Кристина Дод
Вълнуващи нощи (11)

10

Пътят към ада е настлан с добри намерения. Значи можем спокойно да добавим още няколко камъчета.

Старците от Фрея Крегс

В здрача на пролетната вечер Робърт се взираше в писмото, което стискаше в ръка. Безброй пъти беше чел безсрамното послание, но все още не беше в състояние да проумее докрай скритото в него намерение.

Изпращам ви добри вести. Омъжих се. Белегът на моя позор бе заличен от Светата църква и сега детето ми има баща. Любимият ми настоява да остана с него в Испания. Затова не мога да дойда във вашата варварска Шотландия и да изпълня желанието ви…

Тъкмо когато щеше да осъществи плана си, тази жена го осуети!

Робърт удари с юмрук по масата и прокле болката, която сам си бе причинил. Гневът не водеше доникъде. Проблемът му изискваше студено, детайлно планиране…

Когато часовникът удари девет, в коридора се чуха стъпки. Идваха от салона на Милисънт. Робърт бързо сгъна писмото и го прибра в джоба на жакета си.

Чу как Милисънт каза нещо. Отговорът на принцесата прозвуча слабо, а след това… О, не, това бе гласът на малката му сестра!

Прюдънс искаше да присъства на срещата.

Ненапразно бе поканил само Милисънт. Тя беше разумна жена и във всяка ситуация се държеше така, както се очакваше от нея.

Срещата беше заради принцеса Кларис. Той се нуждаеше от принцесата, за да осъществи плановете си. Нуждаеше се от артистичните й способности и щеше да я убеди да участва или да я принуди да изпълнява желанията му.

Прюдънс обаче беше като комар. Стрелкаше се насам-натам и причиняваше такава бъркотия, че често му се искаше да я напляска. Но не смееше, защото малката лесно се обливаше в сълзи, а после се цупеше по цял месец.

Освен това той не беше като баща си. Никога нямаше да повтори думите и действията, които бяха оставили дълбоки белези в семейството им.

Аз не съм като баща си.

Когато дамите влязоха, Робърт стана и се поклони с подчертана учтивост пред всяка поотделно.

Милисънт се запъти с протегнати ръце към него и го прегърна сякаш се боеше, че той е баща им.

— О, Робърт, толкова е хубаво, че се интересуваш от бала!

— Героят от Иберийския полуостров ще почете дома ни с присъствието си, а малката ми сестра — Робърт се наведе и позволи на въодушевената Прюдънс да го целуне по двете бузи — ще направи своя поклон пред обществото. За мен е чест и удоволствие да ви бъда полезен, с каквото мога. — Той вдигна бързо глава. Дали принцеса Кларис беше впечатлена от тази демонстративно показана братска обич?

Очевидно не. Ръцете й бяха скръстени под гърдите, но устните изглеждаха подозрително стиснати. Като усети погледа му, гримасата моментално изчезна.

— Искам да видя белега ти! — Прюдънс отмахна къдриците от челото му. — Божичко, още е невидим! Принцеса Кларис наистина е много сръчна. След като ти си отиде, продаде безброй бурканчета с тайни кралски кремове и мехлеми.

— Сигурно е продала и тайната кралска оцветяваща емулсия — усмихна се Робърт.

Защо принцесата не отговаряше на демонстрациите на искрена привързаност? Сестрите му бяха по-лековерни. Но дали Милисънт изобщо бе забелязала, че годините на война, насилие и измама са го затворили в непоносима черна дупка? Със сигурност не. Тя си мислеше, че всичко е наред, ако той се старае да се държи нормално.

— Не, никой не посмя — отговори нацупено Прюдънс. — Аз исках да си купя, за да скрия луничките си, но след като ти излезе, мисис Тръмбл отново започна да обяснява за почтените момичета и уличниците. Според нея всяко петънце по лицето е божие наказание за някакъв грях.

Някога Робърт обичаше сестрите си. Сега през главата му мина мисълта, че това чувство със сигурност е погребано някъде дълбоко в сърцето му, но за съжаление не може да го усети. По тази причина любовта му беше отказана, също като свързаните с нея страхове и радостно очакване.

Въпреки това предложи на дамите съвършено изиграно представление. Защо принцеса Кларис не му вярваше? Беше напълно сигурен, че тя го смята за лицемер.

— Никой не посмя да се противопостави на тази ужасна жена! — извика възмутено Прюдънс.

— Не се притеснявайте, мила. Осмелявам се да предскажа, че тази вечер почти всички млади дами ще ме помолят да ги посетя в покоите им. — Очите на принцесата засвяткаха. — Така никой няма да узнае колко бурканчета с оцветяваща емулсия съм продала.

Кларис е възхитителна жена, каза си неволно Хепбърн. Познава човешката природа и приема малките човешки слабости. Където той виждаше лицемерие, тя се усмихваше весело. От друга страна обаче, самата тя бе лицемерка. Измамница. Търгуваше с мечти.

— Жените са възхитителни създания — промърмори едва чуто той.

— Наистина сме! — провъзгласи патетично Прюдънс.

— Или поне постоянно си го внушаваме — заключи театрално принцесата.

Милисънт избухна в тих смях.

Робърт я погледна изненадано. Годините на отсъствието му бяха наложили мрачно було върху Милисънт и характера й. След завръщането му тя изглеждаше постоянно уморена. Дългите дни, които беше прекарала с баща му, я бяха състарили. Робърт обвиняваше за това безогледността и жестокостта на баща си. Обвиняваше и себе си, че бе оставил Милисънт сама. От друга страна обаче, какъв избор имаше тогава?

След появата на принцесата Милисънт изведнъж бе станала самоуверена и изглеждаше дори щастлива.

Може би причината беше не толкова в компанията на принцесата, колкото в изкуството й? Робърт огледа крадешком лицето на сестра си под меката светлина на свещта, но не откри следи от мазила.

Въпреки това се възползва от шанса да предизвика принцесата.

— Държа да кажа, Ваше височество, че наистина умеете да превърнете всяка жена в красавица.

— Някои дами имат нужда от повече средства за разкрасяване в сравнение с други — изкиска се Прюдънс. — Като мисис Тръмбл, например. Според мен е невъзможно да я направите такава, че да се хареса на всички мъже. Джентълмените разправят, че била лакомия.

— Почтеното момиче не произнася такива думи, Прюдънс! — скара й се Милисънт, но се извърна настрана, за да прикрие смеха си. Прюдънс отново се нацупи. Не понасяше да я укоряват.

— Добре знаеш, че е вярно! Знаеш го, Милисънт! Самата ти си чувала да го казват. Не помниш ли как ми разказа?

Милисънт нервно замачка кърпичката си.

— Може би, но не искам да го разказваш в присъствието на други хора.

— Тук не виждам други хора, само Робърт и принцеса Кларис. Те не се притесняват. — Прюдънс хвърли изпитателен поглед към двамата. — Така ли е?

— Аз лично намирам клюките за възхитителни и забавни — призна принцесата. — Но ако повторите наблюдението на лейди Милисънт на публично място, това ще навреди на доброто ви име и на позицията ви в обществото. Сигурна съм, че вие не искате това, нали, Прюдънс?

— Не, разбира се. — Въпреки това Прюдънс не изглеждаше особено съкрушена. — Не го искам и няма да повторя тези думи. Но въпреки това е вярно. Мъжете не я харесват. Никои не одобрява високомерието и снобизма й.

Робърт вдигна вежди.

— Значи нейно височество не е в състояние да разкраси мисис Тръмбл така, че да се хареса на всички джентълмени?

— С щедра порция алкохол сигурно ще успея — отговори без церемонии Кларис. — Горките джентълмени трябва да си пийнат хубавичко, преди да я харесат.

Робърт избухна в смях и сам се изненада от себе си. Спонтанен смях, не можа да го потисне. Беше му забавно. Не се беше смял така, откакто… Изобщо не помнеше кога се е смял за последен път. Сигурно преди да потегля към Иберийския полуостров, помисли си той. Преди безчовечни злодейства и предателство да му отнемат цялата веселост. Ако някога се бе замислил над този въпрос, щеше да каже, че инстинктът за радост е угаснал напълно в душата му.

Ала Кларис бе съживила този импулс и той издига болка, все едно че в изтръпналите му крайници отново нахлуваше кръв.

Това беше смайващо. Не, това беше невъзможно!

Страшно!

Той я изгледа остро. Проклета да е! Тя възбуждаше сетивата му. Всичките му сетива, и то в момент, когато се нуждаеше от пълен контрол върху ума и сърцето си.

Тя беше опасна. Никога не биваше да го забравя.

Но беше необходима за плановете му. Сега трябваше да мисли само за това.

— Вероятно не можете да промените външността на жената така, че да не я познаят, нали? — Дано се хване на предизвикателството му. — Според мен това е невъзможно.

Тя се усмихна и скромно вдигна рамене.

— Мога да направя така, че жената или мъжът да изглеждат по-добре отпреди, но не правя нищо повече, освен да изтъкна наличните им качества.

Прюдънс остана недоволна от сдържания отговор.

— А можете ли да промените някого така, че да изглежда като някой друг? — поиска да узнае тя.

— Стига да е в разумни рамки — кимна предпазливо Кларис.

Робърт се бе надявал да чуе точно този отговор.

— Това е страхотно! — извика въодушевено Прюдънс — Ще ме направите ли да изглеждам като Лариса Тръмбл?

Милисънт се намръщи неодобрително.

— Защо искаш да изглеждаш като нея?

— Защото именно тя ще бъде кралицата на бала — отговори Прюдънс с нетърпеливия, пренебрежителен тон на преждевременно порасло дете, толкова омразен на Робърт, че и днес му се дощя да я изгони от стаята.

— Мис Тръмбл ще бъде кралица на баловете само докато джентълмените открият, че в действителност не е нищо повече от младо издание на майка си. Ако ви направя като нея, ще се изложите на опасността скъпата ви приятелка да ви откъсне главата. Опитайте се да разберете, че разумният джентълмен харесва млада дама, която се усмихва и с която той се чувства добре, и никак не харесва жени, които хленчат още от закуска и изискват постоянното му внимание.

Прюдънс, глупавото малко момиче, понечи да възрази:

— Но…

— Казах „разумен джентълмен“, мила.

Робърт неволно се запита дали причисляваше и него към тази категория.

— Трябва да разберете нещо много важно, лейди Прюдънс — продължи с усмивка Кларис. — Не се опитвайте да привличате вниманието на неразумни джентълмени. — Тя спря за миг и се замисли. — Неразумният джентълмен е добър само в танците. Умните мъже си спомнят най-заплетените политически събития, но объркват и най-простите танцови стъпки. Не се притеснявайте от нищо, лейди Прюдънс. Бъдете сигурна, че ще привлечете вниманието на всички джентълмени, все едно разумни ли са или не.

— Не знам… — промърмори момичето. — Искам толкова много…

Милисънт избухна в смях — весел, звънък смях — и Робърт разбра колко мрачен и сериозен е бил домът им след неговото завръщане.

— И аз и казвам същото — призна тя, — но кое младо момиче слуша възрастната си сестра?

Изведнъж големите сини очи на Прюдънс се напълниха със сълзи, сякаш я бе нападнала голяма мъка.

— О, Робърт, имам ужасен проблем! Милисънт не ми позволява да навлажня роклята си за бала.

— Млъкни, млада госпожице! — Милисънт я заплаши с пръст. — Даже Робърт няма да ти помогне.

Прюдънс не й обърна внимание.

— Моля те, скъпи братко — продължи ласкателно тя, — ти ще ми позволиш, нали? Всички други момичета ще го направят!

— Сигурна съм, че много малко момичета ще го направят — намеси се войнствено Милисънт. — Само онези, чиито семейства не ги обичат достатъчно, за да ги предпазят от подобно излагане.

Прюдънс скръсти ръце под гърдите.

— Това не е вярно! Бернис ще навлажни роклята си.

— Бернис с разглезена глупачка — отвърна остро Милисънт.

— А вие как мислите, Ваше височество? — изплака Прюдънс. — Защо не ми позволяват да напръскам роклята си с вода?

— Това е вашият дебют, вашата нощ — отговори сърдечно Кларис. — Позволено ви е всичко, което поискате…

Милисънт отвори широко очи и понечи да възрази. Робърт сложи ръка на рамото й и я притисна, за да я накара да замълчи.

— …все едно дали то ще навреди на доброто ви име — завърши изречението принцеса Кларис.

— Да навреди на доброто ми име? — Очевидно Прюдънс не беше очаквала такъв отговор от опитната в светския живот принцеса. — Разбира се, че няма да навреди на доброто ми име! Това е модерно!

Принцесата равнодушно вдигна рамене.

— Искате да навлажните роклята си, за да стане прозрачна, нали?

— Да, така правят французите — потвърди разгорещено Прюдънс.

— Французите отсичат главите на млади аристократки и ядат трюфели, изровени от свинете — отговори остро принцесата.

Горчивината в тона й стъписа Робърт, а Милисънт се отдръпна стреснато.

— Много сте… сурова, Ваше височество!

— Френската революция се разпространи в Европа като пожар в степта и докато всички припадат пред онзи тиран Наполеон, ние трябва да бягаме от революционния терор, да живеем в изгнание и да се опитваме да оцелеем, докато напразно чакаме да се завърнем в… — Кларис за малко за каже името на родината си, но се овладя навреме и затвори уста.

Робърт беше готов да се закълне, че даже си е прехапала езика. Артистичните й способности бяха наистина забележителни, малкото й представление затвърди убеждението му, че е направил отличен избор.

Милисънт и Прюдънс останаха дълбоко впечатление от избухването на принцесата. Когато след малко вдигна глава лицето й беше напълно спокойно. Значи притежаваше скрити таланти и тайни страсти. Робърт беше достатъчно умен, за да не го забрави. Не можеше да рискува да загуби играта само защото дамата е получила пристъп на ярост.

— Вижте, лейди Прюдънс — продължи принцесата, — след като заговорихме за тоалета ви, ще ви кажа, че в стаята си имам няколко сребърни ширитчета, които са последният писък на лондонската мода. Ако желаете, ще ви покажа как са ги пришиете, за да се получи най-добрият ефект. С вашата тъмна коса и синята рокля ще изглеждате наистина зашеметяващо.

— Е, добре — кимна Прюдънс, но продължи да наблюдава остро принцесата. Очевидно гневният изблик на Кларис я бе направил несигурна.

Милисънт я хвана под ръка.

— А моят копринен шал ще увенчае тоалета ти — обеща весело. — Искаш ли да видим дали ще ти подхожда?

— Вървете, вървете. Нейно височество и аз ще обсъдим проблемите около бала и без вашата компетентна помощ. Разбира се, ще ви уведомим какво сме решили. — Никой никога нямаше да узнае, че той възнамерява да злоупотреби с принцесата, за да изпълни своя таен план. На всяка цена трябваше да успее. Ако се провалеше, човекът, на когото дължеше живота си, щеше да страда и вероятно да завърши живота си на бесилката. А самият Робърт щеше бавно да потъне в бездната на ада.

От друга страна… понякога имаше чувството, че отдавна се намира в ада.

Излезе иззад писалището си и предложи ръка на принцесата.

— Ще се поразходим на място, където могат да ни видят, за да предотвратим всички възможни слухове за забранен романс.

Принцесата кимна сериозно и сложи ръка върху неговата.

— Съмнявам се да млъкнат. — Милисънт ги наблюдаваше внимателно. — Не и докато си най-желаният джентълмен тук.

— Може да съм, но само за момента — призна той. — Пристигането на другите джентълмени много скоро ще ме засенчи.

— И в това се съмнявам — засмя се Милисънт.

— Лариса те е обявила за партията на сезона — подхвърли Прюдънс с дръзка усмивка. — И се хвали навсякъде, че ще те хване в мрежата си.

Принцеса Кларис се усмихна. Милисънт бързо потегли Прюдънс към вратата.

— Ти си ужасна клюкарка, Прю! — укори я тя.

Робърт почти се ядоса. Не стига, че мис Лариса Тръмбл гледаше на него като на трофей, ами и принцеса Кларис му се присмиваше.

— Тя не ме интересува ни най-малко — изръмжа той.

— Не съм си и помислила друго. — Принцесата имаше достатъчно приличие да скрие усмихващите се устни зад ръката си. — Но и не бих могла да твърдя, че отместихте поглед, когато тя ви предложи… стоката си.

— Стоката си ли? О… — Откритостта на принцесата беше смайваща. Твърде малко дами биха се осмелили да намекнат за пищната гръд в огромното деколте, която мис Тръмбл поднесе подканващо под носа му. Но и надали имаше дама, която можеше да се сравни с принцеса Кларис. — Мис Тръмбл има гърди като кравешко виме.

Принцеса Кларис пое шумно въздух.

Пак я бе надприказвал. Предпочиташе да я вижда несигурна.

— При тази гледка си представих селски двор. — Изведе я в коридора и зави в посока, обратна на тази, в която бяха тръгнали Милисънт и Прюдънс. — Селски двор във Фрея Крегс. Фрея е старо норманско име за дама. Селото е получило името си от двата закръглени хълма, които се издигат зад него.

Принцеса Кларис спря, отметна глава назад и избухна в смях. Смя се дълго, видимо развеселена от остроумната му забележка.

Изненадан от този изблик на веселост, Робърт също спря.

Тя беше прекрасна. Дори да беше само жена от улицата и необикновено смела крадла, тя беше завладяваща. Робърт, естествено, бе забелязал необикновената й красота още щом я видя за първи път. И как иначе! Всички мъже от Фрея Крегс я бяха забелязали и ококориха ей такива очи. В момента сигурно я сънуваха. Но истинската, дълбока красота на това женско същество се разкри пред очите му едва сега, докато тя се смееше с неприкрито веселие.

Той сведе глава и вдъхна дълбоко аромата на цветя и подправки, който струеше от косата й. Тя миришеше прекрасно — като края на пролетта. Или като кухня в ден за печене на сладкиши. Ако затвореше очи, веднага щеше да види до себе си жена, застанала сред рози, с канелени сладки в ръце. Тя беше съвършената жена.

Когато смехът й отзвуча, двамата продължиха напред. На бузата й се образува трапчинка.

— Трябваше да се сетя — каза тя, — че мислите само за хората си. Вие сте човек с ясно изразено чувство за отговорност.

— Такъв съм…. — Само да можеше да й се довери. Тя със сигурност щеше да разбере основанията му да постъпва по този начин. Но нямаше право да й признае истината. Да, тя беше прекрасна, но това беше само още една причина да не й вярва. — Успешни ли бяха продажбите ви? — осведоми се любезно.

— Много успешни. Оказахте се прав. Продадох достатъчно кремове и мехлеми, за да мога да се върна у дома.

— Или да останете в Шотландия. — Робърт я водеше към старата част на Макензи Мейнър. Мрачните коридори бяха отворени само защото се очакваха много гости. Килимите бяха излинели, стените — тъмни и старомодни. Железните куки по стените бяха на голямо разстояние една от друга и свещите едва смекчаваха мрака. Изолацията на това крило беше перфектен фон за предложението, което смяташе да й направи.

— Казвате го, защото не вярвате, че съм принцеса. — Кларис все още се усмихваше.

Разбира се, че не вярваше, но в момента много по-важно беше нарастващото възхищение, което изпитваше от нея. Сега нямаше да обсъждат този въпрос. Още не. А когато се стигнеше дотам, нямаше да го обсъждат с думи.

— Изобщо не ви е грижа дали ви вярвам или не. Прав ли съм?

— Преживяла съм много по-лоши неща от вашето недоверие, милорд.

Хепбърн я погледна с присвити очи, сякаш тази забележка го бе развеселила. Но и това не я притесни. Тя искаше най-сетне да чуе от него какво се иска от нея, за да приключат с този въпрос.

Робърт започна със смел комплимент.

— Наистина сте сръчна в използването на козметични средства.

— Това не са козметични средства — отвърна автоматично Кларис. Много пъти беше казвала тези думи. — Козметичните средства скриват естествената красота на жената. Моите кремове я подчертават…

— Моля ви! — Робърт вдигна ръка, за да я спре. — Все ми е едно дали момичетата носят маска от руж или се щипят по бузите, за да ги зачервят. Жените имат своите трикове, които ги правят неустоимо привлекателни за мъжете. Така е редно. Защото мъжете са силни, брутални и не признават законите, ако случайно не са на тяхна страна.

Кларис изненадано вдигна вежди. Не, това не бе само изненада. Тя беше видимо шокирана.

— Това е вярно, но нито един мъж не би го признал.

— Аз съм преживял повече от другите мъже — отвърна кратко той.

Вероятно беше прав. Под спокойната фасада преживяното го загръщаше като мантия. Точно това бе привлякло Лариса Тръмбл и я бе накарало да го обяви за партията на сезона. Наглата хлапачка — а и всички други жени — не го изпускаха от очи. Той беше един от онези мъже, от които жената можеше да очаква да я пази от всички опасности с изключение на една: опасността, която представляваше самият той. Всъщност всяка жена би трябвало да е предупредена, че той умее да прелъстява и да омагьосва.

Но дали имаше жена, дори надарена с ум и разум, която би могла да се предпази от него?

Мили боже! Не биваше да мисли за него по този, начин. Кларис се огледа. Защо я бе довел в тази стара, изоставена част на къщата? Старомодни мебели красяха широкия, безкраен коридор и стъпките им отекваха в почти страховита тишина.

Никога не беше отричал, че има нужда от нея и за друга цел, не само за да забавлява роднините му. Успя да я доведе тук и сега беше готов да говори.

— Ще дойдете на моя бал — започна спокойно той.

— След онази сцена в зимната градина ми е невъзможно да не дойда.

— Правилно. — В тона му нямаше и капчица чувство за вина. — Моля ви, утре следобед се пригответе, за да ви вземат мярка за тоалета.

— Какъв тоалет? Нямам нужда от тоалет.

— Почакайте. Първо ме изслушайте. — Той сложи пръст на устните й. Докосването му я улучи като светкавица. Пръстът му остана там и тя буквално се наелектризира. — Искам да се маскирате.