Кристина Дод
Вълнуващи нощи (23)

22

Една принцеса никога не се опитва да крие истинските си чувства, но и не се унижава да интимничи с хора от по-нисък произход.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Когато Кларис се събуди, Робърт беше върху нея. Раменете му закриваха гледката към прозореца. Тя не виждаше лицето му, знаеше само, че лежи върху нея с цялата си тежест, а тя е разпъната като девица върху олтар. Устата му беше върху гърдите й и движенията на езика му й причиняваха такава наслада, че трябваше да опре пети в рамката на леглото, за да се овладее и да спре треперенето си. Тялото й пулсираше от желание. Какво ли беше правил с нея, докато е спала?

Мисълта, че е бил в сънищата й, бе странно обезпокояваща.

— Какво правиш? — попита задъхано тя. Той не отговори и тя се опита да освободи ръцете си, но той ги задържа над главата.

— Пусни ме, Робърт — помоли тя и отново се опита да се освободи.

Той избухна в тих смях. Дъхът му помилва гърдите й, зъбите му се впиха почти болезнено в подутото зърно.

Кларис усети между краката си влага и горещина, утробата й пулсираше от желание.

Желание? Как беше възможно? Слънцето още не бе изгряло — това означаваше, че е спала само няколко часа. Бе заспала дълбоко удовлетворена, а едва събудила се, отново го желаеше. Искаше да го почувства между краката си, да усети проникването му, мощните тласъци. Да задоволи глада, който я правеше празна и самотна.

Това беше безумие. Тя беше обезумяла!

Отново се опита да се освободи, този път по-настойчиво, но трябваше да се бори не само с него, а и с много други неща. С мрака и сънливостта си, със собственото си желание, което шумеше в ушите и тежеше в ръцете й.

Какво се бе случило? Кога се бе изменило равновесието на силите? Или той през цялото време е държал юздите в свои ръце? Дали просто се бе поддал на настойчивостта й?

Робърт целуваше лицето й, оставяше горещи следи по клепачите, бузите и устните. Никъде не се спираше дълго и изгубена в удоволствието, тя го следеше с поглед, чакайки още и още. Влажният му език се мушна в ухото й и от топлия, силен дъх я побиха тръпки.

— Какво правиш там? — попита с подрезгавял глас тя.

Гласът му прозвуча дълбок и тъмен като нощта:

— Смятам да ти доставя удоволствие, каквото никога не си преживявала. Ще вляза под кожата ти и никога вече няма да изчезна от главата ти. — Отмахна завивките и студеният утринен въздух охлади голата й кожа. Той се надигна над нея, после се наведе напред и притисна твърдия си член в корема й. — Утре вечер пак ще дойдеш при мен и така всяка нощ, докато си тук. И то не защото искаш, а защото не можеш да не дойдеш.

Кларис потръпна, сякаш я бе ударил, и се завъртя настрана.

— Утре вечер… Добре, утре вечер ще дойда пак, щом го желаеш. Но всяка нощ? Не мога да остана тук. Не мога да живея тук. Ти не можеш да ме принудиш.

Той се изсмя дрезгаво и впи устни в нейните. Корава целувка, без никакъв финес, с грубото желание на воин, разкъсал оковите на цивилизацията. Езикът му се мушна в устата й, настойчив и без никаква въздържаност. Когато тя се поддаде и престана да се отбранява, дори се притисна към него, той вдигна глава.

— О, мила моя, ти още не знаеш какво мога.

Горещите думи и дивите целувки я уплашиха и тя изплака тихо. Той искаше да я накара да разбере нещо, което тя не желаеше. Да изпита желание, което не можеше да понесе. Съзнаваше, че щом той свърши, никога вече няма да е същата като преди.

Ала Робърт не й остави време да мисли. Отново целуна гърдите й и засмука зърната. Горещият му дъх пареше чувствителната й кожа, устата му я вкусваше с настойчивост, която й отнемаше дъха. Зърната й станаха непоносимо твърди. Беше болезнено, невероятно хубаво и… отчаяно. Тя поиска да освободи ръцете си, но не за да се отбранява. Искаше да се вкопчи в него и да го притисне до себе си. Искаше повече. Искаше всичко.

Ала той не мислеше за желанията й. Мислеше само за своята цел, а в момента тя беше да я целува навсякъде. Зарови език във вдлъбнатинката на пъпа й, за да я изследва с бавни, ритмични целувки. Кларис простена от блаженство и зачака какво ще се случи по-нататък. Краката й се движеха неспокойно по чаршафа. Стъпалата й се плъзнаха по гърба му и тя го притисна към себе си, съзнавайки, че всъщност би трябвало да го отблъсне.

Навън се развиделяваше и Кларис затвори очи. Имаше чувството, че всичко това се случва насън, не в реалността, и това беше добре. Някой ден, когато се върнеше в своя мраморен палат, щеше да се преструва, че тази нощ никога не се е случила. Че никога, нито за миг, не е била жената, изтъкана само от желание. Че никога не е имало мъж, който я тласка към върховете на страстта. Вечната страст.

Вечна? Каква страшна дума. Тя щеше да забрави… а може би не? Тази нощ не можеше да я преследва цял живот. Или…?

Робърт пусна ръцете й, но Кларис изобщо не го усети. Той милваше тялото й, с наслада плъзгаше пръсти по извивките на ръцете, талията и хълбоците. Мушна ръце между бедрата й, разтвори ги и започна да милва меката кожа от вътрешната страна, като постепенно се движеше към слабините. Кларис затаи дъх и зачака милувки по най-интимното място.

Но той не го направи. Нищо не се случи.

— Погледни ме! — Гласът му прозвуча заповеднически.

Тя отвори колебливо очи. Веднага осъзна, че той беше разбрал какво целеше с поведението си. Защо се държеше като дете, което не може да понесе истината.

— Погледни ме. — Пръстът му се плъзна изкусително по женствеността й.

Нежното докосване я подлуди. Беше готова да му изкрещи, да настоява той да побърза, да проникне дълбоко, да й причини болка и… Господи, той трябваше да побърза!

Робърт я гледаше и се усмихваше. Май се подиграваше с нея. Знаеше, че тя е на път да загуби контрол. Можеше всеки момент да я вземе и съзнаваше силата си. Сега я познаваше и тя.

Той прокара два пръста по светлите кичурчета между краката й, плъзна се навътре и внимателно отвори кадифените гънки. Знаеше много добре какво прави и Кларис изохка от наслада. Пръстите й се вкопчиха в чаршафа. Трябваше й някаква опора, защото светът около нея се люлееше застрашително. Пръстите му описваха изкусителни кръгове и ту единият, ту другият проникваше леко навътре.

— Прекрасна си — пошепна той. Гласът му беше опияняващ като бренди и се качи в главата й. — Гореща и влажна. Толкова влажна… Да вляза ли още малко, скъпа?

— Да. О, да! — Беше твърде късно да мисли за гордостта си. Не и когато мускулите й се стягаха и се опитваха да го принудят да влезе.

— Още не. Почакай малко.

— Колко трябва да чакам? — почти извика тя. Защо я измъчваше така?

— Още си неопитна. — Той не обръщаше внимание на желанието й, на настояванията на тялото й. Бавно се изтегли навън и палецът му започна да дразни клитора й. — Още не знаеш, че оргазмът отнема остротата на мъжа.

Хълбоците й се надигнаха сами и се устремиха към ръката за да имитират прастария ритъм на сливането. Опита се да каже нещо и едва позна гласа си.

— Какво имаш… предвид? Мислех си, че съм… изпитала нещо.

— Това ли? — Той промени позата си и легна между краката й. Тя усети ерекцията му в слабините си. На лицето му изгря усмивка. — Това беше много добре. Още малко, и мога да експлодирам в теб. Желая те, но аз те пожелах още в момента, когато те видях за първи път.

— Тогава го направи… за мен. — Тя искаше да посегне към него, да го притисне към себе си и да се слее с тялото му, но той задържа ръцете й.

— Не, още не. Едва когато не можеш да чакаш повече. — Раздвижи хълбоците си и връхчето на пениса му се плъзна по гладката, влажна кожа. В тялото й бушуваше буря. Сякаш изненадан от силата на възбудата й, той затвори очи. — Толкова е хубаво да усещам кожата ти. Тя е като жива коприна и аз не мога да й се наситя. Никога няма да получа достатъчно от теб.

Почти хълцайки, тя се надигна срещу него, за да ускори сливането.

— Робърт…

Преди да е успяла да каже още нещо, той я целуна. Още една от дивите, настойчиви целувки, които замъгляваха сетивата й, отнемаха й дъха и я превръщаха в същество, което принадлежеше само на него.

След малко отдели устни от нейните и се изсмя тихо.

— Ти си страхотна, макар че не знаеш какво правиш. Отвори очи.

Кларис не бе усетила кога е затворила очи. Вдигна с мъка натежалите си клепачи и видя лицето му точно пред своето.

— Гледай ме! — заповяда той и се плъзна надолу по тялото й. Тя очакваше целувки по гърдите си, по корема… Но не, той имаше наум нещо съвсем друго. Като осъзна това, тя изписка и се опита да се отбранява.

Той я натисна с ръка на леглото. Тя се опита да затвори краката си, но той вече беше между тях. Вдигна коленете й и я принуди да опре стъпала на матрака.

Тя се извиваше безпомощно под него, без да знае бои ли се от предстоящото или го желае. Вероятно и двете. Или нито едното от двете? Опря се на лакти, надигна се и погледна надолу към него.

— Моля те…

— За какво ме молиш? — Устните му милваха мястото между краката й. — Да те целувам? Това и правя.

Раздели с език срамните устни и зацелува меката, влажна кожа. Това беше… това беше прекрасно. А не би трябвало да й харесва. Би трябвало да е смутена. Шокирана. Ала насладата надви всички други чувства. Той движеше устни бавно и с наслада, отново и отново, сякаш търсеше нещо. И при всяко повторение треперенето й се усилваше. Тялото й се тресеше неудържимо. Кожата й ставаше все по-чувствителна. Когато най-сетне устните му се сключиха около подутия клитор и го засмукаха внимателно, Кларис преживя оргазъм, който изличи всички мисли и съмнения.

Тя изпищя. Това беше много за нея, твърде много. Дробовете й пареха, кръвта й се бе превърнала в разтопено желязо. Където беше в контакт с чаршафа, кожата я болеше, сякаш не можеше да понесе докосването.

— Моля те — изпъшка тя, — моля те, престани!

Робърт едва не се изсмя. Да престане? Със сигурност нямаше да го направи. А и не можеше да престане, още не. Едва след като й даде добър урок, както си беше намислил. Отново проникна с език в нея, замилва я, вкуси сладостта на оргазма й и я тласна към следващия. Тя простена. Дълъг, жален стон, ясно издаващ какво беше тя в момента: жена, хваната в ноктите на неустоима страст. Той я слушаше, без да отваря очи, и изпитваше задоволство, че именно той бе предизвикал този изблик на любов. Кларис беше неговата принцеса.

Накрая вече не можеше да владее желанието си. Когато поредният оргазъм отшумя и тя се отпусна на възглавниците, пъшкайки тежко, той се намести отгоре й. Изчака тя да усети, че беше върху нея, и когато очите й колебливо се отвориха, изрече натъртено:

— Ти искаше власт над мен. Много добре. Имаш власт над мен. Но не забравяй, че аз имам същата власт над теб.

Кларис отвори широко очи, сякаш изненадана, че той умееше да разчита мислите й също така добре както тялото й.

С едно единствено гъвкаво движение той проникна в нея, като се постара да я изпълни цялата. Този път я владееше напълно. Притисна я към матрака и продължи да я милва с ръце и устни. Навлезе в нея толкова дълбоко, колкото никога преди, и тя не беше в състояние да го спре.

Оргазмът я връхлетя моментално и той преживя с нея горещата, влажна вътрешна експлозия, която я разтърси в самата й същност.

Той не я последва. Искаше да изчака, макар и с огромни усилия. Само този път, за да й даде да разбере какво искаше от нея.

Изчака, докато тя си пое шумно въздух, и отново се заби с нея. И без това беше свръхчувствителна след милувките по гърдите и след жадната игра на езика му в слабините й. Все още я изпълваше желание и тя напълно загуби самообладание.

Посрещаше тласъците му, отговаряше им, вътрешните й мускули го масажираха, докато и той загуби самообладание като нея.

Робърт обичаше възбудата й. Наслаждаваше се на сливането им дори повече от нея.

— Да, да! Отдай ми се, дай всичко от себе си. Не задържай нищо, нищичко!

Кларис нямаше никакво намерение да се въздържа. Трепереше като в треска, разтърсваха я гърчове, крещеше, по бузите й се стичаха сълзи. Вкопчена в него с ръце и крака, тя се притискаше към силното му тяло. Той задаваше ритъма и телата им се носеха по вълните на насладата. Кръвта шумеше в ушите й, дъхът й излизаше на тласъци и се сливаше с неговия.

Най-сетне желанието му стана неудържимо. Нададе дрезгав вик, заби се дълбоко в нея и я изпълни със семето си.

Никога не беше имал жена като Кларис. Тя беше светлина в мрака. Когато рухна върху нея и я притисна върху матрака, подчертавайки претенцията си за собственост с това последно действие, той изведнъж се запита какво ще прави, ако тя го напусне? Ще й позволи ли да си отиде? Или ще я задържи… с всички средства?

 

 

— Събуди се, скъпа, трябва да се върнеш в спалнята си.

Робърт вдигна Кларис и нахлузи роклята през главата й. Обърна я и я закопча, докато тя стоеше пред него и се олюляваше. Коленете й бяха омекнали, чувстваше се толкова изтощена от преживяното, че нямаше сили дори да ходи. Слънцето отдавна се бе издигнало над хълмовете и лъчите му огряваха короните на дърветата.

— Вече е светло — пошепна безсилно тя. — Дано не ме види някой.

След тази нощ вече не можеше да има съмнение какво е направила. Като се погледна в огледалото, срещу нея стоеше жена с подути устни и разрошена коса, с невероятно чувствено излъчване. Беше и малко смутена, защото бе направила неща, които никога не бе смятала за възможни. И им се беше наслаждавала… заедно с него. С Робърт.

Погледите им се срещнаха в огледалото и лицето й пламна от смущение. А може би и от спомена за преживяното удоволствие. О, не, това беше невъзможно. Между краката си усещаше рана. Никога вече не би могла да го приеме. Въпреки това тялото й копнееше за него, сякаш не й беше останала и искрица разум. Сигурно беше така, защото ако в този момент Робърт посочеше към леглото, тя щеше да го последва и да му се отдаде без нито една мисъл за своята гордост и съсловните си предразсъдъци.

— Прибери се в стаята си. Ще заповядам да ти донесат нещо за ядене и после ще се наспиш хубаво.

— Невъзможно. — Въпреки изтощението възбудата я държеше в ноктите си. Вероятно защото беше въодушевена от факта, че е захвърлила цялото си възпитание през борда. И защото имаше любовник.

— Трябва — каза Робърт. — Тази вечер искам да изглеждаш свежа и бодра и да омаеш с чара си полковник Оугли. После ще се преоблечеш бързо, ще гримираш лицето си и ще се превъплътиш в Кармен Мендоса. Щом срещнеш полковника, ще му изиграеш сцената, която рисува драматичното му въображение.

— Знам. Прав си.

— Животът на Валдемар зависи от теб. Тържеството на справедливостта зависи от теб. Аз… аз ти имам пълно доверие. — Пръстите му се заровиха в косите на тила й. — Никога не съм срещал жена като теб, едновременно умна, талантлива и красива. Искам да се грижа за теб през остатъка от живота си.

Господи! Тя го обичаше!

Естествено, че го обичаше. В това нямаше ни най-малко съмнение. Чувството към него я бе въвлякло без съпротива от нейна страна в тази опасна ситуация, в тази измама. Не познаваше истинския Робърт, но беше пламнала от любов към него и това беше опасно. Много опасно.

Любовта правеше нещата още по-страшни.

— Ще направя, каквото искаш. Ще спя, колкото мога, и през останала част от деня ще бъда на твое разположение.

— Много добре. Съжалявам, че те държах твърде дълго будна.

Тя се изчерви. Не само че беше останала твърде дълго будна, ами и беше правила много други неща.

— Тръгвай. Ще те отведа в спалнята ти. — Робърт говореше с тихия, дълбок глас, от който костите й се превръщаха в мед. — Ще се погрижа никой да не ни види.

— Нас ли? — Кларис се събуди от транса си, завъртя се тревожно в ръцете му и го погледна. — Не бива да идваш с мен. Ако някои ни види заедно, ще избухне скандал.

— Наистина ли мислиш, че ще те оставя да вървиш сама по моравата и по дългите коридори на къщата? — Той я погледна дълбоко в очите. — След всичко, което стана между вас?

Не, разбира се, че не. Той не й бе натрапил волята си, но въпреки това я бе белязал със страстта си и сега не искаше никой друг мъж да я погледне. Беше длъжен да я отведе в стаята й и да се погрижи никой да не ги види.

Кларис се помоли безмълвно да станат невидими.

Робърт донесе широката кафява наметка, тя приглади косата си с треперещи пръсти и се опита да задържи въпроса, който напираше на устните й. Ала когато той я уви в наметката и я притисна до себе си, думите избликнаха от устата й.

— Защо направи това? Защо ме взе по този начин? Като викинг, който завладява мирно английско селище!

Робърт повдигна брадичката й, погледна я в очите и отговори с думи, които тя не искаше да чуе. По-точно повтори думите, които тя бе казала в коридора пред кабинета му.

— Защото имаше нужда от мен. Защото имаш нужда от мен.

 

 

Лариса изкриви уста в подигравателна гримаса. Често я беше упражнявала пред огледалото и знаеше, че щом я видят, другите дебютантки се разтреперват и завинаги се отказват от надеждите си да станат красавиците на бала. С тази гримаса отблъскваше и жадни за любов, но неподходящи, т.е. бедни, обожатели. Ала докато следеше как лорд Робърт и принцесата, загърната в кафява наметка, бавно вървяха по моравата, злобата й беше съвсем истинска.

Принцеса Кларис. Мръсница! Нищо чудно, че бе посмяла да й се противопостави. Тя спеше с негово благородие. Търкаляше се по чаршафите му като долнопробна уличница и без съмнение вземаше пари за услугите си. Е, добре. Лариса имаше достатъчно ум в главата си и щеше да пази тази тайна, докато настъпи моментът да я разкрие. И тогава нейно кралско височество от страната Никоя щеше да си плати скъпо и прескъпо за дързостта.

О, да, принцеса Кларис щеше да си получи заслуженото.