Кристина Дод
Вълнуващи нощи (25)

24

Принцесата винаги носи кърпичка и преди да влезе в балната зала, проверява дали всички копчета на роклята й са закопчани.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Милисънт никога досега не бе виждала хората да я зяпат по този начин. Смаяни, невярващи. Когато полковник и мисис Оугли влязоха в залата и множеството ги приветства с ръкопляскания, полковникът я зяпна, сякаш бе получил удар.

Следвайки съвета на принцеса Кларис, Милисънт крачеше през залата с усмивка на уста. По-скоро се плъзгаше, отколкото крачеше, и тънката коприна на вишневочервената рокля се увиваше около краката й. Беше й много интересно дали джентълмените виждат, че отдолу няма фуста.

Ако се съдеше по ужасеното лице на мисис Тръмбл, това си личеше много ясно.

Кичурчетата на прясно накъдрения бретон падаха небрежно по челото й. Милисънт ги усещаше като досадни комари и беше готова да ги пропъди с яден жест; но продължи ла върви с леко сгънати в лактите ръце. Балната зала беше елегантна и богато украсена — точно както се беше надявала. Тя се огледа крадешком и забеляза, че лейди Мерсер, лейди Лорейн и мисис Симлен се усмихват доволно. Дебютантките бяха застинали от възхищение и дори лейди Блакстън кимаше одобрително.

Милисънт даде знак на диригента, обърна се към тълпата гости в залата и се усмихна подканващо. Щеше да запази самочувствието си, даже това да я убиеше.

Мис Лариса Тръмбл също я зяпаше с отворена уста и това й достави удоволствие. Особено като установи, че челото на Лариса е загрозено от грозна пъпка точно между очите.

Прюдънс дотича при нея с въодушевлението на кученце.

— Значи не ми позволи да навлажня роклята си, а сега изглеждаш така! — извика възмутено тя. Самочувствието на Милисънт моментално угасна.

— Смешна ли изглеждам?

— Напротив! Изглеждаш невероятно, все едно не си ти. И носиш зашеметяваща червена рокля, докато аз… — Прюдънс подръпна недоволно синята си пола. — Аз трябва да се задоволя с този скучен стар парцал!

— Роклята ти стои чудесно и съвсем не е скучна. Точно така трябва да се обличат момичетата на твоята възраст.

— Но аз не искам да се обличам като безлична хлапачка. Искам да изглеждам зашеметяващо като теб!

— Щом станеш на моята възраст и ти ще носиш вишневочервени рокли. — Милисънт понижи глас и се опита да отклони вниманието на сестра си. — Видя ли пъпката на Лариса?

Прюдънс се изкиска злобно и се наведе към нея.

— Ужасна е, нали? Никое от другите момичета няма пъпки, защото всички използвахме тайните кралски кремове на принцеса Кларис. Това ще убеди Лариса, че не бива да слуша майка ся. Видя ли вече принцесата? Не изглежда ли прекрасно?

Милисънт се огледа. Принцеса Кларис стоеше в дъното, облечена в блещукаща рокля от сребърен сатен с тесни сини ширити на презрамките и тъмносиня копринена панделка под бюста. Златните къдрици бяха строго сресани назад и това придаваше изисканост на лицето й. На главата й се вееше пауново перо.

— Прекрасна е, както винаги — отговори убедено Милисънт.

В този момент Робърт се появи до принцесата, предложи й ръката си и двамата тръгнаха да обикалят залата. Прюдънс кимна съзаклятнически на сестра си.

— Нашият скъп брат също изглежда много добре. Лариса е права. Той е уловът на сезона. Жалко, че с тази пъпка скъпата Лариса няма никакъв шанс.

— И без пъпка нямаше да има — отговори Милисънт и двете избухнаха в смях.

— Може би принцесата ще успее да го спечели — предположи Прюдънс. Милисънт сведе глава.

— Всичко е възможно — отбеляза дълбокомислено тя, стисна ръката на Прюдънс и й заповяда: — Дръж се прилично и се забавлявай.

Прюдънс кимна тържествено и подхвърли през рамо:

— Не мога да правя и двете едновременно.

Милисънт се загледа замислено в елегантната двойка. Всяка вечер се молеше от сърце за щастието на Робърт. Принцеса Кларис го бе променила повече, отколкото смееше да се надява. От няколко дни Робърт се държеше отново като веселия, гостоприемен, мил младеж, какъвто беше, преди да замине. Нямаше го мъжа с безжизнени очи, от когото я побиваха тръпки.

Милисънт беше много доволна от себе си, защото и тя бе допринесла да тази промяна. Нали тя бе настояла принцеса Кларис да се настани в Макензи Мейнър и да остане с тях поне до бала. Стараеше се двамата да остават колкото може по-често насаме. Правеше всичко по силите си, за да създаде романтична атмосфера, и беше горда със себе си. Увереността, че е постигнала нещо толкова важно, й вдъхваше смелост. Огледа се и се смеси с гостите, за да побъбри с дамите.

— Лейди Мерсер, колко елегантна сте тази вечер! Това ли са известните перли, за които се носят легенди?

Лейди Мерсер се засмя гръмогласно — това беше разрешено за старите матрони.

— Проклета да съм, мило момиче, но не вярвах, че ще доживея този ден! Изглеждате страхотно, скъпа моя! Наистина успяхте. Вече не ви е грижа за баща ви, нали?

Преди Милисънт да е намерила думи за отговор, старата дама я ощипа приятелски по бузата и се запъти към ъгъла, където бяха насядали другите матрони, опряна тежко на бастуна си.

Усмихвай се, заповяда си Милисънт. Усмихвай се и върви при следващия гост.

Ала не стигна далеч. Спря я мистър Гаскол. Малко по-голям от Прюдънс, той произхождаше от много добро семейство и очакваше огромно наследство. Всички дебютантки тръпнеха от надежда да ги удостои с поглед. Въпросът за избраницата му беше тема на оживени дискусии от началото на сезона. В момента обаче големите му кафяви очи бяха устремени към Милисънт. Гледаше я по начин, от който й стана зле. Никога не беше виждала този израз в очите на мъжете. В погледа му светеше обожание.

Поклони се почтително и леко сковано и попита с видима нервност.

— Ще позволите ли да ви помоля за следващия кадрил?

— Искате да ме поканите на танц? О, разбира се, възхитена съм.

За миг Милисънт усети угризения на съвестта. Дебютантките щяха да побеснеят. Но нима можеше да му откаже?

Мистър Гаскол се поклони отново, без да се отпусне нито за миг, и отстъпи назад. Погледът му се отклони от лицето и се впи в гърдите й. Божичко, да не би да са пораснали през нощта? — запита се ужасено Милисънт Или роклята беше твърде дълбоко изрязана? Тя се изкуши да погледне, но устоя на импулса.

Смутена, реши да отиде в кухнята, за да се убеди, че вечерята ще е готова точно в полунощ. По пътя щеше да прикрие деколтето си с някакъв воал. Ала когато се обърна, едва не заби нос в колосана бяла яка и безупречно вързана вратовръзка.

Пред нея стоеше граф Тардю. Кори Магкаун. Зашеметяващо висок, сламенорус, синеок, с перфектна фигура, подчертана от безупречно ушития панталон и също така перфектно ушития жакет на сини и зелени райета. Милисънт вдигна глава и забеляза, че той я зяпа смаяно, сякаш не я е виждал никога в живота си. Усмивката й угасна, устните й затрепериха. В този миг зад нея се чу кискане. Наблюдаваха ги, и то не само доброжелателни хора.

— Кори — изрече тя овладяно, — колко се радвам да ви видя. Извинете, би трябвало да ви наричам лорд Тардю, но ние сме приятели толкова отдавна, че напълно забравих правилата на учтивостта.

— Приятели? — В погледа му светна неразбиране. — Познаваме ли се?

Слисването му я шокира. Нима никога не я беше поглеждал истински?

— Лейди Милисънт Макензи, на вашите услуги — отговори с достойнство тя и направи елегантен дворцов реверанс. — Сега спомнихте ли си за мен?

— Лейди Милисънт! — Изненадата му беше напълно искрена. — Но вие бяхте… Искам да кажа, че не ви познах… Искам да кажа, днес изглеждате зашеметяващо!

— Благодаря ви. — Робърт я бе помолил да занимава Кори, но в момента искаше единствено да прихване полите си и да избяга в сигурната кухня. Вместо това сложи ръка върху неговата и мина в нападение. — Ще ми направите ли една услуга?

— Каквото поискате!

— Ще танцувате ли с Прюдънс? — Тя се усмихна плахо и изненадано установи, че не е чак толкова трудно да се флиртува. — Аз трябва да танцувам с един куп млади момчета, а тя ще умре от мъка, ако никой не я покани.

Кори присви големите си сини очи и се опита да проумее значението на думите й. Без да иска, Милисънт го наведе на прекрасна идея.

— Аз имам по-добър план — заяви твърдо той. — Ще танцувам всеки танц с вас. Така младите еленчета няма да имат право да ви канят и ще танцуват със сестра ви.

— Толкова сте умен, Кори. — Милисънт се засмя, удовлетворена от лекотата, с която го манипулираше. — Но сам знаете, че това е невъзможно. Ако танцувам само с вас, това ще е по-ясно от публичното обявяване на годежа ни.

— И това не е лоша идея… — промърмори замислено Кори.

Да не би да й предлагаше годеж? Наистина ли възнамеряваше да поиска ръката й? Това беше мечтата й. Защо тогава не падна в несвяст в прегръдките му?

Милисънт беше разумна млада дама, която не се поддаваше на романтични мечтания, и разумът й веднага намери точния отговор. „Защото преди една минута той не те позна.“ По дяволите, мразеше ума си! Защо трябваше да й отнеме всички илюзии? Докато дишаше забележително спокойно, тя затрепка изкусително с ресници.

— Боя се, Кори, че това е много лоша идея.

— Лейди Милисънт? — Лорд Алдъруинкъл ги прекъсна с дълбок поклон. — С огромна радост бих ви придружил на вечеря.

Кори буквално го избута настрана.

— Закъсняхте. Аз попитах пръв.

— Не сте! — Милисънт не можеше да му позволи такова нахалство. Нима си въобразяваше, че трябва само да тракне с пръсти и тя е готова!

— Но тъкмо щях да го направя — възрази упорито Кори.

В този миг към тях се присъедини и мистър Малет.

— Ние всички знаем много добре докъде водят добрите намерения, прав ли съм, лорд Тардю?

Милисънт вече беше заобиколена от голяма група смеещи се мъже. Кори сбърчи чело, без да разбира.

— Какво? Докъде водят?

Мъжете избухнаха в смях и се престориха, че оценяват високо „остроумната“ му забележка. Кори се присъедини към смеха им, но Милисънт си остана с ужасното подозрение, че не бе разбрал смисъла на забележката. Ако това беше истина, значи Кори не беше особено интелигентен. А това пък означаваше край на илюзиите й и перспективата да остане за дълго в центъра на мъжкото внимание, което беше крайно напрягащо. Да, очертаваше се дълга и трудна нощ.

 

 

— Я виж ти! — Кларис наблюдаваше Милисънт, докато Робърт имаше очи само за нея. — Ето я нашата нова кралица на бала! Много обичам, когато помощта ми дава такива резултати.

Робърт я водеше през навалицата и се грижеше всеки да види блещукащата сребърна рокля и пауновото перо в разкошната златно коса.

— Ти си прекрасна — пошепна той.

Тя го дари с дълъг поглед, който така ясно му напомни миналата нощ, че тялото му веднага реагира. Може би трябваше да се извини, и да се скрие някъде, докато възбудата му отшуми…

— Усмихвай се! — заповяда с пресекващ глас.

— Знам какво правя — отвърна тя. — Имай ми доверие.

Разбира се, че й имаше доверие. Необяснимо защо, но й вярваше, доверяваше се на инстинкта й и разчиташе на нея. И я желаеше. Господи, как я желаеше! Ужасно му се искаше да я вдигне на ръце и да я изнесе от тази зала, където десетки джентълмени я зяпаха похотливо. Да я отнесе далече от опасността, в която самият той я беше въвлякъл.

Лорд Плъмбли спря пред тях и помоли Кларис за един танц. Робърт проследи как тя поклати глава с чудесно изиграно съжаление.

— Много съжалявам, милорд, но съм си изкълчила глезена. Така че изобщо няма да танцувам. Но ще седна ей там и ще ви разреша да ми донесете един пунш.

Лорд Плъмбли кимна тържествено и забърза да изпълни поръчката. Робърт беше готов да го цапне по глупавата физиономия, но се въздържа. Кимна му кратко и поведе Кларис нататък.

— Бедничкият няма нито пени — обясни тихо той. — Затънал е до гуша в дългове.

— Съчувствам му. — Изглеждаше искрена и той се намръщи. — Да се опитам ли да му намеря някоя наследница? Искам за кажа… ако остана още малко в Шотландия.

Робърт не успя да отговори, защото Кларис го подръпна за ръкава.

— Мисля, че вървиш твърде бързо. Трябва да се разхождаме, сякаш имаме цялото време на света.

Тя беше права, но той се разкъсваше между тревогата си за сигурността й и желанието да освободи Валдемар. Досега всичко вървеше по план, а тя се усмихваше така спокойно, сякаш не знаеше, че успехът на измамата зависи изключително от нея. О, разбира се, тя знаеше и самочувствието и увереността й го изпълваха с гордост. Кларис държеше сърцето му в ръцете си. Без нея щеше отново да потъне в мрака, където беше затворен толкова дълго време. Щом приключеше с Оугли, щеше да направи всичко, за да я убеди да остане в Макензи Мейнър. Да остане завинаги с него. Не можеше да го остави!

Мисис Бъркбег спря при тях и помоли Робърт да я представи на принцесата. Той изпълни желанието й, отстъпи назад и проследи разговора на Кларис с достойната дама. Много скоро към тях се присъединиха мисис Симлен и лейди Уайт. Последва тих разговор с лейди Лорейн. Дамата очевидно имаше нужда от съвети в последната секунда.

Когато Кларис се върна при него, двамата се отдалечиха и изведнъж се озоваха на място, където нямаше никакви гости.

— През цялото време се питам — заговори тихо тя, — защо още от самото начало не ми каза причините, поради които трябва да изпълня този маскарад? Ти си движен от благородни мотиви и аз се гордея, че ще допринеса за освобождаването на Валдемар. Защо беше тази тайнственост?

Той бе скръстил ръце на гърба, за да не докосва Кларис, докато вървят един до друг. Лицето му изглеждаше леко скучаещо, сякаш говореха за ежедневни неща.

— Ти беше за мен като всички други, освен това знаеше за геройствата на Оугли. Беше готова да му вярваш. А и защо не? Нещата, които е описал, са се случили. Би ли повярвала, че Валдемар, осъденият на обесване криминален престъпник, е извършил геройство? Щеше ли да ми повярваш, ако ти бях казал, че Валдемар е заслужил свободата си? И не само това, а и похвална грамота, която му дава възможност да отиде навсякъде, където иска, и да стане такъв, какъвто иска!

— Сигурно нямаше да ти повярвам — призна тихо Кларис.

Робърт огледа пълната бална зала. Групата джентълмени около Милисънт ставаше все по-голяма. Сестра му беше под истинска обсада. Десетки двойки танцуваха, лакеите ходеха между гостите с табли шампанско.

— Мисля, че изпълнихме дълга си. Всички те видяха.

— Само не полковник и мисис Оугли. — Кларис вдигна лице към него. — Не бива да ги избягваме, Робърт. Трябва да говоря с него. Ако искаш маскарадът да успее, той не бива да се усъмни нито за секунда, че съм в балната зала.

Оугли трябваше да се убеди, че принцесата му се възхищава. Когато я видя, той я зяпна и неволно протегна ръка за я докосне. Робърт помнеше как бе реагирал на подобни импулси и бе предизвиквал трагедии.

Този път обаче нямаше да го допусне.

— Съгласен съм. — Сложи ръка на гърба на Кларис и я поведе към групата около мистър и мисис Оугли. Кларис вървеше съвсем близо до него, сякаш искаше защита. Като видя усмихнатия й профил, Робърт си каза, че е готов на всичко, за да я защити.

Валдемар доброволно бе предложил да се погрижи полковникът да не е в състояние да навреди на Кларис в ролята и на Кармен. След като се запозна с нея, той поиска за избяга без необходимите документи, но Робърт не му разреши. И двамата знаеха, че без тях няма да може да се върне в Англия без риск да го заловят и осъдят като дезертьор. А за дезертьорство наказваха с бесилка.

Въпреки криминалното му минало, Робърт смяташе Валдемар за най-прекрасния човек, за най-добрия приятел. Искаше той да получи признанието, което му се полагаше, както и шанс да води мирен и честен живот, ако иска. И сега се приближаваха към тази цел с всяка стъпка, която правеха Робърт и Валдемар, Оугли и Кларис. Всички бяха артисти в пиесата, измислена от него. Бог да им е на помощ, ако не успееха да убедят Оугли, че сеньора Кармен Мендоса наистина го е последвала от Испания, жадуваща за отмъщение. И че разполага със средства да го шантажира.

— Мисис Оугли, тази нощ изглеждате наистина възхитително. — Робърт се поклони пред тънката жена с плосък бюст и скучно лице, вкопчена в ръката на Оугли.

— Благодаря ви, милорд. Балът, който давате в чест на Оскар, е наистина прекрасен. — Големите очи на мисис Оугли сияеха.

— За нас е привилегия да отдадем дължимото на такъв герой. — Робърт спря един лакей. — Чашата ви е почти празна, полковник. Вземете си пълна.

— Благодаря. — Оугли се ухили нахално.

— Права ли съм в предположението си, че по-късно ще има фойерверк? — осведоми се мисис Оугли.

— Напълно — потвърди домакинът.

— Лорд Хепбърн каза, че сме длъжни да почетем по достойнство геройските дела на съпруга ви. — Кехлибарените очи на Кларис, устремени към полковника, бяха изпълнени с възхищение. Той реагира с малко преувеличена галантност.

— Тогава окажете на героя честта да танцува с вас следващия кадрил.

— Не би трябвало да танцувам. — Кларис се превземаше и Робърт изтръпна. — Тази сутрин излязох на езда много рано и си изкълчих глезена… Но това е единствената ми възможност да танцувам с герой. С удоволствие, полковник Оугли. За мен е чест да танцувам с вас.

Робърт беше готов да я спре, но се въздържа. Ако Оугли танцува с нея, това ще затвърди увереността му, че тя е в балната зала. Срещата с Кармен щеше да се състои малко по-късно. Но само при мисълта, че Оугли ще я докосне, кръвта му закипя.

Оугли явно съзнаваше какво му причинява, защото го изгледа тържествуващо. После поведе Кларис към танцовата площадка, вече пълна с двойки, които се подреждаха за кадрила.

Ласкателите, обкръжили героя, ги проследиха с поглед.

— Двамата изглеждат възхитително, нали? — отбеляза доволно мисис Оугли.

Робърт трепна изненадано. Сети се, че той също трябваше да я покани на танц, но след завръщането си от полуострова изобщо не беше танцувал. Преди да измисли някакъв отговор, мисис Оугли продължи:

— Оскар танцува с удоволствие, но аз съм ужасна танцьорка. Не мога да запомня стъпките и нямам чувство за ритъм. Той е много търпелив с мен, но явно съм безнадежден случай.

— Трябва да призная, мадам, че и аз съм безнадежден случай. — Освен това трябваше да държи Оугли под око. Натрапчивият му интерес очевидно смущаваше Кларис.

След малко Робърт се сети, че добрият домакин е длъжен поне да води разговор. Само да знаеше какво да каже! Хвърли бърз поглед към мисис Оугли и установи, че тя го разглежда с неприкрито любопитство.

— Изобщо не изглеждате като разглезен млад лорд — заяви чистосърдечно тя.

— Така ли? — Дамата беше пряма и откровена. Не бе очаквал това от нея.

— Да, изобщо не изглеждате така, макар че Оскар ви нарече точно с тези думи. Да не би да ревнува? — Когато Робърт не реагира веднага, тя продължи: — Знам, че той се отнася враждебно към някои хора, и се боя, че вие сте един от тези нещастници. Другият е камериерът му Валдемар.

— Така ли? — Робърт неволно се запита дали Оугли я е помолил да му говори по този начин… Не, сигурно не. Оугли никога не би поверил такава задача на жена. Какво целеше тогава?

— Щом приключим с това триумфално шествие и се върнем в имението, ще помоля Оскар да си вземе друг камериер.

— Наистина ли? — Робърт се разтревожи не на шега. — Защо? — Значи тя искаше да живее в провинцията. Дали Оугли знаеше това? И одобряваше ли го?

— Мисля, че никой не забелязва… — мисис Оугли подбираше внимателно думите си — …но понякога Оскар е много тесногръд и ми се иска да не му се дава шанс да се държи така.

Дамата е значително по-умна, отколкото изглежда, и знае много за съпруга си, каза си Робърт и предположи, че тя му доверява тези неща не без причина. Мисис Оугли знаеше повече, отколкото можеше да се очаква. Но не допускаше Оугли да разбере, че знае.

— Какво ще стане тогава с Валдемар?

— Не ме е грижа. Мисля, че когато се отнасят лошо с него, и той става лош. Не би било зле Оскар да го изпрати в друг полк. О, господи! — Тя погледна ужасено към танцовата площадка. — Принцеса Кларис пострада!

— Ох!

Робърт чу вика на Кларис съвсем ясно.

— Ох! Много съжалявам, полковник Оугли, но не мога да продължа танца!

Двойките спряха и изчакаха Кларис да излезе от кръга под ръка с партньора си. Съпроводени от съчувствени погледи, двамата се отдалечиха от паркета и кръгът отново се затвори.

— Божичко! — Мисис Оугли се втурна да посрещне двойката, следвана по петите от Робърт. — Ваше височество, какво ви е? Мога ли да ви помогна?

— Чувствам се глупаво, че направих сцена. — Кларис се опираше тежко на ръката на Оугли и куцукаше с разкривено от болка лице. — Моля ви, заведете ме в някоя ниша, където да си почина!

Робърт реагира на уговорената дума.

— Оттук, Ваше височество. Ще вдигнете крака си на рамката на прозореца, ще спуснете завесите и ще наблюдавате танцуващите, ако искате.

— Много сте добър. — Кларис се усмихна смело, но долната й устна трепереше издайнически. — Благодаря ви, милорд.

— Ще ви донеса чаша пунш. — Робърт бързо й обърна гръб, защото беше готов да избухне в луд смях.

Как го правеше? Как бе успяла да превърне драматичния момент в повод за смях? Как стана така, че той мислеше само за нея и я желаеше, когато трябваше да съсредоточи цялото си внимание в осъществяването на плана си? Вече не се разбираше и почти се зарадва, когато няколко души го спряха, за да го попитат за състоянието на принцесата. Досадните им въпроси успешно отклониха вниманието му. Когато се върна при Кларис с чинийка сладкиши и чаша пунш, лицето му бе приело обичайното леко скучаещо изражение.

Тя пое чашата и чинийката и любезно му махна да се отдалечи. Обърна се към мисис Оугли, която все още я наблюдаваше загрижено, и помоли:

— Вървете и се забавлявайте. Ще си почина малко тук, после ще се кача в стаята си и ще сложа на глезена студен компрес.

Полковник Оугли също стоеше пред нишата, очевидно недоволен, че вдигат толкова шум за някакво си незначително нараняване, и изгаряше от нетърпение да се върне при почитателите си. Когато мисис Оугли мушна ръка в неговата, той се отдалечи, без да удостои Кларис дори с поглед.

Робърт спусна завесата, за да я скрие от любопитните погледи.

— Справи се прекрасно — похвали я тихо той. — Готова ли си за следващото действие?

Кларис пое дълбоко въздух и отговори с дълбок, дрезгав глас със силен испански акцент:

— Готова съм, милорд. Няма да ви разочаровам.