Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (2)

Глава 2

— По моя команда — каза яничарският капитан. — Тръби две, четири, шест, готови за стрелба. Огън.

Чу се метален грохот и трите дългообхватни ракетни тръби се надигнаха над външния корпус на кръстосвача. От тръбите блъвна кислород и твърдо гориво и „таласъмите“ излетяха.

— Имаме огън на ракета шест и ракета две… огън на ракета четири… ракета четири не запали.

— Опитай презапалване — нареди капитанът.

— Опит за презапалване — докладва старшият оръжейник. — Опит неуспешен. Ракетата не успя да се запали. Първична запалваща верига нефункц… вторична запалваща верига нефункционална, ракетата не успя да се самозареди.

Един яничар никога не изразяваше емоции. Капитанът изключи връзката с оръжейната, после погледна първия си помощник. Неговото лице също беше безизразно. Повредите в края на краищата не бяха толкова неочаквани. Обикновено преди да купят някой имперски кораб, той беше преживял доста битки. Но все пак, с подходящо оръжие и в името на Таламеин яничарите можеха да направят много!

След което отново насочи вниманието си към следящия ракетите екран, докато петкилотонните ракети гонеха бягащия „Сиенфуегос“.

 

 

— Виж кво ми показва! — извика Айда. — Изстреляли са ракети.

— Колко остава? — попита Стен.

— Сблъсък след… осемдесет и три секунди. Имаме цяла вечност.

— Не е смешно — скастри я Стен, докато затягаше шлема в оръжейното кресло.

В сивия полусвят. Част от него „виждаше“ призрачните фигури на другите бойци в командната зала, но самият той изведнъж се сля с торпедото.

Оръжейната контролна система, разбира се, по нищо не се отличаваше от „сензитата“. Шлемовият контакт се опираше в основата на черепа и предизвикваше преки усещания в мозъка. Операторът, с помощта на стандартен джойстик и дистанционно, насочваше като камикадзе торпедото точно към целта.

Стен „видя“ отварящия се в корпуса процеп… блъвналия в празнотата въздух… после яркобялата резка в непрогледния мрак, когато неговото СМ-торпедо излетя. Натисна нов бутон на контролния пулт и се „изстреля“ отново. Второто антиракетно торпедо задържа на подчинен курс, в успоредна траектория по фланга.

Чу смътно как Бет от другия контролен пулт отсече:

— Гном девет в полет… всички ЕСМ А-А-А в действие… чакам контакт… чакам контакт.

„Гномите“ бяха малки противоракети, осигуряващи лъжливи целеви означения, идентични на „Сиенфуегос“. Мъртва тишина в очакване или гномите да отклонят и взривят таласъмите, или Стен да влезе с торпедата си в огневи обхват.

Алекс забеляза капките пот, избили на горната устна на Айда. После примига и от челото му в очите покапаха солени капки. Погледна умислено Док, Хъгин и Мънин.

Тигрите крачеха напред-назад и махаха възбудено с опашки. Док седеше вцепенен на масата.

— Имам отклонение на първа ракета — внезапно каза Бет. — Копелето обръща… ей, ти! Давай… направо и… — Изключи камерата, когато един от таласъмите, идиотски уверен, че мисията му е завършила, се натресе в еднометровото камуфлажно торпедо и се сля с празнотата.

— Тъпак — каза триумфално Бет и смъкна шлема си. Стен изведнъж забълва ругатни и задърпа назад стика и клавишите.

— Тъпата ракета е с незапален двигател… няма начин да я проследя.

В секундата, докато таласъмът фучеше като стрела право в телеобхвата на Стен… той посегна отчаяно към ръчния детонаторен ключ.

Малката ядрена глава на торпедото му се пръсна на огнена топка… но Стен вече се „превключваше“ на втората противоракета, превъртя се около оста си и тласна стика на пълна скорост.

— Тоя го изтърва — каза Айда, като се мъчеше да бъде спокойна.

Стен не отговори. Настигаше бавно ракетата на яните. Приближи още… и шлемът му автоматично превключи от радар на видимост в реално време.

„Спипах те… спипах те… спипах те…“ — помисли той, докато почернелите горивни тръби на таласъма изникваха пред очите му.

— Седем секунди до сблъсъка — обяви Айда и сама се учуди как гласът й остана толкова спокоен.

И Стен изстреля торпедото си.

Ново ядрено кълбо.

— Имам още една… ъъ, не, нямам. Радарно ехо. Чукнахме ги всичките, лейтенант.

Стен свали шлема, примига и огледа командната зала. Беше останал с торпедото чак до мига на детонацията… и мозъкът му настояваше упорито, че огънят на експлозията временно е заслепил очите му. Залата бавно преля от негатив, през свръхекспонация до позитив.

Ръкопляскане не последва. Всички, в края на краищата, бяха професионалисти. Последва само коментарът на Алекс.

— Сега вече знам що ние шотландците носим полички. Щото като стане нещо такова, да не сменяме гащите.

— Окей — каза Стен. — Първият проблем ни се махна. При две дългообхватни установки това сигурно е всичко, което имат. Което значи, че ще ни доближат след…

— Четири часа — каза Айда.

— Четири часа. Великолепно. Намери къде да се скрием. За предпочитане някой хубавичък свят с големина около 6АУ и най-добре — със сто процента облачна обвивка.

Айда съсредоточено заоглежда пространствения глобус около тях.

— Планът е следният. Айда ни намира свят, където да кацнем — заяви Стен с възможно най-командирския си тон. — Може би ще успеем да стигнем до него преди да ни спипат. Влизаме в атмосферата, мушкаме се под нея…

— Мушкаме тоя строшеняк под нея? — обади се Айда.

— … след което кацаме на някой — дано да е тропически — остров, докато на тях им писне да душат, и после си тръгваме за вкъщи.

— И на това му викаш „план“?

— Док, имаш ли друго предложение, освен да си седим тук и да мрем дълго? — попита Стен.

Екипът се залови за работа.

 

 

— Вражеският кораб променя курса, Зигфер — докладва оперативният на яните. — Вероятно замислят кацане на Бананг IV.

Капитанът неволно зяпна, но веднага се овладя.

— Този кораб не може да е от никой свят от купа Лупус^[1].

— Очевидно не е, сър.

— Интересно. Външен кораб с достатъчно противоракетни средства, за да спрат дори нас. Очевидно кораб, за който може да се смята, че е с ценен товар. Каква е скоростта на приближаване?

— Ще бъдем в обсега на ракетния обхват до три часа, сър.

— А Бананг IV?…

— Могат, да навлязат в атмосферата приблизително за същото време.

Капитанът се усмихна.

— Ако не ме интересуваше товарът им, щях да се изкуша да ги оставя да кацнат на Бананг. Истина е… Таламеин може сам да отмъсти.

— Вашите заповеди, сър?

— Без промяна. Продължете преследването. И ги унищожете.

 

 

— Не е кой знае какъв свят — каза Айда, — но е най-доброто, което мога да направя.

Стен хвърли поглед към екрана и зачете разсеяно на глас:

— Единична слънчева система. Слънцето е хубавичко G–1, жълто джудже… пет планети… Тази е прекалено близо до слънцето. Пустинен свят… два метанови гиганта.

— Неизвестен IV изглежда подходящ — вметна Айда.

— Неизвестен IV, да. Да видим… около дванайсет хиляди километра на полярната ос. Спектрограф… къде по дяволите… окей: приемлив минимум атмосфера. Гравитация малко по-малка от нормалното. Повечето суша… приемливи водни басейни… източник на електронно излъчване.

— Значи е населен — намеси се Бет от кухненския отсек.

— Точно там не искаме да кацнем. Може да са братовчеди на ония скапаняци, дето ни висят на опашката. Права си, Айда. Това е новият ни дом.

— Може би е новият ни дом — каза Док. — И двата екрана, забележете, показват едни и същи числа. Ще стигнем вашия Неизвестен Четири приблизително по същото време с „Турнмаа“. Съспенсът сигурно ще е страшно интересен. — Взе си една сурова соена мръвка от чинията на Мънин и я лапна.

 

 

Стен изреди: Индивидуални пакети, оръжия, наземни екипи, средства за оцеляване, комплекти за първи контакт… възможно пълна готовност.

Компютърът щракна и изплю седем фиша. На всеки се повтаряха данните, съхранени в компютъра на „Сиенфуегос“ — данните, заради които корабът беше изпратен да събере анализ на минерала, намерен в далечния вече звезден куп Ерикс.

Стен се зачуди дали някога ще разбере защо Императорът толкова се интересуваше от сивкавия камък, чучнат сред камарата вещи на масата пред него. Реши да си свърши работата, да се постарае да не умре и да не задава свръхсекретни въпроси.

Разпредели картичките между членовете на екипа и пъхна по една в кесийките на вратовете на Хъгин и Мънин.

— Организиран човек си, свалям ти шапка — каза Алекс. — Притеснява ме само мострата. Цял час се мотах с нея.

— Е, и? — попита Стен.

— Две иридиеви бургии, два кристала корабна стомана, одраска и маминия ми диамант. Корава е.

Стен протегна ръка и сви пръсти. От ножницата в плътта под лакътя му в дланта му изскочи кристален нож. Беше си го имплантирал на Вулкан, докато излежаваше присъдата си в гибелната колония на Адския свят заради трудов саботаж.

Двуостър и с тънка дръжка, ножът имаше само едно предназначение: да убива. Нямаше предпазител, само един жлеб в края на дръжката. Беше дълъг педя и широк по-малко от два пръста.

Острието му обаче беше с дебелина не повече от 15 молекули. Беше много по-остър и от бръснач. Можеше да реже диамант гладко като масло.

Стен внимателно взе рудната мостра в едната си ръка и заряза. Малко се изненада — острието наистина срещаше съпротива.

— Тъй я — каза Алекс. — Не знам кво ще го правиш това. Такова вещество… цена няма.

 

 

— Най-лошото недоносче във вселената — гордо каза Айда.

— Още по-лошо — добави Док. — Грозно. Нещастно. Невероятно. Би трябвало да подейства идеално.

Докато другите от екипа се подготвяха за кацане, Док и Айда приготвяха примамката, три антиракетни торпеда „Гном“. Първото беше пригодено да излъчва радарно ехо, подобно на това на „Сиенфуегос“. Второто беше настроено да осигури изключително ексцентрична измъкваща траектория, а третото — да осигури отвличащи изстрели, точно както щеше да направи „Сиенфуегос“ при пряка атака.

Накрая целият екип се събра около трите споени едно с друго торпеда.

— Красиво е — призна Стен. — Дали ще подейства?

— Кой изобщо ще разбере, по дяволите? — каза Бет. — Ако подейства, сме живи и здрави, ако не…

Обърна се и закрачи към мостика. Хъгин и Мънин поеха след нея; опашките им се полюшваха.

 

 

— Приближаваме — докладва янският оперативен дежурен.

Капитанът не му обърна внимание. Прехвърляше през мозъка си тактически ходове — вражеският кораб ще: (а) влезе в битка… и ще бъде унищожен; (б) ще се предаде… невъзможно; (в) ще изстреля отклоняваща мишена и ще навлезе в атмосферата.

Единствената възможност…

— ЕКМ — каза той по интеркома. — Докладвай готовност.

Паузата се проточи.

— Повечето единици в готовност, Зигфер. Възпираща система в готовност, система за отличаване на цел плюс-минус четирийсет процента, блокираща — на пълна готовност.

Екранът прекъсна: 32 МИНУТИ ДО ПРИХВАЩАНЕ… 33 МИНУТИ ДО ВЛИЗАНЕ НА ЦЕЛТА В АТМОСФЕРАТА.

 

 

Старият рак „Сиенфуегос“ продължаваше успешното засега припкане.

В командния отсек бойците на „Богомолка“ се бяха стегнали здраво — включително тигрите, изолирани в своите капсули — кой знае защо, те не изглеждаха особено доволни от състоянието на нещата. Оттук нататък битката беше в ръцете на каквито там богове бяха останали в четиридесети век.

Като се изключеха тигрите, всички останали бяха облечени във фототропните бойни костюми на „Богомолка“. Не носеха никакви отличителни знаци, само черния петлик на лявата яка и плоската черна емблема на богомолка на дясната.

Три екрана светеха смътно; детекторът за близост, прикован в яничарския кръстосвач, главният монитор — в приближаващата се планета, чиято атмосфера вече бе започнала да се показва като мъгляв блясък, и централната навигационна система на Айда.

Док им предложи ненужния си и някак садистичен коментар:

— Шестнайсет минути до атмосфера… 15 минути до огневия обхват на „Турнмаа“… 15 минути… 14.90 минути… 14.30 минути, поздравления, Айда, поведе.

Алекс го прекъсна. Тумбестият шотландец от света с тройна гравитация лежеше в ускорителната си койка. Беше настоял, че ако ще мре, поне да умре в униформа. И всички се съгласиха.

— Било е на Айрт… ан, още преди Императора. По онова време, моите предци се наричали планинци.

— Дванайсет минути, изравнихме и се приближаваме — невъзмутимо каза Айда.

— Та по онуй време бритите не били врагове. Само че империята им я управлявали скотите, без те да го знаят.

Въпреки напрежението на Стен му стана интересно.

— Алекс, как по дяволите можеш да управляваш империя, без никой да знае?

— Десет минути до атмосфера — каза Док.

— Ще ти обясня някой друг път, момко. Та един хубав ден минава полк бритски гвардейци, хубави и горди с червените си униформи и мушкети. И значи вървят си те през долчинката, музиката свири, барабаните бият, песента ехти — и изведнъж чуват от скалите над тях: „Ехей, аз съм Рижия Рори от Долината!“, а британският генерал поглежда нагоре и го вижда оня ми ти огромен планинец, косата му се вее, през рамото му — меча кожа, и с грамаден меч в ръката. И му се вее и червената брада. И тоя ми ти великан взел, че пак им викнал: „Ехей, аз съм Рижия Рори от Долината! Прати ми тук горе най-добрия си мъж!“ И тогаз бритския генерал се обръща към адютанта си и му вика: „Адютант! Прати горе най-добрия ни мъж. Искам му на оня главата!“

— Изчакай замалко — прекъсна го хладно Айда. — Изстрелваме.

В командния отсек — мъртва тишина… ако се изключи учестеното дишане на стегнатите в капсулите тигри.

 

 

Представи си три обекта, мишената/цел, преследвача и преследвания. Секунди… вече милисекунди в гонитбата на разстояние една светлинна година… докато „Сиенфуегос“ се опитва да се скрие в атмосферата. Три фактора в уравнението. След което най-неочаквано се появява и четвърти, точно когато примамката излита.

 

 

— Капитане! Имам двойна цел!

— Дръж курса. Повтарям, дръж курса. ЕКМ, имаш ли избор?

— Съвсем не, капитане. Нямаме… Таламеин да ни е на помощ… Всички системи изгубени при сблъсъка.

Капитанът изключи кома и преглътна ругатните, които нахлуха неканени в дисциплинираната му памет. Замени ги с молитва и после каза:

— Духът на Таламеин — видян в единствения му истинен пророк Ингилд — да е с нас. Всички станции! Готови за битка!

Когато ракетните станции за близък обхват кораб-кораб „Въдъл“ откриха огън, яничарският кръстосвач заприлича на ято делфини. Огън, прекъсване на енергията, оглеждане за цел.

ВЪДЪЛ ОПЕРАТОР ДАННИ: ЦЕЛ… ЦЕЛ НЯМА… СБЛЪСЪК… ЕХО… ИМА ЦЕЛ… ЦЕЛ… ДВОЙНА ЦЕЛ… ДВОЕН ОГЪН… ПЪРВА ЦЕЛ НЕАКТИВНА… ПЪРВА ЦЕЛ ВЪЗМОЖНО АКТИВИРАНЕ… ЦЕЛ… ИМАМ ЦЕЛ… ПРИЦЕЛВАНЕ… ВСИЧКИ СИСТЕМИ НА ЦЕЛ… ВСИЧКИ ДРУГИ ЕДИНИЦИ ПОДЧИНЕНИ НА ЦЕЛ… ПРИЦЕЛВАНЕ…

Ракетната система „Въдъл“ беше нова и не можеше да се нарече най-интелигентната ракетна система, създавана в Империята. След двайсет години тежка служба, няколко от които при доста мърлява поддръжка от страна на яните, „Въдъл“ бяха запънели още повече.

Повечето ракети послушно подгониха апетитната примамка, когато тя се изстреля в дълбокия космос. Но една от тях, по-упорита, по-умна или по-иконокластична от събратята си, изригна огън от дюзите си и се насочи право към „Сиенфуегос“.

В янския кръстосвач операторът й изруга и се опита безуспешно да отклони опърничавия „Въдъл“ към „истинската“ цел. Но самотната ракета се взриви на хиляда метра от „Сиенфуегос“, докато корабът започваше първото си, нажежено до бяло приплъзване в атмосферата на непознатия свят.

 

 

Айда тъкмо се мъчеше да вкара „Сиенфуегос“ — съд с груби очертания на заоблен брикет — в подходящо за кацане положение, когато килотонният взрив на „Въдъл“ обърка плановете й. „Сиенфуегос“ отхвърча, обърна се и се завъртя. Никакъв проблем в дълбокия космос — там „долу“ беше само онова, което определяха генераторите „Маклийн“ — но когато навлизаш в една планета, нещата бяха различни.

Взривът смаза трюмовете на „Сиенфуегос“ и превъртя ракоподобния съд на 180 градуса. С главата надолу, разбира се, защото злото не идва само, тъкмо когато „Сиенфуегос“ най-сетне се вряза в твърдата атмосфера.

Док беше единственото същество, на което ситуацията можеше да му се стори забавна, докато съдът се въртеше дивашки, излязъл от всякакъв контрол и от замислената от Айда асиметрична траектория извън всякакъв здрав разум.

Но Док не се кикотеше. Той, в края на краищата, беше само на няколко мига от смъртта.

Както и Стен, и останалите членове на „Богомолка“.

 

 

Корабът изпука от небесата и се плъзна в горните слоеве на атмосферата. Сензорите бясно задушиха за повърхност… за каквато и да е повърхност.

По екрана на корабния компютър танцуваше безумна върволица данни и Стен крещеше на Айда безкрайни низове променливи. Пръстите й шареха по клавишите, забиваха стопорите на минния кораб, измъкваха навън двете къси, тромави крила. Тя се напрегна, щом усети първия допир с атмосферата. Насочи носа надолу, леко… леко… Корабът удари първия слой и се завъртя дивашки.

Айда блъсна десния лост — къс яростен пламък, — после го дръпна назад. Удари левия. И бавно овладя кораба. Отново — с носа напред. Точно така. Започна да се плъзга във въздуха, градус след градус. Корабът се успокои и започна отново да се държи като кораб.

Стен се огледа. Бет беше пребледняла, но се държеше стабилно. Алекс отпускаше мускулите си след рязкото натоварване. Колкото до Док, той беше придобил онова изражение, характерно за него, когато се канеше да си отмъсти някому. Айда се ухили през рамо.

— Дай сега да си намерим някое скришно място — каза Стен.

Тя само кимна и отново се наведе над клавишите.

Изведнъж реактивната тяга ги блъсна със скорост два пъти по-силна от звуковата. „Сиенфуегос“ застена. Заплющяха кабели, засвяткаха и засъскаха като електрически змии.

Огромното въздушно налягане отново отхвърли „Сиенфуегос“, изкара го извън контрол и го отпрати безпомощен надолу към повърхността на неизвестната планета.

Айда изруга и се забори с контролното табло. На единия екран просветна място за възможно главоломно кацане и се скри.

Айда занатиска контролите на всичко, което можеше да наподобява спирачки — от тромавия авариен приземителен щит до стопорите за кацане и греблата за атмосферни проби.

Корабът затрепера и се замята, щом късите крилца се врязаха в атмосферата. Айда шибна носовите тласкачи и за миг преметна „Сиенфуегос“ като палачинка до нещо, което много смътно можеше да се нарече контрол.

Миг по-късно „Сиенфуегос“ профуча над високите скали на огромния вулканичен кратер, в който се беше устремила, и след това с грохот се понесе към огромното езеро в дъното и звуковият удар надигна вълни.

Всичко в командната кабина, което не беше привързано, шеметно се понесе напред, щом Айда изключи главните двигателни дюзи „Юкава“ и премина на аварийна тяга.

Екранът на детектора за близост я уведоми, че текущата траектория за кацане ще блъсне „Сиенфуегос“ в ниския скалист рид, обрамчил брега на езерото — факт, с който Айда беше съвсем наясно от единствения останал активен видеоекран.

Айда направи единственото, което можеше, и засили „Сиенфуегос“ с носа надолу под ъгъл десет градуса.

Корабът заора в езерото и отвори огромен воден каньон.

А Стен се беше върнал на Вулкан и тичаше през безкрайните лабиринти след Бет и Орон. Социопатрулите го догонваха и той крещеше на бандата си да се обърнат и да се бият. Да му помогнат.

Нещо го жилна много по-силно от болката насън и Стен запълзя назад през лудницата. Всички корабни аларми виеха и мигаха.

Док седеше на гърдите му и методично го налагаше с лапи през лицето. Стен примигна и седна.

Останалите бойци на „Богомолка“ пълзяха из помещението в усърден бяс, обичаен за „Богомолка“ в аварийна ситуация.

Алекс тикаше пакети оборудване към отворения люк — грешка, забеляза Стен, не люк, а зейнал в корпуса отвор — и ги хвърляше в яркия слънчев светлик навън. Бет беше изкарала тигрите си от капсулите им и подкарваше двата умерено ужасени звяра навън. Айда събираше трескаво всяка що-годе преносима и снабдена със самозахранване електроника.

Алекс се изтътри до Стен, надигна го и го метна през рамо. С другата си ръка взе бойното му снаряжение и го хвърли през процепа в стената на кораба. После пусна Стен върху камарата пакети и се върна за нов товар. Корабът беше пречупен през средата и най-различни важни елементи като крилата и приземителните стопори бяха затънали в езерната тиня. „Сиенфуегос“ никога вече нямаше да полети.

Стен се надигна и тръсна глава да изчисти мъглата от мозъка си. Трябваше да направи списък на най-необходимите вещи, които щяха да са им необходими. Олюля се.

— Трябва да…

Алекс изскочи с още товар, завъртя го и го забута пред себе си.

— Трябва да бягаме, момко. Тоя шибалник ей сега ще гръмне.

След няколко секунди екипът се беше събрал в пълен състав. Раниците бяха на гърбовете им и всички се катереха по склона.

И тъкмо когато прехвърлиха билото, с грохот, който отекна от стените на огромния кратер, „Сиенфуегос“ престана да съществува — останаха само няколко метални отломки.