Кристина Дод
Вълнуващи нощи (28)

27

Господ ни праща трудностите като морален стимул.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Кларис се събуди с чувството, че трябва да бърза. Не бе изпитвала такова чувство, откакто… никога не бе усещала подобно нещо. Защото никога досега не беше занемарявала задълженията. Опита се да се успокои и облече костюма за езда в черно и червено. Не се бяха виждали само три дни. За толкова кратко време не бе възможно Ейми да е изпаднала в трудно положение.

Обаче Ейми бе дошла в Макензи Мейнър, защото искаше да говори за нещо важно, а Кларис не й обърна внимание. Ейми беше само на седемнайсет години, още почти дете, и като нищо можеше ла изпадне в трудно положение за три дни. Да, малката й сестра често си навличаше неприятност. Трябваше веднага да отиде при нея. Да се увери със собствените си очи, че е добре.

И да се види с някои хора от селото. Бе обещала на старите джентълмени пред кръчмата да поиграят на домино, а на жените — да им даде съвети как да изглеждат по-добре. След като се убедил че Ейми е добре, ще направи и това. Една принцеса никога не нарушава дадената дума, напомни си Кларис макар че в последно време тя изобщо не се държеше като принцеса. Държеше се като жена, пламнала от любов.

Както четкаше косата си, тя спря насред движението и притисна длан към челото. Какви бяха тези мисли?

Баба й сигурно щеше да каже, че не е важно какво е помислила, а какво мисли сега.

Трябваше да престане. Веднага. Тя беше влюбена. Обичаше един шотландски граф. Обичаше без надежда за бъдещето, без да има дом, без да има нищо, освен страстното си отдаване на мъж, които грижливо пазеше мислите си от нея. И сега не знаеше какво мислеше той. За нея, за тях двамата, за всичко.

Сама се беше поставила в това положение и сега не знаеше как да се освободи. Затова пък знаеше нещо друго, също така важно: трябваше да отиде при Ейми, и то веднага.

Дамите и джентълмените, които бяха танцували и пирували до сутринта, още спяха дълбоко, макар че беше почти обед. Кларис излезе тихо от къщата и забърза към оборите. Блейз я поздрави с радостно цвилене и само след минута препускаше весело по пътя към Фрея Крегс. В сърцето й цареше паника.

Шотландското слънце явно беше добре настроено към семейство Макензи, защото бе гряло цели четири дни — докато пристигаха гостите и траеше празненството с всичките му тайни и явни интриги и маскаради. Сега обаче слънцето се криеше зад сиви облаци, които предвещаваха буря и дъжд. Вятърът развя воала на шапката й, опари бузите и затрудни напредването й, защото постоянно променяше посоката си и плашеше Блейз.

Когато копитата на жребеца изгърмяха по моста към Фрея Крегс, селото изглеждаше спокойно. Макар че беше различно от преди няколко дни, видът му събуди в сърцето й пламенен копнеж. Тук бе срещнала Робърт, мъжа на живота си. В първия миг се уплаши от него. Усети могъщата му привлекателна сипа, стресна се от мрачното му лице. Сега усещаше болезнено липсата му и искаше той да се върне колкото може по-бързо от Единбург, за да даде отговор на въпросите, които я преследваха.

Обичаше ли я той или само се наслаждаваше на една временна връзка?

Пазарът на Фрея Крегс беше раздигнат. Няколко мъже се бяха събрали пред паметника и си приказваха. Една жена носеше две кофи вода от кладенеца. Възрастните мъже, увити в шалове, седяха пред кръчмата, без да се притесняват от вятъра, и й махнаха сърдечно. Тя отговори на поздрава и им прати въздушна целувка, но се запъти право към шивачницата на мистрес Дуб. Мъжете й извикаха нещо и след кратко колебание тя реши да поговори първо с тях. Знаеше, че най-много след десет минути Ейми ще узнае за пристигането й в селото. Може би трябваше да й даде време да се подготви за предстоящия разговор.

„Принцесата е в града“ — ще й каже мистрес Дуб. Дали Ейми веднага ще изтича навън, за да я види и да говори с нея? Или ще се скрие в най-тъмния ъгъл на шивачницата, ще се нацупи и ще чака Кларис да отиде при нея?

Горката Ейми. И горката Кларис която напразно се стараеше да угоди на всички. Май нямаше никакъв шанс.

Тя отведе Блейз в обора на кръчмата и го връчи заедно с шепа монети на конярчето с нареждане да го прибере в топъл бокс и да го изчетка.

След това отиде пред кръчмата и поздрави сърдечно петимата старци. Те заслужаваха цялото й внимание.

Когато принцесата се приближи, петимата се надигнаха с мъка и се поклониха.

— Хамиш Макуин, Хенри Макълох, Джилбърт Уилсън, Томас Мактавиш, Бенет Мактавиш — поздрави ги поименно Кларис.

— Нейно височество е запомнила имената ни! — извика щастливо Хенри. Полуглух той говореше най-високо от всички.

— Но разбира се! — Тя успя да хване Джилбърт за ръкава, за да не забие нос в масата, и го настани на стола. — Аз държа да запомням имената на добре изглеждащите джентълмени, с които ме запознават.

Старците засияха.

— Сигурно сте дошли да поиграем домино? — осведоми се Томас.

Тя му помогна да се настани на стола и поклати глава.

— За съжаление не. Днес съм малко разсеяна и няма да бъда достоен противник.

Томас потърка ръце и пергаментовата му кожа заскърца.

— Толкова по-добре.

Кларис се засмя и го заплаши с пръст.

— Ужасен човек! — Много харесваше гласовете им. Звучаха дрезгаво от старостта, но бяха затоплени от шотландския акцент. Някой ден и Робърт щеше да говори като тях. Дали тогава щеше да е до него, за да го чуе?

— Изглеждате тъжна, Ваше височество. — Хамиш задърпа ръкава на ампутираната си ръка. — Какво се е случило?

Безопасните игли се бяха отворили и той не беше в състояние да се справи с една ръка. Кларис го погледна право в очите.

— Мистър Макуин, ръкавът ви е разкопчан. Ще позволите ли да ви помогне? — Без да чака отговор, тя посегна, загъна ръкава и закопча безопасните игли. — Ако ми донесете ризите си, ще им зашия копчета и ще направя илици, за да не се мъчите с тези глупави игли.

— Но вие сте принцеса! — възрази смутено старецът — Не мога да си представя принцеса да шие копчета на ризите ми!

А кой друг ще го направи? — запита се Кларис. Доколкото знаеше, Хамиш беше надживял цялото си семейство.

— Обичам да шия — отговори просто тя. — И ви харесвам. Това прави работата двойно по-проста.

— Какво каза тя? — Хенри сложи ръка зад ухото си и се наведе към Бенет.

— Тя каза, че ще зашие копчета на ризите на Хамиш — изрева в ухото му Бенет.

Хенри прие новината с въодушевление.

— Значи ще останете в Макензи Мейнър?

Дуб, която бе излязла от шивачницата и вървеше право към тях.

Сърцето на Кларис подскочи от радост. Ейми иска да я види!

О, не, това беше глупаво предположение! Мистрес Дуб никога не би приела да бъде пратеница на Ейми.

Когато се изправи пред нея, шивачката направи дълбок реверанс.

— Ваше височество, радвам се за ви видя във Фрея Крегс. Ще имате ли време да се занимаете със старото ми лице?

— Разбира се — отговори с усмивка Кларис. — Но първо искам да поговоря с мис Розабел.

Мистрес Дуб изсъска като загрят чайник.

— Това ужасно пале! Не ми говорете за него!

Разтревожена, Кларис стана от мястото си.

— Защо? Случило ли се е нещо? — Какво ли беше забъркала Ейми?

Мистрес Дуб се намръщи като буреносен облак.

— Изостави ме, това се случи. Останах сама с половин дузина поръчки. Нямам представа как ще се справя без помощница.

Кларис бе обзета от паника.

— Какво искате да кажете с това, че ви е изоставила? Не е възможно просто да е изчезнала!

— Точно това исках да кажа. Изчезна и ме оставя — кимна тежко мистрес Дуб.

— Кога е заминала? Къде? — полита настойчиво Кларис.

Старците се спогледаха.

— Вчера. Не знам подробности, защото не ми е оставила писмо. — Мистрес Дуб натисна рамото на принцесата с месестата си ръка. — Седнете, Ваше височество. Вие не сте виновна за нищо.

Кларис машинално се отпусна на стола. В главата й цареше хаос.

— Да не си мислите, че е избягала да си търси мъж, защото я направихте красива?

— О! — Кларис въздъхна шумно. — Това ли имахте предвид? Не, мислех си…

— Но това е истината. Права ли съм? — Мистрес Дуб продължи да говори без точка и запетая. И без искрица разум. — Хубавите момичета винаги намират мъже. Когато бях млада, и аз ги намирах. Не, това не е точно — мъжете ме намираха. Надявах се да направите това и за мен. Да стана отново хубава и желана…

Кларис се постара да се овладее. Но не можеше да понася дрънканиците на шивачката и я прекъсна доста неучтиво:

— Някой видял ли е в каква посока тръгна момичето?

— Не. — Мистрес Дуб извади от джоба си запечатан плик и го додаде на Кларис. — Малката остави това за вас. Дано намерите някакво обяснение.

Някои се бе опитал да махне печата, но не бе посмял да го счупи. Кларис погледна укорително мистрес Дуб и царственото излъчване на погледа й накара шивачката да се свие виновно.

— Изпуснах го — промърмори тя. — А сега ще ви оставя да го прочетете на спокойствие.

Кларис стискаше писмото в ръце, не смеейки да го отвори.

Хенри направи окуражителен жест.

— Не се плашете. Прочетете писмото.

Кларис счупи печата и зачете писмото, написано с красивия почерк на Ейми.

Моя най-мила, най-скъпа, най-добра Кларис,

 

Казах ти, че не желая да съм принцеса. Знам, че не ми вярващ, но това е истината. Мразя да седя и да чакам животът ми да започне, като знам, че съм лошо подготвена за този живот. Защо? Защото съм свободна да ходя по света, да се срещам с нормални хора и да печеля парите си с честен труд. Вече не искам да водя живота, който водехме през последните години. Затова ще отида някъде, където никой не ме познава. Там ще разбера коя съм в действителност и на какво съм способна.

Не се притеснявай за мен. Знам, ти смяташ, че си длъжна да се грижиш за малката си сестра, но не си права. Аз съм напълно в състояние да се грижа сама за себе си и ти го знаеш. Във всеки град влизах преди теб. Сама си намирах работа в най-хубавия магазин. Обещавам ти, че и занапред ще бъда предпазлива и разумна. Защото съм учила при най-добрия учител на света. При теб, скъпа Кларис.

Моля те, не се опитвай да ме намериш. Обещавам, че щом се установя някъде, ще напиша обява във вестника, за да те уведомя, че съм добре. Освен това съм твърдо убедена, че един ден отново ще се съберем.

Ако наистина искаш, върни се в Бомонтен, омъжи се за принц и бъди щастлива до края на дните си. Разбирам защо мислиш, че аз не знам нищо — нали бях малко момиченце, когато напуснахме двореца…

— Не мисля така! — извика сърдито Кларис, но трябваше да признае, че с поведението си бе създала точно това впечатление.

…но ако питаш мен, ти не заслужаваш такава тъжна съдба. Ти си жив човек, не си принцеса. Затова помисли много добре, преди да се върнеш в Бомонтен.

Надявам се да намериш онова, което наистина търсиш.

Довиждане, скъпа сестро, желая ти щастие! И се пази!

 

С обич, твоя сестра завинаги, Ейми Розабел

Ужасена, Кларис смачка хартията и шумно пое въздух. Трябваше да се опита да разбере какво се бе случило.

— Ейми — пошепна тя. — Ейми…

Малката й сестра беше съвсем сама на света и търсеше нещо, което не съществуваше за нея. Търсеше друга идентичност, не на принцеса… Това беше невъзможно. Ейми не можеше да се държи като нормален човек. И защо изобщо искаше да бъде като… като мистрес Дуб или като тези стари джентълмени? Те работеха тежък труд за малко пари и бяха обвързани със семейството си, с родното село или… Да, принцесите също бяха обвързани със страната си и трябваше да се подчиняват на безброй правила. Родителите им избираха съпрузи, ценяха ги само по способността им да раждат синове. Кларис се беше опитала да внуши на Ейми, че е прекрасно да си принцеса, макар самата тя да не беше убедена в това.

Но кралският произход беше нейно задължение и предопределение.

Хенри прекъсна нерадостните й мисли.

— Мис Розабел е ваша сестра, нали?

Кларис го погледна изумено.

— Тя ли ви каза?

— О, не, малката беше много сдържана — отговори с усмивка Джилбърт.

— Но когато човек остарее колкото нас — продължи любезно Хенри, — не му остава нищо друго, освен да наблюдава хората наоколо. И скоро открива разни неща.

— Женски талант — изръмжа Бенет, ала Хенри не му обърна внимание.

— Направи ни впечатление, че си приличате. Когато тя говори и когато вие говорите, гласовете ви имат еднаква мелодия.

Кларис разбра, че няма смисъл да лъже. Старците нямаше да я предадат.

— Да, тя ми е сестра. И също е принцеса. — Показа смачканото писмо и добави: — Но си е отишла. Ако беше почакала още малко, щяхме да се върнем в Бомонтен и всичко щеше да е наред.

— Но ако не се върнете във вашето кралство, можете да правите каквото искате. — Джилбърт се наведе към нея. — Например да си останете стара мома и да живеете в селска колиба.

Ейми искаше точно това — поне така пишеше в писмото й. Искаше да си изкарва прехраната, като шие красиви рокли за заможни жени.

— А може и да се омъжите за заможен човек — предложи Хенри — и да живеете щастливо до края на живота си.

— Да, за богат и изискан мъж от благороден произход. — Хамиш размаха ръце. — Какво ще кажете за някой… граф?

Намеренията им бяха ясни. Внезапно Кларис бе осенена от идея. Този път не мислеше за Ейми, а за самата себе си. Ако тя, Кларис, не беше принцеса, какво щеше да направи? Ако не я чакаше страната й, отговорността й? Ако можеше да си избере съпруг, без да обръща внимание на произхода му? Ако можеше да бъде просто Кларис, без титлата, която й тежеше и я задължаваше… Веднага си помисли за Робърт. Ако не беше принцеса… и ако той не беше шотландски граф…

— Според мен принцесата трябва да има свободата да следва сърцето си — заяви твърдо Хамиш.

— Принцесата дължи на своите хора щастлив край — подкрепи го Бенет.

— Женски — пошегува се Хенри.

— Дръж си устата! — изсъска Бенет. — Не виждаш ли, че тя мисли?

Робърт беше любовта на живота й. И заради тази любов бе постъпила егоистично. Беше се поддала на желанието — неговото и своето — и беше спала с него. При това беше събудила в тялото и сърцето си жажда, за чието съществуване не подозираше. Двамата поотделно бяха нещо особено, но заедно бяха много повече. Бяха щастливи. Бяха едно.

Кларис погледна замислено писмото в ръката си и изглади смачканата хартия. По бузите й потекоха сълзи.

Сега не беше време да мисли за себе си!

Старците я заобиколиха и смутено я потупаха по гърба.

— Няма нищо, няма нищо.

— Така е по-добре.

Може би имаха право. Може би така наистина бе по-добре. Ейми не искаше да я намерят. Ако Кларис тръгнеше да я преследва и я намереше, Ейми щеше да откаже да се върне с нея и тя не можеше да я принуди. Не искаше да я принуждава. Искаше Ейми да има това, което желае. Ако това беше цената за свободата й, Кларис трябваше да застане пред баба си и да заяви, че не знае какво е станало със сестра й и къде се намира в момента.

От друга страна обаче… това означаваше, че щом Ейми иска свобода, а никои не знае къде е Сорша, Кларис е длъжна да изпълни дълга си. Да се върне в Бомонтен. Да се омъжи за принца, избран от баба й. Да му роди синове, наследници на трона.

Не можеше да остане при Робърт. Заради Ейми. За да помогне на сестра си, трябваше да напусне Макензи Мейнър и да си отиде, без да се обърне. Може би всяка нощ щеше да плаче във възглавницата си, дори след петдесет години, но това беше един от товарите, които принцесите трябваше да носят.

Тя изпъна крехките си рамене.

— Е, добре. Взех решение.

— Знаех, че ще се присъедините към нашето мнение — заяви сияещият Хенри.

Откъм моста се чуха викове.

— Струва ми се, че тя не вижда нещата като нас — възрази Джилбърт, който я наблюдаваше внимателно.

— Но тя трябва да разбере, че любовта е по-важна от всичко друго — намеси се Томас.

Виковете се засилваха. Кларис не им обърна внимание.

— Има различни видове любов — каза тихо тя. — И един от тях е любовта към дълга и честта. Лорд Хепбърн познава тази любов. Аз също.

Виковете станаха толкова шумни, че тя се обърна. Те проникнаха дори в ушите на глухия Хенри и той завъртя глава. Крясъците не бяха приятен шум. Пронизителни и гневни, те накараха Кларис да се изправи.

Старците излязоха напред и се опитаха да различат кой идва през моста. Пръв тичаше мъжът, който се бе подиграл с Кларис и се бе обзаложил на десет фунта, че тя не може да направи Ейми красива. А после бе изчезнал, за да не плати дълга си. Как му беше името?

Хамиш се изплю сърдито.

— Мирише ми на неприятности — заяви той презрително. — Това е малкият Били Макбейн.

Били размахваше юмруци и лицето му изразяваше триумф. Зад него маршируваха войници. Английски войници. А зад Били крачеше… Господи!

Кларис се олюля.

Зад Били крачеше съдия Феърфут, човекът, от когото бе откраднала Блейз. Едър, елегантен мъж който носеше службата си като наметка. С жестока усмивка на кръглото лице.

— Английски негодници — изрева Хенри, но междувременно десетки души викаха един през друг и гласът му заглъхна в общата врява.

— Дошли са за мен. — Кларис си заповяда да не изпада в паника. Беше попадала и в по-лоши ситуации. — Мен търсят.

Старците изобщо не изглеждаха шокирани. Никои не я попита какво е извършила.

— Тогава трябва да ви махнем оттук — отговори веднага Бенет, — преди кралската ви личност да е паднала в мръсните им лапи.

Няколко души от селото, повечето жени, тичаха след войниците. Англичаните бяха въоръжени с мускети и изглеждаха така, сякаш всеки миг щяха да стрелят в навалицата.

— Ще минете през задната врата на кръчмата. — Хамиш въведе Кларис в тъмното помещение. — Ще тръгнете по уличката.

Сърцето на Кларис биеше като безумно. Винаги се беше страхувала от това и сега кошмарът й ставаше действителност.

— Не се плашете, Ваше височество — окуражи я Джилбърт. — Ще ги пратим в обратната посока.

Кларис погледна отново към наближаващите войници. Преглътна и кимна.

— Благодаря ви. — Влезе в кръчмата, обърна се за миг и отново извика: — Благодаря ви!

Зарези вратата и се запита как да си вземе Блейз. Не можеше да го оседлае, но щеше да се метне на гърба му и да препусне без седло. Да мине по страничните улички и да се върне в Макензи Мейнър.

Не. В никакъв случай. Ако се върнеше в Макензи Мейнър, съдия Феърфут щеше да се появи там, за да я обяви за престъпница и да каже на дамите, че са били измамени. И броят на неприятелите й щеше да се увеличи.

Освен това Робърт не беше там. Нямаше кой да я спаси.

И най-важното. Не можеше да се скрие при Робърт. Нито сега, нито друг път. Никога.

Отвори задната врата и огледа тясната уличка. Не видя никого. Войниците не знаеха къде да я търсят. Никой не беше дал заповед да се обкръжи селото.

Кларис излезе на улицата и тихо затвори вратата зад гърба си. Вятърът свиреше между къщите, рошеше косите й и я пронизваше до кости. Тя се уви в наметката си, сведе глава и затича към ъгъла.

Ако имаше късмет, щеше да изчезне, още преди съдия Феърфут да е забелязал, че не е в кръчмата. Преди да падне в мръсните му лапи, за да я изнасили и да я обеси публично. За да даде пример на всички жени в областта, които не се подчиняват на мъжете.

Сърцето й биеше до пръсване. Щеше да се справи. Увереността й нарастваше с всяка крачка. Щеше да успее.

Зави зад ъгъла като фурия.

И попадна право в ръцете на полковник Оугли.