Кристина Дод
Вълнуващи нощи (16)

15

Принцесата се упражнява в шев и бродерия, за да създаде красив продукт и да покаже красивите си ръце и елегантните си движения.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Кларис стоеше до прозореца в кабинета на Хепбърн и следеше напрегнато какво става в двора. Хепбърн тъкмо бе пристигнал. Беше целият в кръв от раната на ръката си, но не изглеждаше дори замаян. По ужасените женски викове и неговите тихи, успокояващи отговори тя разбра, че се приближаваше към кабинета си. Когато влезе, тя стоеше в сянката.

— Добре съм, Милисънт — прозвуча гласът му на вратата. — Раната е малка и не ми трябва хирург. Трябва да прегледам пощата, пристигнала този следобед. След това ще си легна. Обещавам ти. Върни се при гостите си. Знаеш, че се нуждаят от теб повече, отколкото аз. — С тези думи той затръшна вратата пред носа на разтревожената си сестра и се запъти към писалището, където пощата чакаше на сребърна табла.

Кларис го наблюдаваше скритом. Очите му бяха леко подути, брадичката му кървеше, но беше забележително спокоен за мъж, участвал в кървава битка. Обаче раната на ръката му изискваше незабавни грижи.

— Не се крийте в сянката, Ваше височество — изрече той, без да вдигне глава. — Елате и ме превържете. Това искате, нали?

Кларис отдавна бе приготвила ножица, принадлежности за шиене, купичка с гореща вода и чисти кърпи. Хепбърн дори не ги погледна. Както не бе реагирал и когато я завари в кабинета си. Когато Кларис излезе на светло, я погледна втренчено.

Очите му все още бяха кръвясали.

В гърдите му все още бушуваше гняв.

Сърцато й заби по-силно. Дощя й се да избяга. Но си заповяда да остане. Трябваше да се увери, че той е добре. Макар че какво я бе грижа? Тя бе видяла лошата му страна, неконтролирания гняв, този безмерен и убийствен гняв, който го тласкаше да отнеме човешки живот. И в същото време бе открила най-добрата страна на характера му. Каквото и да бе направил, то беше, защото се застъпи за хората, поверени на негови грижи.

Съчувствието, на което я беше научила баба й беше вкоренено дълбоко в нея, а той се нуждаеше от помощта й.

Хепбърн с мъка откъсна поглед от нея, за да създаде известно разстояние помежду им. Най-сетне Кларис успя да попита уж небрежно:

— Как е Макгий?

— Жена му е мъртва, но той ще оцелее. — Хепбърн бутна пощата настрана и заобиколи писалището, за да дойде по-близо. — Градският хирург се грижи за него.

Кларис изпита удовлетворение, че той не криеше раните си от нея.

— По ръцете ви лепне кръвта на Макгий — каза тихо и потопи пръстите му в купата с вода, която моментално се оцвети в червено. Кръвотечението не преставаше и тя с ужас установи, че кръвта е на самия Хепбърн.

Естествено. След онзи див, брутален бой нямаше как и ръцете му да не пострадат.

— Първо ще прегледам раната от ножа на ръката ви, а после ще превържа пръстите. Свалете ризата.

Той не се помръдна. Стоеше и я гледаше, сякаш не я беше чул или тя бе говорила на чужд език.

Кларис посегна към ризата, за да му помогне, но той отблъсна ръката й със светкавично движение. Сграбчи с десница зейналия ръкав, скъса го с един замах и го хвърли на пода.

— Готово.

Чувство за приличие? И това от мъжа, който миналата нощ едва не я завлече в леглото си? Кларис натопи няколко кърпи във водата и внимателно изми кръвта от раната. Просто не можеше да повярва.

— Нима принцесите се учат да превързват рани от нож? — Хепбърн стоеше пред нея със сведена глава. Дишаше тежко, гърдите му се вълнуваха, гласът му бе дълбок и гърлен. Но въпросът беше съвсем нормален.

— Баба не търпеше неспособните и безделниците. — Кларис почисти предпазливо ръбовете на раната и се опита да разбере колко е дълбока, мускулната тъкан изглеждаше недокосната, но кожата беше разкъсана и непременно трябваше да зашие. Даже с повече шевове, отколкото беше предполагала. На този фон равнодушието му изглеждаше още по-недостоверно. Болките сигурно бяха ужасни. Потънала в мислите си, тя продължи да говори: — Баба ни научи да шием, а когато избухна революцията, каза, че вероятно ще се наложи да превързваме ранени. Обясни, че имаме дълг към лоялните войници. Че ние сме символите на онова, за което се бият.

— И какво? Погрижихте ли се за лоялните си поданици?

— Не. Баба искаше да останем и да умрем за страната си. Но баща ми се възпротиви. Изпрати ни в Англия, за да останем живи. Често ми се е искало да не бяхме тръгнали. Но съзнавам, че това е смешно. Ако бяхме останали, вече щяхме да сме мъртви. Докато сме живи, остава надеждата да се върнем в… — Кларис млъкна като опарена. Не смееше да се отдава на напразни надежди, защото това правеше днешния й живот непоносим.

И преди всичко Хепбърн не биваше да узнае, че в най-скритото ъгълче на сърцето й пламъчето на надеждата никога не угасва. Беше я страх, че той ще намери начин да използва този пламък срещу нея — както бе използвал Блейз, за да я принуди да вземе участие в безумния му план.

Тя му посочи стола до масата и го притисна да седне.

— По-добре е да сте седнал, докато превързвам раната.

— Не искам да седя. — Той се взираше право напред, устните му бяха опънати. — Ще остана прав.

— Както желаете. — О, да, любовта можеше да се превърне в непоносимо тежък товар, но докато го гледаше в този момент насреща си, с наранена душа и тяло, Кларис изпитваше копнеж, който идеше направо от сърцето и беше по-силен от всички чувства, изпитвани досега в живота й.

Глупости. Това не беше любов. Беше истинско безумие да мисли по този начин. Тя копнееше за него и заедно с това го мразеше. Беше сигурна, че когато един ден напусне това място, ще продължи да мисли за него. Защото светлите очи, целувките и докосванията му бяха завладели душата й.

А сега трябваше и тя да го докосне. Да го лекува. Да се погрижи за него, без той да усети копнежа й, защото самият той не показваше абсолютно никакви чувства от този род. Напротив, стоеше напълно неподвижен и се отнасяше към нея, сякаш е част от мебелировката. Докато вдяваше в иглата котешко черво, тя се опита да го провокира.

— Кръстат бод ли да използвам?

— Просто зашийте раната. — Той раздвижи предпазливо пръсти, без да вдигне глава. — Колко сестри имате?

Думите му й причиниха шок.

— Сестри ли?

— Казахте, че имате сестри.

— Не съм казала нищо подобно. — Никога не би издала съществуването им!

— Казахте „нас, момичетата“. — Той извади едната си ръка от купата и я подсуши с кърпа. — Идвате от Бомонтен.

Страхът изгори стомаха й като огън.

— Невъзможно с да го знаете!

— Сега съм сигурен.

Отново я бе хванал в капан. Сега знаеше името на страната й и можеше да я продаде на негодниците, които искаха смъртта й. Имаше още едно средство, за да я подчини на волята си.

Без да се поколебае нито миг, Кларис заби иглата в кожата му. Хепбърн трепна едва забележимо.

— Значи съм прав. Често се питах дали не сте от Бомонтен, още откакто ви видях за първи път. Англичаните не знаят почти нищо за малката ви страна, но когато бях на Иберийския полуостров, всички войници бяха на мнение, че жените от Бомонтен са особени. Някак… по-естествени от другите.

Кларис трепереше от страх.

— Причината е само в моите кремове.

— И естествено сте една от принцесите на Бомонтен — заключи подигравателно той. — А сестрите ви? Къде живеят?

Значи не знаеше нищо за Ейми. Кларис пое дълбоко въздух. Ейми можеше да диша спокойно.

— Сестрите ми не ви засягат!

Изгледа го скритом и изведнъж се успокои. Този мъж нямаше да я предаде, поне не нарочно. Ако правеше онова, което се изискваше от нея, Ейми щеше да се отърве от преследване.

А що се отнася лично до нея, Кларис… той можеше спокойно да отиде до Хадес и да се върне. Хепбърн беше груб, неучтив, брутален тип, който не можеше да очаква от нея и най-малката отзивчивост.

И все пак… той бе спасил живота на Макгий. Кларис бе убедена, че ако не е тя, нямаше кой да превърже раната му. Значи трябва да се грижи за него, все едно харесва ли го или не.

Събра ръбовете на раната и ги стегна внимателно.

— Как познахте, че идвам от Бомонтен? — попита тя, докато връзваше всеки шев поотделно.

— Казахте, че Блейз е наполовина арабски, наполовина бомонтенец. Повечето хора изобщо не знаят за съществуването на тази малка страна, да не говорим за конете, които се отглеждат там.

— А вие откъде познавате Бомонтен? И тамошните коне. — Пръстите й трепереха. — Кой ви е говорил за тези неща.

Гой сложи ръка върху нейната и я задържа.

— През войната бях на Иберийския полуостров. Пропътувах цяла Испания и Португалия, бях в Пиренеите, посетих Андора и Бомонтен.

Кларис впи нокти в кожата му.

— Значи знаете за революцията?

Носталгията я прониза. Във вестниците не пишеше нищо.

— Моля ви, кажете ми, в страната още ли цари анархия? Или кралица Клаудия е успяла да овладее положението?

— Не знам.

Кларис стисна зъби. Беше готова да го раздруса, да му изтръгне информацията със сила.

— Как така не знаете? Нали сте били там?

— Прекосих страната през нощта. — Хепбърн пусна ръката й. — Препусках от един крайпътен хан към следващия и подслушвах какво се говори за армията на Наполеон.

Колко години беше чакала да се завърне в Бомонтен! Някой да я повика обратно. Четеше жадно всички новини. Колко пъти се беше изкушавала да отиде в посолството в Лондон и да попита какво става! Но не смееше. Джефри й бе втълпил, че нито тя, нито Ейми не могат да се опазят от атентаторите. Даже да бе рискувала живота си, не би посмяла да изложи Ейми на опасност. Разочарованието й беше огромно. Отмъсти си на Хепбърн с най-грозната обида, която й хрумна.

— Какъв сте били? Нещо като шпионин?

— Не.

Естествено, че не. Английските аристократи не ставаха шпиони. Подобни дейности бяха под достойнството им. Те се кипреха в красиви униформи, яздеха благородни коне и помитаха безпомощни пешаци със сабите си.

— Бях по-лош от шпионин — продължи беззвучно Хепбърн. — По-жалък от шпионин. Даже принудително събраните в армията войници изпълняваха по-почетни задачи от мен.

Кларис го зяпна смаяно. Тялото му буквално пламтеше, косата му стърчеше на всички страни. Тя не се усъмни в думите му, но не можа да разбере смисъла им.

— Но вие сте важна личност. Как е възможно такова нещо?

Мъжът избухна в смях. Сух, кашлящ смях.

— Някой трябваше да върши мръсната работа, а аз съм добър в този занаят.

— Какво значи мръсна работа?

— Това е работа, която омърсява душата на мъжа. — Той посочи почти зашитата рана на ръката си. — Трябвало е да станете фелдшер. Никой досега не ме е закърпвал с такива ситни и красиви бонове.

— Колко пъти са ви ранявали?

— Няколко.

Няколко. Естествено. Затова значи проявяваше такова презрение към реакциите на тялото си. Кой ли го е превързвал след ужасните битки…

Докато продължаваше да шие раната, Кларис мислеше за него. Колко бързо си правеше заключения. Колко рафинирано я изнудваше да му се подчини, а после, когато не успя, преспокойно я заплаши. А сега я накара да му се изповяда. С какво удоволствие би забила иглата в мускула му! Но той сигурно нямаше дори да усети разликата. Не, тя знаеше дълга си. Беше длъжна да зашие раната му. Да го превърже. Това не бе любовна услуга. Би направила същото и за куче, блъснато от карета.

След като свърши, тя отвори едно от бурканчетата си и намаза раната със скъпоценния мехлем на баба си.

— Какво е това? — Той я наблюдаваше внимателно изпод полуспуснатите си мигли.

Тонът на въпроса му не й хареса. Да не би да подозираше, че иска да го отрови?

— Лечебен мехлем — отговори предизвикателно. — Предотвратява възпаление.

— Защо не продавате и него?

— Защото не мога да го произвеждам. — Щом свърши, тя превърза умело ръката му с бял памучен плат. — Това е последното ми бурканче. — И вътре беше останало съвсем малко.

— Тогава не хабете скъпоценния мехлем за мен — изръмжа той.

— Баба ни е учила да поставяме доброто на другите над себе си и аз не мога да се противопоставя на нарежданията й, все едно какво говори сърцето ми. — Да, това беше вярно. Колкото и да й се искаше да направи за Хепбърн само най-необходимото, не би могла да понесе мисълта, че той ще заболее от треска и може би ще изпадне в кома. Ужас я обзе, като си представи, че този мъж, който се биеше като древен воин и се бореше с вътрешното си отчаяние, може да лежи студен и неподвижен. И смъртта му да бъде причинена от нейната небрежност. От това, че не е направила всичко по силите си, за да го излекува.

— Откъде накъде сте длъжна да се подчинявате на баба си? — заяде се той.

Неблагодарник! Негодник! Подигравката му я вбеси.

Тя извади другата му ръка от купата и прегледа кокалчетата. Натискаше става след става и следеше реакцията по лицето му. Но той дори не трепна. Изражението му остана непроменено. Е, добре. Ако си е счупил нещо, нека да страда. След като намаза раничките с мехлема, тя превърза най-тежките с тънки ивици плат.

— Готово. Сега можете да си легнете и да почивате.

— Още не.

Тонът му не допускаше противоречие.

— Да не би да имате още някоя рана, която не се вижда? Ако не, значи съм готова — отвърна нетърпеливо тя.

Той й подаде голямата си ръка.

— Тази сутрин… сключихме споразумение. Вашето сътрудничество срещу Блейз. Още не сме го подпечатали с ръкостискане.

Тя се взря в превързаната му ръка, което изглеждаше твърда като скала. Присви я стомах. Предупреждението идваше твърде късно. Този човек не забравяше нищо! Винаги ли настояваше партньорите му да подпечатат съгласието си с този прастар жест — все едно доброволно или не? Дали смяташе, че тя притежава някакво антично чувство за чест, което ще я принуди да изпълни исканията му, ако му подаде ръка?

— Блейз се намира във вашия обор. Значи вече имате съгласието ми.

— Въпреки това искам ръката ви.

Дълбокият, замислен глас проникна в сърцето й и предизвика две противоречиви чувства: желанието да избяга и желанието да се бие. Пое дълбоко въздух, погледна първо ръката му, после втренчи поглед в лицето му. Той също гледаше ръката си и чакаше. Просто чакаше.

Проклет да е! Той имаше право. Тя наистина притежаваше онова отдавна остаряло чувство за чест. Принудата щеше да я държи тук само докато успееше да освободи Блейз и да избяга. Но ръкостискането щеше да подпечата обещанието й да остане, докато дяволският му план се увенчае с успех.

За да е доволен…

Кларис бавно протегна ръка и я сложи в неговата. Шокът от докосването изпрати сладки тръпки към рамото й, косъмчетата на тила й настръхнаха, стана й първо студено, после горещо.

Пръстите му се сключиха около нейните. За пръв път, откакто бе зашила раната му, той вдигна глава и я погледна. Горещият му поглед й отне дъха.

Най-сетне видя истинския Хепбърн. Мъж без маска. Това беше воинът, който днес бе водил битка за една мъртва жена и пребития й съпруг.

Преживяното все още бушуваше в него. И не само днешното. Този гняв, причинен от всички ужаси на войната, продължаваше да пари в душата му. Днешната битка само беше помела измамното спокойствие. Този човек живееше в болки и тези болки можеха да се превърнат в пламтяща страст.

Той я желаеше!