радост, че е победила Били, и защото я очакваха поне дузина сигурни покупки.

— Той се измъкна още преди пет минути. Но аз ви показах, каквото исках да ви покажа. Веднага можете да купите от мен този чудодеен крем, а ако желаете да научите и други кралски тайни, аз съм на ваше разположение. Ще се настаня в хана…

Добре изглеждащият джентълмен посегна и улови ръката й. Най-сетне и той каза нещо:

— Би било много по-прилично да гостувате в господарския дом… принцесо.

Кларис бе видяла Макензи Мейнър на влизане в селото. Издигаше се на стръмно възвишение встрани от пътя, беше на четири етажа и тя наброи двадесет стъклени прозореца. Цистерните за вода на покрива бяха впечатляващи, а бронзовата двойна врата беше толкова голяма, че би подхождала и на катедрала. Сивите, отблъскващи камъни тежаха върху земята и внушаваха страх. Кларис изпита чувството, че къщата я подканва да отмине по-бързо. Тя направи точно това и подкара Блейз по-бързо. Реакцията я изненада — до днес се гордееше, че е практичен човек и не се стряска лесно.

Може би не харесваше къщата, защото бе узнала някои неща за господаря. Имаше доверена жена в града, която й разказа за лорд Хепбърн. Безогледен господар, който тиранизира не само подчинените си, но и собственото си семейство. Кларис нямаше никакво намерение да се настани в къщата му, още по-малко пък искаше да живее в близост до този мъж, вероятно управител на лорда или негов иконом… във всеки случай прекалено красив за тази длъжност… и за нея.

Тя се опита да освободи ръката си и се усмихна високомерно на непознатия. Обикновено усмивката й постигаше целта.

— Отнасяте се твърде свободно към гостоприемството на вашия господар.

Ала той не я пусна. Не изглеждаше ни най-малко уплашен.

Затова пък околните мъже и жени се разсмяха подигравателно.

— Не! — Мис Розабел я ощипа болезнено по лакътя.

Кларис трепна. Явно бе направила грешка, макар да не можеше да си представи каква.

Мъжът отговори тихо, с мек глас, в който имаше само следи от шотландски акцент.

— Имам всички основания да се отнасям свободно с гостоприемството на Макензи Мейнър.

О, не! Невъзможно!

За съжаление най-лошите й предположения се потвърдиха.

— Защото случайно съм лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн. Освен това съм лерд на Фрея Крегс и господар на дома.

Мъжът се наведе и целуна ръката й. Дъхът му стопли кожата й и за момент Кларис изпита чувството, че устните му са се впили в пръстите й.

— Аз не съм принц, но настоявам да се настаните при мен в господарския дом.