Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (16)

Глава 16

Янската цитадела беше вкопчена в плоския връх на покритата със сняг и лед планина. Трите планински склона се спускаха отвесно. Само по четвъртия се виждаше вкопан от машини път, който се виеше до билото като змия. Път, осеян с живи и електронни постове на всеки двайсетина метра.

Цитаделата представляваше нещо повече от теологически център на войнската вяра/каста — тя също така беше терен за обучението на всички янски кадети.

Беше разположена на една не особено гостоприемна планета, близо до края на северния й континент. И със самата си външност обещаваше монашеска всеотдайност, аскетизъм и смърт — всъщност най-краткото обобщение на яничарската вяра.

Стен и наемниците му бяха успели да проникнат лесно дотук — с помощта на таланта му и на наземните лихтери на бхорите.

Бяха залегнали в подножието на една от стените, най-стръмната, която Стен можа да избере от видеоснимките, направени от въздуха. Най-стръмната и по тази причина — вероятно най-малко охраняваната, особено сега.

Високо над тях, на платото, се беше проснала самата Цитадела. Наподобяваше черен цефалопод, с изгърбения си център и изпънатите като пипала от него четири тръби на казармите, в които се помещаваха килиите на янските кадети.

В казармите се мяркаха светлини, червени върху снежната пелена. И в ума си Стен виждаше върха на „гърбицата“ — масивната постройка, включваща самия храм, гимназион, арена и административни офиси, виждаше как климатичните му мембрани вибрират, за да регулират вътрешния климат. Бяха жълтеникавочервени от светлините вътре и леко се движеха — досущ все едно диша живо същество.

Потисна мисълта, че цялата Цитадела е един жив, мислещ организъм — организъм, който един от наемниците още в първия миг кръсти „Октопода“.

Снегът зад Стен изскърца и до него допълзя Алекс. Ново проскърцване и след него допълзя неотлъчният Кършайн.

Стен потупа Алекс по рамото и му подаде очилата за нощно виждане, после се обърна да огледа наемниците по скалистия склон.

Двестата мъже и жени бяха облекли бели термални комбинезони и бяха залегнали в преспите. Опитното око на Стен можеше да различи по някое движение тук-там, но само защото знаеше къде да гледа. Камуфлирани в бяло бяха не само бойците, но и оръжията, и лицата им.

Поради което Стен леко се стресна, щом Алекс свали нощните очила и го погледна с големите си снежнобели очи. Трудно му беше да свикне с белите камуфлажни контактни лещи.

Стен се усмихна на явната шега да не се стреля, докато не виждаш… Алекс вдигна въпросително вежда над чисто бялата си очна ябълка. Стен отново стана сериозен. Не мислеше, че Алекс ще приеме шегата при сегашните обстоятелства.

Които бяха: Цитаделата. Смъртно опасен октопод, в профил. На върха на стръмна планина. С черни петна по меката шиста, където дори снегът не можеше да залепне. Покрита със сняг и лед. Стен не го притесняваше катеренето. С това щяха да се оправят. Но ги чакаха ледените откоси, дълги по десетина метра и гладки като стъкло.

Стен потръпна.

Алекс погледна още веднъж високата един километър стена и прошепна:

— Тия висини не ми харесват. Момците отскачат като паднат. А Килгърите стават на кюфтета.

Стен се ухили, а Алекс прошепна по ларингофона си на Восберх и Филипс да се приближат.

Двамата запълзяха опитно през снега и се озоваха от двете им страни. Стен даде последните си указания. Беше доволен, че никой от двамата дори не повдигна вежди, като видяха невъзможната за катерене стръмнина. Филипс понечи да отвори уста за премиални, но Стен й изшътка.

— Искам да ги ударите, където най боли — напомни той. — Катедралата. Запалете я, Филипс. Твоята група отговаря за катедралата. Восберх — ти отговаряш за казармите. Сега би трябвало да са празни. Издухайте ги в ада, за отвличане. Ако видите офицер или преподавател — убивате го.

Замълча многозначително.

— Но ако можете, не убивайте кадети.

Восберх изръмжа нещо за бебенцата хлебарки, които щели да пораснат и…

— Те са деца — напомни Стен. — И когато войната свърши, предпочитам да се срещна с някой продажен дипломат, отколкото с разгневени родители или братя и сестри, които мислят само за мъст.

Восберх и Филипс — истински професионалисти — помнеха войните, които бяха спечелили, и превратите, в които бяха губили, затова приеха съображенията му.

Кадетите — освен ако не им се изпречеха на пътя — не бяха военна цел.

Някой потупа Стен по ботата. Той погледна назад и видя Кършайн. Беше донесъл алпинисткото му снаряжение. Стен въздъхна. И прие.

— Добре, можеш да дойдеш с мен.