Кристина Дод
Вълнуващи нощи (21)

20

Само който размахва греблата, прави вълни.

Старците от Фрея Крегс

В сянката на дърветата Робърт уви раменете на Кларис с кафява наметка и я притисна здраво до себе си. Застанали на прозореца, Оугли и Валдемар претърсваха моравата с погледи. Накрая Оугли се наведе силно навън и се огледа.

Валдемар изглеждаше съвсем спокоен. Робърт знаеше много добре, че приятелят му го е забелязал. Двамата мъже се погледнаха и си кимнаха незабележимо. Докато Оугли размахваше ръце и мърмореше, Валдемар затвори прозореца.

Валдемар бе овладял изкуството на наблюдението през годините, когато ограбваше богаташки домове. Именно той научи Робърт да вижда отвъд очевидното. Въпреки комбинативния си ум, Оугли не умееше да го прави и тъкмо по тази причина често ставаше прицел на шеги и подигравки край лагерните огньове.

Естествено, това нямаше значение. Оугли си отмъщаваше по всякакви начини, а последния път отмъщението му беше наистина отвратително. Изпращаше Робърт на най-опасните мисии, а сега държеше най-добрия му приятел във вечно робство. Положението беше непоносимо и Робърт беше твърдо решен да сложи край. Тук и сега.

Той обгърна с една ръка раменете на Кларис и вдигна качулката на наметката.

— Да повървим малко. Ще ви заведа в моята хижа, за да се пооправите.

Тя го последва послушно и когато вратата се затвори зад тях, веднага хвърли наметката.

Робърт се почувства странно. Заставала пред него, тя изглеждаше позната и в същото време чужда. Стойката и царственото излъчване си бяха същите. Кларис беше работила по една миниатюра на сеньора Мендоса и бе успяла дотолкова да се оприличи на нея, че чак му стана малко страшно. Незнайно как, бе направила очите си тъмни и бадемовидни. Устата й беше по-червена и пълна отпреди и сякаш издадена напред за целувка. Лицето й беше толкова умело гримирано, че бузите изглеждаха хлътнали, а брадичката — широка. С черната перука и воала и особено с червената рокля Кларис съвсем спокойно минаваше за Кармен. Даже отблизо, както се надяваше Робърт, защото Оугли не беше надарен с особено добро зрение.

Двамата се бяха скрили между дърветата, Кларис увита в кафявата наметка. Робърт познаваше Оугли и беше сигурен, че полковникът ще иска да разгледа имението му. Най-малкото, за да се порадва на мисълта, че господарят на достолепната стара къща е в ръцете му. И Оугли направи точно това. Когато се появи на прозореца, Робърт веднага изпрати Кларис в градината. Нямаше нужда да прави нищо, просто да се поразходи по моравата.

Когато Оугли се отдръпна рязко, Робърт повика Кларис обратно и тя веднага се отзова. Все още не знаеше защо прави всичко това, но бе престанала да задава въпроси. И слава Богу, защото Робърт не искаше да й каже. Не смееше да й каже, защото тя можеше да откаже да мами човека, когото смяташе за герой.

Утре щяха да увеличат напрежението с още една стъпка и само след два дни — с помощта на Кларис и с божията помощ — Валдемар щеше да се качи на борда на кораба, който чакаше в Единбург.

С помощта на Кларис и по божия милост… Кларис стоеше пред него и го наблюдаваше със сините си очи, които виждаха всичко.

— Ще позволите ли да ви задам един въпрос?

Това беше неизбежно.

— Естествено.

— Разбрах, че сте служили под командата на полковник Оугли. Какво ви е мнението за него?

Робърт вдигна вежди. Не беше очаквал точно този въпрос.

— Защо искате да знаете?

— Не е това, което очаквах. Смятах го за необикновена личност, посветила се на високи цели. Вместо това той е… Накара ме да се почувствам неловко. Гледаше ме похотливо. — Тя затърси думи, сякаш се боеше, че не се е изразила достатъчно ясно. — И това пред очите на жена му.

Хепбърн кимна бавно.

Жестът му явно й каза всичко, което искаше да знае.

— Значи не е героят, когото всички обожаваме.

— Обожавайте си го, ако това ви харесва. — Уви ръка около талията й и я привлече към себе си. Искаше да се стопли от близостта й — Но обичайте мен.

Тя се поддаде и се притисна към силното му тяло.

— Тази маскировка е предназначена за полковник Оугли, нали? — Гласът й прозвуча съвсем тихо.

Тази жена имаше дяволски остър ум!

— Защо мислите така?

— Защото вдигнах глава, за да проверя кой ме наблюдава от къщата.

— Вдигнали сте глава? — Дързостта й го уплаши.

— Разбира се. Но не се плашете. — Тя помилва бузата му. — Имам огледало и съм убедена, че изглеждам като нея. Измамих го, нали?

О, да. Поведението на Оугли доказваше, че е повярвал в заблудата. Сега сигурно се питаше какво прави тук Кармен. Робърт кимна, затвори очи и се наслади на милувката й по кожата си, на нежността, с която палецът се плъзна по устата му.

— Да, успяхте да го заблудите. Бях убеден, че ще успеете.

— Значи играта започна. — Тя се освободи от него, отиде в спалнята и затвори вратата зад гърба си.

Робърт огледа хижата, в която се бе настанил след завръщането си от Испания и която беше видяла толкова много мъка. Преди трийсет години двете помещения служеха за настаняване на гости, посещаващи баловете на майка му. Салонът и спалнята бяха просторни и удобни, макар и старомодно мебелирани. След завръщането си от войната се чувстваше добре тук, а откакто Оугли им гостуваше, изолацията му ставаше голямо предимство.

Когато вратата на спалнята отново се отвори, оттам излезе принцеса Кларис, каквато я познаваше. Розовата рокля висеше на раменете й. Тя пристъпи към него и му обърна гръб.

— Бихте ли ме закопчали?

Най-горните копчета на роклята бяха отворени и разкриваха гладката медноцветна кожа, горните гръбначни прешлени и стройната шия. Той не искаше да закопчее роклята, точно обратното. Искаше да я отвори и да си вземе онова, което му бе обещала. Когато ме пожелаете, аз ще ви приема…. Нали така бе казала? И бе добавила: засега.

Той бе пожелал тази жена още преди да е изпълнил дълга си. Принцеса Кларис застрашаваше мисията му.

От друга страна, шията й го привличаше неустоимо. Тънките къдрави косъмчета на тила… Какво толкова можеше да навреди една целувка?

Кларис усети устните му върху кожата си и затвори очи. Връхлетя я вълна на триумф. С малко повечко усилия можеше да се закопчее и сама. Но се нуждаеше от увереността, че не е само измамница, разхождаща се в чужди дрехи. Трябваше да знае, че го привлича също така силно, както той нея. Тя искаше целувката му… всичките му целувки.

Той пристъпи по-близо до нея и тя потръпна от горещината му. Усети как устните му се отвориха върху кожата й и той я вкуси, сякаш тя беше сметана, а той — котка. Устните му се плъзнаха по гръбнака й, като спираха на всеки прешлен, и тя усети как я заля гореща вълна. Олюлявайки се от наслада, се запита как този мъж бе успял така бързо да я настрои към своите докосвания. Тя беше като инструмент, от който той изтръгваше сладки мелодии. Плъзгайки се по голата й кожа, пръстите му свиреха симфония, в която всяка нота звучеше съвършено.

Той отстъпи назад, покашля се и рязко закопча копчетата й. Хвана я за раменете, отведе я до едно кресло, обърна я и я бутна да седне. После отстъпи крачка назад и тя го изгледа изненадано. Не разбираше враждебността му.

Изведнъж, без всякакво предупреждение, стана нещо страшно. Едър рус мъж в униформа на лакей скочи през отворения прозорец и се нахвърли върху Робърт. Успя да го хване през кръста и двамата се претърколиха няколко пъти по пода. Пред очите на втрещената Кларис Робърт метна нападателя през главата си. Мъжът падна по гръб, но моментално скочи и отново се хвърли върху Робърт. Беше по-млад и по-едър от него, но Робърт се завъртя светкавично и заби юмрук в главата му. Ударът отекна като приглушен гонг. Негодникът разтърси глава и отново нападна. Битката се водеше мълчаливо и очевидно никой нямаше намерение да спре, преди да извоюва победата.

Кларис трепереше от страх. Беше почти като вчера. И тази ли битка щеше да свърши с кръв и смърт? Сви се в креслото, за да не пречи и при нужда да скочи в гърба на нападатели.

Спомни си бесния гняв на Робърт срещу разбойниците, убили жената на Макгий, спомни си и мъжа, който се промъкваше в нощта и шпионираше Макензи Мейнър. Точно така, това беше той. Очевидно бе решил да нападне. Ала гневният Робърт беше страшен противник и Кларис изведнъж излита страх за нападателя. Робърт щеше да го убие.

Ала за нейна изненада след светкавично движение русият мъж обърна Робърт по корем и седна на гърба му. Изви ръката му назад и въздъхна театрално:

— Не очаквах това, стари момко… — Акцентът издаваше, че произхожда от лондонското простолюдие. — Това изобщо не е битка. Остарял си и си се отпуснал.

— Рамото ми — изстена Робърт — Изкълчи ми рамото!

Кларис скочи, грабна една голяма ваза и я размаха над главата си. Беше готова да я стовари върху главата на нападателя и да го обезвреди.

Мъжът веднага пусна Робърт.

— Извинявай, не исках да…

Робърт се претърколи по гръб, притисна нападателя с колене, за да го принуди да легне на пода, и в следващия миг вече седеше върху него.

— Старостта и умът винаги ще побеждават младостта и съчувствието. — Изви ръката на русия толкова силно, че Кларис се разтрепери. — Предай се! — поиска строго граф Хепбърн.

Нападателят изръмжа, мускулите на шията му изпъкнаха и той вдигна глава, за да облекчи болката.

— Ти си истински дявол! Разбира се, че се предавам!

Робърт веднага го пусна. Непознатият се претърколи по гръб. Двамата мъже се спогледаха. Кларис спря да диша, чакайки да започнат грозни ругатни.

Вместо това двамата се засмяха. Искрен, весел смях!

Нападателят засия с цялото си лице.

— Ти, коварно копеле! Мислех си, че съм те изненадал! — Когато вдигна поглед, забеляза Кларис, която все още стоеше с вазата до него. — Имаш добра жена, Робърт. Готова е да те защитава със скъпоценните ти вази.

Робърт избухна в смях и се обърна към Кларис. Двамата се погледнаха дълбоко в очите. Смехът му заглъхна и Кларис спря да диша. Едър, тъмен, изпълнен със смях, гняв и болка, той беше всичко за нея. Усещаше чувствата му така ясно, сякаш бяха нейни.

Необяснимо защо, очите й се напълниха със сълзи. Защо бе помислила, че той е в опасност? Сърцето биеше лудо в гърдите й, ръцете й трепереха. Защо не бе разбрала веднага, че това е битка между двама приятели?

Тя се страхуваше за него.

Отпусна вазата и разтърси глава.

Каква глупачка беше!

Робърт се наведе и помогна на непознатия да се изправи. Учтивият жест не се връзваше с небрежния му вид, който стана още по-очевиден, когато я представи официално:

— Принцесо Кларис, бих желал да ви представя най-големия негодник в целия християнски свят, Корнелиус Гунтер Халстед Валдемар четвърти, роден в Лондон, прекарал дълго време в затвора Нюгейт, воювал на Иберийския полуостров и мой скъп приятел — Той се засмя и добави: — Мой много скъп приятел.

Кларис изобщо не се изненада, че Валдемар е прекарал дълго време в затвора Нюгейт.

Русият мъж направи дълбок поклон и Робърт продължи:

— Валдемар, бих желал да ти представя принцеса Кларис от Бомонтен, втора поред в наследството на трона и дамата, която ще ти върне свободата, преди да е изтекла седмицата.

Робърт май прекаляваше с личната информация. Кларис го изгледа неодобрително.

Валдемар предпазливо взе вазата от ръката й и целуна нежните пръсти.

— Оценявам високо усилията ви, Ваше височество, защото нямам никакво желание да работя за негово високоблагородие. Да знаете, че като ви видя в ролята на прекрасната сеньора Кармен Мендоса, малкият полковник примря от страх, а аз едва се сдържах да не се изсмея.

— Позна ли я? — попита напрегнато Робърт.

— Да я познае? — Валдемар се ухили злобно. — Позна я, и то как! За малко не се пльосна в безсъзнание на твоя скъпоценен килим. Повярва, че е видял Кармен, и изпадна в шок.

— Усъмни ли се, когато тя вдигна глава и го погледна? — поиска да узнае Робърт,

— Не се притеснявай, приятелю. — Валдемар се ухили още по-широко. — Лицето му направо позеленя.

Робърт погледна признателно Кларис.

— Успяхте. Нанесохте първия удар.

— Отдалеч да — кимна тя. — Да видим как ще се държи отблизо.

— Куражлия жена — засмя се Валдемар. — Това ми харесва. Ваше височество, ако някога поискате да се отървете от този старец, не забравяйте, че аз съм вашият човек. — Хвърли предизвикателен поглед към Робърт и добави: — И аз имам благородни прадеди.

— Всички до един измислени. — Хепбърн рязко издърпа ръката й от тази на Валдемар, но Кларис реши, че ревността му е привидна. — Тя няма да иска никого другиго освен мен. Никога.

Кларис се боеше, че това е истината, но не беше нужно Робърт да до разгласява навсякъде. Сърдито издърпа ръката си от неговата и скръсти ръце под гърдите си.

— Все още не разбирам защо нападнахте Робърт, Валдемар…

Валдемар направи елегантен поклон, отведе я до креслото и я изчака да седне.

— Защото трябва да остане нащрек. Да бъде бдителен. Тук си е у дома, а когато мъжът живее с птички и цветя, бързо се размеква. Нашият приятел Робърт обаче не може да си позволи да се размекне. Не и докато грозният грабител гостува в дома му.

Този път двамата мъже не се засмяха, а се погледнаха мрачно.

— Имате предвид полковник Оугли — кимна Кларис — Не е ли опасен?

— Не — отговори решително Хепбърн.

— Да — отговори в същото време Валдемар и изгледа мрачно приятеля си. — Не лъжи момичето! Тя трябва да знае истината за онзи!

— Незнанието не е благословия — потвърди Кларис.

Робърт кимна в знак на съгласие.

— Полковник Оугли не е особено интелигентен.

— Но е хитър и коварен и усеща неприятностите от няколко мили.

Робърт се облегна на перваза на камината.

— Той е самодоволен и самовлюбен и си въобразява, че ако съм на негово място, ще постъпвам като него. Смята, че съм го поканил тук, за да кажа пред света истината, да разкрия кой е истинският герой от полуострова, и не може да си представи, че това ми е напълно безразлично.

Валдемар погледна Кларис, вдигна многозначително вежди, посочи с палец Робърт и устните му оформиха безмълвно: Той е героят!

Кларис кимна. Знаех си — отговори тя също така безмълвно.

— Смятам, че съм заслужила да ме посветите — отговори високо. — Какво искате да постигнете? Каква е моята роля? Кого всъщност представям?

Валдемар започна да обяснява и Робърт не го спря.

— Вие сте Кармен Мендоса, испанска дама, която преживя много страдания. Оугли искаше жена да му топли леглото и я убеди, че не е женен. Обеща й, когато се завърне в Англия, да я вземе със себе си и да се ожени за нея. Но когато настъпи моментът, я изостави без никакво съжаление. Нали си има жена. Тя го обожава и той много внимава да не я ядоса.

— Защото има пари? — отгатна Кларис.

Валдемар кимна възхитено.

— Вие сте дяволски умна за принцеса.

Кларис изобщо не се почувства обидена. Очевидно с тези думи приятелят на Робърт й даваше да разбере, че я приема.

— Значи играя ролята на жената, с която полковник Оугли се е забавлявал и която е изоставил безсъвестно, за да го принудя да… какво всъщност?

— Да изпълни обещанието си — изръмжа Робърт.

— Аз не те обвинявам — проговори глухо Валдемар. — Знаеш го, нали?

— Държах се като глупак — възрази Робърт. — Повярвах, че той ще сдържи дадената дума.

— Даже да не успеем, аз ще се махна — отвърна предизвикателно Валдемар. — При всички случаи ще го направя.

— Ще успеем — отговори твърдо Робърт. — Заклевам се.

— Какво точно е направил полковник Оугли? — Кларис не искаше да бъде изключена от разговора на двамата мъже.

Робърт остана напълно овладян.

— Оугли обета да освободи Валдемар от армията и да му даде свидетелство за проявена смелост, ако двамата изпълним една задача и оцелеем.

Валдемар наля чаша порто и я подаде на Кларис.

— Бащата на Робърт бе починал и той вече се беше откупил от армията — поясни той. — Не беше нужно да изпълнява задачата. Направи го за мен.

Робърт изпухтя сърдито.

— По дяволите, Валдемар, знаеш, че чувам всяка твоя дума.

— Я виж ти, въпреки напредналата си възраст още не е оглушал — отбеляза русият мъж и продължи по-високо: — Оцеляхме, но работата беше на косъм. Но когато Робърт поиска свободата ми, полковник Гадняров се изсмя в лицето му. Обясни, че обещания, дадени пред такъв като мен, не са валидни. Освен това заявя, че му е направил услуга, като го е научил как са се държи със слугите си: вържи морков на дълга пръчка и накарай слугата да го хване.

Кларис се отърси отвратено.

— А аз си мислех, че все пак са останали няколко истински герои…

— О, останали са — увери я сериозно Валдемар. — Но твърде малко. Мисля, че ги познавам всичките.

— Ти си едни от тях — заяви мрачно Робърт.

Валдемар се направи, че не го в чул, и заключи, обърнат към Кларис:

— Оугли обаче не е между тях.

 

 

— О, полковник Оугли, беше прекрасно! — След края на разказа Милисънт заръкопляска първа. — Говорихте толкова картинно! През цялото време имах чувството, че съм присъствала на геройското ви дело във френския затвор. Няма ли да ни кажете коя бедна душа сте спасили?

Оугли огледа великолепно облечените аристократи в салона. Бренда седеше на първия ред и сияеше от гордост. Принцеса Кларис също беше там. Носеше невероятна вечерна рокля от бледозелено кадифе, раменете й бяха голи. Оугли се усмихна иронично и стисна ръцете на джентълмените, дошли да го поздравят.

— Не бива. Джентълменът не издава лекомислените си другари офицери.

Мъжете закимаха в знак на съгласие. Оугли стоеше на почтително разстояние от дамите, дори от пищната и явно готова мис Тръмбл, която му се усмихваше подканващо. Когато Бренда беше близо до него, той се държеше като образец на приличието.

А и усещаше как по раменете и гърдите му пълзи сърбеж. Особено между плешките, сякаш някои се целеше в гърба му. Погледът му непрестанно обхождаше салона и търсеше…

Не, Кармен не можеше да е тук. Невъзможно. Как би могла да дойде чак в Шотландия? И защо?

Как защо? За да си отмъсти, че бе опетнил доброто й име. Естествено! Но какво се надяваше да постигне? Тя нямаше средства, за да дойде дотук… Освен ако Хепбърн не бе платил пътуването й?

Оугли побледня. Точно така! Хепбърн! На полуострова Оугли владееше живота му. Сега високомерният аристократ беше принуден да стои и да гледа как цялата нация засвидетелства на Оугли възхищението, което по право се падаше на него. С каква ирония наблюдаваше как мъже и жени се тълпят около него и стискат ръката му. Какво ли си мислеше? Как ли го презираше за честолюбието му!

Оугли си проби път през навалицата, решен да поиска сметка от Хепбърн. Ала той тъкмо говореше с иконома и след малко даде знак на лейди Милисънт. Тя кимна.

Време за вечеря. Официална вечеря в чест на едни единствен човек — полковник Оугли. Сега не можеше да говори с Хепбърн.

Да не би Хепбърн да го избягва?

Не, той просто изпълняваше задълженията си на домакин, загрижен за удобствата на гостите си. Не беше възможно да е довел Кармен от Испания. Беше абсурдно да мисли, че си е направил този труд.

Дали одеве не беше сънувал? Валдемар му заяви, че на моравата няма никого, а когато отново се наведе навън, жената беше изчезнала.

Дали пък не искаха да го подлудят? Сериозно ли смятаха, че човек като него вярва в призраци?

Оугли мушна пръст под яката на ризата, която изведнъж му бе отесняла.

— Бихте ли минали оттук, полковник и мисис Оугли? Вечерята е сервирана. — Лейди Милисънт ги поведе към трапезарията. Дългата маса беше покрита с колосан бял лен и украсена с цветя, среброто искреше. — Моля, полковник Оугли, заемете почетното място.

При всички досегашни празненства, на които беше присъствал, Оугли се наслаждаваше на комплиментите, с които го обсипваха. Сега обаче не искаше да седи начело на трапезата с лейди Милисънт от дясната страна и принцеса Кларис от лявата. Изобщо не го беше грижа, че принцесата носеше разголена рокля и бюстът й се вълнуваше по такъв прекрасен начин. Когато погледна към Хепбърн, заел място в другия край на масата, Оугли се почувства като древния грък Дамокъл, седнал на кралския трон и видял, че над главата му виси меч, държан само от косъм.

Мечът щеше да падне. Въпросът беше само един: Кога? Дали Оугли щеше да реагира достатъчно бързо, за да избегне смъртоносния удар?