Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (18)

Глава 18

Кърия кимна на коменданта на Цитаделата и пристъпи до ръба на подиума. Беше си подготвил реч. Но после усети дълбоко в мозъка си едно помръдване. Помръдване, за което той знаеше, че е духът на Таламеин.

По-прозаично, то можеше да се определи като резултат от пиене на алкохол от пълен въздържател, адреналинна реакция и самовлюбеност, Но е съмнително доколко янските психолози щяха да намерят в себе си достатъчно дебелоочие, за да го направят.

Кърия забрави подготвената си реч и започна:

— Днес ние сме подложени на изпитание. Изпитание, на каквото ние, яните, никога не сме били подлагани.

Огледа хилядата души пред себе си и си помисли за офицерите, в които щяха да се превърнат най-важните абсолвенти, произвеждани някога от Цитаделата. Имаше също така чувството, че повечето от тях ще са мъртви само след няколко месеца.

— Уместно е — продължи той, — точно когато празнуваме Убийството и вашето приемане за яни, да ви кажа за изпитанията, които ни предстоят. Изпитания, които ние ще преодолеем само със сила. Нашата сила, силата на нашите армии, на умовете ни и на нашата Вяра в Таламеин.

Кадетите се размърдаха. Речта звучеше доста различно от онова, което бяха очаквали и което бяха свикнали да слушат от началниците си.

— За тези изпитания ще ви предупредя сега. Всички знаем празните дрънканици на побъркания Теодомир. И как на драго сърце би искал да унищожи пламъка на нашата истина, за да се срине в собствения си прах.

Вече стана по-обичайно. Кадетите се поотпуснаха и някои от тях дори се заусмихваха. Свикнали бяха с беседите на тема Теодомир.

— Но безумецът прекрачи границата на празните си въжделения. Решил е да ни предизвика със сила.

Широки усмивки по лицата на някои от кадетите — в последния си цикъл на обучение повечето от тях бяха тренирали в рейдове срещу слабо обучените, неефективни части на Теодомир. Кърия разбираше усмивките им.

— Тази нощ вие ще станете яни. И ще излезете, за да се възправите срещу армиите на Теодомир. Но ще ви предупредя — те няма да са сбирщината, която познавате.

— Теодомир е предпочел наемници — продължи Кърия. — Мъже, които са се обучавали до съвършенство в лудостта на убийството, в пропитите със скверно злато редици на Императора на Вътрешните светове.

Кърия се изплю.

— Наемници! Но един наемник може да се сражава, въпреки че защитава зла кауза. Тези мъже са изпитанието, което ви предстои, о, бъдещи яни! В този момент лъжепророкът Теодомир събира армия срещу нашите мирни светове. Армия от неверници. Такава армия, ако ни завладее, ще се постарае Истината на Таламеин и ние, неговите слуги, да престанем да съществуваме. Ако те победят, ще бъде все едно, че никога не сме съществували.

Генералът направи многозначителна пауза и после попита високо:

— Кажете ми, о, бъдещи яни — Всевишният да не дава дано… не си ли струва всичко това Смъртта? Моята смърт, вашата смърт — смъртта на всеки мъж в тази зала?

Тишина. И тогава един кадет стана. Кърия автоматично си го отбеляза на ум с гордост.

— Смъртта! Да живее смъртта!

И всички кадети завиха с дългия, див вой на хищни зверове.

 

 

Стен завъртя два пъти термичната котва и я метна право нагоре. Кордата, навита в краката му, изчезна нагоре в скриващия всичко сняг, котвата се удари в стената на Цитаделата на двайсетина метра нагоре и моментално се саморазтопи и се залепи за нея.

Стен дръпна. Стабилна връзка. Започна да се катери — тялото му беше почти на деветдесет градуса спрямо извитата повърхност на Октопода.

Стигна до котвата, притисна се в нея и хвърли нагоре втора котва. Въпреки куките си тя за малко да се изплъзне и да падне преди зарядът да я нагорещи и да прихване.

Стен започна втория етап от катеренето по покрива на янското светилище.

Под него Алекс, Кършайн и командосите на Филипс лазеха по извивката на страховития Октопод като рояк ледени мухи. Котви, ръкавици и боти намираха всяка гънка по гладката повърхност.

Стен пръв се добра до климатичната мембрана и надникна през червеникавото й сияние в катедралата. Беше празна. Алекс се издърпа зад него и го потупа по ботата.

Стен се протегна назад за топящия заряд и задъханият от катеренето Алекс му го пъхна в ръкавиците. Стен огледа още веднъж заряда, още веднъж благодари на бързаците от Лицея, облиза го, от което езикът му едва не замръзна, и го лепна в „дишащата“ мембрана. След което моментално се спусна надолу по въжето.

Зарядът се запали, засвети и цялата повърхност на мембраната бавно започна да се топи и да се цепи. Право към ядрото на янската Цитадела зейна дупка.

Стен взе от Алекс кука, закрепи я на ръба и размота кордата надолу в катедралата.

След което се спусна в лоното на Цитаделата. Алекс, Кършайн и хората на Филипс бързо го последваха. Стигаха до пода и веднага се пръскаха из катедралата да огледат за противници и да осигурят кръгова отбрана.

Стен стоеше в центъра на помещението. Изглеждаше страховито. Почти усещаше по кожата си злото, струящо от стените. На мигащата светлина на факлите грамадните статуи се издигаха над него като зловещи грифони, готови сякаш да се нахвърлят от гората окачени по стените полкови знамена. Наистина си беше храм — храм на култа към жестоката смърт.

Чу зад себе си свистящия дъх на Алекс.

— Таквоз студено място не бях виждал — прошепна той. Стен кимна и после каза на Кършайн:

— Гръмнете я.

 

 

Янските кадети се хранеха мълчаливо. На огромната сцена офицерите също се трудеха над блюдата си. Генерал Кърия похапваше учтиво от всяко блюдо, след което го избутваше. Отказа, когато един сержант предложи да му напълни чашата с вино.

Кърия огледа кадетите и се развълнува от гордост. Скоро тези млади мъже щяха да се включат във великата, предвождана от него янска кауза. Знаеше, че много от тях ще умрат. Зачуди се дали някой от тези младоци някой ден ще стане генерал като него.

И в този момент дойде неописуемата, разбиваща душата експлозия. И от толкова години насам Кърия за пръв път изпита страх. Врагът беше ударил там, където яните не вярваха, че е възможно. Под атака беше Цитаделата.

 

 

Восберх и хората му се носеха на бегом към казармите. Минути по-късно янските постове реагираха на отвличащата атака, започнаха да се изсипват от казармите и да измират, заливани с изпепеляващ огън.

Восберх изрева команда и огневият му екип тежко тръгна напред. Бързо заредиха огнехвъргачката, натиснаха ръчките — и блъвнаха огнени езици.

Първият казармен комплекс избухна в пламъци.

 

 

Кършайн се добра до една от статуите и окачи един от термалните заряди на грамадната метална ръка. Стен, Алекс и хората на Филипс правеха същото из цялата катедралата.

Стен залепи последния си термален заряд и хукна към огромната врата. Двамата с Кършайн излязоха последни, Стен изрева команда и Кършайн плесна детонаторния бутон. Зад тях термалните пакети започнаха да се взривяват.

Пожарът започна като леко червено сияние, после постепенно се усили, докато не се превърна в ослепително бяла стена.

Всеки термален заряд бе една миниатюрна свръхнова. Зноят нарастваше и белият блясък се сливаше с нови вълни от бяло, докато цялата катедрала не побеля ослепително.

След това пламнаха завесите и полковите знамена, овъглени от моменталния огнен вихър. И златните статуи започнаха да се покриват с мехури и след това — да се топят. Река от течно злато потече по пода — статуите се топяха една след друга като безкрайни редици снежни човеци.

Въздухът зави през отвора на покрива и на зейналата врата и нахлу, за да запълни предизвикания от огъня полувакуум.

И тогава целият храм се взриви с ужасен рев.

 

 

Този втори гръм разтърси Цитаделата до основи. Удари трапезарията като земетръс и разпиля янците по пода.

В огромното помещение настъпи пълен хаос. Офицерите крещяха безсмислени заповеди, които бездруго нямаше кой да изпълни. Кърия се беше ужасил от истерията, бушуваща около него. Към него тичаше някакъв пощурял офицер и размахваше пистолет. Кърия го сграбчи, но офицерът се измъкна и продължи.

Кърия посегна за микрофона и след миг гласът му загърмя през грамадните говорители и настоя за ред. Беше глас, обучен на над сто полесражения, и предизвика почти мигновена реакция. Мъжете замръзнаха по местата си, съвзеха се, обърнаха се и зяпнаха в него.

Но докато успее да даде заповедите си, главните врати се разтвориха с трясък и хората на Стен нахлуха вътре, пръснаха редиците невъоръжени кадети, без да им обръщат внимание, развърнаха на групи по трима и откриха огън по офицерите на сцената.

Един младок кадет се хвърли към Стен с парадния си кортик. Кършайн сграбчи хлапето с една ръка и го запокити през залата. Алекс надигна една грамадна маса, хвърли я по неколцината нападащи кадети и ги помете по пода далеч от боя.

Стен метна малка граната по една от групите офицери и те изчезнаха във вихър от ръце, крака и швирнала кръв. Стената зад него избухна, той бързо се обърна и видя, че един от янските офицери се готви да стреля отново.

Кършайн свали от рамото си чудовищната си карабина и натисна спусъка. Офицерът се пръсна сред оглушителния трясък на заряда.

Филипс скочи на подиума точно когато Стен и неговият екип се качваше от другата страна.

Стен моментално забеляза Кърия, позна го по описанието на Махони, и тръгна напред да се заеме с най-важната цел. Но между него и генерала имаше няколко десетки мъже. Умираха храбро, но така или иначе умираха, мъчейки се да си опазят генерала.

А Кърия видя Стен и инстинктивно позна в него водача на атаката. И също тръгна напред. Отчаяно му се искаше да убие Стен.

Групата ординарци на Кърия наскачаха, награбиха генерала и без да обръщат внимание на протестите му, оформиха клин към дъното на сцената. Стен успя за последен път да зърне побелялото му от бяс и пръскащо слюнка лице преди ординарците да го изнесат през задната врата.

След което Стен се озова под цяла камара тела.

Удряха и ритаха, и се пердашеха в сляпата си отмъстителна ярост. Стен сечеше и сечеше с ножа си. Но те продължаваха да прииждат и той скоро усети, че цялото му тяло изтръпва.

Алекс и Кършайн отчаяно се мъчеха да се доберат до него. От страх, че могат да убият Стен изхвърляха хора встрани от пътя си, разбиваха черепи, буквално изтръгваха крайници.

И изведнъж се появиха до него. Пред тях вече нямаше никой освен пребития и разкъсан Стен, кървящ от дузината повърхностни рани.

Алекс го вдигна да стане. Огледаха се дали има още някой янец за убиване. Нямаше нищо освен купища и купища тела в черни униформи — и екипите на командосите на Филипс, навъсени, и те търсещи живи врагове.

Стен зърна Филипс в другия край на сцената. Тя му отвърна с широка усмивка и вдигнати палци. Всичко беше свършило. Преди кадетите да успеят да се съвземат от загубата на командирите си, наемниците вече излизаха от сцената през страничната врата.

 

 

По планинското било течаха огнени реки. Восберх беше свършил работата си добре. Всички казарми пращяха и избухваха.

Стен, Филипс и хората им се присъединиха към отряда на Восберх и на Игън. Бяха готови за оттегляне.

— Жертви? — отсечено попита Стен.

— Трима убити. Двама на носилки. Десетима леко ранени, могат да се движат. Беше просто разходка — докладва Восберх.

— Няма — отвърна с гордост Игън.

Филипс изглеждаше тъжна.

— Седем убити. Дванайсет ранени. Всички подвижни.

Стен отдаде чест на помощник-командирите си, обърна се към Алекс и посочи лъкатушещия път надолу.

— Този път ще вървим пеш.

— Прав си, момко — заяви Алекс. — Кокалите ми са много дърти вече да си играя пак на боц-козленце.

Наемниците тръгнаха.

Зад тях Цитаделата с нейните мечти за смърт и слава се сриваше в огнени руини.