Кристина Дод
Вълнуващи нощи (10)

9

Не смръщвайте чело. Ще се сбръчкате.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Лорд Хепбърн носеше свободен тъмносин жакет с кафява жилетка и панталон в същия цвят, който подчертаваше едрата му фигура. Кичури блестяща черна коса падаха по челото и над ушите и му продаваха леко варварски израз. Големите ръце висяха отстрани, леко извити, готови за действие. Лицето с орлов нос, широка брадичка и пронизващи очи напомни на Кларис за древния воин на една от картините, които някога висяха в палата в Бомонтен. Силен и страшен воин. Завоевател.

Сърцето внезапно заби лудо в гърдите й и тя изпита болка. Защо се поддаде на изкушението и дойде в дома му? Защо си въобрази, че може да го надхитри? Всички пари на света нямаше да я спасят, ако той си постави за цел да я има.

Дланите й овлажняха и тя се помоли отчаяно посещението му в зимната градина да не продължи дълго. Беше глупаво да мисли по този начин, но той я правеше нервна. Нея, принцеса Кларис, жената, която умееше да се справя с всякакви хора.

— По дяволите! — изръмжа лейди Мерсер. — Това наричам аз красив мъж!

Хепбърн се направи, че не я е чул. Погледът му се плъзна по момичетата, насядали на столовете и диваните. Роклите им искряха във всички цветове на дъгата. Поклони се пред тях и вълната от въздишки едва не преобърна Кларис.

След това се поклони церемониално пред нея.

— Ваше височество, мога ли да се надявам, че тази вечер, ако се освободите за момент, ще имам удоволствието да се насладя на компанията ви?

Кларис чу тихо изсъскване. Лейди Блакстън очевидно не одобряваше намерението на домакина да се срещне насаме с принцесата.

Хепбърн отново се престори, че не е чул нищо.

— Сестра ми и аз — продължи невъзмутимо тон — много бихме искали да чуем високо ценения ви съвет как да превърнем предстоящия бал в наистина величествено събитие.

— Ах! — изохка някой от публиката. Никой не можеш да възрази, ако тя разговаря с Хепбърн за бала и Милисънт присъства като домакиня.

— Разбира се, лорд Хепбърн. — Кларис отговори с такава официалност, сякаш се обръщаше лично към крал Джордж. — Ще се радвам да ви помогна със знанията си.

Мъжът сведе глава и отново се поклони. Жакетът му сигурно е подплатен, каза си сърдито Кларис. Не може да има мъж с толкова широки рамене.

— Благодаря ви.

Възрастните дами я измерваха с критични погледи, сякаш търсеха да открият коя е в действителност. Младата дама решително обърна гръб на домакина, сякаш вече не се интересуваше от него.

Точно така. Изобщо не би трябвало да се интересува от него. Вместо това трябваше да се съсредоточи върху задачата си. Днес беше изправена пред много хора с добри финансови възможности и беше длъжна да им продаде всичко, каквото носеше.

Кларис се обърна към мис Ерембург и сложи ръце върху облегалката на стола, поставен срещу публиката.

— Имам нужда от доброволка, която да направя красива.

— Аз имам по-добра идея. Защо не направите него още по-красив? — извика дръзко младата Лариса и посочи лорд Хепбърн.

Момичетата се закискаха. Майките им също. Кларис избухна в смях и изпита безкрайно облекчение, че отново можеше да се държи естествено.

— Лорд Хепбърн изглежда достатъчно добре.

Мъжът прие комплимента й, без дори да вдигне вежди. Ала разглезената красавица Лариса не се предаде толкова лесно.

— Кожата му е загоряла от слънцето. Нали обещахте да ни покажете как се отстранява загар.

Прюдънс плесна зарадвано с ръце.

— О, да! Направете брат ми приказно красив! О, да, да!

Кларис беше готова да й удари плесница. Това дете имаше нужда от строга ръка. Някой трябваше бързо да налее в главата му малко здрав разум.

— Ако успеете да го разкрасите, това ще е непобедимо доказателство за способностите ви! — присъедини се към общия хор и лейди Уайт.

Лейди Мерсер се отпусна в креслото си, скръсти ръце и се ухили доволно. Явно се наслаждаваше на представлението и нямаше никакво намерение да помогне на Кларис.

Приглушеният смях се усили, когато Кларис поклати глава.

— Лорд Хепбърн никога не би се съгласил да седи мирно, докато аз го мацам с крем — заяви тя и рискува бърз страничен поглед към него.

Лордът се усмихна едва забележимо, вдигна къдриците от челото си и й показа парещия червен белег над веждите.

— Можете ли да го направите невидим?

Помещението изведнъж утихна.

Какво правеше той? И защо? Защо се преструваше на сериозно заинтересован от глупавото предложение на онази разглезена хлапачка?

— За съжаление не мога да го отстраня. Но мога да го скрия.

— Отлично. — Хепбърн се настани на стола, приготвен от Кларис за мис Ерембург. — Тогава се оставям в ръцете ви. Скрийте белега и ви обещавам, че всички роднини и познати ще купуват кремове и мехлеми само от вас.

Кларис видя как жените закимаха възхитено. Съзнаваше, че той казва истината. Съгласието на граф Хепбърн да седне пред нея и доброволно да се подложи на разкрасяване беше най-прекрасното представление, което можеше да си пожелае.

Но… но. За да го разкраси, трябваше да го докосва. Да се допре до лицето му, да плъзга пръсти по кожата му, да го гледа отблизо и пак да го докосва…

Тя не искаше това. Не можеше да го погледне, без да загуби вътрешното си равновесие, камо ли да го докосва, както би… както би милвала любим мъж.

Въпреки това, когато видя изпълнените с очакване усмивки по лицата на присъстващите дами, тя осъзна, че бе попаднала в капан. Дамите искаха да видят как ще се справи. Повечето явно очакваха да се провали.

Значи трябваше да успее. Заповяда си да се усмихне, както правеше винаги пред публика, и отговори:

— Тогава, естествено, ще ви разкрася.

Първо трябваше да вдигне косата от челото му. Задачата не беше трудна, но когато пръстите й се заровиха в гъстата грива, тя изпита невероятно удоволствие. Косата му наистина бе копринена, както беше предполагала.

Мълчанието в зимната градина надвисна над нея като воденичен камък. Чувстваше се неспособна да измъкне пръсти от великолепната тъмна коса. Тя беше топла, жива… и опърничава. Няколко пъти опита да я приглади назад, но не успя. Накрая въздъхна раздразнено и посегна към жълтата панделка, приготвена на масата.

Мис Симлен прекъсна мълчанието.

— Някога изпробвали ли сте изкуството си върху мъж?

— Да, но нямам право да ви кажа върху кого. — Кларис застана зад Хепбърн, обхвана косата му с две ръце, опъна я назад и я върза с панделката. После се усмихна на възрастните жени.

— И мъжете са суетни като жените — обясни тя съзаклятнически. — Но не им е приятно това да се разчува.

Дамите местеха погледи от нея към Хепбърн и обратно, не смеейки да дадат израз на съгласието си.

Тогава Хепбърн избухна в смях и всички го последваха.

Кларис отстъпи назад и го погледна. Би трябвало да изглежда глупаво, както седеше с жълта панделка в косата пред тридесетина жени.

Само че той изобщо не изглеждаше смешен. Точно обратното, с прибрана назад коса беше още по-архаичен и очевидно възхищаваше жените.

Нима не усещаха колко е привлекателен? Колко е опасен! Твърде малко мъже биха се поставили в такова положение, без да застрашат мъжествеността си. Но той не се плашеше. Вместо това трудно сдържаното му мъжествено излъчване впечатляваше жените в зимната градина по начин, който уплаши Кларис. А тя не се плашеше лесно.

Обърна се бързо към масата, отвори едно бурканче и размаза малко мехлем на пръстите си. Пое дълбоко въздух, застана отново пред Хепбърн и размаза бледия мехлем по бузите, брадичката, носа и челото му.

— Това е моят таен кралски крем за лице — обясни тя, обърната към публиката. — Слага се съвсем малко количество. То с достатъчно да освежи по чудодеен начин вашия тен. Вероятно всички сте забелязали червената резка тук — тя посочи брадичката му, — където камериерът на лорд Хепбърн е наранил кожата при бръсненето. — Намаза мястото малко по-обилно с крем и обясни: — Лечебните съставки ще облекчат паренето и ще излекуват раничката. Джентълмените, които се бръснат всеки ден, имат нужда от моя мехлем дори повече от дамите. — Тя се намръщи нарочно. — Но не се надявайте да убедите мъжа, че трябва да се грижи за лицето си! Всеки мъж, освен може би Бо Брумел, ще реагира с презрение. — Тя внимаваше всички в помещението да виждат движенията й, докато с внимателни кръгови движения размазваше крема по лицето на Хепбърн.

Той изтърпя процедурата, без да покаже нетърпение. Незнайно защо, Кларис си спомни детството, когато в палата бе пристигнал пътуващ цирк. Тя плака и умолява баща си и баба си, докато й разрешиха да помилва лъва. Животното мъркаше като котка и се изтягаше доволно, докато малките й длани опипваха железните му мускули. Тя се възхити от дългите нокти, а когато лъвът обърна глава и я погледна втренчено, откри в очите му дързост, която нито една решетка не бе в състояние да спре.

Точно тогава баба й я издърпа енергично от клетката, но споменът се запечата завинаги в паметта й.

Хепбърн беше като онзи лъв. Завладяващ, опасен и див, но нещо у него трогваше душата й.

Горещината на кожата му пареше пръстите й и тя видя в очите му тъмно було, което скриваше мислите му. Скриваше душата му.

— Готово! — изрече принудено тя, когато най-сетне успя да откъсне поглед от неговия. — Това е първата крачка и за повечето мъже тя е достатъчна. Но тъй като лорд Хепбърн ме помоли да прикрия белега му, този безкрайно малък белег, който само увеличава аурата му на войник и герой…

Дамите замърмориха в знак на съгласие и заръкопляскаха.

— …ще нанеса върху белега малко от тайната кралска оцветяваща емулсия. — Кларис взе от масата малко бурканче. — Как се чувствате, лорд Хепбърн? — попита тя, без да го погледне.

— Чувствам се наистина освежен. Освен това харесвам миризмата.

В гласа му звучеше подигравка. Той играеше театър пред публиката и й помагаше да продаде продуктите си, както бе обещал.

Мис Лариса Тръмбл се надигна грациозно.

— Позволявате ли да помириша крема?

— Разбира се. — Кларис й поднесе бурканчето, но младата дама мина покрай нея, сякаш беше въздух, пристъпи към Хепбърн и се наведе над лицето му, за да осигури безпрепятствен достъп на погледа му в дълбокото си деколте. Пое дълбоко въздух и въздъхна доволно:

— Хммм — Въздишката прозвуча като стон.

Другите момичета я наблюдаваха, изпълнени със завист. Майката на Лариса се усмихваше тайнствено, очевидно горда с дъщеря си, която бе поставила началото. Две други майки събраха глави и засъскаха като разярени стършели, но всички в помещението бяха наясно, че Лариса имаше твърдо намерение да хване най-добрата партия на сезона — лорд Хепбърн.

Нахално зверче!

Кларис се усмихна и побърза да се поправи. Малка глупачка! Огледа крадешком помещението и видя влажни погледи, изпълнени с обожание. Отново чу възхитени въздишки. Повечето млади момичета бяха тръгнали на лов. Искаха Хепбърн. Проклети малки глупачки!

— Е, мис Тръмбл, съгласна ли сте? — Кларис остави бурканчето на масата с доста силен трясък. — Освежаващ ли е ароматът?

— Много освежаваш. — Лариса се изправи бавно и отново даде на Хепбърн шанс да разгледа тялото й през тънката материя на дрехата.

— И аз искам да го помириша! — Мис Джорджия Симлен скочи.

— И аз! — извика след нея лейди Теса Кътъридж.

Хепбърн моментално вдигна ръце.

— Позволете да направя предложение. По-късно принцеса Кларис ще позволи на всяка от вас да опита продуктите й. Така да се каже, в частна аудиенция. Прав ли съм, Ваше височество?

Кларис се усмихна малко принудено.

— Разбира се. По-късно тази вечер или утре, аз съм на разположение на всяка от дамите, която има въпроси.

— О, добре, добре… — Джорджия си седна, мърморейки.

Лариса отметна глава назад и се запъти обратно към мястото си с изкусително поклащащи се хълбоци. Представлението беше достойно за звезда. Целта му бе да унищожи съперниците и да възпламени Хепбърн.

Кларис не пожела да дочака големия финал, а продължи:

— Докато чакаме тайният кралски крем да попие в лицето на лорд Хепбърн, ще ви обясня как се нанася кралската оцветяваща емулсия. — Тя показа на дамите съдържанието на малкото бурканче. — Емулсията е оцветена така, че да съответства на тена ви и да прикрива всички малки белези, които не са част от вашата нормална, гладка, възхитителна кожа.

— Искате да кажете, че това е… изкуствено подобрение? — Мисис Тръмбл ужасено вдигна оскубаните си вежди. — Не можете да съветвате почтени млади момичета да си сложат маски на уличници! Младостта е единствената им козметика!

Кларис отлично изимитира шок.

— Изкуствено подобрение? Не, в никакъв случай. Никога не бих предложила младо момиче или дама да използват средства, които променят естествената им красота. — Тя огледа сериозно присъстващите и продължи: — Но не мислите ли, че е непочтено едно младо момиче да отиде на първия си бал, където ще бъде изложено на погледите на порасналите за женене джентълмени, съзнавайки, че е осъдено да стои до стената само защото точно днес има червен белег на върха на носа? — Кларис се намръщи царствено и внимателно попи с чиста кърпичка излишния крем от лицето на Хепбърн.

Той я наблюдаваше знаещо. Беше съвсем наясно какво правеше тя: играеше си с публиката като рибар с рибата на въдицата му.

Кларис се стараеше да пренебрегне присъствието му, но не постигна особен успех. Защото го докосваше и гледаше право в лицето му. От крема трябваше да остане само блестяща следа влага, която да попие в кожата. След няколко нанасяния кремът щеше да изглади бръчиците, оставени от слънцето и вятъра.

— Не знам как се чувствате вие — продължи тя, обърната към публиката, — но всеки път, когато ми предстои важно събитие, например бал, на върха на носа ми израства пъпка.

Младите момичета се засмяха нервно, някои неволно попипаха нослетата си.

Кларис не им остави време за мислене, а продължи:

— Лично аз съм на мнение, че жената трябва да бъде преценявана според красотата и ума си и че не е редно да я отхвърлят само заради някакъв малък, временен недостатък, появил се точно в нощта преди дебюта.

Младите дами закимаха усърдно. Почти всяка от тях се бе изправяла пред подобна катастрофа.

Почти всички, без мисис Тръмбл, разбира се.

— Не съм съгласна — заяви величествено тя. — Ако момичето не е в състояние да се владее, за да запази тена си безупречен, как после ще води домакинство или ще поддържа интереса на съпруга си?

Кимането моментално спря. Естествено, никой не споделяше този възглед, освен може би приказната мис Лариса Тръмбл, но никой не посмя да възрази гласно. Мисис Тръмбл изричаше само широко разпространените общоприети глупости, според които дебютантките бяха длъжни да се излагат пред погледите на мъжете без никакво „покритие“ Тази безчувственост, нещо повече — жестокост на обществото превръщаше много хубави момичета в стари моми.

Преди Кларис да е изрекла стандартния си отговор на този въпрос, се намеси лорд Хепбърн.

— Не мога да си представя — изрече тежко той, — че няколко грама оцветен крем могат да окажат влияние върху качествата на една млада дама. Вие поне би трябвало да знаете, мисис Тръмбл, че мъжете съвсем не са толкова ирационални да избират съпругите си според това дали умеят да държат под контрол кожата на лицето си.

Като видя обиденото лице на строгата дама, Кларис едва потисна смеха си. А ако се съдеше по лицата в помещението, повечето дами също бяха готови да се разсмеят. Защото всички бяха наясно, че мисис Тръмбл няма да се осмели да възрази на високоуважавания лорд Хепбърн.

Лариса се усмихна и се обърна към майка си.

— Лорд Хепбърн е толкова умен… не намираш ли и ти, мамо?

Майката се възстанови бързо от шока.

— Да, дъще. Във всеки случай мнението му е уникално.

От задните редици се надигна весел смях и Кларис продължи бързо:

— Тайната кралска оцветяваща емулсия е като дреха или като шапка. Тя не е красива сама по себе си, а се нуждае от свежа млада дама, която да й вдъхне живот. — Обърна се към масата, избра най-тъмния крем, за да подхожда на кожата му, и размаза малко върху белега.

Хепбърн я наблюдаваше настойчиво. Погледът му оставяше у нея чувството, че не само я съблича гола, но и вижда зад маската й. Треперещите й пръсти се плъзнаха по белега и внимателно втриха крема в кожата.

— На това място повечето жени затварят очи — каза му тихо тя.

— Повечето жени не се интересуват от красотата, която се разкрива пред очите им — отговори той също така тихо.

Кларис се обърна към публиката и посочи с пръст белега.

— Виждате ли как червенината изчезва още при първото леко намазване?

— Тайният кралски крем действа много успокояващо — кимна доволно лорд Хепбърн. — Нито е мазен, нито тежи върху кожата.

Той беше отличен модел. Изричаше точните думи и придаваше на действията й достоверност и респект. Въпреки това тя нямаше търпеше да се махне от него. Приключи процедурата бързо, макар и с цялата сръчност, на която беше способна, и отстъпи крачки назад.

— Ето. Както виждате, тайните кралски кремове не променят лицето но никакъв начин, а придават още по-привлекателен вид на красивото лице.

Дамите заръкопляскаха, някои изразиха съгласието си и с думи.

— Благодаря ви, принцесо Кларис. — Лорд Хепбърн стана, поклони се първо пред нея, после пред публиката и продължи. — А сега ще ви оставя да продължите демонстрациите, предвидени за благородната женственост.

Кларис направи съвършен придворен реверанс.

— Благодаря ви за търпението, лорд Хепбърн. Никой друг мъж не би проявил такава любезност. — Това беше вярно и тя го мразеше за това!

За да не го гледа, се зае да подрежда кутийките и бурканчетата на масата. Той мина покрай нея на път към вратата и схванатите мускули на шията й се отпуснаха. Но само след няколко крачки Хепбърн спря, сякаш току-що му бе хрумнало нещо.

— Мисис Тръмбл, вие сте много опитна в правилата на добрия тон, нали? Ще позволите ли да ви задам един въпрос?

Мисис Тръмбл хвърли тържествуващ поглед към другите дами.

— Разбира се, милорд. С радост ще ви помогна със съветите си.

— Да приемем, че в дома ви е пристигнал гост точно когато възнамерявате да дадете бал. Гостът е изискан, елегантен и почтен, но е понесъл тежки удари от съдбата.

Кларис се изправи като свещ. Не! Само да посмее!

— Как смятате, трябва ли да поканя този гост да вземе участие в бала наравно с другите гости? — продължи безмилостно домакинът.

Мисис Тръмбл се изкашля многозначително.

— Англичанинът — или, както е във вашия случай, лорд Хепбърн, шотландецът с благороден произход, — е длъжен да посреща в дома си само хора с равно на неговото обществено положение, дори когато в момента преживяват тежки времена. Така изисква нашият християнски дълг.

Хепбърн кимна бавно.

— Така си и мислех. И би било неучтиво от страна на госта да откаже да вземе участие във важно обществено събитие, прав ли съм?

Кларис притисна едно бурканче до гърдите си, за да устои на изкушението да го хвърли по главата му.

— Това би било знак за погрешно разбрана гордост. Разбираемо е, но добрият домакин е длъжен да намери начин да разсее съмненията на своя гост. — Мисис Тръмбл очевидно бе подушила клюки, защото очите й заблестяха. — Ще ни кажете ли за кой джентълмен става дума, милорд?

— Джентълмен ли? — попита с добре изиграно учудване Хепбърн. — Никога не сам казвал, че става въпрос за джентълмен. Имах предвид нашата принцеса Кларис, която е толкова скромна, че отхвърли поканата ми да присъства на бала.

Лариса заби лакът в ребрата на майка си и достопочтената дама изохка тихо.

— Но тя… принцеса Кларис… — От предишната й самоувереност не бе останала нито следа.

— И аз съм на същото мнение, уважаема — заяви бързо Хепбърн — Принцеса Кларис е много по-знатна личност от всички останали гости на бала. Изгнаничеството й наистина е унизително, но тъкмо затова е необходимо тя да присъства на празника ни. За съжаление дамата е твърде плаха, за да си го позволи, и ме помоли да остане в покоите си. Но съм сигурен, скъпа мисис Тръмбл, че любезните ви думи са променили решението й.

Всички погледи се устремиха към Кларис.

— Прекрасно! — Прюдънс заръкопляска въодушевено, смушка приятелката си с лакът и триумфално посочи с глава разгневената Лариса Тръмбл.

Мис Ерембург веднага разбра този недвусмислен намек.

— О, да, наистина е прекрасно! Толкова ще се радваме, ако вземете участие в нашия бал, принцесо Кларис!

Една от многобройните братовчедки, лейди Алис Ийгълсуърт, не пожела да остане по-назад.

— Без вас няма да е интересно, Ваше височество! Кажете, че ще дойдете!

— Виждате ли, принцесо Кларис? — Хепбърн посочи с елегантен жест развълнуваната публика. — Притесненията ви са били напълно необосновани.

Кларис не смееше да го погледне. Не искаше да види триумфалната му физиономия. Наклони изискано глава и отговори с достойнство:

— Благодаря ви за сърдечното отношение. С радост ще участвам. Чувствам се… почетена.

Хепбърн взе ръката й и нежно целуна крехките пръсти. Лицето му не издаваше триумф. Вместо това я погледна сериозно и настойчиво. Ала когато се наведе над ръката й, изрече тихо и отчетливо:

— Никога не забравяйте, че постигам, каквото искам, Ваше височество.