Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (20)

Глава 20

Дори новоусвоените звездни купове, заселени от дисиденти, фанатици и прочие измет и осакатени от две враждуващи религии, могат да имат своя малък рай.

Такъв представляваше Небта, светският вариант на Санктус. Силовата база на Паррал.

Небтаните контролираха главния търговски трафик, което означаваше: всичко, което бхорите не можеха да изкрънкат, да прекарат контрабанда или пред което да замижат.

Небта беше много богат и много красив свят, свят, в който дори бедните бяха богати — поне в сравнение с останалите обитаеми планети в купа Лупус.

Океаните на Небта бяха леко солени, а малката й луна осигуряваше нежни приливи. Планетата се къпеше в постоянен умерен климат и повечето от малките й континенти бяха разположени в умерено климатичната зона.

Грозните, но неизбежни складове, площадки за кацане и брокерски къщи бяха благоразумно разположени на големия екваториален, приличащ на пустиня главен континент.

Богаташите на Небта предпочитаха именията си, лукса и леността пред реалностите на търговията. Стен се зачуди колко ли време ще е нужно на Айда, за да стане собственик на цялата планета, ако беше тук.

Държавното управление на Небта се основаваше на силата. Всеки богат търговец разполагаше с личната си армия и обикновено се ограничаваше в пределите на собствения си укрепен град и укрепено имение.

Небта се „управляваше“ от съвет на тези търговци, съвет, който беше принуден с цената на подкупи, увещания или заплахи да се подчинява на Паррал още преди много години.

В укрепените градове живееха чиновници, транспортни специалисти, банкери и други такива. Земеделците живееха извън градовете и стояха, по взаимно съгласие, извън постоянните политически сплетни на търговците.

Собственото укрепено имение на Паррал всъщност включваше многобройни имения, покриващи над двеста и петдесет квадратни километра ръчно фризирана паркова земя. След много сумтене Паррал беше приютил Стен и неговите наемници в едно от тези имения — проснало се във всички посоки чудовищно здание, което наемниците с удоволствие превръщаха в нещо средно между казарма и бардак.

След смайващия удар срещу янската Цитадела, поставил началото на войната, Паррал бе решил, че е редно да се устрои бал с маски.

Бяха поканени най-добрите; най-красивите и най-умните мъже и жени от висшето общество на Небта.

Плюс, с лека неохота, почетните гости. Това не означаваше всичките наемници, тази част от списъка на гостите се свеждаше само до полковник Стен, неговите преки подчинени Филипс и Восберх, и, по настояване на Стен — Алекс. И, по настояване на Кършайн — самия Кършайн.

Стен и Алекс бяха решили, че бранителската стръв на чудовището отива твърде далеч. Не знаеха дали и как да обяснят на Кършайн, че не всяко празненство задължително трябва да свършва със сълзи или с побоища.

Макар че, призна си Стен, докато петимата се качваха по витото стълбище на главната резиденция на Паррал, покрай твърде многото сурови и неумолими стражи, специално това празненство можеше да се окаже доста интересно.

Поканата изискваше някаква военна униформа, затова Стен се беше напъхал в синята си парадна униформа на Трета гвардейска, отговаряща на избраната му за прикритие идентичност. Филипс също беше в гвардейска униформа, накичена с медали, с които, Стен адски добре го знаеше, изобщо не беше удостоявана.

Зад тях вървеше Восберх, облечен в спретната кафява униформа без отличителни знаци, за чиято кройка Стен допускаше, че е негово собствено изобретение.

Униформата на Кършайн, от друга страна, наистина беше парадна гвардейска. По ръкавите още личаха конци и светли петна, където знаците за звание бяха старателно зашивани и след това отпаряни многократно. Лентичките си на рода войски не носеше, защото, обясни им той притеснено, ги бил пробутал някъде за пиячка и въобще какво значение имало това?

Най-обаятелната гледка от всички обаче представляваше сержант Алекс Килгър.

Кой знае откъде — Стен не допускаше, че е било в личния му „куфар“, макар че човек не можеше да знае със сигурност какво точно е натикал Алекс в този стар, ожулен кожен контейнер — Алекс беше съставил следния ансамбъл: плоски, лъснати до блясък черни обувки с ниски токове, високи до коленете навити чорапи с ужасни за окото яркоцветни застъпващи се ромбчета; черна кама със сребърна дръжка, отрупана със скъпоценни камъчета, затъкната в десния, обшит с коприна чорап. Над всичко това носеше поличка на същите шарки като чорапите. Пред слабините му на сребърни вериги висеше кесия, направена от муцуната на неизвестно животно. Веригите бяха прикачени към широк, обкован със сребро кожен колан, с диагонален поддържащ ремък, минаващ през едното му рамо.

От колана висеше не само кесията, но и половинметрова кама на десния хълбок, както и дълга широка сабя с предпазител като кошница.

Стен се зачуди Алекс на празненство ли е тръгнал, или се чувства поканен на колективно клане.

Но да продължим: под колана имаше черен жакет и елек, и двата със сребърни копчета. На гърлото на Алекс имаше копринено жабо, плюс още дантела по китките.

Над всичко това имаше още няколко метра мъхест шарен плат, затъкнат отзад в колана и след това прикрепен на лявото рамо с голяма сребърна брошка.

Цялата тази премяна се довършваше с нещо, което според Алекс трябваше да е „боне“ — по-скоро приличаше на строево гарнизонно кепе, но с повече сребро и с щръкнало от него леро от някаква птица.

А в кесията — Стен го знаеше много добре — беше напъхано едно малко гадно пистолетче.

Стен не можеше да реши какво точно става и не беше сигурен, че иска да попита.

Естествено всички стражи извън имението отдадоха чест на Алекс, пренебрегвайки останалите. Само Филипс като че ли се ядоса на грешката. След това влязоха в широкия параден коридор.

След като влязоха, Стен с облекчение свали баретата си и пристъпи в балната зала.

Първото, което видя, беше една жена, облечена само с колчан стрели и лък — тъкмо взимаше три чаши с някаква напитка от сервибота.

Слисан, той бавно огледа залата. След голата амазонка впечатленията му станаха малко хаотични.

Принцовете на Небта, изглежда, имаха много бегла представа за униформи, но пък имаха много ясна представа как да направят тези униформи уникални.

Това, което видя Стен, беше миш-маш от всички армии, сражавали се някога през хилядогодишната история на Империята, и в предисторията преди това.

Реши, че може да познае не повече от една десета от униформите. Но само бегло. Имаше например един шишкав мъж с червендалесто лице, облечен в бойния плащ на Танх, но под него беше с пурпурна куртка с акселбанти. Имаше и някакъв образ, облечен с пола като Алекс, само че от обикновен плат, с широк меч с късо острие, кован метален шлем, железни ръкавици и метален нагръдник, а друг носеше цял метален костюм.

Той се обърна озадачен към Филипс.

— Нарича се броня, полковник — каза Филипс и му подаде чаша.

— Но… тези дупки на лицевата маска? Няма ли да изтича в космоса? — Филипс, кой знае защо, се изсмя и Стен реши да не показва повече невежеството си.

След това пред тях вече стоеше Паррал, в костюм не по-малко фантастичен от тези на гостите му: дълъг извезан халат, квадратна плъстена шапка, грамаден меч — тук мечовете явно бяха популярни — и чехли.

— Добре дошли, господа — провлече Паррал. — След като това празненство е във ваша чест, ние сме поласкани.

— Удоволствието е наше — отвърна вежливо Филипс. — Можем само да се надяваме, че кампанията ни ще бъде достатъчно успешна, за да ви предложим и други такива великолепни поводи.

Паррал изгледа Филипс, после демонстративно насочи вниманието си към Стен.

— Полковник, остават няколко минути до поднасянето на храната. Може би вие и вашите… подчинени ще пообиколите?

Стен кимна вдървено.

Идеалната представа на Стен за купон беше известно количество концентрат, бира, четирима-петима интелигентни приятели и някоя умна жена, с която все още не е лягал. Но определено не включваше такова оръжейно стълпотворение — из балната зала сновяха поне хиляда души.

Но той благодари усмихнато на Паррал за поканата и бавно тръгна през множеството, придружен от Алекс и мълчаливия трезвеник Кършайн.

— О, не от тежкия товар боли по конските копита — замърмори Алекс. — Боли от чука, чука, чука, от чука, който брани прохода.

— Какво правим тук?

— Правим се на герои — обясни му Алекс. — И им даваме на тези паразитчета шанс да се нагиздят.

— Ясно. — Стен остави чашата си недокосната на минаващия край него поднос.

— Ще се помотаем малко, докато ни нахранят, ще се извиним и ще се върнем в малката ни квартира да се напием като цивилизовани хора — заяви Алекс. — Не си ли съгласен?

Стен се съгласи и почна да поглежда часовника си.

 

 

За банкета търговците се придържаха към традиционно религиозно меню. Вечерята беше с много блюда — по-малко от двадесет блюда се смяташе за дребнобуржоазна простащина. Всяко блюдо съдържаше основното ястие — варения ечемик, изхранил някога първите поселници на Небта, придружено от двойно по-голямо екзотично допълнително блюдо.

Търговците естествено пренебрегваха ечемика и наблягаха на вкусотиите.

Стен бе решил, че единственият начин да избегне прекомерно затлъстяване е като похапва от всичко, но по малко. Вкуси нещо странно от едно блюдо, после кимна на сервитьора, който тутакси го прибра.

Не беше особено впечатлен от уж екзотичните блюда. В „Богомолка“ беше ял всичко, което (а) не натравяше кожата му, щом го отърка по нея, (б) не се движи прекалено бързо и (в) не се опитва да изяде самия него.

Сервитьорът поднесе с поклон следващото блюдо и Стен се постара да се държи така, както смяташе, че е редно да се държи един опитен ексгвардейски офицер — опитен в светските неща и с достатъчно здрав стомах.

Кършайн беше надвиснал зад гърба му — и отказа не само пиенето, но и храната. Стен смяташе, че здравенякът приема тази бодигардска игра прекалено на сериозно.

Алекс, от друга страна, си доставяше удоволствие. И изяждаше почти всичко, което му поднесат. Масата около него донякъде приличаше на зона нула след много мърляво проведен ядрен опит. Стен не можеше да проумее къде слага всичката тази храна — вероятно в кесията си.

Сервитьорът прибра поредното блюдо. Стен зачака. И след това въздъхна с облекчение, като видя, че и другите сервитьори прибират блюдата. Най-после гощавката беше свършила.

Още няколко минути и няколко речи и Стен щеше да се прибере при наемниците и в леглото. В края на краищата имаше уговорена среща няколко часа преди съмване…

Паррал изсъска вежливо за тишина и лекото бръмчене из залата заглъхна. Паррал стана и вдигна чашата си.

— Благодаря ви, почетни гости, че се включихте, както и ние, защитниците и поддръжниците на Правата вяра на Таламеин, да отпразнуваме победителите в битката за…

И Стен изключи слуха си. Беше сигурен, че тази реч няма да му каже нищо, което вече не знае.

 

 

А речите и тостовете продължаваха и продължаваха. Стен едва допираше чашата до устните си след всеки тост.

След което, милостиви богове, Паррал най-после привърши, последваха аплодисменти и от някаква невидима ниша започна да се лее музика.

— Полковник Стен — каза Паррал — притежаваше странната способност да се материализира, където не го чакаш. Не че Стен го забеляза, тъй като до принца стоеше млада жена. Горе-долу на ръста на Стен, с късо подстригана тъмна коса, която Стен вече усещаше как е полегнала на възглавницата до него. Сигурно беше на около деветнайсет, най-много на двайсет години.

Облеклото й не беше униформено — само една пола и туника в тъмен цвят, доста консервативно, докато човек не забележеше цепката на полата и докато светлините не уловяха въпросната пола.

При определен ъгъл на осветление тя ставаше прозрачна и изведнъж предлагаше обещаващо гладка, мургава кожа отдолу.

За миг Стен си помисли, че бойният му шлемофон изведнъж се е развалил и в ушите му пращи статичен шум — но не носеше шлемофон.

После смътно чу думите на Паррал:

— Това е най-малката ми сестра, София. Много настоява да се запознае с вас и да ви поздрави.

София протегна меката си ръка.

— За мен това е висока чест, полковник. — Гласът й беше нисък, гърлен и пълен с обещания.

Стен изломоти нещо вежливо: съзнаваше, че се държи като пълен скапаняк. Не можеше да откъсне погледа си от нея. След това с изненада осъзна, че и тя го гледа втренчено. Не беше съвсем сигурен, но поне му се струваше, че тя също е точно толкова завладяна, колкото…

— Навярно — прекъсна унеса му Паррал — ще удостоите София с честта да танцувате с нея.

София се изчерви.

— Аз никога не съм… аз не… — И Стен млъкна, защото изведнъж разбра, че ще му се наложи да се научи да танцува за рекордно кратко време.

Хвана ръката на София и я поведе покрай масата.

Стараеше се да не я гледа, стараеше се да схване как се движат другите танцуващи. По дяволите, не можеше да е чак толкова трудно! Първо преместваха крак на една страна, после другият до него и… каква беше бхорската молитва? „Кълна се в майчината си брада, дано не се издъня.“

После, кой знае как, всичко стана много естествено и София цялата се разтопи в прегръдката му. Можеше да помирише парфюма й. И Стен, който никога досега не се беше интересувал особено от музика, усети нещо в танца и се понесе по пода с нея. Усещаше как нещо все по-силно го стяга за гърлото и чувстваше, че ще се удави в дълбоките и големи като на сърна очи, които се взираха напрегнато в него.

— Харесва ли ви празненството? — прошепна му тя.

— Чак сега — каза той. Беше твърдение, а не флирт.

— О! — отвърна тя и се изчерви.

И после, доколкото това беше възможно, се притисна още по-плътно в прегръдката му. Стен си помисли, че е умрял и се е пренесъл в какъвто там рай е санкциониран в тази част на Империята.

Изведнъж, някъде наблизо, чу как една от масите се прекатури с трясък. Завъртя се, забравил за София, и дясната му ръка понечи да се свие, за да извади ножа.

Централната маса беше преобърната и сред останките стоеше Алекс — гледаше в очите някакъв млад мускулест мъж, за когото Стен бегло си спомни, че е сеньор Фрьолих.

— Не предизвиквам подчинени — викна Фрьолих. — Исках само да изразя своите почитания пред началника ви, да изразя възхищението си от неговите способности и заедно с това да си позволя да споделя разочарованието си, че е решил да компанира на лейди София.

Стен стоеше в другия край на дансинга, пред него се бяха пръснали костюмирани небтанци.

— Сержант!

— Един момент, полковник. — Гласът на Алекс беше хриплив, почти шепот. — В момента имам малко работа.

Стен млъкна, съвсем уместно. И изведнъж някой го потупа по рамото. Той се обърна и нечии пръсти го плеснаха през лицето.

Заслепен за миг, Стен приклекна, със свита ръка, излизаща напред в лъжлив блок… и се овладя.

Пред него стоеше друг мъж, който толкова приличаше на Фрьолих, че можеше да мине за негов близнак. Сеньор Тръмбо.

— Като братовчед на сеньор Фрьолих, аз също трябва да призная, че съм оскърбен. И също така искам да изразя комплиментите си.

Докато тълпата наоколо се сгъстяваше, Стен зърна София. Много интересно. В общество, където дуелите бяха на мода като на Небта, тя май не изглеждаше зарадвана. Изглеждаше уплашена. „За мен? Хайде де! — укори се Стен. — Я си затегни скапаните жлези.“

А и Паррал…

— Вечерта става много интересна — високо каза Паррал. — Полковник, може би трябва да ви обясня някои от нашите обичаи.

Стен поклати глава.

— Не си правете труда. Тези двама храбреци искат да се бият. Да бъде — добави Стен с насмешка.

— Значи утре — подхвана братовчедът на Фрьолих.

— Утре съм много зает — отвърна хладно Стен. — Ще се бием сега. Тук.

Из тълпата се понесе глухо мърморене, после очите на всички светнаха. Наистина щеше да се окаже пиршество, за което си струва да се говори.

— Като пръв предизвикател — заяви Фрьолих, — вярвам, че имам предимство, нали ще ме извините, сеньор Тръмбо? — И се поклони на братовчед си.

— Нямаш проблем, момко — каза Алекс. — Обаче няма да се биеш с полковника, а с мен.

— Вече ви казах, че…

Голямата сабя блесна в ръката на Алекс, изсвистя и съсече дебелата прекатурена маса точно в средата.

— Казах, ще се биеш с мен. Аз те предизвиквам, аз, лорд Килгър Килгърски, от род, който е бил благороден, когато вашето племе е брало грудки из гората. Е, ще се биеш ли с мене, или ще умреш тук на място?

Фрьолих пребледня, но бързо се овладя и се усмихна.

— Интересно. Много интересно. Значи ще имаме две схватки.

 

 

За няколко минути дансингът беше разчистен и покрит с пясък, и небтаните обиколиха в плътен пръстен арената. Алекс и Стен застанаха един до друг в единия край на кръга, Тръмбо и Фрьолих — срещу тях. Зад двамата бойци стояха Восберх, Филипс и все още непритесненият Кършайн.

Тъй като Стен и Алекс бяха предизвиканите страни, на тях се падаше изборът на оръжие, както и определянето на мястото и часа на дуела.

Алекс естествено беше избрал своя клеймор и Паррал с удоволствие бе снабдил Фрьолих със сабя, съответстваща на оръжието на мъжа от Единбург.

Стен сериозно си бе помислил за своя скрит нож, но бързо се отказа. В края на краищата от него се очакваше да бъде и малко дипломат, не само войник, а и прецени, че Паррал няма да е особено възхитен, ако един от придворните му храбреци бъде заклан на втората секунда от битката.

Затова избра понярди — дълги почти две педи двуостри ками. Паррал с удоволствие бе подбрал подходящия чифт от собствената си богата колекция.

Стен претегли камата — беше направена по поръчка на клиента естествено; грижливо напластявана и кована стомана в стария от еони стил на дамаските оръжия. За да компенсира теглото на острието и за баланс, майсторът бе добавил тежко топче на дръжката. Щеше да свърши работа.

— Колко, малки ми Стен, трябва да си играя с тоя кастрат, докато му очертаем кокалите? — попита Алекс.

— Все едно, дай му там минута-две.

Алекс кимна и отиде в центъра на кръга. Фрьолих се изправи срещу него и опита закалката на сабята, като я огъна. Стараеше се да изглежда едновременно смъртно опасен, неудържим и чаровен.

Алекс просто стоеше на място, хванал оръжието в осма позиция. Фрьолих се втурна светкавично напред и мълниеносно посече отгоре. Ръката на Алекс се сви, все още с острието надолу, и остриетата издрънчаха.

— Ех — въздъхна той. — Бий се като мъж, без да вряскаш и фучиш.

Но Стен вече разбираше по израженията на небтанците, че Фрьолих е нарушил етикета. Вероятно трябваше да има някакво формално предизвикателство, предложение за отказ и така нататък. А единственото, което правеше Фрьолих, бе да съкрати времето преди да стане храна за червеите.

Фрьолих отстъпи. Алекс продължи да чака търпеливо. Следващата атака бе вихрушка от удари в първа и трета позиция. Или поне трябваше да мине за такава. Алекс направи захват при втория удар на Фрьолих в prise de fer, принуди ръката му да се изпъне нагоре и след това изтласка.

Фрьолих падна, превъртя се, изправи се впечатляващо бързо и нападна пак — но малко сковано и много предпазливо.

И сега атакува Алекс. Острието на клеймора блесна и отряза едното ухо на Фрьолих. Той контрира и замахна към корема на Алекс… който обаче вече не беше там.

Алекс беше отскочил почти на десет стъпки. И пак стоеше и чакаше. Фрьолих, оплескан с кръв, изрева и се понесе напред. Алекс се озърна към Стен. „Сега ли?“

„Защо не?“ — кимна в отговор Стен и оръжието на Алекс изсвистя напред като змия, помете сабята на Фрьолих от пътя си и след това Алекс, сякаш в забавен каданс, издърпа дръжката на клеймора назад почти до врата си и замахна.

Главата на Фрьолих, пръскайки кръв, описа съвършена дъга и пльосна в купата с пунша. Тялото залитна и рухна. Алекс прибра шотландската сабя в ножницата и излезе от кръга сред мъртва тишина.

— Ти май наистина си лорд Килгър — каза шепнешком Стен.

— Май съм — съгласи се Алекс.

Паррал — изглеждаше леко потресен — излезе напред с двама войници.

— Гледката беше, ъъ… впечатляваща, сержант.

Алекс само кимна.

— Полковник? Вие ще се сразите със синьор Тръмбо. Длъжен съм да ви предупредя, че той е един от най-добрите на Небта. Бил се е в повече от сто дуела и ръководи свой фехтовален салон.

Стен мълчеше.

— Малко съм затруднен. Длъжен съм да ви предупредя — продължи Паррал. — Синьор Тръмбо се бие до смърт. От една страна, не ми се иска да се лиша от способния командир на моите наемници.

— Но от друга?

— Родът на Тръмбо и моят род сме донякъде съюзници. Неговата смърт би била еднакво неприемлива и за двете страни.

— Следователно въпросът е, сеньор Паррал — намеси се кротко Филипс, — коя смърт нашият полковник ще намери за най-малко приемлива, нали така?

Паррал беше достатъчно великодушен да се усмихне, после пристъпи в центъра на дансинга, докато един от сервитьорите домиташе последните капки кръв и ги засипваше с чист пясък. Трупът беше извлечен от двамата слуги на Фрьолих. Сигурно бяха заложили за господаря си.

— Изглежда — заговори Паррал, най-после облекчен, че е успял да се справи с досадната процедура, — както предизвиканата страна, така и предизвикващата, не са в състояние да разрешат спора си, освен с кръв. Прав ли съм?

Стен кимна, както и Тръмбо, докато двамата се приближаваха един към друг, всеки измервайки с очи противника си.

— Тогава спорът е кръвта — заяви напевно Паррал, — и с кръв той ще се реши. — Поклони се два пъти, заситни заднишком и излезе от кръга.

Тръмбо тръгна напред. Поне не държеше камата като тояга. Беше изнесъл лявата ръка пред себе си, стисната в юмрук и в гард на височина на гърдите. Понярдът му беше ниско, до лявото бедро.

Стен стоеше на място, дясната му ръка бе изпъната напред, на височината на кръста. Камата му стоеше леко назад и малко по-ниско.

Опита се да влезе странично на Тръмбо. „Хайде, приятел — помисли той, отворил широко очи и предпазлив. — Хайде. Малко по-близо. И кой те е тренирал, скапаняк?“ Очите на Тръмбо се присвиха и той съвсем предсказуемо се хвърли напред към гърдите на Стен.

Но Стен вече го нямаше там — той скочи встрани и перна с дясната си ръка слепоочието на Тръмбо. Той се олюля, но не падна, а отново се хвърли напред.

Ножът на Стен изсвистя и блесна, и резна китката на Тръмбо точно над ножа.

Тръмбо започна да хитрува. Първото в боя с ножове е да опиташ евтин трик за убиване. Но ако си се озовал срещу опитен боец, единственият начин да спечелиш е като му пускаш кръв до смърт.

Ето защо той опита посичане под ръката, като замахна нагоре към ръката на Стен с ножа. Стен лесно парира удара, блокира и острият като бръснач връх на понярда разпра кожата на лицето на Тръмбо.

Стен отстъпи две крачки назад и продължи да се движи и да се движи, местейки се наляво и надясно. Тръмбо нападна отново… о, скапан аматьор… опита стария трик с ножа, прехвърляйки го от дясната в лявата си ръка. Маневрата трябваше да изкара Стен от гард и Тръмбо щеше да продължи с влизането и да забие понярда дълбоко в корема на Стен.

Само че между дясната и лявата ръка на Тръмбо се стрелна кракът на Стен и ножът направи пирует високо във въздуха, светлината блесна отразена от лъскавото острие и Стен обърна своя нож и натресе дръжката в брадичката на Тръмбо.

Тръмбо рухна зашеметен по гръб. Стен го изчака да се раздвижи, след което хвърли камата и я заби в пода. Боят реше свършил.

Стен се поклони на Паррал, който интересно защо отново изглеждаше изненадан, и закрачи обратно към…

— Не! — писъкът (помисли или се надяваше Стен) дойде като че ли откъм София и той се присви и се превъртя, когато Тръмбо скочи, стиснал камата му и се хвърли напред… и пръстите на Стен се свиха, собственият му нож излезе от ръката му и той блокира…

Ножът му улучи стоманата на понярда и я разряза като прясно сирене.

Тръмбо зяпна пред невъзможното и тогава Стен се превъртя в задно кълбо и стъпи на крака; Тръмбо още залиташе напред, докато Стен отстъпи встрани, извъртя се и замахна.

Ножът разсече кожата, гръбнака, сърцето и белия дроб на Тръмбо още преди Стен да успее да го измъкне. Тялото се свлече в локвата кръв на пода.

Стен вдиша — въздухът му се стори много сладък — и реши да пробва още един поклон към Паррал.