Кристина Дод
Вълнуващи нощи (2)

1

Никога не привличайте вниманието върху себе си. Задачата на принцесата е само и изключително да изпълнява задълженията си като представителка на кралското семейство. Нищо друго.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Шотландия, 1808 година

 

Долината му принадлежеше, селото също и въпреки това жената препускаше към централния площад на Фрея Крегс, сякаш всичко тук беше нейно.

Лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн, следеше с мрачен поглед непознатата, която прекоси в умерен галоп каменния мост и се смеси с тълпата. Беше пазарен ден и на големия площад бяха построени безброй сергии от кафяво платно. Гласовете на стотици търговци, хвалещи стоките си, отекваха във въздуха, ала непознатата, възседнала жив двегодишен жребец, доминираше над множеството. Кестенявокафявият кон танцуваше, сякаш беше горд, че я носи на гърба си, и само огънят в очите му и благородната раса бяха достатъчни да привлекат вниманието на хората.

Ада дамата на седлото възбуди дори повече внимание от коня. Първо я проследиха само бегли погледи, но много скоро всички зяпнаха.

Робърт се обърна към малката компания възрастни мъже, които по цял ден седяха на слънце пред кръчмата. И петимата зяпаха жената с отворени уста и лицата им се бяха сбръчкали още повече. Масата с доминото пред тях бе забравена. Шумното пазарене между купувачите и продавачите по щандовете бързо премина в приглушен шепот, всички очи се устремиха към непознатата.

Костюмът за езда от черна вълна я покриваше от главата до петите и й придаваше добродетелен вид, но беше толкова тесен, че подчертаваше всяка извивка на тялото й. Високата черна шапка имаше широка периферия и развяващ се черен воал. Маншетите на ръкавите бяха яркочервени, на шията й грееше червено шалче. Тези цветни петна радваха окото, но и шокираха. Имаше добре оформена гръд, тясна талия, краката бяха стегнати в черни ботушки, а лицето…

Божичко, какво лице!

Робърт не беше в състояние да отвърне поглед. Ако дамата се бе родила през Ренесанса, художниците щяха да чакат на опашка пред вратата й, за да я рисуват. Със сигурност щяха да я изобразяват като ангел, защото къдравата златноруса коса светеше сякаш отвътре и обкръжаваше главата й като ореол. В гъстите къдрици пламтяха медноцветни кичурчета и Робърт усети как пръстите го засърбяха да зарови ръце в прекрасната коса и да усети топлината и мекотата й. Меките бузи и големите кехлибарени очи под тъмнорусите вежди бяха в състояние да убедят всеки мъж, че е попаднал на небето, но енергичната брадичка предпазваше лицето й от опасността да изглежда като сладникава маска. Носът беше прав, а брадичката малко по-широка от идеала за класическа красота, но устните бяха пълни и червени, прекалено червени. Сигурно си слага червило, помисли си презрително Робърт. Изглеждаше като богата англичанка, но никоя изискана дама не би си помислила да черви устните си. Сигурно не пътуваше сама.

Жената се усмихна и му позволи да види белите зъби в устата й. Уста, която той щеше да изследва.

Робърт изруга тихо и се отблъсна от стената на кръчмата.

Как, по дяволите, му бе дошла тази мисъл?

Хамиш Макуин беше шумен и весел както обикновено. Преди много години бе загубил едната си ръка в служба на краля, но това не беше в състояние да помрачи доброто му настроение.

— Как мислите, коя е тя? — попита той шепнешком.

Добър въпрос, каза си с усмивка Робърт. Скоро щяха да получат отговор.

— Нямам представа, но с удоволствие бих изчеткал косъмчетата й! — заяви Джилбърт Уилсън, остроумен както винаги и незагубил дързостта си.

— Аз пък с радост бих й сервирал едно саламче за вечеря. — Томас Мактавиш се удари по коляното и изграчи от смях.

Хенри Макълох също допринесе за общото забавление:

— Аз с удоволствие ще си поиграя с нея на ябълки в нощницата!

Тримата старци се закискаха при спомена за времето, когато все още можеха да ухажват хубавичките жени. Сега се задоволяваха да седят на слънце пред кръчмата, да коментират случващото се в градчето и да играят на домино. Досега бяха доволни от живота си. До появата на тайнствената непозната…

Робърт продължаваше да я оглежда с присвити очи. Отдалеч подушваше неприятности. Често се беше сблъсквал с тях по време на пътуванията си. Външно не изглеждаше особено заинтересован от ставащото на площада, но в действителност беше нащрек, подготвен за всякакви обрати. Тази жена миришеше на неприятности. Светът в никакъв случай не беше така сигурен и идиличен, както си представяха обитателите на малките шотландски селища. Не, светът гъмжеше от лъжци и измамници, от убийци и от всякакви лоши хора. Хората като него, Робърт Макензи, бяха длъжни да се грижат за сигурността във Фрея Крегс и той имаше намерение да направи тъкмо това.

— Проклети стари глупаци! — Кръчмарката Хюина Грейсе пристъпи пред старците и мушна ръце под престилката си. Премести поглед към Робърт и попита: — Не виждате ли, че онази не става за нищо?

— Аз пък съм готов да се обзаложа, че става за много работи! — възрази Бенет, братът на Томас, и старците отново избухнаха в смях.

— Не е редно да говорите така пред лерда — укори ги Хюина и хвърли бърз поглед към Робърт. Беше на неговата възраст, забележително красива вдовица. Погледът й не оставяше съмнение, че в леглото й има достатъчно място за него.

Робърт обаче не възнамеряваше да приеме поканата. От опит знаеше, че когато лердът спи с жените от принадлежащите му селища, ядовете не закъсняват. Когато имаше желание, прекосяваше възвишенията и отиваше в Тревър, където живееше лейди Едмъндсън. Тя се наслаждаваше на тялото и страстта му, без да я е грижа дали той я обича. Връзката беше много приятна и за двамата.

В последно време май не беше изпитвал пристъпи на страст…

Робърт мушна ръка в джоба си и смачка писмото, което бе получил тази сутрин. Беше твърде зает да кове планове, отчаяни планове. И сега се оказа, че всичките му старания са били напразни — само защото една жена не беше спазила обещанието си. Проклета да е и дано се пържи в ада!

Слова богу, появата на екзотичната непозната отклони вниманието му. В момента дамата яздеше бавно покрай щандовете и оглеждаше изложените стоки. Всички местни я следяха с погледи — въпросителни или подозрителни, но тя се усмихваше сияещо, сякаш нямаше и капка интелигентност в главата си.

След малко погледът й се устреми към новата шивачка. Тя отговори на погледа й с цялата враждебност на обикновена жена, изправена пред красавица. Значи мис Розабел, въпреки чувството си за приличие, притежаваше разум, за разлика от чужденката. Робърт хвърли бърз поглед към петимата старци, които продължаваха да зяпат с голям интерес. Май шивачката имаше повече ум в главата си от тях. Но нали животът им и без това беше към края си…

Непознатата жена излезе в средата на площада, където се издигаше статуя на Уилиам Хепбърн, прадядото на Робърт, основал селище край брода на реката. Статуята бе поставена върху висока платформа и жената слезе без усилие от седлото.

Естествено. Робърт вече беше сигурен, че тя обича да е в центъра на вниманието.

Непознатата привърза юздата на коня си за железния пръстен, остави двете чанти върху високия подиум и проточи врат, за да огледа множеството, купувачи и продавачи, мъже и жени се стълпиха около нея, любопитни да разберат какво ще им каже. За момент дамата се съсредоточи, докосна сребърния кръст, който висеше на верижка на шията й, пое дълбоко въздух и разпери широко ръце.

— Добри хора от Фрея Крегс, позволете да ви се представя. Аз съм принцеса в изгнание!

Робърт се стресна, после я изгледа невярващо. Как можах да си помисля, че глупостите ще дойдат едва по-късно, укори се той.

Хюина изхъмка презрително.

— Майчице мила!

Хамиш моментално смъкна ръкава на ризата върху отрязаната си ръка. Старият войник си имаше доста слабости, но най-голямата бяха хубавичките жени.

— Виж ти, принцеса! Значи имаме добър вкус!

— Точно така! И съм готов да се обзаложа, че и тя е вкусна! — отговори Джилбърт.

Отново се понесе дрезгав старчески смях. И петимата се радваха много на това приятно разнообразие в иначе монотонния им живот.

Робърт ги изгледа мрачно. Оживеното им бъбрене за миг отклони вниманието му от ставащото в центъра на площада. В следващия миг обаче мнимата принцеса изтърси нещо още по-чудовищно.

— Дошла съм да внеса в живота ви младост, красота и радост!

Робърт се обърна като ужилен към статуята на дядо си. Спомни си какво му бе казал адютантът Валдемар и думите му отекнаха така силно в главата му, та почти повярва, че Валдемар стои до него и шепне в ухото му. „Съдбата ви обича, капитане, защото нито една личност не е влязла в живота ви без причина… Трябва само да откриете коя е тази причина и да използвате личностите като инструменти, за да изпълните волята си. Ще видите, че ще стане точно така!“

В този миг Робърт осъзна защо съдбата беше изпратила тази жена в неговите земи и за каква цел щеше да я използва. Да, той ще я използва като инструмент и тя ще направи, каквото й заповяда, защото той няма да й остави избор. О, да, в края на краищата той ще постигне, каквото иска. Тази желязна решителност бе усвоил в армията.

Въоръжен с непоколебимото си решение, Робърт бавно се запъти през тълпата към статуята, където стоеше принцесата.

Накрая справедливостта все пак щеше да победи.